Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (20)

20

За целия ден качих почти сто и трийсет килограма. Вечерта едва ходех.

— Това е алергична реакция — каза мама.

Втренчих се в нея.

— Моля? Какво е това?

— Ял си нещо, към което си алергичен — отговори тя. — Човек не може да се подуе като балон за един ден просто ей така.

Баща ми ме погледна косо. Опитваше се да изглежда спокоен, но виждах колко е притеснен.

— Доста шоколад ли хапна след училище? — попита той.

Мама поклати глава към татко.

— Той може да изяде хиляди шоколади за ден! От тях няма да стане толкова огромен! — обяви тя.

— По-добре да го заведем на алерголог — измърмори татко, потривайки брадичката си.

— Първо ще го заведем при доктор Уайс — противопостави се мама. — Доктор Уайс ще ни каже при какъв специалист да отидем.

Започнаха да спорят от какъв специалист имам нужда.

Заклатих се навън. Трябваше да събера всички сили, за да повдигам огромните си крака. Двойната ми брадичка бе виснала върху врата ми. Голямото ми шкембе изскочи от стаята преди мен.

Знаех, че няма лекар, който може да ми помогне. Знаех, че нямам алергия.

И знаех, че не съм се превърнал в цепелин заради шоколада.

Снимката от злокобния фотоапарат ме направи да изглеждам голям като планина. И снимката се сбъдна.

Никой лекар няма да може да ме направи отново слаб. Никаква диета няма да свърши работа.

По-късно помолих мама и татко да ме оставят вкъщи.

— Моля ви, не ме карайте да ходя на училище утре в този вид — замолих аз. — Децата ще ми се смеят. Толкова ще се притесня.

— Не може да пропускаш училище — настоя татко. — Какво ще стане, ако минат седмици, докато се възстановиш.

— Децата няма да ти се смеят — добави мама. — Приятелите ти ще разберат, че си болен.

Умолявах ги и се тюхках. Дори паднах на колене, за да ги убедя.

Но чуваха ли? Не.

 

 

— Не се притеснявай — каза татко, докато се клатех като патица, излизайки от къщи към училище на следващата сутрин.

Не се притеснявай!

Бях облечен в неговия торбест анцуг и пак ме стягаше.

Притеснявах се, докато вървях по улицата. Когато колите минаваха покрай мен, знаех, че шофьорите ме зяпат. Смееха се на голямата купчина тресящо се желе по тротоара.

Не исках да ходя пеша до училище. Но родителите ми имат Хонда Сивик и не можех да се побера в нея.

Децата ме зяпаха, докато се промушвах през входната врата на училището. Но всички бяха мили. Никой не ми се присмя. Всъщност никой не ми каза и дума.

Мисля, че се страхуваха да се приближат до мен. Страхуваха се, че може да се строполя върху тях. Приличах наистина на балон от парада за Деня на благодарността.

Сутринта мина доста добре. Стоях си сам и се опитвах да се крия в ъглите. Криенето не беше лесно. Но всички ме оставиха на мира.

Докато влязох в стаята на господин Сор.

Той беше кисел както винаги. И ми се подигра пред целия клас.

— Грег, не смятам, че ще се сместиш на чина си — каза той, като търкаляше дървената си показалка между дланите си. — Защо просто не застанеш до прозореца?

Не казах нищо. Заклатих се към едната страна на стаята.

Класът замря. Децата не се засмяха. Те виждаха, че нещо много лошо става с мен.

Но господин Сор упорито искаше да вгорчи живота ми още повече.

— Грег, остави прозореца — каза той. — Ако застанеш там, има опасност да блокираш светлината — после се усмихна.

Отново никой не се засмя. Мисля, че другите деца ми съчувстваха. Дори Дони и Брайън не пускаха шеги.

— Грег, искам да отидеш при сестрата — нареди господин Сор. — Искам тя да ти обясни за четирите групи храни. Мисля, че ядеш твърде много от всички тях.

Предполагам, че това трябваше да бъде груба шега. Но никой не се засмя.

Завъртях туловището си и го загледах. Сериозно ли говореше? Очаквах Дони да изпружи крак и да се опита както винаги да ме препъне.

Но той гледаше право напред, притихнал и неподвижен както всички други в класа.

Бях доволен. Ако той ме спънеше, знаех, че никога няма да успея да стана.

Измъкнах се в коридора, ядосан на господин Сор. Защо се опита да ме направи за смях пред целия клас? Защо беше толкова жесток?

Не можех да си отговоря. Освен това бях твърде ядосан, за да мисля ясно. Ще му го върна някой ден. Това си казах. Ще му направя нещо наистина подло. Ще унижа дъртия Кисел Сор пред всички.

Ядосаните ми мисли ме преследваха до кабинета на сестрата. Но изведнъж забравих всичко, когато видях момичето, сгушено на стола в чакалнята. Спрях пред вратата и зяпнах шокиран.

Шари!

Трябваха ми няколко секунди, за да я разпозная.

Дънките и тениската й изглеждаха поне десет номера по-големи! Ръцете й бяха тънки като клечки за зъби. Лицето й бе бледо и смръщено. Главата й се беше смалила — изглеждаше като мъничък лимон на крехкото й тяло, което пък приличаше на фиде.

— Грег — въздъхна тя едвам-едвам. — Ти ли си в това голямо тяло?

— Шари! — извиках аз. — Колко кила си смъкнала?

— Не знам — заекна тя. — Погледни ме! Аз се топя. Толкова съм лека. Трябваха ми часове, за да стигна до училище тази сутрин, защото вятърът ме буташе обратно.

— Болна ли си? — извиках аз.

Тя ме погледна смръщено.

— Не съм болна, както и ти — отвърна с тънък слаб гласец. — Аз чезна, а ти се издуваш… и това е заради снимките, които направихме.

Въздъхнах и с две ръце повдигнах огромното си шкембе, за да мина през вратата.

— Какво ще правим, Шари? — прошепнах аз. — Заради снимките е. Права си. Но какво ще правим?