Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (12)

12

Шари премигна. Ръцете й пуснаха апарата. Тя извика стреснато.

— О, Шари! — извиках аз, отстъпвайки назад. — Съжалявам! Наистина! Съжалявам! Не исках…

Усещах фотоапарата топъл в ръцете си. Посегнах към квадратната снимка, която се плъзна през процепа.

— Дай ми това! — настоя Шари. Тя измъкна снимката от ръцете ми. — Какво ми направи?

— Без да искам! — изкрещях аз. — Знаеш, че не го направих нарочно.

Шари се втренчи в снимката, която започна да се проявява.

— Какво направи?! Какво направи?! — повтори тя. Гласът й трепереше все повече и повече. Видях, че и ръката й трепери.

— Казах ти да не вземаш апарата! — викна Шари. — Помолих те да го оставиш вкъщи.

— Шари, съжалявам — извиних се отново. — Може и да не е толкова страшно. Може би…

Тя преглътна тежко.

— Може би ще изчезна отново, Грег. Може би ще изчезна завинаги.

— Не! — извиках аз. — Не говори така, моля те…

И двамата напрегнато гледахме снимката. Проявяваше се толкова бавно. Първо потъмня жълтото. Започнах да виждам лицето на Шари.

Дали крещеше? Или виеше от болка?

Не бях сигурен.

След жълтото на снимката се появи синьото. Видях лицето на Шари на зелен фон.

— Изглеждаш добре — казах й аз. — Мисля, че ще си добре.

— Почакай — каза кротко тя. Прехапа долната си устна. Не мигаше. Очите й бяха вперени в снимката, докато се появяваха червените и сините оттенъци.

Снимката потъмня. Потъмня до черно.

Можех вече да видя лицето на Шари съвсем ясно. Тя не се усмихваше. Не изглеждаше радостна. Но също така и не викаше.

Снимката потъмняваше.

— Ей! — извика Шари. — Това е негатив.

— Какво? — не разбрах аз.

— Това не е снимка — отвърна Шари като ми показваше картончето. — Това е негатив. Снимката не се прояви. Всичко е наопаки.

Вгледах се в нея. Беше права. Всичко беше наопаки.

— Може би фотоапаратът се е повредил — казах аз. Въздъхнах с облекчение. — Ти си добре, Шари. Апаратът не работи.

— Може би — каза тя. Подаде ми негатива. Мушнах го в джоба си. Когато я погледнах, тя се усмихваше странно.

Със злокобна усмивка.

— Шари, какво ти става? — попитах аз.

Трябваше да се сетя. Трябваше да се сетя какво смята да направи. Трябваше да действам по-бързо.

Тя грабна фотоапарата с двете си ръце. Завъртя го. Насочи го към лицето ми. И ме снима.

— Ей! — опитах се да се скрия от обектива.

Твърде късно. Тя ме хвана.

— Шари… това не е смешно! — извиках аз.

— Няма да ти навреди — отвърна тя. — Апаратът е счупен, забрави ли?

Извадих квадратното картонче от процепа на фотоапарата.

Усещах гърлото си пресъхнало. Дали наистина е счупен?

Или ще ме покаже как вия от болка с пирон в стъпалото… или нещо още по-ужасно?

Загледах се в снимката, въображението ми работеше на бързи обороти. Представих си тялото ми разпънато като ластик. Представих си как се опитвам да издърпам стрела, промушила ме в гърдите. Представих си как лежа смачкан под голям валяк.

— Шари, как можа да направиш това? — простенах, гледайки как цветовете стават все по-плътни.

Очите й блеснаха.

— Наистина се уплаши, а? — каза тя. — Признай си. Изплашен си. Сега може би разбираш. Може би разбираш защо не исках да носиш фотоапарата в училище.

Ръката ми трепереше. Хванах снимката с две ръце.

Цветовете потъмняваха.

— Не е негатив — казах аз.

Шари пристъпи зад мен и се вгледа в снимката.

— О, неее! — извикахме едновременно и двамата.

Шари започна да се смее.

— Не мога да повярвам! — нададох вой аз.