Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (5)

5

Извиках пресипнало.

И затворих очи от бялата светкавица.

Сега ще ми се случи нещо ужасно, помислих си аз.

Снимката ще ме покаже в мъки. В агония. В ужасна беда. И след това всичко ще се случи.

Когато отворих очи, Брайън и Дони се смееха. Те плеснаха дланите си.

Вгледах се в апарата в ръката на Дони.

Жълт картонен апарат. Един от онези евтините, за еднократна употреба.

Не беше коварният фотоапарат. Не беше старият апарат от къщата на Кофман.

— Ама, че шега! — казах подигравателно. Премигнах няколко пъти, за да се махнат жълтите петна от погледа ми. — Вие двамата сте били големи циркаджии.

— Ти си циркаджия! — бързо отвърна Брайън. — Разказа толкова смешна история в час!

— Аха. Накара всички ни да се смеем — включи се и Дони.

Изгледах ги ядосано. Сърцето ми биеше лудо. Сумо Едно и Сумо Две. Бяха толкова едри, че почти скриваха слънцето!

Знаех, че искат да продължат да ме дразнят. Да продължат да ми се присмиват. Може би дори да се сбием.

Но аз нямах време да се бия с тях.

— Може би утре няма да се смеете — измърморих. После се обърнах и се затичах през улицата към къщи.

 

 

На вечеря гледах само чинията си. Бях твърде притеснен, за да ям. Стомахът ми се беше свил на топка.

— Подай ми картофите — каза брат ми Тери с уста, пълна с пилешко.

— Това не са картофи, а репички — поправи го мама.

Тери повдигна рамене.

— Каквото и да е — той натрупа цяла купчина в чинията си и започна да ги пъха бързо в устата си с лъжица.

— По-бавно, Тери — скара му се татко. — Толкова бързаш, че не знаеш какво ядеш!

— Разбира се, че знам — възрази Тери. — Ям вечеря.

Мама и татко се разсмяха.

С Тери много си приличаме — руса коса, зелени очи, леко глуповата усмивка. Биха ни взели за близнаци, ама той е на шестнайсет — с четири години по-голям от мен.

— Защо бързаш толкова? — запита го мама.

Тери се оригна.

— Извинете! — той облиза пилешката мазнина от пръстите си. — Трябва да се връщам на работа. Днес имаме доста спешни поръчки. Така че обещах на господин Креймър да поработя извънредно в лабораторията.

— Нали научаваш доста неща за фотографията? — попита татко.

— Аха. Доста.

О, моля ви, помислих си аз. Моля ви, не говорете за фотография.

Знаех, че скоро след вечеря ще се измъкна, за да ида в страховитата стара изоставена къща. Не исках да мисля за фотоапарати и фотография.

Столът на Тери изстърга пода, когато той стана. Брат ми подхвърли мазната си кърпа за хранене върху масата.

— Трябва да вървя. До скоро! — той се отправи към вратата с големи крачки.

— Нямаш ли домашни за тази вечер? — извика мама след него.

— Не — провикна се той от входното антре. — В гимназията не ни дават домашни! — Входната врата се тръшна след него.

— Ама че образ — промърмори татко, поклащайки глава.

Двамата изведнъж си спомниха, че аз също съм на масата.

— Грег, ти дори не си докоснал твоето пиле! — каза мама с поглед в пълната ми чиния.

— Ядох доста гадости след училище — излъгах я аз. — Не съм много гладен.

— С майка ти ще отидем при Алана след вечеря — каза ми татко. Алана е сестрата на мама. — Тя все още не е добре. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ами… не — отвърнах умислен. — Имам доста домашни. Ще уча цяла вечер.

Не обичам да лъжа мама и татко… ако мога да си го позволя.

Тази вечер обаче не можех.

— Как са ти оценките този срок? — попита мама.

— Да, как са наистина? — повтори татко, като се наведе към мен. — Пийт и Алис от Йосемит ми звъннаха следобед. Попитаха дали ще им отидеш на гости това лято. Казах им, че ще разберем, когато видим бележника ти.

— Ами… нещо не се представям много добре — отвърнах, загледан в пилето и репичките.

Само утре да мине и всичко ще е наред, помислих си аз. Стомахът ми още по-силно се сви.

Мама и татко станаха да разчистят масата.

— Пийт и Алис казаха да не забравиш да вземеш фотоапарат — каза татко. — Там природата е толкова красива…

— Вероятно Тери може да ти вземе хубав апарат от магазина — предложи мама.

Моля ви, спрете да говорите за фотоапарати, помислих аз, скърцайки със зъби.

— Сигурно ще може — казах.

 

 

Изчаках мама и татко да тръгнат за къщата на Алана. После изчаках още десет минути. Случва се понякога да забравят нещо и да се върнат да го вземат.

Надникнах през прозореца. Голите дървета се привеждаха и поклащаха под бялата лунна светлина. Духаше нощен бриз. Беше още студено, въпреки че до пролетта оставаха само няколко седмици.

Навлякох си дебела бархетна риза върху тениската. Мушнах джобно фенерче в джоба на дънките си. И се отправих към гаража за колелото си.

Вятърът, който сякаш се усукваше, беше тежък и влажен. Погледнах небето с надежда, че не се кани да вали. Блед полумесец се носеше над полюшващите се дървета.

Предната гума на колелото ми бе леко спаднала. Но реших, че ще издържи до хълма с Къщата на Кофман. Извадих колелото от гаража и се метнах на него.

Оставих лампите вкъщи да светят. От входната алея къщата изглеждаше толкова ярка, уютна и безопасна. За миг се изкуших да се върна и да забравя за злокобния фотоапарат.

Но вече бях решил. Отчаяно исках да отида на гости на братовчедите си през лятото. И нямаше да стане, ако в бележника ми има двойка от господин Сор.

Поех дълбоко дъх. Включих фара на колелото. И отпраших по улицата.

Извадих късмет, че мама и татко трябваше да излязат тази вечер, помислих си аз. Поне не се наложи да се измъквам тайно от къщи.

— Това е, Грег — казах си на глас, въртейки все по-бързо педалите. — Погледни на нещата откъм хубавата им страна.

Улицата изглеждаше по-тъмна от обичайното. Вдигнах поглед и видях, че две от уличните лампи бяха изгорели.

Вятърът ме брулеше. От двете страни на улицата дърветата сякаш трепереха. Кривнах, за да избегна парче стар вестник, което се носеше през улицата.

Смених скоростите, когато пътят стана по-стръмен. Представих си порутената стара къща на Кофман. Скрита зад вековните дъбове, на буренясалата морава.

Спомних си, че беше на три етажа, със сива дървена облицовка, с остъклена веранда от всички страни, червен скатен покрив и високи комини във всеки край.

Сигурно някога наистина е била красива къща. Но повече от десет години там никой не живееше. Пропукана и изгнила, вече приличаше на развалина.

Пресякох улицата, като въртях педалите бавно и равномерно нагоре по хълма. Покрай мен в мрака преминаваха познати къщи. После минах през гората.

Усещах, че гърлото ми се стяга, а ръцете ми изстиват.

Къщата — Къщата на Кофман — се намираше точно след гората.

Клоните на дърветата се накланяха, блестейки в сиво — цветът на костите — под студената лунна светлина.

Щом минах гората, натиснах спирачките.

Минах покрай полегатата морава. Покрай вековните дъбове.

До старата къща… и ахнах шокиран.