Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (26)

26

— Грег, недей! — замоли ме Шари.

Не й обърнах внимание. Знаех какво искам да направя. Знаех какво трябва да направя.

Втурнах се вкъщи. Вземах стъпалата по две нагоре към стаята ми. Извадих фотоапарата от тайното му място. И забързах навън.

Шари ме чакаше на тротоара.

— Грег, това е лудост! — настоя тя. — Какво смяташ да направиш?

Не можех да възпра зловещата усмивка, която се разля по лицето ми.

— Ще направя снимка на господин Сор — казах й аз.

— НЕ! — ахна тя. — Грег, не може да направиш това!

— Само стой и гледай! — отвърнах все още захилен.

— Но… но… но… — изломоти тя.

Тръгнах към училище с големи крачки. Стисках здраво апарата в ръце.

— Грег, ще се случи нещо ужасно! — възропта Шари.

— Знам — казах аз без да спирам да се усмихвам. — Дъртият Кисел Сор си го изпроси.

— Но, Грег… — тя се опита да ме спре. Но аз се затичах по-бързо и й се изплъзнах.

— Той си го заслужи — повторих аз. — Отказа да повярва на разказа ми. Нарече ме лъжец пред целия клас. И ми писа двойка. Двойка за един наистина добър разказ.

— Но, Грег… — поде Шари.

Не й позволих да каже и дума повече. Бях доста възбуден. Колкото повече се приближавахме до училище, толкова повече ме въодушевяваше планът ми за отмъщение.

— Той ще провали цялото ми лято — продължих аз. — А не е прав, не е прав, не е прав! И после, когато станах така огромен, Киселия бе наистина жесток. Той се майтапеше с мен пред всички. Той ме унижи, Шари. Наистина ме унижи.

— Грег…

— Искаше да ме засегне — заявих аз. Вече виждах училището през дърветата край улицата. — Искаше да ме унижи пред целия клас. Той си заслужи това, което ще получи.

— И какво ще направиш? — запита тя, останала без дъх.

Спрях на ъгъла.

— Той искаше да докажа, че фотоапаратът е злокобен. Сега с един изстрел — два заека! Ще му докажа, че фотоапаратът наистина е злокобен и ще му отмъстя.

 

 

Вмъкнах се в клас точно когато биеше последният звънец. Другите деца вече бяха по чиновете си и утихваха.

Господин Сор бе с гръб. Пишеше нещо по черната дъска.

Застанах зад него. И зачаках да се обърне.

Сърцето ми биеше лудо. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че едвам успявах да удържа апарата.

Поех дълбоко въздух и го задържах.

Това е важен момент. Големият ми шанс.

— Господин Сор…? — повиках го кротко.

Той се обърна рязко, сякаш бях извикал.

— Грег! — извика той — Изглеждаш много отслабнал.

Не обърнах внимание на думите му. Повдигнах апарата към окото си.

Време е за отмъщение, помислих си.

— Донесох фотоапарата — казах му аз. Гласът ми прозвуча висок и писклив. — Нали помните? Апарата от моя разказ. Искахте да докажа, че е злокобен. Сега ще видите!

Центрирах стреснатото му лице в окуляра.

Повдигнах пръст над копчето.

Той грабна апарата от ръцете ми.

— О, да! Злокобният фотоапарат! — заяви той, като се вгледа в него. — Не го хаби за мен. Дай да снимаме другите!

— Не! — извиках аз.

Той махна с ръка.

— Дони и Брайън, я се приближете — после ме подбутна да застана пред него. — Снимай ги, Грег.

— Не! — замолих аз. — Господин Сор, не!

— Кажете всички „Зе-е-ле-е“!

Блесна светкавицата.

Белият квадрат се плъзна от апарата.

Господин Сор ми се усмихна.

— Мисля, че успях да вкарам всички в снимката — каза той. — Сега какво ще стане?

Преглътнах тежко.

— Ъ… ще видим.