Р. Л. Стайн
Кажи „Зе-е-ле-е“ и… умри! — 2 (1)

1

— Грег Бенкс!

По врата ми полазиха тръпки, когато господин Сор извика моето име. Бях се свил ниско на чина на последния ред на класната стая. Опитвах се да се скрия зад Брайън Уеб, детето горила.

Скръстих ръце и се помолих господин Сор да не поиска да чуе моя разказ.

— Грег Бенкс! — извика той.

Отново усетих студените тръпки. Краката ми се разтрепериха, докато се изправях. Гърлото ми така се стегна, че едвам си поемах дъх.

Мразя да говоря пред целия клас, особено когато не съм имал много време да се упражнявам. Особено когато ни е забранено да имаме пред себе си текст. Особено когато от това зависи оценката ми по английски.

Прочистих гърлото си и тръгнах напред. Бях по средата на пътя, когато Дони Грийн изпружи бялата си маратонка на пътеката и ме спъна.

Залитнах, но не паднах. Така или иначе целият клас избухна в смях.

Господин Сор погледна смръщено Дони.

— Дони, трябва ли да спъваш всеки, който минава покрай теб? — запита той.

— Да — отвърна му Дони със сериозно изражение.

И класът отново избухна в смях.

Всички мислят, че Дони е ужасно смешен. Всички, без господин Сор.

Господин Сор изобщо не мисли, че някой е смешен. Затова му викаме Киселия Сор^[1].

Той сигурно и това не би сметнал за смешно.

Господин Сор е висок, слаб и почти плешив. Никога не се шегува. Никога не се усмихва. Устата му винаги е свита така, сякаш току-що е отхапал лимон.

Киселия Сор.

Той е нещо като легенда в Средното училище на Питс Лендинг. Всеки се старае да не се случи при него. Най-добрите ми приятели — Майкъл, Птицата и Шари — имат късмет. Те са в класа на госпожица Фолсъм. Само аз се оказах при Киселия Сор.

Застанах до катедрата и отново прочистих гърлото си. Чудех се дали всички виждат как коленете ми треперят. Лицето ми пламтеше. Ръцете ми бяха ледени.

Дали всички така се притесняват, когато трябва да застанат пред класа?

Господин Сор скръсти бледите си кльощави ръце на катедрата и изпука с пръсти.

— Добре, Грег, хайде да чуем твоя разказ по истински случай — каза той.

Прочистих гърлото си за пореден път. Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам какво се случи на мен и приятелите ми през лятото.

— Мотаех се с приятелите си. Птицата, Майкъл и Шари. Нямаше какво да правим и бяхме доста отегчени. Опитвахме се да измислим нещо изключително вълнуващо. Чудехме се дали да не се промъкнем в къщата на Кофман.

Господин Сор вдигна ръка, за да ме прекъсне. Намръщи се по обичайния си начин:

— Каква е тази къща на Кофман?

— Обитавана от духове! — провикна се Дони Грийн.

— Това е къщата, в която живее Дони! — измърмори Брайън Уеб достатъчно силно, че всеки да го чуе. Настана голям смях.

Господин Сор вдигна двете си ръце да въдвори ред и кисело изгледа всеки един от нас.

— Това е стара изоставена къща в моя квартал — казах му аз. — Влязохме вътре. Долу в мазето. И открихме стар фотоапарат. За това е моята истинска история. Понеже фотоапаратът притежаваше злокобна сила.

Господин Сор изпъшка и извъртя очи. Някои деца се засмяха. Но аз отново поех дълбоко дъх и продължих разказа си.

— Това беше апарат с автоматично проявяване на снимките. Снимката излиза точно отпред. Но никога не излезе снимката, която бяхме направили. Винаги се виждаха някакви ужасни неща. Занесох стария апарат вкъщи. Снимах новата кола на баща ми. Снимката излезе от апарата, но на нея колата бе смазана. Напълно разбита. Няколко дни по-късно баща ми катастрофира тежко. Снимката се сбъдна.

Огледах стаята да видя как се приема разказът ми. Няколко деца се смееха. Други ме гледаха втренчено. Опитваха се да разберат дали говоря истината.

Брайън Уеб се опита да ме разсее. Пъхна двата си показалеца в носа си и ги завъртя. Той си мисли, че е смешен, а всъщност е просто отвратителен.

— Направих снимка на приятеля си Птицата, тоест Артър — продължих аз. — Преди мача му в Детската лига. Птицата беше застанал усмихнат пред фотоапарата. Но на снимката лежеше в безсъзнание на земята. След няколко минути едно дете така удари топката, че тя блъсна Птицата в главата и той падна на земята в безсъзнание. Точно като на снимката.

Дочух нервно изхилване от дъното на стаята. Вдигнах поглед и забелязах доста озадачени лица. Брайън все още беше с пръсти в носа си. Отместих поглед. За нищо на света нямаше да се разсмея на това.

Господин Сор се беше подпрял с лакти на катедрата и беше хванал голямата си гола глава с ръце. Лицето му не се виждаше. Така че не можех да разбера дали харесва разказа ми или не.

— После се случи нещо още по-страшно — продължих аз. — Занесох фотоапарата на рождения ден на Шари Уокър. Снимах Шари до едно дърво. Когато снимката се появи, на нея се виждаше дървото, но не и Шари. Сякаш тя бе станала невидима. И после, след няколко минути, Шари наистина изчезна.

Няколко деца ахнаха. Други се разсмяха. Лицето на господин Сор все още бе скрито от ръцете му.

— Няколко дни по-късно Шари се появи отново — обясних аз. — Но вече бяхме доста изплашени, за да задържим апарата. Така че го върнахме обратно в къщата на Кофман. И там срещнахме един странен човек, облечен целият в черно. Той беше изобретателят на фотоапарата. Той ни каза, че апаратът е прокълнат и…

За моя изненада господин Сор скочи на крака.

— Достатъчно! — рязко каза той.

— Моля? — не бях сигурен, че съм го разбрал правилно.

Стаята притихна.

Господин Сор поклати глава. След това присви воднистите си кафяви очи и ме погледна.

— Грег — каза той, — имам много лоша новина за теб.