Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (25)

25

На следващата сутрин се събудих преди да звънне будилникът. Протегнах се и се прозях. След това се завъртях и се напънах да вдигна огромното си тяло от леглото.

— Айде! — извиках, стягайки всеки мускул.

И хвръкнах през стаята!

— Оу! — изпъшках, като се ударих в стената. Отскочих назад. Паднах на пода. Подскочих още веднъж.

— Какво става тук? — извиках на глас.

И се примъкнах до огледалото. И видях отражението на предишното си лице. Предишното ми тяло.

Никакви дипли разплута плът. Никакви подути бузи или надуто като балон шкембе.

Аз!

Отново същият!

Опипах ръцете си. Потърках лицето си. Дръпнах косата си.

Толкова се радвах да се видя отново!

Скочих на леглото и започнах да подскачам нагоре-надолу, размахвах ръце и крещях от радост с цяло гърло.

— Стана! Стана!

Обръщането на снимката обърна образа ми.

— Да-а-а! — извиках силно.

Мама и татко се втурнаха в стаята все още по халати. С уплашени изражения.

— Грег, какво има?

След това и двамата замръзнаха, ококорени и зяпнали.

Мама изписка от изненада. Татко ме гледаше опулено, мълчеше шокиран.

— Ти… ти пак си си същият! — каза със заекване мама.

— Ти… ти… ти… — татко се мъчеше да каже нещо, но не успяваше. Сочеше ме с пръст и пелтечеше.

После и двамата се хвърлиха към мен и силно ме прегърнаха.

— Знаех си, че е заради нещо, което си ял — каза мама зарадвана. — Някакво хранително отравяне.

— Просто алергична реакция — добави татко, който най-после пак можеше да говори. — Знаех си, че ще се оправиш за ден-два.

— Знаехме, че ще се оправиш — заяви мама.

— Аха. Аз, също — казах аз.

Каква лъжа.

— Държа се много добре по време на цялата тази беля, Грег — каза мама, избърсвайки една сълза от окото си. — Имаше такова добро поведение.

— Да. Ами… Винаги се опитвам да мисля положително — казах й аз.

 

 

Изгълтах набързо закуската си и тръгнах към къщата на Шари. Докато тичах към задната врата, тя излезе усмихната и замаха възторжено с ръце.

— Стана! Стана, Грег! — извика тя радостно.

Затича се към мен. Черната й коса се носеше назад. Смееше се и подвикваше щастливо. Същата като преди.

Същата като преди.

Подвиквайки и крещейки, двамата изиграхме в задния й двор танца „Същите като преди“.

Когато спряхме, бяхме останали без дъх. Шари се обърна към мен:

— По-добре да побързаме. Ще закъснеем за училище. Нямам търпение да покажа на всички, че пак съм като преди.

— Аз също! — извиках аз. — Само ме изчакай тук за малко. Трябва да взема нещо от стаята си. Веднага се връщам.

Обърнах се и се затичах през тревата към къщи.

— Какво ще вземеш? — провикна се Шари, като ме последва.

— Фотоапарата — викнах към нея аз.

Тя се затича по-бързо. Настигна ме. Хвана ме за раменете и ме накара да спра.

— Грег… фотоапарата ли? Защо ти е апаратът?

Присвих очи към нея. Изражението ми стана сериозно. Сниших глас до шепот.

— За отмъщение — отвърнах аз.