Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (15)

15

— Не… моля ви! — изстенах аз.

Дони ме стисна с огромните си лапи и изви ръцете ми назад.

— Фотоапаратът наистина е прокълнат! — възроптах аз. — Не знаете какво правите! Спрете!

Разбира се, Брайън въобще не ми обърна внимание. Държеше апарата пред окото си и повдигна пръст над копчето.

— Брайън, моля те! — проплаках аз.

Видях пръста му да се спуска върху копчето.

Тогава някой извика:

— Какво става тук, момчета?

Брайън извика и почти изпусна апарата. Дони пусна ръцете ми и залитна към стената.

— Господин Грънд! — възкликнах аз.

Това е директорът на училището. Господин Грънд е млад, има руса вълниста коса и много хубав тен. Прилича повече на сърфист, отколкото на училищен директор. Всички момичета в училище си падат по него.

За първи път се зарадвах, че го виждам.

— Къде трябва да сте точно сега, момчета? — запита той и погледна часовника на стената.

— Ами… тръгнали сме към часа на господин Сор — отвърна Дони и силно се изчерви.

— Само помагахме на Грег за фотоапарата — добави Брайън и ми подаде апарата.

— Изглежда ценен старинен апарат — каза ми господин Грънд. — Трябва да бъдеш внимателен с него, Грег.

— Опитвам се — отвърнах аз. — Веднага ще го заключа в шкафчето си.

Промуших се край Сумо Едно и Сумо Две и забързах по коридора. Когато стигнах до шкафчето си, чух господин Грънд да им се кара:

— Бързо в час, момчета! И да не създавате проблеми на заместник-учителя, разбрано!

— Добре — обеща Брайън.

— Няма проблем — съгласи се Дони.

 

 

Срещнах Шари след училище и тръгнахме заедно към къщи.

— Как мина днес? — попитах аз.

— Имам шестица на теста по математика — обяви тя.

— Няма що, голяма изненада! Ти винаги получаваш шестици по математика — припомних й аз.

— Е, и? Може да обичам да се фукам.

Почувствах се малко странно. Уморен. Доста отпаднал.

Спрях на около половин пресечка от къщи и свалих раницата си.

— Какво ти става? — запита Шари. — Какво се бориш с раницата си?

— Струва ми се, че някой я е пипал — казах аз и разхлабих презрамките. — Беше ми съвсем точно. А сега доста ме стяга.

— Защо му е притрябвало на някого да пипа раницата ти? — запита Шари. Тя направи балон с дъвката си, голям колкото главата й.

Боцнах го с пръст и го спуках.

— Гадост! — извика тя, когато дъвката полепна по цялото й лице. — Доволен ли си? Това беше най-големият ми балон досега — обяви тя. — Щеше ми се някой да ме снима с него.

— Не говори за снимки — измърморих аз. — Не произнасяй думите „снимка“ и „фотоапарат“ — по време на обяда вече й бях казал, че господин Сор го нямаше днес.

— Къде е апаратът? — попита тя, теглейки дъвка от косата си.

— Заключен на сигурно в шкафчето ми отговорих аз. Обърнах се и видях Майкъл и Птицата да тичат по тротоара към нас.

— Каза ли на Майкъл и Птицата, че съм взел фотоапарата? — попитах Шари.

Тя поклати глава:

— Не. Много ще се притеснят. След всичките ужасии, които той ни причини през лятото, не искат да го видят никога повече. Аз също — добави тя, гледайки ме упорито.

— Ей, какво става? — извика Птицата. Той така силно ме плесна по гърба, че залитнах от бордюра.

Майкъл се засмя.

— Какво ще правите вие двамата?

— Нищо — отвърнах, докато се мъчех да оправя презрамките на раницата си. Все още не можех да ги наглася така, че да ми е удобно.

— Вземете си колелата — подкани Майкъл. — Хайде. Чудесен ден да покараме малко.

— Звучи добре — съгласих се аз. Все ми е едно какво ще правя, само да престана да мисля за господин Сор и за този тъп фотоапарат.

— Да се срещнем пред къщи — предложи Шари. — Първо трябва да попитам мама.

Майкъл и Птицата се затичаха към къщите си. Шари и аз пресякохме улицата и се запътихме към нашите къщи, които са една до друга.

Мама и татко бяха на работа. Тери още не се беше върнал от училище. Пуснах раницата във входното антре. Извадих от хладилника кутия сок и го изгълтах само с две всмуквания на сламката.

Чувствах се отпаднал. Безжизнен. Помислих си, че може би карането на колело ще ме зареди с енергия.

Дънките като че ли ми бяха малко тесни. Качих се в стаята си и извадих едни панталони широки като торба. Мама и татко винаги ми се присмиват за тях. Казват, че в тях има място за още някой.

Но аз си ги харесвам. Мисля, че са много яки. И са наистина удобни. Обикновено не ги слагам, когато карам колело. Крачолите им са толкова дълги и широки, че понякога маншетите им се захващат във веригата.

Излязох бързо и видях, че Шари, Майкъл и Птицата вече ме чакат на колелата си.

— Да вървим, Грег — подкани ме Птицата. — Заоблачава се.

Отворих вратата на гаража и влязох вътре, като внимателно заобикалях петната черно масло по бетонния под. Взех колелото си, което бе подпряно на стената, и го избутах към входната алея.

После направих цирковия си номер с висок летеж. Това е любимият ми начин за качване на колелото. Облягам се на кормилото, изхвърлям се във въздуха и се стоварвам на седалката.

И така. Изтласках се във въздуха.

Сгънах крака. Паднах на седалката.

И двете гуми се спукаха.

Чух експлозията и след това свистенето на въздуха от спадащите гуми.

— Ей… какво става! — извиках аз.