Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (14)

14

— Има ли нещо? — каза младата жена, която стоеше зад катедрата на господин Сор. — Всичко ли е наред?

Стоях вторачен в нея със зяпнала чак до коленете уста. Не отговорих на въпросите й. Стиснах здраво фотоапарата с двете си ръце от страх, че може да го изпусна.

— Къде… къде е господин Сор? — най-сетне успях да изрека аз.

— Не се чувства добре — отвърна тя с изучаващ ме поглед. — Аз съм госпожица Роуз. Замествам го.

— Той… той не е ли тук? — заекнах с висок писклив глас.

Тя кимна.

— Днес аз ще ви преподавам. Мога ли да ти помогна с нещо?

Сведох поглед към фотоапарата.

— Не — измрънках тъжно. — Не. Не можете да ми помогнете.

Стаята никога не е така шумна, когато господин Сор е зад катедрата. Децата крещяха и се смееха. Някой ме замери с хартиено топче. То отскочи от рамото ми и падна на катедрата на госпожица Роуз. Чух мощен смях от дъното на стаята.

Ние сериозно тормозим заместващите учители.

Когато някой учител не дойде на работа, е направо празник. Но днес не ми се празнуваше. Бях разочарован.

Тръгнах към чина си, после пак се обърнах към госпожица Роуз.

— Може ли да оставя това в шкафчето си? — попитах я с фотоапарата в ръце. — Няма да отнеме и секунда. Шкафчето ми е точно отвън — посочих коридора.

Би последният звънец. Тя вдигна ръце и запуши ушите си. Звънецът беше точно над катедрата й.

— Добре — каза тя, когато звъненето спря. — Но побързай. Днес ще говоря за страдателен залог. И не бива да го пропускаш.

Шаш и ужас, а?

Благодарих й и забързах към вратата. Дългият коридор беше пуст. Всички бяха по стаите си.

Маратонките ми издумкаха силно по твърдия под. Мислите ми хвърчаха. Мислех за господин Сор. И за фотоапарата. Ще трябва да го оставя в шкафчето, докато той се върне, реших аз.

Обещах на Джон, че ще го взема само за един ден.

Но какъв избор имах?

Завих на ъгъла и се сблъсках с Брайън и Дони.

— Ей… — изръмжа Брайън.

— Ей… — поздрави ме Дони.

Те доста често казват „Ей“. Струва ми се, че това е любимото им възклицание.

— Доста сте закъснели — опитах се бързо да ги заобиколя.

Но те стояха на пътя ми с големите си дебели туловища.

— Киселия го няма — каза Дони ухилен. — Май е болен. Така че имаме заместник.

— Кажи ми нещо ново — измърморих аз.

— Така че няма защо да бързаме — каза Брайън. — Защо да бързаме за заместник-учител?

Опитах се да се мушна между двамата. Но те ме изпревариха. Приближиха се един до друг и аз отскочих при удара с тях.

— Ние ще се разменим — ухили се Брайън. — Аз ще й кажа, че съм Дони. А Дони ще й каже, че е Брайън.

— Хубава шега, няма що! — отвърнах, като извъртях очи. — Много оригинално. Сега, може ли да мина?

— За нищо на света — каза Дони, като изду големите си гърди и се надвеси заплашително над мен.

— Трябва да си платиш, ако искаш да минеш — заяви Брайън и протегна голямата си лапа в шепа.

— Колко е таксата? — въздъхнах аз.

— Колко имаш? — отвърна бързо Брайън.

Двамата избухнаха в смях и плеснаха длани един в друг. Наистина си вярват, че са смешни.

— Трябва да отида до шкафчето си — настоях аз.

Още веднъж се опитах да ги заобиколя и… Брайън грабна фотоапарата.

— Ей! — протегнах и двете си ръце. Но Брайън го вдигна нависоко.

— Виж… Грег е донесъл вълшебния си апарат в училище — каза той на Дони.

— Олеле… Умирам от страх! — отвърна подигравателно Дони. Престори се, че трепери и се тресе.

— Но апаратът е зъл! — възкликна Брайън, като го държеше далече от отчаяните ми опити да го хвана. — Той е прокълнат, Дони! Забрави ли разказа на Грег?

Гадната усмивка на Дони стана още по-широка.

— Имаш предвид разказа, за който получи двойка?

Двамата отново се разсмяха.

— Дай да го пробваме — заяви Брайън. — Кажи „Зе-е-ле-е“, Грег.

Той смъкна фотоапарата към окото си и го насочи към мен.

— Не, моля ви, недейте! — примолих се аз. Отново се опитах да хвана апарата.

Но Дони ме хвана и извъртя ръцете ми назад.

— Давай! Снимай! — каза той на Брайън. — Хайде да прокълнем Грег. Снимай го.