Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (11)

11

На следващата сутрин изгълтах закуската си набързо. После си взех раницата, метнах фотоапарата през врата и забързах към вратата.

Излязох от къщи петнайсет минути по-рано. Не ми се искаше да попадна на Шари, Майкъл или Птицата.

Беше топъл ден. Из въздуха се носеше свежа, сладникава миризма. Видях редичка лалета покрай къщата. Първите пролетни цветя.

Прекосих входната алея с големи крачки и завих по тротоара. Фотоапаратът тежеше на гърдите ми. Посегнах да го наглася на каишката… и дочух някой да ме вика.

— Грег! Ей, Грег… почакай!

Шари!

Завъртях фотоапарата зад гърба си и се опитах да го скрия под мишница.

Твърде късно. Тя вече го беше забелязала.

— Не мога да повярвам! — извика Шари, подтичвайки до мен. — Не е истина! Извадил си това нещо от Къщата на Кофман? — тя се беше вторачила в апарата и клатеше глава.

— Ами… не точно — отвърнах аз. — Как така си подранила, Шари?

— Гледах през прозореца да те видя — призна си тя. — Исках да видя дали си толкова луд, че да вземеш фотоапарата.

Погледнах я смръщено.

— Защо ме шпионираш?

— Защото няма да ти позволя да занесеш това злокобно нещо в училище — Шари застана пред мен и блокира пътя ми.

Извъртях се.

— Кой те обяви за владетелката на света? — присмях й се аз. — Това е свободна страна, нали знаеш?

Тя скръсти ръце пред плетената си жилетка.

— Говоря сериозно, Грег. Не може да го занесеш. Няма да ти позволя.

Залитнах наляво и се опитах да я заобиколя отдясно.

Но тя стоеше право пред мен. Блъснах се в нея и после отстъпих крачка назад.

— Говоря сериозно — повтори тя. — Върни апарата вкъщи!

— Шари, ти си истинска откачалка — промърморих аз. — Не може да ми казваш какво да правя.

Изражението й се промени. Тя отпусна ръце и нагласи косата върху раменете си.

— Забрави ли колко опасен е този фотоапарат? Забрави ли какви ужасни неща ни се случиха заради него?

Стиснах апарата с две ръце. Той сякаш изведнъж натежа. Усещах студения метал през тениската си.

— А, Грег, забрави ли? — молеше се Шари. — Заради този скапан апарат изчезнах. Изчезнах яко дим! Нали не искаш такова нещо да се случи и на някой друг? Помисли как ще се почувстваш.

Преглътнах тежко, като си спомних за предишната вечер.

Фотоапаратът вече беше започнал да вреди.

— Няма да правя никакви снимки — казах й аз. — Наистина. Само ще го покажа на господин Сор, за да промени бележката ми.

— И как ще го накараш да промени бележката ти като покажеш този стар апарат? — запита Шари.

— Защото имам снимка, която също ще му покажа — обявих аз. Извадих снимката на Джон от джоба си и я размахах пред лицето й.

— О, супер! — извика тя, като се опитваше да отблъсне снимката с двете си ръце. — Това е гадно!

— Знам — съгласих се аз и мушнах снимката обратно в джоба. — Горкото момче. Направих тази снимка. А минута по-късно тя наистина се сбъдна.

— Значи съм права! — обяви Шари, присвила очи към фотоапарата в ръцете ми. — Току-що доказа това, което ти обяснявам, Грег! Аз съм права!

Покрай нас премина кола, пълна с деца, запътили се към училище. Малко кафяво куче подаваше муцуна от задния прозорец и ни залая.

Погледнах часовника си. Още няколко минути и двамата с Шари щяхме да закъснеем за училище.

— Трябва да вървим — казах й аз. Тръгнах с големи крачки, но тя се забърза и се изпречи на пътя ми.

— Не, Грег. Не мога да ти позволя. Не мога.

Извъртях очи.

— Шари, остави ме, моля те, на мира.

— Твърде опасно е — настоя тя. — Знам, че съм права. Знам, че много ще загазиш.

— Махни се от пътя ми, Шари!

— Дай ми апарата!

— За нищо на света! — извиках аз.

Тя го сграбчи с двете си ръце и го измъкна изпод мишницата ми.

Аз се втурнах да си го върна.

И фотоапаратът светна в лицето на Шари.