Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (3)

3

Намерих приятелите си на обичайната маса в ъгъла на столовата. Пуснах таблата си с въздишка и разсипах половината чаша.

— Грег… какво ти става? — Птицата вдигна поглед от сандвича си. Брадата и бузите му бяха омазани с яйчена салата.

— Този сандвич ядеш ли го или се мажеш с него? — попита го Шари.

— Какво? — Птицата не можа да разбере. Майкъл наду кафявия хартиен плик от сандвича си и го спука с ръце. След това смачка картонената кутия от млякото с шоколад. Той винаги мачка кутията от млякото. Не сме много наясно защо.

Майкъл е малко странен.

Стоварих се на стола. Не понечих да ям. Дори не поглеждах към таблата с яденето. Просто зяпах стената, докато плочките се превърнаха в зеленикава мъгла.

— Какво ти става? — повтори Птицата. Сега вече имаше яйчена салата и на челото. Въобще не знам как го прави.

Истинското име на Птицата е Дъг Артър. Но понеже прилича на птица, всички му викат Птицата. Дори родителите, му.

Той има малки птичи очи, разположени доста близо над дълъг клюнообразен нос. Има също стърчащ перчем кафява коса отгоре на главата си. Той е висок и слаб и когато ходи, подскача като фламинго.

Майкъл проби с пръст дупка в сандвича си. Той винаги пробива дупка в средата на сандвича и го яде отвътре навън.

— Кофти ден, а, Грег?

— Абсолютно — измърморих аз и отново въздъхнах.

Шари бе облечена в бледосиня тениска и избелели дънки. Тръсна назад черната си коса. Беше се захванала да изважда червените чушки от пицата си.

— Хайде, Грег, изплюй камъчето — подкани ме тя без дори да вдигне поглед.

Поех дълбоко дъх. И им разказах какво ми се случи в часа по английски.

Птицата изпусна сандвича си на масата.

— И Киселия не ти повярва? — извика той. Плесна се по челото. Когато дръпна ръката си, пръстите му бяха изпоцапани с яйчена салата.

— Ами, можем да отидем и да му кажем, че всичко това е истина — предложи Шари.

Поклатих глава.

— И на вас няма да повярва — изстенах аз.

— Но всички ние го видяхме! — възрази Майкъл. — Всички ние знаем, че е истина!

— Аха. Четири на един — добави Птицата. Той чистеше яйчената салата от ризата си. — Трябва да ни повярва.

— Няма — въздъхнах аз. — Знаете го Киселия. Той каза, че трябва да донеса апарата и да му докажа, че е злокобен.

— Но ти не можеш да направиш това! — едновременно извикаха Майкъл и Шари.

Погледнах над раменете им. Брайън и Дони ми се хилеха от съседната маса. Брайън и Дони бяха най-едрите момчета в училище. Викахме им Сумо Едно и Сумо Две, защото и двамата имаха туловища като на сумисти.

Разбира се, никой не ги наричаше Сумо Едно или Сумо Две право в очите. Когато Дони и Брайън се ядосат, те възсядат децата и ги смачкват като буболечки.

А сега ме бяха проследили от стаята на господин Сор и ми се хилеха от съседната маса. Когато забелязаха, че ги гледам, направиха с пръсти малки квадратчета като фотоапарат и ги вдигнаха пред очите си.

— Щрак! Щрак! — извика Брайън. — Имам един злокобен фотоапарат!

— Кажи „Зе-е-ле-е!“ — провикна се Дони. — Кажи „Зе-е-ле-е!“ и умри! Ха-ха-ха!

— Щрак! Щрак! Щрак! — те щракаха въображаемите си фотоапарати.

— Я, виж — пиленце! — извика Дони.

— Я, виж — птичи мозък! — кресна Брайън.

Двамата тръснаха глава назад и се разсмяха като ненормални, пляскайки длани високо във въздуха.

— Смешно, момчета — казах аз и извъртях очи. — Много смешно.

— Вие двамата трябва да се изправите пред публика — подхвърли им Майкъл. — Трябва да се изправите в ъгъла!

Никой не се разсмя. Въобще никой не се смее на майтапите на Майкъл. Неговите шеги никога не са смешни.

Майкъл е с къса червена коса, сини очи и лунички по лицето. Той не е точно дебел, но и никой не може да каже, че е слаб.

Ще дойде ден, когато ще ни изненада и ще каже майтап, дето все пак си го бива.

Но на мен сега не ми беше до шеги. Лятото ми беше на път да се провали. И тримата ми приятели имаха намерение да отпрашат нанякъде. За нищо на света не исках да се окажа сам цели три месеца в Питс Лендинг. Пълна скука!

Ако толкова се налага да донеса апарата, за да докажа на господин Сор, че казвам истината… ще го направя!

Шари като че ли прочете мислите ми. Тя се протегна през масата и ме хвана за ръката.

— Грег, не бива — каза тя. — Фотоапаратът е твърде опасен.

Птицата се съгласи.

— Не отивам пак в онази ужасна къща — каза той, поклащайки глава. — Никога!

— Ей, ами брат ти? — попита ме Майкъл.

Обърнах се към него малко объркан.

— Какво брат ми?

— Той не работи ли в магазин за фотоапарати? — заинтересува се Майкъл.

Кимнах. Брат ми Тери, който бе по-голям от мен, работеше след училище във фотографския магазин на Креймър.

— Да, в магазина на Креймър. Работи в лабораторията за проявяване. Е и?

— Може Тери да вземе назаем някакъв стар фотоапарат от магазина — предложи Майкъл. — Ще го занесеш и ще кажеш на господин Сор, че това е коварният фотоапарат.

— Само дето има проблем — казах на Майкъл. — Нали трябва да докажа, че апаратът е коварен. Как ще стане това?

Майкъл се замисли. И продължи да мисли.

— Няма да стане — въздъхнах. — Трябва да вземем истинския фотоапарат — огледах масата. — Кой ще дойде с мен?

Никой не отвърна. Птицата се съсредоточи в изваждането на яйчена салата под ноктите си. Шари си навиваше кичур коса на пръста. Майкъл зяпаше пода.

— Никой ли няма да се жертва? — измрънках аз.

Никой не помръдна.

— Фотоапаратът ми трябва само за един ден — добавих. — После ще го върнем и никога повече няма да го изваждаме оттам.

Никой не отвърна. Птицата вдигна малките си птичи очи към тавана и започна да си подсвирква нещо.

Присмях им се:

— Добре, отрепки. Ще отида сам.

— Недей! — предупреди ме отново Шари. — Недей дори и за един ден. Ще се случи нещо ужасно. Сигурна съм.

Защо ли не я послушах?