Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (13)

13

— Това е ужасно! — изпищях аз.

Познах лицето си. Но не познах тялото си.

Първоначално реших, че главата ми е поставена върху гигантски балон. После осъзнах, че гигантският балон всъщност бях аз. На снимката тежах поне двеста кила.

Без майтап! Двеста кила!

Зяпах снимката, разглеждайки закръгленото си лице и още по-закръгленото си тяло. Бузите ми бяха бая надути. Яката на тениската ми не се виждаше, скрита в една от гънките на двойната ми брадичка. Тениската ми бе яко опъната на гърдите и едва стигаше шкембето ми, което се спускаше почти до земята. Приличах на цяла планина от крем!

— Престани да се смееш! — изсъсках през зъби на Шари. — Никак не е смешно!

— Много е смешно даже! — настоя тя. Грабна снимката и я вдигна към лицето си, като отново се разсмя. — Ти си по-голям от Сумо Едно и Сумо Две! — възкликна тя.

Грабнах снимката. Вгледах се в диплите плът, провесили се от бузите ми. Лицето ми бе толкова огромно и пухкаво, че очите ми изглеждаха мънички като очи на прасе.

А коремът ми! Коремът ми се спускаше чак до дебелите ми колене!

— Е, все още ли смяташ да занесеш фотоапарата в училище? — попита Шари. — Не ти ли дойде друг акъл?

— Трябва да го покажа на господин Сор — казах й аз. — Просто ще му покажа фотоапарата и снимката на Джон.

— Ами твоята снимка няма ли да покажеш? — попита тя захилена.

— За нищо на света! — пъхнах снимката в джоба на дънките си. — Не искам никой да я вижда. Никой!

Шари погледна часовника си.

— Хайде! — каза тя. — По-добре да побързаме, че закъсняваме!

Тя се затича по тротоара. Аз я последвах.

По целия път към училище пред очите ми беше снимката. Отново виждах провисналото си лице, огромното си двестакилограмово тяло.

Не се притеснявай, казах си наум.

Фотоапаратът е счупен. Няма за какво да се притесняваш.

Няма за какво.

Ама, я познайте дали се успокоих?

Не. Притеснявах се.

 

 

Коридорите бяха почти пусти, когато с Шари стигнахме в училище. Първият звънец вече беше бил.

Скрих фотоапарата под разни неща на дъното на шкафчето си. Часът по английски при господин Сор бе последният преди обедната почивка. А не ми се щеше Брайън или Дони или някой друг да вземе фотоапарата и да започне да прави поразии наляво и надясно.

Блъснах вратата на шкафчето и я заключих. После махнах с ръка на Птицата и Майкъл, които бързаха към тяхната класна стая.

Исках да им кажа, че нося апарата. Исках да им разкажа за Джон и за пирона в крака му.

Но реших, че е по-добре да си трая.

Майкъл и Птицата бяха съгласни с Шари. Те не искаха да изваждам отново апарата. Твърде много се страхуваха от него.

И може би бяха прави.

Вмъкнах се в клас точно когато биеше последният звънец. Мушнах се на мястото си, като се опитвах да не привличам внимание. Трябваше доста да почакам до часа на господин Сор.

Днес за първи път нямах търпение да започне часът на Киселия.

Отново не чух и дума от това, което другите учители говореха. По социални науки госпожа Уекман бърбореше нещо за производството на боксит в Южна Америка. Искаше ми се да вдигна ръка и да я попитам какво е боксит. Винаги съм се чудил какво е боксит. Мисля, че е някаква марка южноамерикански коли. Но не съм сигурен.

Гласът й идваше някак си отдалече. Умът ми бе зает да репетира какво ще кажа на господин Сор.

„Господин Сор — мислех да му кажа, — направихте ужасна грешка вчера. Но не Ви се сърдя. Знам, че ще постъпите справедливо и ще промените оценката ми, като ви покажа това.“

Чакай.

Това звучи много официално, казах си аз. Изобщо не говоря така. Никога няма да успея да изрека тези думи.

Пробвах по друг начин.

„Ето го злокобния фотоапарат, господин Сор. А ето и снимката на едно момче, което срещнах. Само минута по-късно снимката се сбъдна. Вие поискахте да донеса доказателство — ето го!“

Така е по-добре, реших аз. Право по темата.

Дали ще ми повярва?

Ще му се наложи да ми повярва, мислех аз. Снимките не лъжат.

Ще трябва да промени оценката ми.

Гледах втренчено часовника над черната дъска. Защо се движи толкова бавно? Защо?

Най-накрая звънецът би. Скочих, излязох навън и потънах в шкафчето си. Птицата ми извика от дъното на коридора. Но аз се престорих, че не го чувам.

Извадих фотоапарата от тайното му място и блъснах вратата на шкафчето. Мушнах внимателно апарата под мишница, за да го предпазя.

Видях Сумо Едно и Сумо Две от другата страна на коридора. Те блъскаха един петокласник в шкафчетата, който от ударите отскачаше като йо-йо. Тава е тяхното хоби. Да блъскат децата и те да отскачат.

И познайте кой е един от любимците им за отскачане?

Правилно! Аз.

Завъртях се и забързах в другата посока. Днес не ми се щеше да отскачам. Не ми се искаше Брайън и Дони да видят фотоапарата.

Направих голяма обиколка, за да стигна до стаята на господин Сор, като тичах през цялото време. Държах апарата плътно до тялото си и репетирах наум думичките.

Някакви деца си говореха точно пред вратата на класната стая.

— Дайте път! — викнах аз и се промуших между тях. Исках да видя господин Сор преди да е бил звънецът.

Влязох в стаята. Премигнах на ярката слънчева светлина, която струеше през прозорците. Обърнах се и се затичах към катедрата на господин Сор, останал почти без дъх.

Но спрях по средата на пътя.

Сърцето ми спря. И извиках от почуда.