Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (24)

24

— Не! — извика Шари — Недей!

И двамата свалихме снимките.

— Права си — казах аз. Цялото ми тяло се тресеше. — Твърде опасно е!

— Ако накъсаме снимките на парчета, може и ние да станем на парчета — каза Шари. — Или може да изчезнем съвсем и никога да не се върнем обратно.

Потреперих.

— Дай да не говорим какво би могло да ни се случи — изстенах. — Само ни погледни. Какво може да е по-лошо от това?

— Доста неща — въздъхна Шари. — Ще измислим нещо, за да се избавим, Грег. Просто трябва да мислим положително.

Вгледах се в нея.

— Какво каза?

— Казах да мислим положително — повтори тя.

Да мислим положително.

— Шари, ти ми даваш една много добра идея! — извиках аз.

 

 

Занесохме снимките в магазина на Креймър — магазина, в който работи брат ми.

Не беше лесно да стигнем до там. На всеки няколко крачки трябваше да спираме, за да си поемам дъх. И да чеша люспестата си лющеща се кожа. И трябваше да държа Шари, за да не я издуха вятърът.

Трябваше да минем само осем преки. Но това ни отне повече от час.

Когато най-сетне влязохме в магазина, сърцето ми се сви. Тери го нямаше.

— Той е в лабораторията за проявяване — каза ми господин Креймър и се загледа в мен и Шари. Предполагам, че изглеждахме доста странно. Една клечка и един слон.

Дръпнах Шари към лабораторията в дъното на магазина и почуках на вратата. Не може така просто да се отвори вратата и да се влезе в лаборатория за проявяване. Ако влезе светлина, ще се развали филмът, който се проявява.

Изчакахме около пет минути. После Тери излезе. В първия момент той не ме позна. Мисля, че беше забравил, че през последните дни качих сто и трийсет кила.

— Гадост! Какво е станало с кожата ти, Грег? — запита той, нацупвайки се от отвращение. — Обрив ли имаш?

— Не знам — отвърнах мрачно. — Може ли една услуга, Тери?

Той вдигна рамене.

— Каква услуга?

Показах първите две снимки. Негативът на Шари и позитивът, на който аз тежа цял тон.

— Може ли да ни ги направиш наобратно? — попитах аз.

Той изгледа косо двете картончета за известно време.

— Не мога да те разбера — каза най-сетне Тери.

Въздъхнах.

— Може ли да вземеш негатива и да направиш от него позитив? И може ли да вземеш позитива и да го направиш на негатив?

Шари нададе остър вик. Тя осъзна какъв беше планът ми.

Ако успеем да обърнем снимките, това щеше да върне обратно телата ни.

Тери щеше да направи позитив от негатива на Шари и тя ще върне нормалния си вид. После от моята снимка ще направи негатив и аз ще се свия така, както се случи с Шари.

Имаше логика. Дали си струваше да се опита?

Определено.

Тери взе двете снимки. Разгледа ги отблизо. Почеса се по главата.

— Мисля, че мога — каза той. — Но сега съм доста зает. За кога ви трябват?

— ЗА СЕГА! — извикахме двамата с Шари.

Тери се втренчи в нас, после в двете снимки.

Почесах се по врата. Ръцете ми бяха толкова дебели, че едвам можех да ги вдигна толкова високо. Знаех, че след няколко часа ще бъда толкова тежък, че няма да мога да вървя. Някой трябваше да ме бута на количка. Не — всъщност на две колички!

— Моля те — примолих се аз.

— Просто нямам време — каза Тери.

— Ще ти дам джобните си за следващите два месеца — извиках аз.

— Добре. Предполагам, че мога да намеря време. Става! — отвърна Тери. — Почакайте отвън!

Той изчезна в лабораторията. Ние останахме до вратата и зачакахме.

И чакахме.

И чакахме.

Най-дългият половин час в живота ми.

Господин Креймър продължи да ни зяпа от предния щанд. Двамата с Шари се опитвахме да не му обръщаме внимание.

Искаше ми се да седна. От тежестта ме заболяха краката. Но се опасявах, че ако седна, ще счупя стола. И няма да мога да се изправя.

Така двамата с Шари стояхме пред вратата на лабораторията. И мислехме за този нов план.

Дали ще проработи? Дали обръщането на снимките, ще ни върне към нормалното?

Най-сетне вратата се отвори и Тери излезе.

— Ето — изсумтя той. Подаде ми двете нови снимки. — Не забравяй какво ми обеща за джобните пари.

— Няма — отвърнах аз. — Благодаря, Тери.

Вгледах се в новите снимки. Тери беше направил точно каквото трябваше.

Позитив на Шари, усмихваща се към фотоапарата. Негатив на мен, тежащ двеста кила.

— Сега се махайте — каза Тери, като хвърли поглед към предния щанд. — Вървете си. Дим да ви няма. Преди да съм си загубил работата.

Хванах Шари за ръка и я затеглих към предната част на магазина.

Горката Шари. Тя наистина бе лека като перце. Изглеждаше даже още по-бледа и по-слаба, отколкото когато влязохме в магазина. Ръката й сякаш беше само кожа и кости.

Излязохме от магазина и спряхме на ъгъла. Държах снимките така, че и двамата да ги виждаме.

— Дали ще се получи? — попитах я аз. — Усещаш ли нещо различно?

— Не още — отвърна тя кротко.

— И аз! — изпъшках.

Загледахме се в новите снимки. И зачакахме.

Останахме на ъгъла поне половин час. Чакахме, вперили поглед в снимките.

Чакахме да се усетим по-различни. Чакахме телата ни да се променят.

Но нищо не се случи.

Изобщо не се променяхме.

— Обречени сме — измърморих тъжно. — Обречени.

Парче кожа се обели от челото ми и падна на тротоара.