Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (21)

21

Татко ме взе след часовете. Беше наел един ван, защото не можех да се побера в обикновена кола. Помогна ми да се промуша през вратата. Тялото ми зае цялата задна седалка.

Коланът не можеше да обгърне шкембето ми. Така че трябваше да забравим за него.

— Сигурен съм, че доктор Уайс ще те върне към нормалното тегло — каза татко. Опитваше се да звучи бодро. Но виждах, че наистина е притеснен и разтревожен.

Той караше бавно през града до кабинета на доктор Уайс. Ванът не можеше да набере скорост заради огромния си товар — заради мен!

Доктор Уайс е симпатичен възрастен мъж с ясни сини очи и дълга бяла гривеста коса. Той говори на всички деца така, сякаш са двегодишни. Все още ми дава близалка след всяко посещение, въпреки че вече съм на дванайсет.

Но мисля, че днес нямаше да ми даде близалка.

Той изцъка с език, когато се качих на кантара. Но не успя да ме премери. Кантарът не мереше чак такова много килограми.

Докторът едвам успя да чуе сърцето ми. Слушалката се заклещи в диплите плът на гърдите ми.

Направи ми различни изследвания. Изражението му беше напрегнато и замислено.

— Ще изпратим кръвните проби в лабораторията — каза ми той. — След няколко дни ще имаме някакъв отговор.

Той поклати глава и се смръщи. Сините му очи сякаш избледняха.

— Никога не съм виждал подобно нещо, Грег — кротко каза той. — Напълно съм озадачен.

 

 

Аз не бях озадачен. Знаех съвсем точно какъв е проблемът.

Веднага щом се върнах вкъщи, се затътрих към стаята си и грабнах телефона. Вложих цялата си сила, за да повдигна огромната си месеста ръка и да държа слушалката до преливащото от плът лице.

Набрах номера на Шари. Успях чак на третия път. Пръстът ми бе толкова дебел, че натискаше по два бутона едновременно.

Тя се обади след третото позвъняване.

— Ало? — гласът й беше толкова слаб и немощен, че едва я чух.

— Идвам при теб — заявих аз. — И ще донеса фотоапарата.

— Не е необходимо да викаш! — изписука тя. И после добави — Побързай, Грег! Загубих още две кила. Толкова съм лека, че се притеснявам да не се понеса из въздуха.

— Идвам веднага — казах й аз. — Ще измислим как да се оправим.

Затворих телефона. После внимателно извадих фотоапарата от тайното му място в скрина с бельото ми. Трябваше да се наведа, за да бръкна в чекмеджето. Пъшках и пуфтях, борейки се за глътка въздух.

Ако напълнея още малко, ще експлодирам, мислех си нещастно.

Стиснал внимателно фотоапарата, смъкнах туловището си по стълбите.

— Отивам при Шари — извиках на родителите си.

Те бяха в хола и обсъждаха какво доктор Уайс е казал на татко.

— Започна да вали — провикна се мама. — Вземи си чадър.

— Отивам само до съседната къща! — отвърнах й аз.

А и колко ли може да ме покрие един чадър.

Надникнах навън. Само ръмеше. Не валеше кой знае колко.

Пъхнах фотоапарата под разплутата си ръка, отворих входната врата и тръгнах да излизам. Но спрях, когато видях тъмнокосо момче да върви по входната алея.

Джон!

— О, не! — промърморих аз. Знаех защо идва. Искаше си фотоапарата.

Но аз не можех да му го върна. Трябваше ми, за да спася Шари и себе си. Виждах го как върви бавно с приведена глава заради дъжда.

Какво да правя, запитах се аз. Не мога да му позволя да вземе апарата. Не мога!

Ще се мушна обратно и ще се скрия, реших аз.

Опитах се да се върна. Опитах се да върна тежкото си туловище в къщата.

Твърде късно.

Джон ме видя.