Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (2)

2

Звънецът за обед би.

— Утре ще чуем още разкази — обяви господин Сор. — Свободни сте.

Столовете застъргаха пода, докато децата ставаха. Гледах как всички си събират нещата, вземат си раниците и тръгват към вратата. Свобода.

Искаше ми се да хукна след тях. Но господин Сор бе приковал поглед в мен и студените му очи не ми даваха да мръдна.

Изчаках, докато стаята се опразни. После се обърнах към учителя, чието лице приличаше на лимон.

— Каква е лошата новина? — запитах през зъби.

— Пиша ти двойка — каза Киселия.

— Ъ?

— За мен този разказ е за две, Грег.

Усетих, че краката ми се подкосяват. Трябваше да се хвана за поставката за тебешири на дъската, за да не се срутя на земята като трепереща купчина.

— Но… но… но… защо? — задавено рекох аз.

Той кръстоса кльощавите си ръце пред жълтата си блуза с апликация на алигатор. Прииска ми се алигаторът да източи врат и да го схруска.

— Не изпълни задачата — каза той.

— Но… но… но… — все още се държах за поставката за тебешири. Краката ми трепереха твърде силно, за да стоя изправен.

— Грег, задачата ви беше да разкажете истинска история — скара се господин Сор. — Вместо това ти идваш с тази щура измишльотина. Беше много глупава. Не знам какво си въобразяваш!

— Но тя е истинска! — изплаках аз. — Фотоапаратът…

Той махна с ръка пред лицето ми.

— Казах глупава — повтори той. — Щура глупава измишльотина. Сигурно си я прочел в някой комикс.

— Господин Сор… — започнах аз. Пуснах поставката за тебешири и свих ръцете си в юмруци. — Трябва да ми повярвате! Фотоапаратът е истински. Не съм си измислил тази история.

Поех дълбоко въздух и се опитах да продължа с нисък и спокоен глас.

— Може да попитате приятелите ми — казах му аз. — Те са от класа на госпожица Фолсъм. Те ще Ви кажат, че всичко това наистина се случи.

— Сигурен съм, че ще ми кажат — ухили се самодоволно той. — Сигурен съм, че приятелите ти ще ми кажат това, което ти искаш те да ми кажат.

— Не. Наистина… — възроптах аз.

Господин Сор поклати глава.

— Ти не си подходил сериозно към задачата, Грег. Отнесъл си се към нея несериозно. Затова ти пиша две.

Вдигнах юмруци и силно изпъшках.

Грег, съвземи се, казах си наум. Съвземи се!

Но как бих могъл да се съвзема. Оценката ми не беше справедлива. А беше толкова важна за мен.

Беше въпрос на живот и смърт.

— Господин Сор… не може да ми пишете двойка — простенах аз. Имах чувството, че падам на колене и моля за милост. — Ще съсипете живота ми!

Той ме изгледа студено. Не каза нито дума.

— Ако нямам добри оценки, няма да мога да отида на гости на братовчедите си през лятото — обясних аз. — Вижте, братовчедите ми живеят близо до Йосемит^[1].

В Калифорния. Нашите ми обещаха, че ако получа по-висока оценка по английски, ще прекарам лятото с тях.

Той не помръдна. Студеното му смръщено лице не трепна. Въобще не мигна.

— Ако ми пишете двойка, ще остана закотвен в Питс Лендинг през цялото лято! — извиках аз.

Най-накрая господин Сор мръдна. По лицето му се разля неприятна усмивка. Влажните му кафяви очи блеснаха.

— Тогава ще имаш време да измислиш още щури истории — каза той.

Обърна се и започна да драска нещо в бележника си за оценки.

— Господин Сор… моля Ви! — примолих се аз. — Трябва да ми повярвате. Моят разказ е истински. Не съм си го измислил. Моля Ви…

Той вдигна поглед от бележника.

— Добре. Докажи го.

Зяпнах.

— Какво?

— Донеси фотоапарата — каза той. — Донеси го и докажи, че е злокобен. Докажи, че историята ти е истинска… или ти пиша двойка.

Втренчих се в него, опитвайки се да разгадая лицето му. Сериозно ли говореше?

Той също се втренчи за миг в мен, гледайки ме предизвикателно. След това махна с две ръце да ме отпрати.

— Отивай да обядваш, Грег. Може би следващия път ще се отнесеш сериозно към задачата, която поставям.

Събрах нещата си в раницата и я метнах през рамо. След това напуснах стаята прегърбен, умислен.

Можех ли да се върна в страховитата стара къща и да изровя фотоапарата?

Не! За нищо на света!

Апаратът бе твърде опасен. Твърде страшен. Твърде коварен.

Но ми трябваше добра оценка. Адски много ми трябваше.

Какво да правя?