Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (19)

19

— Не мога да повярвам! — проплака Шари.

И двамата сведохме поглед към полата й, която беше паднала до глезените.

Тя пусна учебниците си и се наведе, за да я вдигне.

Нормално, щях да избухна в смях. Но тя изглеждаше толкова притеснена, че просто останах на място.

— Аз… слабея — заекна тя, нагласяйки полата около кръста си. — Сутринта се премерих. Отслабнала съм почти четири кила.

— Леле! — поклатих глава. Защо ли отслабва?

Опитах се да я ободря.

— Ами… четири кила не са чак толкова много — казах аз. Знаех, че това успокоение няма да свърши работа. Но не можах да измисля нищо друго.

— Грег, но аз тежах само четирийсет и един килограма! — отвърна рязко тя. — Сега съм трийсет и седем. Не мога да задържа полата си вдигната. Всички дрехи ми висят!

— Може би, ако си хапнеш добре на обед… — започнах аз.

— Не ми помагаш! — прекъсна ме рязко тя.

— Погледни ме! — извиках аз, като разперих ръце, за да види големия ми корем. — Аз пък качих сто кила тази нощ! Преди малко не можах да се измъкна от чина!

Загледа ме изпитателно. Беше толкова разтревожена, че отслабва, че дори не ме беше погледнала.

Впери поглед в мен. После избухна в смях.

— Страхотно. Изглеждаш наистина странно!

— Хиляди благодарности! — въздъхнах аз.

— Какво ще правим? — запита тя. — Защо ни се случва това?

Започнах да отговарям, но дочух, че някой идва по коридора.

Шари също чу стъпките.

— Да вървим — предложи тя. — Бързо, помогни ми да събера книгите си!

Наведох се да събера книгите… и джинсите ми се разпраха отзад със силно РРРРП.

 

 

След часовете Птицата, Майкъл и още няколко деца играеха софтбол на игрището зад училище. Не отидох да играя. Не исках да видят колко огромен съм станал.

Но те ме завлякоха на игрището и ме накараха да играя на първа база.

Може би няма да забележат нищо различно, мислех си аз. Стиснах палци и се надявах. Може би няма да забележат, че съм се поналял малко… от вчера.

Тениската ми се беше опънала върху издутия корем. Беше ми много тясна. Едвам движех ръцете си. Скъсаните ми джинси прилепваха по краката ми като клин.

Може би няма да забележат, казах си аз, докато се тътрех към първа база. Може би няма да забележат.

— Ей, Грег… — извика ми Птицата. — Май си препълваш чиниите, а?

Всички почнаха да подвикват и да се смеят. Няколко момчета минаха покрай нас, хихикайки като хиени.

Майкъл ме посочи.

— Ей, това е Сумо Три — изкрещя той.

— Това е Сумо Три и Четири! — извика някой друг.

Още подвиквания и смях.

— Оставете ме на мира! — измърморих ядосано.

— Оставете го на мира, за да обядва — извика Майкъл.

Не беше смешно. Но така или иначе всички се разсмяха.

Събраха се в кръг около мен. Клатеха глави.

— Странно — промърмори Птицата — Как качи сто кила за един ден?

Не исках да говоря за това.

— Ще играем ли или какво? — запитах аз.

Много ми се искаше да разкажа на Птицата и на Майкъл как набъбнах толкова бързо. Искаше ми се да им кажа, че съм взел злокобния фотоапарат. Че Шари ме е снимала. Че на снимката изглеждах поне двеста кила.

И сега това се сбъдваше.

Но не посмях да им кажа. Те ме бяха предупредили да не ходя в Къщата на Кофман. И ме бяха помолили да не вземам фотоапарата.

Ако им кажех истината, щяха да ме помислят за напълно откачен.

Така че стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа в играта.

Доста добре се справях, докато дойде редът ми да батирам в третата игра. Ударих топката над втора база и се затичах към първа база.

Останах без дъх, докато стигна базата. Но топката все още се търкаляше в тревата на външното поле.

— Продължавай да тичаш! — крещяха съотборниците ми. — Грег, отивай на втора!

И така пъшкайки и пуфтейки, вдигнах тежките си крака и се затътрих към втора база.

— Плъзни се! Плъзни се! — крещяха всички.

И аз се плъзнах към втора. Благополучно!

И после не можах да се надигна.

Не бях достатъчно силен, за да повдигна тежкото си тяло. Сигурно изглеждам като Хъмпти Дъмпти^[1], осъзнах аз.

Опитах да се претърколя. Опитах, като се заклатих напред-назад.

И после се опитах да извикам приятелите си на помощ.

 

 

Съвсем се изтощих, докато прибера огромното си тяло вкъщи. От челото ми към закръглените бузи и двойните брадички се стичаше пот.

Дрехите ми бяха така опънати по мен, че едвам дишах. Джинсите ми се бяха разпрали. Тениската ме стягаше. Дори маратонките стискаха стъпалата ми.

Това е ужасно! Трябва да си облека нещо по-удобно, реших аз.

Спомних си за огромните торбести панталони. Онези, които сложих, когато карахме колела предния ден.

Понесох тумбестото си тяло към скрина. Наведох се с изпъшкване и издърпах панталоните.

Започнах да ги навличам. Очаквах да се почувствам по-удобно.

Задърпах. Задърпах ги по-силно. След това изстенах от ужас.

Огромните торбести панталони бяха плътно прилепнали по краката ми.