Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (22)

22

Той ми махна с ръка и се затича към къщата.

Фотоапаратът бе в ръката ми. Внимателно го свалих на плочника и застанах пред него. Знаех, че е скрит зад огромното ми тяло.

Но какво щях да кажа на Джон? Как бих могъл да го убедя да ми го остави още малко?

— Здравей! — извика той.

— Здравей! — отвърнах аз с приглушен от тлъстините около лицето ми глас.

— Търся едно момче, което живее някъде тук — каза Джон, като стъпи на плочника. — Казва се Грег, рус е и е някъде на моите години. Познаваш ли го? В него е фотоапаратът ми.

Вгледах се в него. Зяпнах. Усетих двойната ми брадичка да се спуска до гърдите.

— Как му беше името? — задавено казах аз.

— Грег — отвърна Джон. — Не знам второто му име. Да знаеш къде живее?

Той не ме позна, осъзнах аз. Толкова съм огромен, че не разбира, че това съм аз.

— Ами… да. Мисля, че се сещам за кого говориш — казах му аз. — Ей там живее момче, което се казва Грег — посочих към улицата. — На около четири преки в тази посока — излъгах аз. — Голяма къща с червени тухли. Няма да я пропуснеш. Тя е единствената червена къща там.

— Ей, благодаря — каза Джон. Дъждът заваля по-силно. Той бързо се обърна и се затича по входната алея.

Бях на косъм, помислих си аз.

Стана ми кофти, че излъгах Джон. Но трябваше да излъжа. Не можех да му върна фотоапарата — при никакви обстоятелства. Той е твърде опасен.

Наблюдавах го, докато изчезна зад някакви храсти. След това протегнах разплутата си ръка надолу, вдигнах фотоапарата и се понесох през предния двор към къщата на Шари.

 

 

Шари ме посрещна на входната врата. Забелязах шока в очите й, когато видя колко огромен съм станал.

Аз също бях шокиран. Извиках от изненада. Тя започваше да прилича на клечка.

Докато ме водеше към стаята си, настъпваше маншетите на джинсите си, които се бяха свлекли на стъпалата й. Беше вързала колана си на възел, за да задържи джинсите си.

— Ако още малко се смаля, ще трябва да нося кукленски дрехи — проплака тя.

— Вашите заведоха ли те на лекар? — попитах аз, пъшкайки и пуфтейки, докато мъкнех тлъстините си след нея.

— Разбира се — отвърна тя със слаб и изтощен глас. — Лекарят каза, че трябва да пия млечен шейк по пет пъти на ден.

— Иска ми се и моят лекар да беше казал същото — въздъхнах аз.

Седнах внимателно на леглото й. Не ми се искаше да се разпадне под мен. Но в момента, в който седнах, чух пращене. Звук от сцепване на дърво.

И леглото се срути на земята.

— Не се тревожи — каза Шари кротко. — Така или иначе нямам сили да се кача на него.

— Ако стана още по-голям — изстенах аз, — няма да мога да изляза от къщи. Наистина няма да мога да мина през вратата.

Тя скръсти ръце на гърдите си. Пръстите й бяха толкова кльощави, че приличаха на птичи нокти. Заради черната коса, която висеше от мъничката й глава и тънкото й като пръчка тяло, тя приличаше повече на бърсалка за под, отколкото на човек.

— Какво ще правим? — проплака тя.

Потупах фотоапарата с дебелата си пухкава ръка.

— Донесох това — казах аз. — Помислих, че може би…

— Какво добро може да направи този тъп фотоапарат? — викна Шари. — Иска ми се никога да не го бях виждала! Никога! Никога!

— Имам една идея — казах й аз. Пернах една муха от една от диплите на брадата ми.

Шари обгърна клечестото си тяло с кльощавите си ръце.

— Каква идея?

— Хайде отново да се снимаме — казах аз. — Може на новите снимки да изглеждаме нормално. Може новите снимки да върнат предишния ни вид.

Тя вдигна поглед към мен. Виждах, че обмисля това, което казах, мисли напрегнато.

— Малко е рисковано, нали? — каза най-сетне тя.

— Имаш ли по-добра идея? — попитах аз.

Отново се замисли. После сведе поглед към фотоапарата.

— Добре — съгласи се тя. — Давай!