Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (17)

17

Наведох се към огледалото и се погледнах.

Не. Не бях двеста кила.

Не изглеждах много по-различно. Е, малко подпухнал. Бузите ми — малко закръглени. Раменете ми — по-широки.

Отстъпих, за да разгледам тялото си… и мама влезе в стаята.

— Грег, какво правиш? Ще закъснееш за училище.

Извърнах се от огледалото.

— Мамо, пораснал съм тази нощ! — изтърсих аз. — Пижамата ми се скъса.

Тя хвърли кос поглед към скъсаното горнище на пижамата.

— Грег, ти не си пораснал през нощта — каза спокойно тя. — Тази пижама още отначало ти беше малко малка.

Завъртях се към огледалото.

— Така ли?

Може би мама беше права. Може би не съм наедрял. Може всичко да е само фантазия.

Обърнах се към нея.

— Как изглеждам?

Тя вдигна рамене.

— Изглеждаш чудесно.

— Искам да кажа — не ти ли се виждам малко понапълнял?

Тя се загледа за миг.

— Ами, всъщност… — гласът й заглъхна.

— Всъщност какво? — запитах аз.

— Май трябва да сложа обезмаслено мляко на зърнената ти закуска тази сутрин — отвърна тя.

 

 

— Здравей, Грег. Качил си малко килограми, а?

Ето така ме поздрави господин Сор, когато вървях към катедрата му преди часа по английски.

Думите му предизвикаха ледени тръпки по гърба ми. Но не им обърнах внимание. Повдигнах фотоапарата.

— Господин Сор, искам да Ви покажа нещо.

Той сведе поглед към фотоапарата и се намръщи.

— Искаш да ме снимаш? Вече ме снимаха за годишника, Грег.

— Не — отвърнах аз. — Това е фотоапаратът, господин Сор. Това е апаратът, който…

Той вдигна ръка, за да замълча.

— Не сега, Грег — каза той, като стана от стола си.

— Но, господин Сор… — възразих аз.

Той гледаше над рамото ми. Обърнах се и видях господин Грънд да стои на вратата на класната стая. Господин Сор се забърза към него.

Говориха, докато би звънецът. После господин Сор се върна в предната част на стаята, за да започне урока.

— Съжалявам, че не бях тук вчера — обяви той. — Разбрах, че сте си прекарали чудесно, учейки за страдателния залог.

Все още стоях до катедрата му с фотоапарат в ръце. Той пристъпи към черната дъска, обърна се и ме видя.

— Грег, седни си на мястото, моля те! — каза той. — Днес имаме доста работа.

— Но, господин Сор — възразих аз. Повдигнах фотоапарата.

— Седни си на мястото! — настоя той.

Нямах избор. Въздъхнах и се затътрих към чина си в дъното на стаята.

Как да му докажа, че разказът ми е истински, след като той дори не иска да ме чуе, запитах се тъжно.

— Днес ще чуем още ваши разкази за истински случки — каза господин Сор на класа. Обърна се към момиче в предната редица. — Марси, струва ми се, че е твой ред. За какво е разказът ти?

Марси Райдър се изправи.

— За моята котка Уофълс. Той е за всички смешни неща, които Уофълс прави из къщи.

Изпъшках. До-са-да! — помислих си аз. Още няколко деца изпъшкаха.

Но господин Сор се усмихна. За пръв път досега!

Даже измърка.

— Обичам котки — каза той на Марси. — Имам цели шест.

У, гадост! — помислих си. Шест котки!

Не мога да понеса скучен разказ за скучна котка, казах си наум.

Вдигнах ръка и замахах отчаяно.

— Господин Сор! Господин Сор!

Усмивката му се стопи.

— Грег, какво има сега? — запита той.

— Ами… преди Марси да е започнала — казах аз — може ли да Ви покажа фотоапарата? Нали знаете? Онзи от разказа ми. Казахте, че ако го донеса и докажа, че е злокобен, ще промените оценката ми.

Господин Сор потърка брадичката си и ме погледна смръщено.

— Сега е ред на Марси — отвърна хладно той. — Знам, че всички искаме да чуем за Уофълс.

— Но, господин Сор… Вие обещахте! — провикнах се аз.

Няколко деца се разкикотиха. Викът ми бе толкова пронизителен, че сигурно ме чуха и в съседните стаи.

— Грег, няма да ме накараш да променя мнението си — настоя господин Сор.

— Но аз мога да го докажа! — примолих се аз. — Мога да докажа, че фотоапаратът е злокобен.

Още няколко деца се разкикотиха.

— Грег е злокобен! — изкрещя Дони.

Това предизвика голям смях.

— Грег е лоооош! — провикна се някой друг.

Още по-голям смях.

Господин Сор удари по черната дъска с дървената си показалка.

— Тишина! — той въздъхна и се обърна към мен. — Добре, Грег. Имаш една минута. Не е честно спрямо другите да ти давам допълнително време. Но ще ти дам една минута да покажеш фотоапарата си.

Една минута!

Знаех, че точно това ми трябва.

Опипах джоба на ризата си да се уверя, че снимката на Джон е вътре. Знаех, че щом Киселия види снимката и чуе какво се е случило на Джон онази вечер, ще ми повярва.

— Хайде, Грег — подкани ме учителят. — Ела тук. Една минута.

— Идвам — казах аз. Ентусиазирано се надигнах.

Опитах пак.

Отново.

Седалките на чиновете ни са прикачени за предната им част.

Бях се заклещил на чина. Бях твърде дебел, за да се измъкна!