Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (18)

18

Какво става с мен, зачудих се аз. Усещах как паниката свива корема ми. Големия ми топчест корем.

Само преди около час седнах на седалката без никакъв проблем. А сега съм заклещен тук. Сигурно съм качил поне седем кила, докато съм седял.

— Грег, чакаме — господин Сор извъртя очи и нетърпеливо почука с показалката по черната дъска.

На четвъртия път най-сетне успях да се измъкна от чина. Внимателно, носейки фотоапарата, закрачих към предната част на стаята.

— Това е фотоапаратът — казах на господин Сор. — Намерих го заедно с приятелите ми в изоставена къща. Точно както Ви обясних в разказа си. Апаратът е прокълнат и…

Той взе фотоапарата от ръцете ми и започна да го разглежда. Вдигна го към очите си. Нагласи окуляра пред едното си око.

— Не… недейте! — извиках аз. — Не снимайте!

Той смъкна апарата.

— Ако не направя снимка, как да разбера дали е злокобен или не?

Посегнах към джоба на ризата си.

— Донесох снимка — казах му аз. — Това е доказателство, че казвам истината.

Пръстите ми бяха толкова дебели, че едвам бръкнах в джоба. Усещах ръцете си като пихтиести топки тесто. Бяха толкова топчести, че не можеха да се свият в юмрук.

Почти разкъсах джоба си, докато се опитвах да извадя снимката на Джон.

Най-накрая я извадих и я пъхнах в лицето на господин Сор.

— Ето! Вижте!

Той взе снимката и я заразглежда.

— Това момче се казва Джон — казах му аз. — Направих снимката онзи ден вечерта. Беше си съвсем добре. Но на снимката излезе с пирон в крака. Две минути по-късно това се сбъдна. Джон си проби крака на пирон и баща му го закара в болница.

Господин Сор избухна в смях.

Отново за пръв път. За пръв път се случваше той да се смее в клас!

— Не е смешно! — настоях аз. — Горкият Джон много го болеше. Той…

— Виждал съм трика с фалшиви пирони каза господин Сор, загледан в снимката.

— Какво? — не го разбрах аз.

Той ми върна снимката.

— Имах такава фалшива стрела — каза той. — Когато я поставях, изглеждаше все едно е пробила главата ми. Така че ми е ясно как си направил да изглежда, че това момче има забит пирон в стъпалото.

— Не! Истина е! Истина е! — извиках аз. — Вижте Джон! Вижте колко много го боли! Погледнете лицето му!

— Приятелят ти е добър актьор — отвърна господин Сор.

— Не! — изкрещях аз. — Той не ми е приятел. Дори не го познавам. Трябва да ми повярвате! Трябва!

Господин Сор погледна часовника.

— Минутката ти изтече.

— Но Вие обещахте… — извиках аз.

— Грег, седни си! — заповяда той. — Няма да ме излъжеш с един стар фотоапарат и майтапчийска снимка.

— Изгуби, Грег! — провикна се Дони.

— Ти си зловещ, Грег! — припя Брайън.

Всички се разсмяха. Усетих, че лицето ми гори. Знаех, че съм червен като домат.

Усещах, че ще избухна. Чувствах се неудобно, наранен и ядосан — всичко това едновременно.

— Ще ти пиша шестица за усилията — каза сурово господин Сор. — Но двойката за разказа ти остава.

Всички отново се разсмяха.

Това ми дойде малко в повече.

Изкрещях от бяс и се затичах към вратата.

Поне се опитах да тичам. Но бях прекалено тежък, за да се движа бързо. Можех само да се клатя като патица.

— Грег, къде отиваш? — чух господин Сор да вика.

Престорих се, че не го чувам и се затътрих към вратата. Фотоапаратът беше мушнат под провисналите месища на ръката ми. Отворих вратата с другата ръка.

Изскочих навън в тихия пуст коридор.

Чувах как господин Сор ме вика от класната стая. И чувах децата да се смеят и да говорят оживено.

Тръшнах вратата зад себе си и продължих да вървя.

Не знаех къде отивам. Нямах никакъв план. Бях ядосан. Искаше ми се да пищя, да крещя и да удрям стените.

Завих на ъгъла… и видях Шари в коридора.

— Грег! — извика тя, изненадана, че ме вижда. — Какво става?

Носеше къса черна пола върху син клин. Затича се към мен.

Направи четири крачки… и после отново извика, защото полата й падна!