Тони Парсънс
Краят на нощта (8)

8.

Тери бе застанал по средата на Оксфорд Стрийт, а фордът „Англия“ се носеше към него.

Фаровете му блестяха, шофьорът натискаше клаксона. Тери си свали мохерното сако и го размаха като тореадор, готов да се разплаче. Хемингуей, каза си той. „Смърт следобед“. Ще й липсвам, когато си отида от този свят.

Вече виждаше лицето на шофьора, разкривено от гняв и страх, до него седеше момиче, жена с дълга коса, подгъната в краищата. Типичните хипари, каквито човек засичаше поне по десет милиона пъти на ден. Беше прикрила лице с ръце. Изглежда пищеше.

— Хайде де — подкани ги Тери и размаха сакото, докато колата се носеше към него. Усети, че спира да диша.

Автомобилът изви, за да го избегне, джантите се отриха в бордюра и фордът профуча като зелена виелица, последван от метално стържене. Страничното огледало закачи сакото на Тери и го изтръгна от ръцете му. То падна пред „Равелс“ и когато Тери пристъпи, за да го вдигне, чу как шофьорът реди обиди. Въпреки това фордът „Англия“ не спря. Сигурно бяха решили, че е някой откачен.

Тери грабна сакото си от земята и загледа обувките на витрината на „Равелс“. Всички му се сториха в някакъв особен цвят, за който не бе чувал досега — нещо като смачкано пурпурно. Наричаха го патладжанено. „Патладжанената ни колекция е вече на ваше разположение“. Тери поклати глава. Имаше чувството, че не разбира нищо. Като че ли около него се случваха безброй неща, за които нямаше никаква представа. Замисли се — какво ще стане с мен? Кой ще ме обича? Удари витрината с всички сили. След това замахна отново.

Сигурно стъклото бе по-яко от обикновените, защото ръката му изтръпна, а то дори не трепна. Бе застанал като някой ненормалник и оглеждаше изранените си и пулсиращи от болка кокалчета. Тогава чу мотора на автобуса.

Беше огромен, на два етажа, номер 73 и фучеше по Оксфорд Стрийт от обратната страна на улицата. Тоя май е кривнал от правия път, каза си Тери, вдигна мохерното сако и го изтупа от мръсотията. След това го стисна с две ръце, застана в средата на Оксфорд Стрийт и зачака приближаването на машината.

Автобусът не намали, не наду клаксон и с нищо не показа, че се кани да отбие встрани. Или шофьорът не бе видял Тери, или просто не му пукаше дали ще го сгази. Бе напълно очевидно, че животът на Тери не означава нищо за шофьора. Младежът се облиза. Автобусът приближаваше. Идваше все по-близо. Господи, беше огромен. А Тери не искаше да умре.

Метна се встрани и се пльосна по корем и лакти, изпъшка от болка тъкмо когато автобусът профуча и кривна към едната страна на улицата, след това към другата, чу се скърцане на гуми и джанти. Сетне се наклони на двете си огромни колела, после на другите две и остана така цяла вечност, преди да се килне, и огромното червено чудовище се строполи сякаш на бавни обороти на земята сред свистене на въздух и звън на счупено стъкло, но така и не спря, все още се влачеше на едната си страна по Оксфорд Стрийт, а металът стържеше по асфалта и разпръскваше искри.

Тери бе на колене, не му достигаше дъх, докато хлипаше ужасен. „О, Господи, дано да не са ранени. Моля те, Господи, ще направя каквото искаш.“ Надигна се бавно и пристъпи към изпочупения двуетажен автобус. И тогава ги видя.

Младши се появи първи, отвратителната му обръсната глава се измъкна от кабината на шофьора, сякаш бе някакъв люк, а татуировката на трите капки изглеждаше като черна рана. След него се показа следващото „псе“ — сигурно са били двама на волана, — а подире им от автобуса се заизсипваха „псета“ също като плъхове от подпален хамбар, измъкваха се през задния авариен отвор, скачаха навън и ритаха страничните прозорци с кубинките си. Щом чуха полицейските сирени в далечината, се разбягаха, някои се понесоха с куцукане по Уордър Стрийт, Дийн Стрийт и Поланд Стрийт към притихналото тъмно Сохо.

Тери хукна на изток, далече от полицията и „Псетата на Дагънам“ и не спря чак до Британския музей, където се прислони целият потен, дробовете му пламтяха от усилието, стисна перилата на огромната, бяла колонада, заблестяла на лунната светлина също като образ от някоя изгубена цивилизация.

Докато Тери стоеше потопен в тайнството на вековете, се запита, както му предстоеше да се пита още много пъти през идващите години — как, по дяволите, се краде автобус?

 

 

Влакът трополеше на север, отвеждаше го у дома и Рей усети как се смачква. Винаги се чувстваше така, когато се прибираше. Притисна буза към прозореца, докато минаваха към кулите близнаци на „Уембли“, осветени от луната. Беше си почти у дома.

Рей винаги си мислеше, че „у дома“ е някаква мечта за Англия, за която баща му винаги се сещаше, когато денят в Хонконг беше скапан. В такъв скапан ден отваряш гардероба и откриваш, че от влагата по чистата ти риза се е появил мухъл или че тълпите из Коулун са превърнали квартала в истинска лудница, че някакъв дъртофелник със сако и сабо се клатушка по тротоара и се чеше между краката.

Рей и братята му обичаха Хонконг. Обожаваха всяка секунда, прекарана там, и плакаха, когато корабът пое към дома. За трите малки синеоки момчета имаше безброй приключения сред тайните островчета, непознатите склонове и претъпканите с народ задни улички, където можеш да се натъпчеш с дай пай донг от някоя улична сергия. А майка им, която не познаваше нищо, освен Лондон и околните местности, обожаваше пазарите, храмовете, екзотиката на всяка улица, светлините в центъра, които се виждаха от върха, въодушевлението, което създаваше всеки самолет, който профучаваше над небостъргачите, за да кацне на летище „Кай Так“, приятната гледка от ферибота и приятелското отношение на хората от Кантон.

Съвсем различно бе отношението на бащата на Рей. Той ненавиждаше престъпността, смрадта, тълпите. Не можеше да търпи чуждестранните муцуни и презрението им към англичаните в полицейска униформа. Баща му мечтаеше за Англия, за дома си. Искаше да бъде заобиколен от бели лица, зелени градини, чисти коли и спретнати деца, да не му е прекалено горещо или прекалено студено. Искаше умерения климат на родния край. Затова ги върна тук.

Домът неизменно го чакаше. По цяла нощ влаковете разнасяха мляко, вестници и последните пияни жители на безкрайните покрайнини. Човек винаги можеше да се прибере, независимо колко късно бе станало, независимо колко си пиян, можеше да се прибереш, дори да се качиш на някой от онези влакове, които спират на всяка керемида.

Рей знаеше, че някога са наричали това място Метроланд — търговски термин, име, останало от първата половина на века, когато районите северозападно от Лондон, в Мидълсекс, Хартфордшър и Бъкингамшър, са били разпродадени на простолюдието като някаква провинциална мечта. Бащата на Рей бе купил частичка от тази мечта. Останалите просто трябваше да се примирят с живота тук.

Влакът спря на мрачна гара, заобиколена от неподдържани поля, полупразен паркинг и скупчени като кутийки къщи. Рей бе единственият пътник, който слезе.

Мина по улиците покрай къщите близнаци, в които хората спяха сладко и сънуваха, спря пред портата на една от тях, която по нищо не се различаваше от останалите. Не светеше. Чудесно. Поне нямаше да се налага да се вижда с баща си.

Още преди да отвори вратата, долови мъжки глас откъм хола. Дали не беше телевизорът? Не, минаваше полунощ, така че програмата бе приключила преди часове.

— Решителността на британския народ е непобедима — дуднеше гласът. — Нито неочаквани сътресения, нито крайности, нито дълги, студени, провокиращи и изтощителни удари ще ни отклонят от пътя.

Беше плоча. Една от плочите на баща му. Запис на Уинстън Чърчил. Любимецът на баща му.

Рей влезе напрегнат в коридора. Вратата на хола бе оставена открехната. Младежът надникна и погледът му попадна на позната сцена. Баща му дремеше в любимия си фотьойл, поставен срещу телевизора, празната чаша се бе плъзнала до пантофите. Миришеше на цигари и домашна бира. Плочата продължаваше да се върти.

— Нито една страна не е положила по-големи усилия, за да не бъде въвлечена в тази война — продължаваше да нарежда Чърчил. — Въпреки това смея да заявя, че сме готови да предадем на съд онези, които я подпалиха, а сега говорят така страстно за мир. Така беше и едно време. Често ме питат — как ще спечелим тази война?

Бащата на Рей открай време слушаше тези дивотии. Още докато живееха в апартамента в Хонконг, преди да загубят Джон и всичко да се преобърне, Рей си спомняше, че през уикендите трябваше да пази тишина, докато си играе, за да може баща му да слуша речите на Чърчил с блеснали от възторг очи. След смъртта на Джон нещата тръгнаха на зле. Сега старият се наливаше с домашно приготвена бира, докато ги слушаше. Рей пое по коридора, богоподобният глас отекваше в цялата къща и младежът се запита как семейството ще успее някога да бъде щастливо.

— Спомням си, че ме попитаха същото миналия път — продължаваше Чърчил. — Питат ме често, а аз не мога да дам точен и категоричен отговор.

Рей тръгна по тесните стълби, те заскърцаха, докато пристъпваше по износения килим. Промъкна се покрай спалнята на родителите си, долови дишането на майка си, чу я как мърмори нещо насън, въпреки хапчетата, които лекарят й бе предписал, и които лапаше като бонбони; след това мина покрай стаята на Джон, недокосната от деня, в който той загина, и най-сетне стигна до помещението в края на коридора, където спяха двамата с Роби.

Вмъкна се вътре, затвори безшумно вратата и в същия момент го сграбчи страх, защото забеляза неподвижното тяло на брат си. Рей коленичи до леглото, постави длан пред устата на Роби и се усмихна облекчено, когато усети дъха му по кожата си. В следващия момент Роби неочаквано се изправи и ахна шокиран.

— Млъквай, тъпчо — изсъска Рей. — Аз съм.

Роби потри очи.

— Реших, че си призрак. Тъпчо.

— Призраци не съществуват. Вече съм ти казвал. И не ми казвай тъпчо. Заспивай.

Само че Роби се бе събудил.

— Тъпчо, тъпчо, тъпчо — изсъска той, защото не смееше да повиши глас. След това се прозя. — Защо ме събуди?

— Просто те проверявах.

Рей отстъпи в своята половина на стаята, защото помещението бе разделено също като Източен и Западен Берлин. Стените на Рей бяха украсени с много вкус с няколко внимателно подбрани снимки на „Бийтълс“ — постер на „Жълтата подводница“, флагче от турнето „Магия и тайнство“ и четири големи лъскави снимки, които бяха в обложката на „Лет ит би“, на които момчетата бяха с бради и изглеждаха много мъдри. Дори Ринго. Постерите вече бяха с подгънати краища, защото Рей бе твърде стар за подобни неща. Истинският Джон Ленън го чакаше. Кой знае къде беше.

Стените на Роби бяха облепени с всички боклуци, до които бе успял да се докопа, главно постери от разни тъпи списания, които незнайно как бе убедил майка им да му купи. Имаше банди, за които той едва ли бе чувал. Повечето снимки бяха на „Джам“. Роби мина през стаята и клекна до брат си, докато той ровеше из колекцията с плочи, за да открие кутията за обяд.

— Нали не си ми пипал плочите? — попита Рей.

— Как ли пък не, Хосе.

— Няма ли да престанеш с това? Никой вече не казва „Как ли пък не, Хосе“.

— Ти какво си правил тази вечер? — полюбопитства Роби. Рей усети чистия дъх на брат си и аромата на „Колгейт“. — Запозна ли се вече с Пол Уелър?

— Нали ти казах. Няма да ме пращат да интервюирам Пол Уелър. Тери ще ходи. — Продължи да рови плочите. — Бях в редакцията. След това ходих в един клуб с приятелите. — Рей погледна малкия си брат. — Ето ме сега тук с теб.

— На някои всичко им е наред — отбеляза Роби. Понякога говореше като някоя дъртофелница. А бе просто дете. Майка им все още му миеше лицето.

— А ти какво прави тази вечер, Роб?

Малкият сви рамене.

— Гледах телевизия. Писах си домашното. Броих си срамните косми.

— Ами? И колко станаха?

— Тринайсет. Един падна. Сигурно си сменям оперението. — След това почти изписка от вълнение: — Ако се запознаеш с Пол Уелър…

— Няма, не разбра ли.

— Ама ако все пак се запознаеш с него, вземи един автограф за мен, моля те.

Рей се усмихна на брат си, въпреки че бе тъмно, и го погали по рамото.

— Може да помоля Тери да ти вземе автограф. Какво ще кажеш?

Роби се заклати очарован и прегърна колене те си.

— Чакай само да кажа на Кевин Уолъс, че брат ми познава Пол Уелър!

Рей измъкна няколко албума, най-горният бе „Изгнание на Мейн Стрийт“, пъхна ръка в дупката и напипа старата училищна кутия. Измъкна я, отвори я и извади къса, неравномерно навита цигара. Това бе тревата за спешни случаи. Роби се ококори.

— Знам какво е — прошепна той. — Наркотик е, нали?

— Ти си истински гений, а?

— Татко ще те убие.

— Тогава ще бъда мъртъв.

И двамата замълчаха и се замислиха за стаята надолу по коридора, в която им бе забранено да влизат, и за брата, когото им бе забранено да споменават в тази къща. Нямаха право да го споменават. Рей се замисли за недокоснатите стени, посветени на бляскавите години на „Лед Цепелин“, на Мохамед Али и Чарли Джордж, за силата и обичта на брат си, за провинциалния път някъде близо до границата със Северна Ирландия. Рей чу, че Роби започва да подсмърча, и го прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Роб.

— Просто той ми липсва, това е.

— Джон липсва на всички ни. Ела.

Рей се приближи до прозореца и внимателно го отвори. Нахлу хладен въздух и ароматът на свежа трева след дъжд, на лято. Чу как Роби подсмърча до него и бърше очи. Малкият му брат се опитваше да бъде смел.

Рей подаде глава навън, запали цигарата, дръпна дълбоко и задържа. Момчето се разкиска, когато Рей най-сетне изпусна дима.

— Татко ще те направи на пелте — предупреди го малкият.

Само че Рей вече се чувстваше по-добре. Радваше се, че вижда брат си, че пуши трева. Опънатите му нерви се успокоиха, дишането му се нормализира и безпокойството отлетя. Трябваше да открие Джон Ленън — какво толкова, едва ли бе чак толкова трудно? Разполагаше с часове до утрото. Дръпна отново, присви очи и видя по-ясно сенките в тревата, лехите с цветя и бомбеното убежище.

— Дай да пробвам и аз — прошепна Роби. — Дай, де. Как може да си толкова стиснат? Няма да те издам.

Рей поклати глава.

— Как ли пък не, Хосе.

— Дай, де — подскачаше Роби. — Дай да си дръпна. Само една бира.

Роби имаше дразнещия навик да цитира реклами. Рей дръпна цигарата настрани.

— Много си малък още.

— Почти на тринайсет съм.

Рей се изсмя.

— Именно.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Роби. Помаха с ръка, за да притегли дима към себе си. — Мога да се надрусам само като стоя до теб. — Той затвори очи. — Усещам го… Надрусан съм… Направо изперквам…

Рей усети топлината от цигарата да наближава устните му, угаси остатъка на перваза и метна угарката в градината на леля Гърт и чичо Бърт, които не им бяха роднини. След това прибра кутията, пъхна я под леглото и се отправи към вратата.

— Пак ли излизаш? — попита Роби.

— Имам интервю с Джон Ленън.

Роби направо се ококори.

— Оня дето беше в „Бийтълс“ ли? Пол Уелър много харесва „Бийтълс“. Само че те не са толкова добри, колкото „Ху“ — всеки тъпак го знае.

— Върви да спиш, хайде — подкани го Рей. — Довечера ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Аха.

— Добре.

Рей изчака момчето да се пъхне под чаршафа и се измъкна от стаята. Майка му бе застанала на площадката, косата й бе навита на ролки, стискаше розовата полиестерна роба на врата си.

— Уплаших се да не е крадец — прошепна тя.

Цял живот шепнем, помисли си Рей. Всичко е заради него. Заради стария.

— Аз съм, мамо. Извинявай, че те стреснах. — Тя винаги очакваше да се случи някое нещастие. Целуна я по челото, кожата й бе съсухрена и бяла като стар вестник, макар още да не бе навършила петдесет, и чак сега забеляза, че трепери. Нервите ми, все повтаряше тя, сякаш това бе обяснението. Нервите й си бяха наред, преди Джон да загине, а после скапаният лекар започна да я тъпче с хапове, и татко се захвана да приготвя домашна бира.

— Нали не се каниш пак да излизаш? — попита тя, сякаш синът й бе тръгнал да изкачва Еверест, а не да вземе влака, за да се върне в града. — Знаеш ли кое време е?

Тя сведе поглед към златния си „Таймекс“, но така и не успя да види стрелките без очилата за четене. Отдръпна часовника на една ръка разстояние, присви очи, но пак не се получи.

— Посред нощ е.

— Трябва да работя, мамо. — Прегърна я и притисна до себе си крехкото й тяло. Беше само кожа и кости, както тя се изразяваше. — Моля те, върви да си лягаш. Не се притеснявай за мен. Добре съм. Аз винаги съм добре.

Заслиза надолу по стълбите, а майка му продължи да се суети и да се притеснява заради късния час и всички опасности, които дебнеха по света. Чърчил също не спираше да се дере.

Рей беше на последното стъпало, когато вратата на хола се отвори със замах и баща му застана пред него.

— Ние изпълнихме дълга си — изрева Чърчил.

— Къде, по дяволите, си тръгнал? — попита старият. Беше се разфучал без причина. Както обикновено. — За теб тази къща не е нищо повече от…

— Проклет хотел — измърмори Рей. Веднага съжали за грешката си.

Баща му поаленя.

— Много ти знае устата. Да не би да си въобразяваш, че си прекалено голям и не мога да ти нашаря задника?

Майка му беше кротка и фина жена. Затова пък баща му винаги бе на крачка от насилието, още преди най-големият му син да загине. Зад воалените пердета на малката им къща баща му все още се държеше като изметта от Южен Лондон, където бе раснал. Старият плашеше Рей. Особено когато по дъха му усещаше, че е пил от домашно приготвената бира.

— Отивам на работа — отвърна Рей. — Имам интервю с Джон Ленън.

Гласът на майка му долетя от стълбите.

— Северната линия вече не върви. Казах му. Трябва да вземе или централната, или няма какво друго.

Старият я прониза с поглед. Вечното му неодобрение и презрение се забелязваха веднага, каза си Рей. Държеше се така, сякаш ненавиждаше хората, с които споделяше живота си. След това извърна отново поглед към Рей.

— Джон Ленън ли? Този откачен тип. Този педал. — Опитваше се да докара Рей до ръба, просто за удоволствие. — Онзи дългокос битник с лудата китайска кучка, а?

Рей се опита да се шмугне покрай него, но старият бе препречил пътя му. Младежът винаги усещаше слабост в присъствието на баща си. Не искаше да предизвиква кавга. Само че баща му бе винаги в настроение за скандал.

— Сега трябва да започнем отново — продължаваше Чърчил. — Предстои ни нова дълга борба, чакат ни жестоки жертви и не бива да се оставяме да бъдем отклонени.

— Наркоманът ли? — не спираше старият.

Рей избухна.

— Не се притеснявай, татко. Не можеш да научиш Джон Ленън на нищо ново за онези моменти, когато не си съвсем с ума си.

След тези думи старият стисна Рей за реверите на дънковото яке и го завъртя, за да го блъсне с всички сили в стената, ала закачи масичката, на която бе поставен телефонът и някои скъпи сувенири, дребните подаръци. Пластмасовият бик и кратунките, които леля Гърт и чичо Бърт бяха донесли от Бенидорм, издрънчаха, а старият завря лице в лицето на сина си и се разкрещя.

— Това пък какво трябва да означава? Какво означават тези приказки?

— Нищо! — ревна в отговор Рей, докато майка му стоеше по средата на стълбите, стенеше, че нервите й не издържат повече, а Роби се бе отпуснал до нея и хленчеше, а след това зарови лице в розовия й халат.

— Казвай какво означават тези приказки! — викна отново бащата на Рей.

— Означава, че всяка вечер се наливаш до безсъзнание с домашно приготвената си бира — изкрещя в отговор Рей и усети дланта на баща му да изплющява по бузата и да попада в края на устата с такава сила, че долната устна се разцепи на долните два зъба, а след това всички ревнаха, с изключение на стария, който блъсна Рей настрани и изсумтя презрително.

— Няма да се бия с теб, татко — заяви Рей и се сви в себе си, преди да се отпусне на стената. По пъстрите тапети останаха капчици кръв.

— Разбира се, че няма, мама ти стара — каза вече по-кротко старият и се върна в хола, настани се на любимия си стол и си сипа нова чаша. Плочата все още се въртеше.

— Никога не съм ви уверявал, че победата ще бъде лесна, евтина или бърза — предупреждаваше Чърчил. — Напротив, както знаете, никога не съм ви обещавал нищо, освен най-големи трудности, огромни разочарования и многобройни грешки. Въпреки това съм сигурен, че накрая всичко ще си дойде на мястото в нашия островен дом. Така ще бъде и в целия свят.

Роби продължаваше да скимти от най-горното стъпало. Беше се отдръпнал веднага щом старият посегна на брат му. Майка му притисна лицето на Рей между кокалестите си длани, завъртя го първо на едната, после на другата страна и от тези движения раната го заболя още повече, но той я увери през сълзи, че всичко, е наред.

— Ти си слабак — обади се баща му. Това беше най-неприятната обида, която можеше да измисли. — Ти си безгръбначно.

— За онези, които издържат и не отстъпят, ще има почетна корона, която историята ще им връчи задето са дали пример на цялото човечество — говореше Чърчил.

Рей се отдръпна от прегръдката на майка си и се олюля към вратата. Обичта и загрижеността на майка му го унижаваха не по-малко от насилието на баща му. Плочата бе свършила и започна да върти на празен ход.

— С теб трябваше да се случи — продължи баща му, без да помръдне от любимия си стол, без дори да го погледне, впил поглед в празната камина, която вече не използваха, защото имаха парно, а краят на плочата пукаше и съскаше. — Той струваше колкото десет като теб. С твоята дълга коса и наркотици. Да не би да си въобразяваш, че не знам? Всичко знам, моето момче. Трябваше с теб да се случи!

Досега не го бе казвал. Само че думите му не нараниха Рей толкова, колкото си мислеше, че ще го наранят. Знаеше, че баща му открай време го мисли.

— Тръгвам — съобщи Рей, без да се обръща към когото и да е.

Отвори вратата. Майка му бе все още на стълбите и опипваше нервно деколтето на розовия халат, малкият му брат надничаше през перилата като пребледнял затворник.

Докато вървеше към гарата през потъналите в сън безжизнени улици, устата му пулсираше от удара, долната устна бе сцепена и подута благодарение на стария, а Рей се питаше дали баща му щеше да е по-добър човек, ако животът му бе по-лесен, ако мечтите му се бяха сбъднали. Мислите за баща му напомниха на Рей за Джон Уинстън Ленън, роден на 9 октомври 1940 година, по време на едно от въздушните нападения на „Луфтвафе“ над Ливърпул, и за безотговорния корабен сервитьор Фреди Ленън, който скоро зарязал бебето Джон и майка му. Докато си мислеше за стария, Рей се замисли и как неговият герой Джон бе израсъл без баща. „Да знаеш само какъв късметлия си!“

Лицето го болеше, а от опит знаеше, че ще го боли още дълго. Истинските удари съвсем не са безобидна работа както във филмите. Бе направо невероятно какви поразии може да направи баща ти с един-единствен удар.

В следващия момент стомахът му се надигна към устата и Рей се облегна на стълба на уличната лампа, докато се успокои. Винаги ставаше така, когато някой му посегнеше. От насилието му прилошаваше. От насилието му се гадеше, сякаш бе пипнал нещо и се разболяваше. Рей много добре знаеше какво да очаква.

Баща му го бе научил.

Никой не разбра защо той отказваше да се подстриже. Не се и опитваха да разберат. Дори Тери. Дори Лион. Те просто не разбираха защо насилието в новата музика го ужасяваше.

Рей си казваше, че се е нагледал на всичко това у дома.

 

 

Тери вървеше на изток по огромната артерия, която свързваше увеселителната част на града с финансовата, купона с парите, а обувките му „Док Мартенс“ го отвеждаха по Ню Оксфорд Стрийт, по Хай Холбърн, по Холбърн — всичко бе затворено, нищо не работеше, освен тук-там по някой „Дънкин Донътс“ и някъде на юг — пазарът за месо, където баща му се трудеше цялата нощ.

Мислеше за нея на всяка крачка.

Трябваше да предвиди, че ще стане така. Трябваше да предвиди края още в началото. Онзи тип, който плачеше в дъжда пред апартамента на Тери, беше женен мъж, казваше се Киселия Пийт. Що за момиче би завързало връзка с женен тип, който реве в дъжда? Що за момиче би легнало с тип, който се казва Киселия Пийт?

Момиче като Мисти — помисли си Тери. Диво момиче. Щом видях изкуствените белезници, облечени с розова норка, трябваше да хукна в обратната посока. Още първия път, когато я чух да реди чути от кой знае кого умнотии за „осъзнаване на собствената си сексуалност“, трябваше да се чупя. Трябваше да се сетя и да бягам презглава, когато тя заяви, че лекарят й е казал да престане с хапчетата, преди яйчниците й да експлодират, или нещо подобно. Трябваше да измисля някакво извинение веднага щом видях „Жената евнух“.

Момичетата, които бе познавал досега, не се забъркваха с женени мъже, особено с мъже, които се казваха Киселия Пийт. Момичетата, които познаваше, четяха „Космополитън“, ако изобщо си правеха труд да прочетат нещо, ала никога не се интересуваха от разни феминистки писания. Тези момичета посягаха към противозачатъчните, щом поотраснеха, и ги спираха в мига, в който се омъжеха — сватбата винаги беше в бяло, винаги се провеждаше в църква — освен ако не пестяха, за да изплащат първата си ипотека, и не се налагаше да изчакат известно време с бебето. Не им се налагаше да прекъснат хапчетата, защото ги пиеха прекалено дълго.

Момичетата, които познаваше, можеха и да ти позволят да поопипаш циците им, ако бяха пийнали и обстановката бе романтична, но със сигурност не ставаше въпрос за „изследване на собствената им сексуалност“. А пък без годежен пръстен на третия пръст на лявата ръка те дори нямаше да ти позволят да „изследваш сексуалността им“. Редовният секс бе за сериозните гаджета. А свирките бяха като футболните залагания в Литълуд, и когато се случеше, ти трябваше веднага да скъсаш с момичето и да разкажеш на всичките си приятели. Това беше досадна работа, защото момичето ти липсваше, но пък чудото на свирката бе прекалено страхотно, за да си позволиш да го пазиш единствено и само за себе си.

Огромна част от живота на Тери бе посветена на опити да натъпче ръка в сутиена на някое момиче, докато се натискаха на задната седалка на форд ескорта на татко й. Не беше като с Мисти.

Тя си имаше собствена кола. И тъй като беше дивачка, никога не си слагаше сутиен.

 

 

Спомни си първия път, когато говори с нея.

Тъкмо беше постъпил в „Пейпър“ и жаркото лято на 1976 година бе към края си, ала не си бяха казали и дума чак до края на годината. Случи се така, че той висеше под коледната елха на „Хийтроу“ и четеше Керуак, когато Мисти влезе в залата. Трябваше да работят заедно.

Беше облечена в една от любимите си рокли, съвсем в стила на „Алиса в Страната на чудесата“, комбинирана с мъжко сако, а дори зад огледалните авиаторски очила личеше, че е плакала. Бе плакала много. Бе изплакала сърцето си.

— Добре ли си? — попита той, затвори книгата на Керуак и се изправи.

— Нищо ми няма — отвърна тя.

Тръшна се на твърдия стол и заплака отново, а той се отпусна до нея. Мисти вдигна малко огромните слънчеви очила и попи очите си с почти разпаднало се парче тоалетна хартия. Тери нямаше представа какво да каже, нито какво да направи, затова стана отново и купи две чаши горещ чай. Подаде й едната.

— Никога не се чукай с женен мъж — предупреди го тя, като пое чашата. — Настава страхотна суматоха, ако се появиш у тях.

Тери се опита да осмисли чутото.

— Не знаех дали го пиеш със или без захар — рече той. — Затова ти сложих само една лъжичка.

Мисти отпи от кафявата течност и трепна, тъй като бе доста гореща.

— Много си сладък — заяви тя. Избърса носа си с опакото на ръката, подсмръкна шумно и се оживи. — Имаш ли представа дали полетът ще пристигне навреме?

Когато Тери постъпи в „Пейпър“, Мисти му се беше сторила дръпната, високомерна и надута.

Засичаше я из офиса, фотоапаратът винаги висеше на врата й, тя се смееше с някой от старите кучета или разговаряше с фоторедактора, докато оглеждаха предварителните снимки на „Дженерейшън Х“ и „Пати Смит“ или „Бъзкокс“. Казваше „Здрасти“ на Рей, ако се сблъскаха по коридорите, но погледът й преминаваше през Лион и Тери, като че не съществуваха, и не припарваше до офиса им. Веднъж Лион хвана Тери да я зяпа.

— Не си в категорията й — подхвърли му, а Тери се изчерви и го замери с кошчето за боклук.

После научи от Рей, че тя е асистентка на пълен работен ден на някакъв фотограф и любовница на непълен работен ден на същия фотограф, който работеше на свободна практика към „Пейпър“, нещо като легенда от шейсетте, наречен Киселия Пийт, снимал „Крийм“ в Албърт Хол, „Стоунс“ в Хайд Парк и Хендрикс на остров Уайт, непосредствено преди края му.

Киселия Пийт беше женен мъж и понякога, когато идваше, за да се срещне с фоторедактора, водеше съпругата си — в тези случаи Мисти се покриваше някъде, — вечно усмихната хипарка, от онези страхотни красавици с вид на празноглавки. — Когато Тери се запозна с Киселия Пийт и стисна отпуснатата му пожълтяла от тютюна ръка, той му се стори безгрижен веселяк, страшно опитен тип, който явно се бе надрусал яко.

Тери се чувстваше дребен и невзрачен до Киселия Пийт. Този мъж беше видял толкова много, знаеше толкова много, бе направил толкова много велики снимки и бе на възраст, когато кралицата сигурно вече се канеше да му изпрати поздравителна телеграма — четирийсет и една, четирийсет и две може би? — той все още се виждаше — не, чукаше, както би се изразил Киселия Пийт — с най-красивото момиче, — гадже или дори дама, както би я нарекъл Киселия Пийт, в цялата редакция. Единственото, което правеше този тип по-поносим, бе мисълта, че звездните му дни са безвъзвратно отминали.

Киселия Пийт не си падаше по новата музика, не стопляше какви са тези „агресивни настроения“ по заведения като „Уестърн Уърлд“, така че скоро започна да се застоява самотен в „Раундхаус“, сгушен в огромния си балтон без копчета, а на Мисти все по-често й възлагаха поръчки. Към края на годината единият от фотографите трябваше да е с Тери — командировката бе за турнето на Били Блицън, със задача да отразят два концерта — в Нюкасъл и Глазгоу, за двойните централни страници.

— Керуак — отбеляза тя, докато отпиваше от чая и разлистваше книгата. — Той пише само за момчета, нали? — Очите й все още бяха мокри, ала вече се усмихваше. — Обзалагам се, че всички писатели, които ти допадат, пишат все за момчета.

Тери изглеждаше като герой от някой анимационен филм, на който му изскачат въпросителни над главата.

— Какво ще рече „пише само за момчета“?

— Не се ли сещаш? Пише само за момчета. Хайде, разкажи ми де.

Той нямаше никаква представа за какво говори тя.

— Какво да ти разкажа?

Мисти се разсмя щастливо.

— За любимите си книги, глупчо.

И той й разказа. Разказа й за онези, които си спомняше.

— Спомням си, че мама ми четеше „Мечката Рупърт“ часове наред. Ами и в училище има книги, които страшно те кефят. „Островът на съкровищата“, „Робинзон Крузо“, „Отвлечен“. После идват „Да убиеш присмехулник“, „Моето семейство и други животни“, „Пътешествия с леля ми“. Много си падах по „Моето семейство и други животни“, искаше ми се да живея на Корфу… После порастваш и започваш да си правиш списък на книгите — помня Иън Флеминг от единайсетгодишен, изгълтах всички книги за Бонд. „От мириса на дим и пот в три сутринта в казиното ти се гади“. Това бе първото изречение на първата книга за агент 007.

Тя се усмихна, свали огледалните очила и кимна. Очите й бяха в нюанс на зеленото, какъвто той не бе виждал досега. Дали не беше заради сълзите?

— След това идва онзи странен период — продължи да обяснява Тери, — когато си в началото на пубертета и четеш всичко, за което разправят, че било пълен боклук: — Харолд Робинс, „Летище“, „Долината на куклите“, най-големите бестселъри — „Дзен изкуството да се поддържа мотоциклет“, и откриваш Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд, и Дж. Д. Селинджър, и „Параграф 22“, и „Лолита“, и Норман Мейлър. После пък забелязваш великите журналисти — Том Улф и Хънтър С. Томпсън, и…

Повикаха ги за полета. Тери усети разочарование. Много му бе приятно да разговаря с нея.

— Е — подхвърли тя и притисна към гърдите му бордната си карта. — Добре, че поне харесваш „Мечката Рупърт“.

 

 

— Ще я закова тази с фотоапаратите още преди да слезем от автобуса — заяви мениджърът на Били Блицън. — Как се казва? Листи? Тисти? Да знаете, момчета, ще й ковна сладкото малко задниче на скапания килим.

Цялата банда избухна в смях, освен Били. Тъкмо проверяваха озвучаването, а Мисти не бе с тях, бе останала в „Холидей Ин“, за да позвъни в Лондон. Били отпусна китарата и поведе Тери към единия край на сцената.

— Тя да не би да е с теб, мой човек? — попита певецът. — Тази Мисти гадже ли ти е?

Истински сладур. Добър човек. Бе любимият музикант на Тери. И заради всичко, което бе направил с „Лост Бойс“, и защото бе страхотен на сцената. Ала най-вече защото бе единственият, който си направи труд да зададе на Тери този простичък въпрос. Какво да отговори?

— Не, Били — отвърна и се опита да се усмихне. — Мисти не е с мен.

Били въздъхна.

— Значи няма проблем.

Въпреки че бандата слушаше касетки със записи на „Аеросмит“ и „Кис“, Били Блицън и Р45 се обличаха като за „Максес Канзас Сити“ и нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би — тънки вратовръзки, възтесни панталони, сака втора употреба и обемни прически, каквито сигурно са имали „Бърдс“ през 1966 година.

Затова пък мениджърът им бе от старата школа, адвокат от Ел Ей с каубойски ботуши, завършил бизнес факултета в „Харвард“ и свикнал на яки дози кокаин. Беше с момчетата от години и знаеше как стават нещата.

Сега той надигна глас в празната студентска зала, защото популярността на Били ставаше все по-малка, на Р45 им се присмиваха и ги освиркваха.

— Ще й ковна задника на скапания килим!

Тази вечер ги чакаше страхотно шоу — дългокосите студенти щяха да са си подложили с истинска бира, а Били щеше да имитира как се боцка в ръката, докато зрителите в залата реват: „Надрусайте се всички“.

Седнаха на бара в „Холидей Ин“. Бяха и бандата, и мениджърът, и Тери, и Мисти, и неколцина местни, успели да се лепнат за тях, за да предлагат наркотици, секс или ласкателства.

Тери не разговаряше с Мисти. Когато бяха заедно с групите, бе различно. И двамата си имаха работа. Когато най-сетне вдигна ръце и се примири, че тя не е за него, вече нямаше наркотици, барманът бъркаше коктейли с водка, а Мисти се бе забила в един ъгъл с каубоя от Ел Ей.

Тери така и не разбра какво се е случило на бара, след като отиде да си легне. Не искаше и да знае. Само че Мисти почука на вратата му малко след полунощ. Не че беше уплашена, но молеше за убежище, и това бе началото на връзката между Тери Уорбойс и любимата му с котешко лице.

Тази първа нощ бе най-хубавата, поне за него. Никога нямаше да забрави как изглеждаше, когато призори се събуди и я видя на канапето по чорапи, стиснала черна цигара, марка „Собрание“. Тогава го направиха отново, направо пощуряха, защото имаше нещо в съчетанието между къси чорапки и черна цигара, което направо го побъркваше.

С първите лъчи на настъпващия ден той я завари надвесена над него, този път гола, късите чорапки ги нямаше, стиснала белезници, облечени в розова кожа.

— Готов ли си да ми се подчиняваш? — попита тя.

Тери я погледна с подпухнали очи.

— Не знам — отвърна той. — Коя марка са?

След това нещата тръгнаха сами.

 

 

Ако имаше намерение да се връща в апартамента, трябваше да поеме на север, да открие някой автобус, който вървеше нощем. Само че тази вечер не му беше до скапания апартамент и до матрака на бабуни. Не и докато спийдът все още жужеше във вените му, не и докато Мисти бе в нечия хотелска стая, за да „проучва сексуалността си“. Всичко, случило се в живота му, отритваше съня.

Вярвах й, помисли си той. Вярвах и на нея, и на него. Слушах плочите му, когато никой не ги купуваше, когато никой не се интересуваше — обичах Даг Уд още по времето преди да стане велик. Тери вярваше в него дори когато Боб Харис се присмиваше: „Подигравка с рока“. Вярваше му, а бе предаден.

Вярваше и на нея, повтори си. На нея й вярваше най-много. Беше забелязал нещо в лицето й, което го бе накарало да се откаже от всички други жени на света. Колко може да изтъпее човек?

Крачеше напред, вдигна яката на сакото, за да се предпази от нощния хлад, и едва когато зави наляво край Ландън Уол, осъзна накъде върви.

Огромните бели сгради и статуите на ездачи останаха зад него, той се отправи напред по Сити Роуд и усети бедността на социалните жилища, скапаните дупки, измислени от някой тъп архитект преди десетина-петнайсет години, които се простираха в тъмното чак до „Ейнджъл“.

Мракът бе разпръснат от една-единствена огромна сграда. Тя бе по средата на Сити Роуд, със запалени светлини, нощният въздух бе напоен с продукта, който произвеждаше. Това бе фабриката за джин.

Защо дойде тук? Беше положил толкова усилия, за да се махне от това място. Идваше, защото животът му се оказа по-сложен, отколкото си го бе представял.

Едно обикновено момиче те отегчава, а пък дивачката те прави нещастен. Едната те кара да се чувстваш като в затвор, докато край другата си като нищожество. Едната иска да се омъжи за теб, да ти роди деца, да те върже вкъщи завинаги. Другата пък иска да се чука с непознати.

Искаше отново да се върне към стария си живот. Искаше отново да усети колко обикновен и неусложнен е, да се порадва на простичките удоволствия. Искаше момиче, което да го обича и да е до него, ако и цената, която се налага да плати, да са оковите на брака.

Беше решил, че новият му живот го е освободил, въпреки това всеки ден се появяваха нови правила, с които да свиква. Не го давай прекалено тежко. Не се прави на мъжкар. Хич да не ти пука.

Застанал в сянката на старата си фабрика, Тери събра всички сили и стовари юмрук върху една улична лампа. След това заподскача на място, за да отшуми болката.

Трябваше да престане.