Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (10)

10

Дъхът ми спря в гърлото. Залитнах напред в бурените.

Видях Джон да държи маратонката си. Лицето му бе изкривено от болка.

Дори на мътната лунна светлина виждах големия пирон, пробил крака му.

— Джон! — извиках аз. — Ще доведа баща ти. Не се наложи да го търся. Двама мъже — единият висок и слаб, а другият — нисък и набит — се появиха откъм купчината греди. Реших, че са архитектът и бащата на Джон.

— Джон? Какво стана? — извика набитият — явно бащата на Джон.

Джон тръсна глава с още един писък от болка.

— Има пирон в стъпалото! — извиках аз, тичайки към тях.

Двамата ме подминаха.

— Олеле, боже! — изстена бащата на Джон.

Хванаха Джон под мишниците. Високият мъж вдигна прободения крак на Джон.

— В моята кола — подкани той. — Имам кърпа. Можем да увием крака. Губи доста кръв.

— Дали да издърпаме пирона? — запита бащата на Джон с треперещ глас.

— Не. Твърде опасно е — отвърна другият мъж.

— Не го дърпай! Недей! — примоли се Джон. — Много ще ме заболи!

— Не можем дори да махнем обувката! — извика бащата на Джон.

— Болницата е натам — каза архитектът и посочи с ръка. — Само на няколко минути оттук.

— Оууу. Боли! Болиии! — виеше Джон.

Двамата мъже го повдигнаха и полуходейки, полутичайки го понесоха към колата, паркирана срещу контейнера.

Гледах откъм бурените, докато те внимателно поставяха Джон на задната седалка. Видях ги да се мотаят с дълга бяла кърпа. Най-накрая я увиха здраво около стъпалото и маратонката.

Затвориха вратата на Джон. После бързо седнаха отпред. Няколко секунди по-късно колата изфуча в тъмнината.

Стоях в средата на градината и усещах как люлеещите се бурени удрят краката ми през джинсите. Преглътнах тежко. Изведнъж усетих устата си пресъхнала.

— Горкият Джон — промърморих на глас.

Очевидно фотоапаратът си беше останал злокобен. Тази вечер беше намерил още една жертва.

Вината е моя, помислих си тъжно. Стана случайно. Не исках да натисна копчето. Но го бях натиснал.

Двамата мъже дори не ме погледнаха. Бяха толкова разтревожени за Джон, че май дори не ме видяха.

Сведох поглед и осъзнах, че все още стискам фотоапарата в ръце. Изпитах силно желание да го метна на земята. Да го стъпча. Да го тъпча, докато го смажа завинаги.

Очите ми мернаха нещо, което се полюшваше сред високата трева. Наведох се и го вдигнах. Снимката.

Вгледах се още веднъж в Джон, който държеше маратонката си и викаше от болка.

Пъхнах снимката в джоба на ризата си. Ще я занеса на господин Сор, реших аз. Ще занеса фотоапарата и снимката на Джон. Ще му кажа какво се случи с Джон тази вечер.

Няма да се наложи да снимам в училище.

Тази снимка ще е доказателството.

Така че няма да е опасно. Изобщо няма да е опасно.