Тони Парсънс
Краят на нощта (9)

9.

Клубът беше различен.

— Само за членове — озъби се портиерът на Рей.

Беше от яките мъжаги, дето говорят кокни, ръцете му под късите ръкави на полиестерната риза бяха нашарени с татуировки от флота, оредялата му коса бе пригладена назад.

Приличаше малко на боксьора от тежка категория Хенри Купър, реши Рей. Не можеше да си представи подобен тип да се усмихне като Кевин Кийгън в реклама за „Брут“. Пред него бе застанала пълната противоположност на Хенри. Беше готов да ти затъкне устата в момента, в който я отвориш.

Рей се озърна през рамо към мърлявия бамбуков бар. Шумни, ухилени хора се движеха сред цигарен дим, мъжете бяха в костюми, жените — в дънки клош. Отнякъде се носеше песен на Мат Монро.

— Идвах веднъж с Пади Клеър — обясни Рей. — Пади, дето списва попстраницата на „Дейли Диспач“.

Портиерът го изгледа с досада.

— Слушай, дребен, пет пари не давам дали си идвал със скапаната принцеса Маргарет и още по-скапаната й свита. Тук е само за членове. Ясно ли ти е?

Рей кимна, но не помръдна от мястото си. Докосна притеснен китката си. Не носеше часовник. До тази вечер така и не му трябваше. Просто не виждаше какъв е смисълът да носи. За Рей часовникът бе нещо типично за света на баща му — също като вратовръзките и лъснатите обувки, или дори като речите на Уинстън Чърчил. Часовникът означаваше работа. А какво знаеше Рей за работата? Не свързваше „Пейпър“ със служебни ангажименти. Представи си как старият си сверява омегата по ударите на Биг Бен, проехтели от малкия транзистор. Само че нощта напредваше и той най-сетне разбра каква е причината хората да носят часовници. Колко ли време оставаше, преди Джон да се качи на самолета за Токио? С колко време разполагаше?

Рей отново докосна китката си и надникна през рамото на портиера. Не ходеше по такива заведения — та тук нямаше нито един под четирийсет, нито пък човек с евтин или лекьосан костюм, ала нямаше представа къде другаде може да отиде. Единственото, което знаеше, бе, че „Емпайър Рум“ никога не затваря.

Един следобед Рей се удави в алкохол тук. Първата му задача в „Пейпър“ бе да отрази пресконференция на Арт Гарфункел и тогава се бе настанил до потен мъж с изпомачкан костюм от три части. Така се запозна с Пади Клеър, автора на страницата „Готска музика“ в „Дейли Диспач“.

Той понамирисваше — странно съчетание от бира „Гинес“, пържена храна и потта на Флийт Стрийт, — но пък се държа много дружелюбно с Рей, петнайсетгодишното момче в дънково яке, риза и панталони от училищна униформа, и любезно помоли новоизлюпения репортер да му разкаже нещо за скорошните постижения на певеца.

— Кажи ми какво прави този къдрав путьо, след като Саймън и Гарфункел се разделиха? — бяха думите на Пади.

Рей си бе поел дълбоко дъх и му бе разказал. Знаеше всичко, до най-малките подробности. Беше запомнил всичко за кариерата на творец като Арт Гарфункел, без дори да полага особено старание. Разказа на Пади за двата соло албума, за двата страхотни сингъла — невероятната „Всичко, което знам“ и недотам убедителната „Виждам само теб“, — плюс някои доста интересни попадения в работата му като актьор — „Параграф 22“ и „Плътско желание“.

— Освен това е страхотен на високите тонове — продължи Рей, все по-разгорещен. — Завършил е математика и разправят, че щял да пише музиката за някакъв анимационен филм със зайци… как се казваше?

Пади Клеър се замисли.

— „Бъгс Бъни“ май? — подхвърли той.

Рей поклати глава.

— „Долу при реката“.

Пади Клеър оголи доволно жълтите си зъби.

— Длъжник съм ти, хлапе — подхвърли и изглеждаше искрено благодарен. Стискаше бележник в ръка. На първата страница бе надраскал „Арт Гарфункел“ и Рей забеляза, че нито дума от онова, което му каза, не бе сметната за достатъчно ценна, за да бъде записана. Или може би Пади имаше фотографска памет.        Тогава се появи Арт Гарфункел, висок, слаб мъж с вид на книжен плъх, заобиколен от обичайната свита представители на звукозаписната компания и мениджъри, Пади Клеър вдигна на секундата надъвкания край на химикалката си и слюнката по обезформената синя пластмаса заблестя.

— Арт — започна той. — Истина ли е, че двамата с Пол се мразите?

По лицето на Арт Гарфункел се изписа болка. Хората от свитата се намръщиха недоволно.

— Има ли някакъв шанс да се съберете отново? — настоя журналистът. — Някой от вас двамата — Пади оголи жълтите си зъби и въпросът прозвуча така, сякаш ставаше дума за анален секс с домашно животно — откри ли достоен партньор за любовта си? Наистина ли ще правиш римейк на „Бъгс Бъни“?

Тук ставаше въпрос за различен вид журналистика.

Пади отправи блестяща усмивка към момчето, седнало до него, и след като напрегнатата пресконференция бе прекъсната, старата пушка заведе Рей за „по едно бързо в някакво никакво заведение тук наблизо“.

„Емпайър Рум“ се водеше частен клуб, което се стори доста тежкарско на Рей, макар че в действителност се озова в западнало неподдържано мазе с бар, до което се стигаше през осеян с кофи за боклук двор малко встрани от Бруър Стрийт в източния край на Сохо. Смачканите пердета бяха винаги спуснати, растения в саксии гаснеха без лъч светлина, пластмасовите рекламни пепелници на „Перно“ бяха препълнени с фасове. Наоколо бяха насядали разни кисели дъртофелници, които, изглежда, нямаха по-добро място, на което да отидат.

Пади обясни, че имало стотици такива заведения, пръснати из Сохо, които успешно заобикаляли разрешителните, като ограничавали достъпа единствено за членове. Рей полюбопитства кои са членовете. Всички, които изчадието портиер благоволеше да пусне, бе обяснил Пади. Двамата останаха шест часа.

Когато най-сетне се надигнаха, не беше за вярване, че нощта в Сохо едва започваше. Пади бе все още трезвен, ала се потеше по-обилно отпреди. Реши да се върне на Флийт Стрийт, за да си подготви материала, докато Рей се заклатушка по Бруър Стрийт и започна да драйфа от единия край на Олд Комптън Стрийт чак до другия. После продължи и по Уордър Стрийт чак до Чаринг Крос Роуд.

— Още ли си тук? — попита заядливо антиподът на Хенри. — Да не би вече да си станал член?

Рей поклати глава.

— Не съм, още не съм — отвърна любезно той.

Очите на портиера заблестяха.

— Хайде, келешче, разкарай се, преди да съм ти съдрал задника от бой.

Рей се затътри нагоре по мръсната стълба и се взря през дъждеца към светлините на Сохо. Колко ли беше часът? По кое време започват да излитат самолетите от „Хийтроу“? И в същия момент чу някой да го вика по име.

Пади Клеър се хилеше в другия край на стълбата и махаше на Рей да отиде при него. Кривоносият бияч на вратата все още гледаше злобно, но Пади му даде знак, че всичко е наред. Младежът се усмихна срамежливо и заслиза надолу. Пади Клеър го прегърна през раменете, а якият на вратата насочи дебелия си пръст в лицето му.

— Никакви изцепки, никакви наркотици — предупреди го той. — В противен случай ще получиш едно текме по задните части.

— Защо се държи толкова гадно? — обърна се Рей към Пади, когато влязоха в опушеното заведение.

— Албърт ли? Ами, „Емпайър Румс“ не е точно клуб. По-скоро е място, където се организират частни коктейли. Нещо като феодално владение. Точно така, тук цари шибан феодализъм. Никой — ама абсолютно никой от редовните — не го нарича „Емпайър Румс“. Казват му „Заведението на Албърт“. А Албърт не допуска такива като теб тук. — Жълтите зъби на Пади заблестяха в сумрака на заведението. — Нали се сещаш — онези с цветята.

Рей пое дълбоко наситения с цигарен дим въздух. Потри голата си китка. Май нямаше работа тук.

— Търся Ленън — обясни и отметна коса назад. Добре, че поне започваше да изсъхва. — Нали се сещаш? Ленън от „Бийтълс“. — Въпреки че Пади списваше „Готска музика“, Рей така и не бе наясно какво знае и какво не знае за съвременната музикална сцена. Понякога имаше чувството, че интересът на журналиста към попмузиката приключва с Били Фюри, Джет Харис и „Шадоус“, а друг път му се струваше, че Пади изобщо не се интересува от музика. — В Лондон е за една вечер.

Пади кимна умислен. Вдигна чаша, но тя се оказа празна. Това силно го изненада.

— Пътува за Токио заедно с Йоко — уточни Рей. — Главният иска да го интервюирам. Много е важно.

Пади остана загледан в Рей, след това го перна по гърба.

— Не се притеснявай, синко. Аз ще те взема на работа в „Готска музика“, когато си готов да започнеш играта с големите момчета.

Рей усети как го сграбчва отчаяние.

— Благодаря ти. — Усмихна се унило и огледа сумрачното заведение, докосвайки отново голата си китка. Пади го отведе на маса с препълнен рекламен пепелник на „Перно“. Махна на бармана и някой стовари със замах две чаши с прозрачна течност пред тях. Рей отпи и реши, че това е най-противното нещо, което някога е вкусвал.

— Все едно пия отварата, дето мама ми я вареше при зъбобол — обясни младежът. — Карамфилово масло.

— Супер е, нали? — попита Пади. — Няма нищо по-хубаво от джин с тоник.

Рей отпи нова глътка, намръщи се, но не искаше да го вземат за неблагодарник.

— А пък Джон — продължи Пади — бил, доколкото разбрах, в „Спийкизи“.

Рей ахна и чашата застина пред устата му.

— Пратил съм няколко момчета там — изсумтя през смях Пади. — Никога не се знае какви ще ги натворят тия двамата. Бог да ги благослови. Може да решат да си останат в леглото. Или да уволнят мениджъра, защото поредният хит пада в класациите. Може да похапват шоколадова торта, за да спрат войната — ама какви са тези простотии?

Рей го гледаше слисан. Пади бе рожба на старата Флийт Стрийт. Понякога човек имаше чувството, че той си няма и понятие какво става. Друг път излизаше, че няма нещо, което той да не знае. Изправи се и се олюля и чак сега забеляза, че касетофонът на Тери е все още у него.

— Благодаря ти.

Пади доби самодоволен вид. Рей усети, че му е доставило удоволствие да помогне. Под смачкания костюм туптеше сърцето на добър човек.

— Едно време ти казах, че съм ти длъжник. Точно така, главният ми редактор е страхотно развълнуван — обожава Джон и Йоко, те са любимите му сбърканяци. Ама адски си пада по тях!

Рей допи на един дъх остатъка от напитката, защото не искаше да обиди гостоприемния Пади. Огледа се за часовник. Само че в „Заведението на Албърт“ часовници нямаше.

— Колко е часът, между другото? — попита Рей.

Пади погледна младежа с тъга и жал, а подпухналите му очи се наляха със сълзи.

— Много е късно — отвърна, а пръстите на Рей докоснаха голата му китка.

 

 

Какво толкова имаше в това лице?

Сякаш целият й живот прозираше в него. Някой ден щеше да се превърне в красива възрастна дама, а на времето сигурно е била красиво бебе. Имаше нещо неземно в излъчването й — нещо ангелско. Лицето бе неестествено симетрично, лицето на най-красивото момиче на света, сякаш Господ бе подредил с особено внимание всяко нещо на мястото му. Беше самото съвършенство. Като че Господ бе направил втори, по-успешен опит след Сибил Шепърд. Вълнистата руса коса, очите, които умееха да надничат в душата ти. А устните бяха създадени само за целувки.

Всичко бе толкова хармонично, мислеше си Лион.

— Баща ми много обичаше Елвис — опита се да надвика тя „Кул енд дъ Генг“. — Спомням си, че като дете го гледах — във филмите, дето ги даваха в неделя следобед. А той беше или на Хавай, или в армията. — Тя се усмихна и сърцето на Лион изпърха. — Мислех, че е филмова звезда — също като Стив Маккуин или Клинт Истуд. Нали разбираш. Нямах представа, че е певец. — След това красивите й очи се наляха с тъга, сякаш неделните следобеди, когато бе гледала Елвис с баща си, бяха отминали завинаги. — На това му се казва певец.

Лион кимна ентусиазирано, наведе се към нея, за да я чува по-добре, и устните му се озоваха на сантиметри от лицето й.

— Имаме странно отношение към музиката, която родителите ни обичат — подхвърли той, а тя се замисли, усмихна се любезно и Лион се прокле. Защо му трябваше да казва разни умни неща? Сега тя ще реши, че е някой префърцунен чекиджия.

— Точно така — съгласи се тя. — Майка ми например много обича Франки Вон, затова и аз малко си падам по Франки Вон.

После Лион направи немислимото — разтанцува се и светът се потопи в ритъм. Докато танцуваше, забрави за представянето на Лени и „Райфенсталс“, забрави за „Ред Мист“ — всичките списания бяха зарязани на маса, лепкава от разлят алкохол, и почти забрави за „Псетата на Дагънам“, които го преследваха. Никога нямаше да успеят да го открият тук. В „Голдмайн“ беше на сигурно място.

И така, Лион забрави всичко освен музиката и танца, и най-красивото момиче на света.

Лион танцуваше — което означаваше, че се поклаща скромно и замислено с нахлупена шапка, вирнал показалеца на дясната си ръка, сякаш искаше да привлече вниманието, за да каже нещо важно, ала на никого не му пукаше! Това му беше най-готиното на „Голдмайн“. На никого не му дремеше дали си супер, дали правиш каквото трябва, или просто се отнасяш към танца като към дишането! Точно това му харесваше тук — харесваше му и още как!

Заведението се превърна в отделен свят. Така беше. Имаше и танцьори, и яки типове, и надути типове, всеки си имаше свои стъпки. Въпреки това оставяха малко място и за Лион. Усещаше, че има място и за смотаняци като него, които не умеят да танцуват. Просто ти трябваше малко самоувереност, за да направиш първата стъпка на дансинга. За Лион това бе като да прекрачи ръба на отвесна скала. След като го сториш, няма връщане назад.

Танцуването — нещо, което на Лион открай време му се струваше физически невъзможно, също като летенето — сякаш се превърна в нормално човешко усилие в „Голдмайн“. Танцуваше обзет от безпокойството и обърканата неувереност, когато спийдът преставаше да действа, танцуваше, за да се отърве от неблагоприятния остатъчен ефект на наркотика, танцуваше, вече преминал от другата страна.

Лион танцуваше в ритъма на плочи, които не бе слушал никога — музиката бе чудесна! Тътенът на фънка му се струваше лек и нежен като воал, гласовете звучаха възторжени като ангелски хор — та това бяха певци, които наистина имаха впечатляващи гласове, тренирани в църковни хорове, по улични ъгли — и попадна в плен на магията на момичето пред него. Тя го удивляваше. Тя го караше да се чувства като парализиран. Само един поглед към това лице го караше да се вцепени, а езикът му не можеше да помръдне от притеснение. Тя улесни нещата.

Докато си почиваха между танците, отидоха на бара, за да си поръчат по един коктейл с водка (за него) и „Бакарди“ с кола (за нея), тя бе толкова непринудена, държеше се толкова естествено, че нито езикът, нито краката му можеха да останат неподвижни завинаги.

— „Есенното злато“ подчертава костната структура на човека — обясняваше момичето и се оказа, че ги разбира тези работи, че с това си изкарва прехраната — подстригваше, оформяше прически, боядисваше коси в салон, наречен „Коса и стил“. Внимателно повдигна крайчето на шапката му, за да прецени „Есенното злато“. Лион отстъпи назад.

— Стига, де — сгълча го тя и се усмихна по своя специален начин. Лион не можеше да разбере дали флиртува с него, или просто се държи приятелски. — Не бъди толкова срамежлив.

— Добре — примири се Лион и се усмихна като глупак.

И тогава — колко естествено беше всичко при нея — Лион последва най-красивото момиче на света отново към естествената й среда. Двамата се върнаха на дансинга.

Времето отлетя незабележимо. Светлините се отразяваха в кристалната топка, която бавно се въртеше на тавана, разпращаха разноцветни светкавици по лицето й, което бе сигурен, че ще помни чак до смъртния си одър.

Тя танцуваше с леки поклащания — пристъпваше ситно-ситно на високите си токове, почти не се движеше, но кой знае защо на Лион му се струваше, че танцува великолепно, — косата й се стелеше около лицето, по някое време тя я отмяташе назад с усмивка, усмивка, отправена крадешком, сякаш току-що си бе спомнила къде се намира, сякаш й се бе случило нещо приятно и забавно. Беше съвършена. Много по-съвършена от Сибил Шепърд, реши Лион.

Имаше и още нещо — тя се бе сляла с музиката. Лион танцуваше за пръв път в живота си и винаги когато чуеше отново тези невероятни песни — разкази за съсипан свят или за свят, превърнат от любовта в съвършенство, — щеше да си спомня изключителното й лице.

— Ако не мога да те имам… не искам никой друг, любима… Ако не мога да те имам… о-хо!

— Я кажи — обади се най-красивото момиче на света. — Ти да не би да си настинал?

Лион не искаше да я лъже.

— Не — отвърна. — Не съм. Взех наркотик.

Веждите й се стрелнаха нагоре. Лион изпита ужас, че момичето ще му обърне гръб. За пръв път тази вечер го разтърси истински страх. Беше ужасен, че няма да я види никога повече.

— Не бива да вземаш наркотици — сгълча го тя. — Не си на себе си, когато си под въздействието на наркотиците.

Лион никога не бе мислил по този начин. В този момент осъзна, че на всяка цена трябва да разбере едно нещо.

— Как се казваш? — попита, макар да му се искаше да я помоли за разрешение да я обича завинаги.

Тя му каза името си.

 

 

Тери имаше чувството, че е турист в собствения си живот.

Фабриката не се бе променила. Металното стържене и тътенът, които извираха от дълбините, създаваха у него впечатлението, че бе попаднал на кораб, плаващ в нощта, а мирисът на овес се смеси с уханието на боровинки.

Запита се какво ще стане с нещата й. В миналото раздялата бе лесна работа. Момичетата, които познаваше, живееха при родителите си. Когато връзката приключеше, нямаше нищо за уреждане. Всеки поемаше по своя път, а месеци по-късно, когато се видеха случайно, тя носеше годежен пръстен от друг. Засичаха се из паркове, мерваше ги в нечий автомобил, а след това всичко отминаваше. Нещата бяха много сложни, когато двамата живееха заедно. Имаше куп работи за уточняване.

Тя бе донесла сакове, пълни с фотоапарати, филми, лещи, кашони с материали. Имаше плочи на Ник Дрейк и Тим Бъкли, и Пати Смит. По масичката се търкаляха книгите й за американския фотограф и фотожурналист Уиджи и фотографите Жак-Анри Лартиг и Доротея Ланг, Гардеробът бе пълен с рокли, изрязани бикини, яки ботуши. Разни стъкларии, купени от „Хабитат“, проблесваха тук-там. Беше докарала всичко това в апартамента на Тери, натъпкано в багажника, нахвърляно на задната седалка на форда „Капри“ на баща й. Тери избърса очи и огледа фабриката. Сигурно щеше да си изнесе нещата по същия начин, по който ги бе донесла. Не искаше да е там, когато това станеше. Не искаше да вижда.

Спомни си кога се пренесе. Вечерта беше започнала както всяка друга вечер в края на 1976. Годината си отиваше, за да отстъпи място на 1977 — с пътуване заради турнето на една банда. Случи се няколко седмици след концерта на Били Блицън, няколко седмици след като тя почука посред нощ на вратата му, за да потърси убежище. Той се опитваше да спре да мисли за нея. И двамата се бяха върнали към живота си в Лондон. Тя си имаше жененото гадже, а той отново се зае с флиртовете по за една нощ и приятелите. Имаше си достатъчно забавления. Тери никога не си стоеше вкъщи. Защо да си стои вкъщи?

— Грабвай си парцалките — каза той на Рей една вечер. — Ще те заведа да чуеш една нова музика и знам, че много ще ти хареса.

На приземния етаж на небостъргача, където имаше прашен малък магазин, в който предлагаха евтини сувенири на малцината туристи, които пресичаха реката, за да видят катедралата „Саутарк“, Тери и Рей видяха Лион да се пазари със собственика азиатец и да сочи избеляла от слънцето тениска на витрината.

— Не можеш да продаваш такива боклуци — това си е жив расизъм — убеждаваше го Лион. — Разбираш ли какво ти говоря?

Причината за разправията трябваше да прилича на реклама на банда. „Адолф Хитлер — европейско турне: 1939–1945“, пишеше на тениската под самодоволния лик на Хитлер. Следваха страните, все едно бяха местата, обиколени по време на турнето. „Полша, Франция, Холандия, Италия, Унгария, Чехословакия, Румъния, Русия“.

— Това то чиста проста мода — протестираше собственикът. — Това носи.

— Нищо подобно не се носи!

— Ти действа зле на бизнес — възмущаваше се азиатецът. — Ти момче носи неприятности. Ти вън от магазин.

— Хайде, тръгвай, момче, дето носи неприятности — хвана го за ръката Тери. — Ще те заведа да послушаш музика, която ще ти хареса.

Качиха се на метрото до „Одеон“ на Хамърсмит, където името на Тери бе записано и имаше право да доведе придружител. Той поговори с рекламния мениджър от „Мъркюри“ и успя да вкара и двамата. Вечерта беше страхотна — на сцената излязоха Том Пети и „Хартбрейкърс“, една от новите банди, която допадна и на тримата. Бяха достатъчно бързи и яростни за вкуса на Тери, подвижни и дългокоси, както ги харесваше Рей, и носеха нещо от звученето на Дилън, за да остане и Лион доволен. Те размахваха юмруци във въздуха и пееха „Американско момиче“ и „Провал“, и „Роден блус“ и „Всичко, което е рокендрол“, и макар Тери да каза, че истинските „Хартбрейкърс“ са бандата на Джони Тъндърс, в тези изпълнители имаше нещо красиво — сякаш бяха чули подобно звучене по пиратска радиостанция някога в детството си, ала музиката им бе нова. Докато се прибираха с такси към апартамента на Тери, тримата не спряха да спорят.

— Прекалено традиционно ми се струва, татенца — говореше Лион, докато другите двама му се присмиваха, защото не бе спрял да реве „Американско момиче“ с по-силен глас от приятелите си.

— Нали мразиш хипитата? — обърна се Рей към Тери, докато се влачеха по вмирисания коридор към евтината гарсониера. — Мразиш всички хипита!

— Харесвам много хипита — възрази Тери. — А Том Пети не е хипи.

— Посочи ми поне едно хипи, което харесваш — не го оставяше на мира Рей, докато пускаше отоплението в стаята на Тери. Щяха да останат тук цялата нощ, да обсъждат музика, да слушат музика, да пият водка, докато свърши, да пушат, докато угасне и последната цигара. Може би щяха да дремнат час-два преди да съмне, а след това да се качат на автобуса, за да отидат в „Пейпър“.

— Джон Себастиън — отвърна Тери. — Обожавам Джон Себастиън.

— Бандата „Лавинг Спунфул“ — подхвърли Рей. — Прилича малко на Джон Ленън.

— Един от най-великите създатели на песни на всички времена — кимна Тери. — „Не исках да го правя“, „Лято в града“, „Котките от Нашвил“, „По-малкото момиче“. — Отвори бутилка „Смирноф“ и наля в три мръсни чаени чаши. — Невероятен творец. „Вярваш ли в магията“. „Дъжд по покрива“. Много си падам по този тип! По-добър е дори от Дилън.

— По-добър, друг път — заяви Лион, изрита ботите „Док Мартенс“ и се просна върху матрака на Тери.

— „Нежно гадже“, „Никога не се обръщай назад“ — продължи Тери. — Той е от американците, които са се влюбили в „Бийтълс“, но не са изменили на собствената си музика. Блус, кънтри — всичко има, вплели са го в творчеството си. А на „Удсток“ е спал с тринайсет жени.

Лион се надигна силно впечатлен.

— Кой, бе? Джон Себастиън ли? Тринайсет за три дни?

Тери кимна.

— Правил е секс с тринайсет жени на „Удсток“ и въпреки това е намерил време да излезе на сцената. — Той започна да рови развълнуван из колекцията си от плочи. — А после, когато „Лавинг Спунфул“ се разпаднали, Джон Себастиън пак продължава да пише велики песни, работи като музикант, а който иска, може да го наеме да му напише песен. Онази страхотна песен на „Евърли Брадърс“ — „Какво можем да разкажем“, е негова. Пее се как си вечно на път, как седиш на леглото в някакъв мотел и говориш за нещата, които си видял и направил. „Евърли Брадърс“ направиха страхотен вариант, но версията на Джон Себастиън, това е…

Тери извади поомачкан стар албум, наречен „Хлапето Тарзана“. Лъскавата обложка бе надраскана и поизтрита, а когато Тери постави иглата на песента, която искаше, Рей разбра, че той наистина обожава тази плоча. Всички имаха такива плочи. Тримата седяха заслушани в скромната песен, китарите въздишаха с гласа на Джон Себастиън, а Рей си помисли, че това е най-хубавата песен, посветена на приятелството, която е чувал.

Отново си говоря сам

и се питам дали толкова пътуване е на добро…

Има ли нещо друго, което бихме вършили, ако умеехме?

В този момент някой почука на вратата.

Беше мъжът от края на коридора, мениджър на две банди, които все още нямаха договори. Зад него бе застанала Мисти, задъхана, засмяна, прегърнала очукан куфар. Помогнаха й да си внесе нещата, дори съседът им се притече на помощ, защото Мисти бе от момичетата, заради които мъжете бяха готови на какво ли не, а Тери се постара да не издава изненадата си, че тя е решила така неочаквано да се пренесе при него, без дори да си направи труда да поговорят. Когато нещата й бяха вече вътре, всички седнаха притеснени, Рей и Лион допиха чашите си и се измъкнаха.

По-късно, след като тя поплака малко и двамата се любиха, а тя заспа изтощена, той видя белезите по тялото й, тъмни петна по ръцете и краката й, вече по-избледнели, въпреки това личеше, че са синини.

Беше видял подобни синини в Нюкасъл, през първата им вечер заедно и дори я бе попитал за тях, и повярва, когато тя му обясни, че лесно й излизат синини, при най-лекия удар. Толкова искаше да й повярва. Беше му трудно да си представи нещо друго. Сега обаче виждаше, че това не са синини от случайно удряне, колкото и нежна да е кожата ти.

По това време никой не знаеше, че двамата са заедно. С изключение на Рей и Лион, никой не знаеше. Нямаше и да разберат, ако на следващия ден Тери не бе влязъл в кабинета на художествения редактор и не бе стоварил толкова тежък юмрук в лицето на Киселия Пийт, че му счупи челюстта, а и два пръста на дясната си ръка. Тогава всички разбраха.

Минути по-късно той се озова в кабинета на Кевин Уайт, прималял от болка в наранената си ръка. Главният редактор почти плачеше от разочарование и гняв и попита Тери как да не го уволни.

— Не мога да понасям, когато мъже бият жени — отвърна Тери. Двамата останаха загледани един в друг. — Независимо от причината — добави.

— Изчезни от погледа ми — изсъска Уайт и в първия момент Тери реши, че е уволнен. След това разбра, че редакторът го праща в офиса му. От този момент знаеше, че ще бъде длъжник на Кевин Уайт за цял живот.

Сега никой не знаеше, че са се разделили. Но скоро щяха да разберат. Щяха да се посмеят хубаво и щяха да имат пълното право, мислеше си Тери. Какво друго очакваше? Как иначе да приключи, след като началото бе такава каша.

Тери мина през желязната порта на фабриката за джин и охранителната светлина блесна, ослепи го за момент и той вдигна ръка да заслони очи, когато видя, че сянката, която хвърля, прилича на синина под лунните лъчи.

 

 

Рей бе шокиран да завари тълпа фотографи пред „Спийкизи“. Кой знае защо си бе въобразил, че е единственият, който търси Ленън. А се оказа, че пред заведението са се събрали поне двайсет души, блъскаха се, за да заемат по-добро място от двете страни на въжетата, оградили червеният килим към входа, смееха се, оплакваха се, проточили вратове към рокендрол музикантите, които влизаха и излизаха от „Спийк“.

Бяха необичайно старомодна тълпа. Дългокоси момичета, обути във впити кожени панталони, и докарани мъже с широки ревери на саката, които ситнеха до тях в тесни леопардови панталони. Истински двойници на Род Стюарт и Брит Екланд. Сякаш никой от тях не бе чувал за новата музика, каза си Рей, сякаш „Уестърн Уърлд“ не съществуваше. Наблюдаваше ги как пристъпват по червения килим пред „Спийкизи“, обзети от някаква неестествена смес от гордост и неловкост, защото макар да се пъчеха пред скупчилите се фотографи, никой не си правеше труд да ги снима.

Затова пък Рей усети тръпката, която човек не можеше да пропусне, когато бе около известните. Чувството му бе познато от онзи случай, когато през януари от „Пейпър“ го изпратиха в малкото градче Ейлсбъри да отрази как арестуват Кийт Ричардс заради наркотици и най-неочаквано Мик Джагър влезе в малка галерия. Сега усети същия мегаватов прилив на електричество, който се носеше на приливи и отливи в нощта. Групата фотографи, застаряващите образи от шоубизнеса, упътили се към „Спийк“, самият Рей — всички го усещаха. Това бе близостта с велика личност.

— Той вътре ли е? Какво прави? С кого е?

Атмосферата бе като на карнавал, всички бяха в приповдигнато настроение, макар да се усещаше известно напрежение. За всички събрали се нощта бе специална и неповторима. Никога нямаше да я забравят. Въпреки това не бе невъзможно човек да пропусне нещо. Рей се огледа, не знаеше накъде да тръгне, усети, че погледът му се премрежва от джина с тоник. Един от фотографите запя някаква популярна песен. Не беше ли веселата „Какво да правим с пияния моряк“?

Какво да включим в следващия брой?

Какво да включим в следващия брой?

Какво да включим в следващия брой?

Рано сутринта.

Рей стъпи на червения килим. Това бе единственият начин. Макар да не бе свързан със стария Род Стюарт, с опитните журналисти от Флийт Стрийт също нямаше нищо общо. А пък Джон беше вътре в заведението. Рей усети как се разтреперва.

Мина по червения килим и младата жена на входа го погледна така, сякаш танцуваше на гроба на баба й. От двете й страни бяха застанали двама скинари в черни гащеризони. Намръщиха се, когато видяха Рей, сякаш им бе задал въпрос, който изискваше мислене.

Мързеливци чакат подаяния,

профсъюзни шефове чакат подкупи.

Кой печели от играта на броя

рано сутринта?

— Здравейте — усмихна се срамежливо Рей. — Аз съм Рей Кийли от „Пейпър“.

— Не се допускат журналисти.

— Ще си платя — предложи Рей и извади шепа монети. Обикновено бе достатъчно да спомене „Пейпър“, но невинаги се получаваше. Понякога в „Марке“ се налагаше да плаща като всички останали. Колко ли щеше да му струва тук?

Жената разкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Няма да стане — отсече тя.

Неовладяна международна криза,

малоумен преподавател печели три награди.

Виж как читателите се надигат

рано сутринта.

Рей се отдръпна с пламнало лице и няколко монети се разпиляха на червения килим, докато отстъпваше назад. Спря да ги вдигне и изпусна касетофона на Тери. Той тупна на земята. Страхуваше се, че фотографите ще започнат да му се присмиват, ала за тях той не съществуваше.

За тях не съществуваше никой, освен трийсет и шест годишния мъж в клуба. Рей се дръпна в края на групата — едва сега забеляза, че някои са се покачили на стълби — и огледа вдлъбнатината, появила се на касетофона на Тери.

Ту лъжа, ту измама.

Дали читателите ще повярват?

Ние няма да се откажем

рано сутринта!

И тогава се случи неочакваното. Заблестяха светкавици, надигнаха се гласове, притиснаха го развълнувани тела. Биячите отблъскваха навалицата и бяха избутани назад, за малко да ги повалят.

— Джон! Джон! Насам, Джон!

— Погледни насам, Джон! Погледни насам!

Рей се ококори, пулсът му запрепуска, защото го видя, просто го зърна през обезумялата тълпа — Джон Ленън от плът и кръв. Та това бе Джон! Косата му бе по-къса, отколкото Рей предполагаше, почти къса, освен това бе по-слаб, може би истински слаб за пръв път през живота си. Рей усети как полита напред, нечий лакът го перна през лицето и той също заблъска с ръце и лакти. Нямаше да пропусне този шанс.

Успяваше да го види през отблясъците на светкавиците и размаханите ръце, наистина беше той, с кръгли очила, дънково яке и дънки — също като мен, помисли си Рей, — а до него ситнеше дребна жена с ореол от черна коса. Със сигурност беше Джон Ленън. Рей Кийли забрави да диша, беше се покачил на първото стъпало на някаква стълба и вече виждаше ясно. Стъклата на очилата му проблясваха като сфери заради светкавиците.

— Какво ще кажеш за смъртта на Елвис, Джон? Нещо да кажеш?

Елвис е мъртъв?

През блясъка на светкавиците и непрекъснато надигащите се рамене на фотографите, Рей забеляза нещо, наистина видя, но го мерна само за миг, а след това то изчезна, очилата отново заблестяха заради светкавиците, а Джон и Йоко се пъхнаха в ролс-ройса, който чакаше с мъркащ двигател до тротоара. Само че Рей успя да го забележи в очите му, но не бе сигурен дали не греши. Беше… мъка.

Преди Елвис, бе казал Ленън, когато бе млад, нямаше нищо.

Сега героя на Джон го нямаше, а Рей дори не бе разбрал за Елвис. Рей бе сигурен, че Джон също не е знаел. Героя на Рей Кийли също го нямаше. Ролсът подкара бързо, а двама от по-напористите фотографи го подгониха, насочили фотоапаратите към прозорците, както правеха, когато превозваха известни затворници, помисли си отвратен Рей, някой, когото отвеждаха на съд. Останалите фотографи вече се бяха отказали, смееха се, оплакваха се, всички бяха весели, след като се бяха докопали до плячката си, дори жената и биячите се усмихваха, сякаш бяха получили няколко секунди, за които щяха да говорят цял живот. Единствено Рей имаше чувството, че се е провалил.

Застана разтреперан на червения килим, ала никой не му обърна внимание. Беше го открил и го беше загубил. Нима си въобразяваше, че ще успее да се приближи повече от опитните репортери? Всичко бе свършило.

— Рей? Ти си, нали?

От „Спийкизи“ излезе жена. Слаба, красива, с дълга черна коса. Беше с впити розови дънки, кожено яке и високи токчета. Шантаво, но шикозно облекло. Беше десетина години по-голяма от Рей. Може би в края на двайсетте. Усмихваше му се.

— Не ме помниш, нали?

Той кимна.

— Напротив, помня ви.

Наистина я помнеше. Беше омъжена за мениджъра на една от най-великите банди на света. Беше мила. Беше фенка на „Ролинг Стоунс“, спомни си Рей. Една от онези жени, твърдо убедени, че най-важният е Брайън Джоунс.

Бандата на съпруга й бе извървяла доста път. Започнали като рок банда, която пеела по кръчмите с много хъс ритъм енд блус, отначало в „Нашвил“, в клуб 100 и „Дингуолс“, а после няколко хитови сингъла ги изстреляли към звездите.

Рей бе писал материал за тях след триумфалното им турне в Америка, където бяха пели по баскетболни игрища и стадиони пред колежанчета, които не спирали да пищят: „Охо! Рокендрол!“ и вдигали високо запалки над главите си, сякаш се опитвали да съхранят духа на „Удсток“, пренесъл се в седемдесетте.

Личеше, че жената е богата, а Рей знаеше, че наистина има пари, защото новата музика бе нашумяла прекалено късно, за да съсипе бандата на съпруга й. В края на партито след приключването на турнето дребният заядлив мениджър бе казал на Рей, че вижда развитието на бъдещата кариера на бандата като поредица от концерти из колежите в Щатите. Англия е мъртва, заяви тогава той. Тя е за Джони Ротън.

Рей се запозна с жена му на същото парти, на покрива на хотел с изглед към Сентрал Парк. Същата вечер имаше кокаин до насита, коктейли с текила и беше страшен кеф, а тя му се бе сторила приятелски настроена и много отегчена. Поговориха за музика, но не споменаха бандата на съпруга й. Обсъждаха „Стоунс“. Сега, както бяха застанали пред „Спийкизи“, тя му се стори разсеяна и неспокойна, сякаш току-що й бяха откраднали нещо.

— Госпожо Браун — започна Рей. — Как сте?

Тя кимна и не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Видя ли Ленън? — Беше красива, но в чертите й прозираше твърдост и Рей си каза, че сигурно е така с всички богаташи. Човек би могъл да си помисли, че парите те размекват, ала доколкото Рей успяваше да прецени, май беше тъкмо обратното. И при съпруга й бе забелязал същото.

— Да, видях го — отвърна Рей. Погледна унило надолу по улицата. — Мислех, че ще успея да взема интервю. — Погледна я отново и сега му се стори развеселена. — Няма значение — примири се той.

— Просто не разбирам защо е цялата тази шумотевица — призна тя. — Не е писал нищо от години, нали? Да не говорим, че „Стоунс“ открай време са по-добрата банда.

— Ами… — проточи Рей, не искаше да започва разговор на тази тема и разбра защо не изглежда сияйна. Просто беше вкисната. — Не знам. — Разсмя се нервно. — Трябва да вървя. Доскоро, госпожо Браун.

Тя отпусна ръка на дънковото му яке. На пръста си носеше дебела златна халка и най-внушителния диамант, който Рей бе виждал.

— Пийни едно с мен — помоли тя с усмивка, а в гласа й се прокрадна странна нотка. Като че ли се притесняваше да го покани. А тя не бе от срамежливите.

Рей се поколеба. Не трябваше ли да… какво? Да върви след ролс-ройса? Да се залости пред ВИП залата на „Хийтроу“? Да започне да си събира нещата от редакцията ли?

— Хайде… само по едно — настоя тя. — Знаеш ли кой ден е днес?

Той се замисли.

 

— Денят, в който е починал Елвис ли? — попита Рей. — Истина ли е? Елвис наистина ли е мъртъв?

Тя направи гримаса, сякаш той бе келнер, объркал поръчката й.

— Като изключим, че Елвис е мъртъв — рече тя. След това се усмихна. Имаше мила усмивка, когато все пак се усмихнеше, помисли си Рей. — Днес имам рожден ден.

Рей й честити празника, но тя вече се връщаше навътре и той трябваше да пристъпи след нея към вратата. Жената отпред и двамата биячи се отдръпнаха. Рей забеляза, че всички правят място, когато госпожа Браун приближи. Огледа се любопитно. Никога не бе влизал тук.

— Тук е повече от досадно — заяви тя.

Рей остана силно впечатлен. „Спийкизи“ бе много по-лъскав от клубовете, в които обикновено ходеше. Първо, беше по-просторно, с червени плюшени столове и хубаво осветление, а сервитьорките те питаха какво ще пиеш. Имаше огромна празна сцена и наоколо цареше леко разочарование след като Ленън си бе тръгнал. Имаше доста свободни маси. Избраха си една. Приближи се сервитьорката, от типа на порноактрисата Линда Лавлейс, такова момиче нямаше по местата, където Рей ходеше.

— Какво ще пиеш? — обърна се към него госпожа Браун, докато си сваляше якето.

Рей измънка поръчката, Линда Лавлейс се намръщи и поклати глава сякаш Рей бе хлапе, което отдавна трябваше да си е легнало.

— Какво каза той?

Рей прочисти гърлото си.

— Скоч и кола, ако обичате.

— За мен както обикновено — поръча госпожа Браун. Усмихна се на Рей. — Ще трябва да говориш по-високо, когато интервюираш Джон Ленън.

Масата им бе осветена от крушка във формата на свещ. Тя протегна дългите си голи ръце. Рей погледна часовника й в сумрака.

— Колко е часът, между другото?

Тя погледна и часовникът пролъсна в златно.

— Че на кого му пука? — отвърна.

Линда Лавлейс се появи с поръчката. Рей знаеше, че трябва да си върви. Но не можеше да бъде невъзпитан, затова вдигна чашата.

— Ами… честит рожден ден, госпожо Браун.

Тя се разсмя. Чукнаха се.

— Благодаря ти, че се съгласи да пиеш едно с мен — подхвърли жената и той се почувства неловко. Стори му се най-самотният човек, когото някога бе срещал. Но пък беше красива и богата, а съпругът й бе мениджър на една от най-известните банди. Как бе възможно да е самотна?

— Ами… да ви кажа… много ми е приятно — заекна Рей, защото не знаеше какво друго да каже. — Много ми е приятно, че мога да пийна с вас на рождения ви ден.

Тя запали цигара, изпусна дима през носа и присви очи. Побутна пакета към Рей. Пушеше „Марлборо“. Той си взе.

— Нали познаваш мъжа ми?

Рей кимна.

— Разбира се. Е, не много добре.

— Но го познаваш — настоя тя, нетърпелива да обясни. — Знаеш ли какво ми подари за рождения ден?

Рей поклати глава. Нямаше представа. Откъде да знае?

— Хайде, опитай се да познаеш — продължи тя и думите й прозвучаха като заповед.

Рей сви рамене. Знаеше, че не става въпрос за подарък, какъвто баща му би подарил на майка му. Едва ли бяха соли за вана и кутия бонбони „Блек Маджик“. Поне в това бе сигурен.

— Не знам.

Тя смачка цигарата, сякаш изобщо не й се пушеше.

— Добре де, познай.

Рей се замисли и отпи от скоча с кола. Тя прокара пръсти през дългата си черна коса и часовникът на китката и пръстените заблестяха.

— Часовник? — предположи Рей. Знаеше само, че е нещо скъпо. Това бе сигурно.

— Часовник ли? Часовник ли каза? — Тя бе красива, но много ядосана. Рей не разбираше какво става. — Не ми е купил часовник, Рей. Щях да се зарадвам на един часовник. Не, никога няма да успееш да познаеш, затова ще ти кажа. Подари ми вибратор. Какво ще кажеш?

Рей не знаеше какво да каже. Никога не бе виждал вибратор. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че е гадно да подариш подобно нещо на съпругата си. Особено за рождения й ден. Може би соли за вана и бонбони „Блек Маджик“ не беше чак толкова лоша идея.

— Кажи го с езика на цветята — продължи госпожа Браун. — Нали така казват. Каквото имаш да казваш, кажи го с езика на цветята.

Рей забоде поглед в леда.

— Не знам. Сигурно е така.

Госпожа Браун се разсмя, искрено развеселена. Допи напитката си и махна на сервитьорката.

— Ще ти обясня — продължи тя. — Много по-лесно е да изразиш мисълта си с един вибратор. Това е страшен лаф. „Кажи го на езика на вибратора“.

Линда Лавлейс пристигна отново.

— Още по едно — поръча госпожа Браун, без да обръща внимание на неубедителните протести на Рей. Сервитьорката кимна и ги остави. Рей забързано допи напитката. Не беше сигурен дали може да се справи с тази жена. Подозираше, че няма да успее.

— И какво мислиш, че казва той? — не спираше, госпожа Браун. — Какво казва съпругът, който ми подарява вибратор за рождения ден?

Рей знаеше, че тя не очаква отговор. Затова замълча, отпи от скоча с кола и загледа съпругата на мениджъра на една от най-известните банди на света. За него беше непонятно как толкова прелестно същество може да е толкова тъжно.

— Според мен — заяви най-сетне госпожа Браун, когато им сервираха напитките — съпругът ми се опитва да ми каже да си го начукам.