Тони Парсънс
Краят на нощта (7)

7.

Не че имаше подходящо място, на което действието на наркотика да отмине, но метрото бе най-противното.

Спийдът бе раздрусал нервите на Рей и сега той се опитваше да се пребори с клаустрофобията, от която го избиваше пот, като вкарваше и изкарваше касетката от касетофона на Тери.

Точно сега не бе моментът да се клатушка в метрото на линия „Пикадили“.

Отново и отново проверяваше дали копчето за запис работи, дали се включва червената светлина, за да е сигурен, че ще запише думите на Ленън, когато настъпеше моментът. Ако изобщо настъпеше. Опита се да потисне набъбващия в гърдите му ужас, защото бе наясно, че това е друг страничен ефект на наркотика. Спийдът винаги му действаше по този начин — първо страшно го кефеше, а след това направо го изхвърляше през прозореца.

Докато тримата наблюдаваха светлините и разигралата се в пороя драма, амфетамин сулфатът му се стори като разтопена радост, потекла във вените му. Само че минутите отлитаха и еуфорията отшумяваше, за да остане само натрапчиво безпокойство. Доплака му се. Всичко му се стори прецакано и сиво. Дори той самият. Най-вече той.

Метрото тътнеше на запад, натъпкано с гръмогласни служители, всички с евтини костюми и пригладени коси, дрехите им бяха поели мириса на кръчмата, в която се бяха запили, а от шума, миризмата и близостта им главата на Рей пулсираше като че я бяха ритали.

Служителите си бяха направили сметката да се отправят към гарите, за да хванат последното метро към къщи. На Рей все още му предстоеше работа. Къде ти е планът, Рей? Нямаше никакъв план. Облиза устни, пресъхнали също като пустинята Гоби, и в този момент разбра, че няма начин да интервюира Джон Ленън в такова кофти състояние. Да го интервюира ли? Че той дори не можеше да го открие.

Беше се качил на метрото със смътната идея да се завлече във фоайето на хотел „Бланк“ и да чака, докато Джон се появи. Хотел „Бланк“, закътан точно зад Марбъл Арч, бе очевидният избор — американските музиканти, които идваха в Лондон, почти винаги отсядаха в „Бланк“. Хиляди коубойски ботуши бяха минавали покрай палмите на партера, стотици банди се бяха наслаждавали на декадентската атмосфера, десетки журналисти от „Ню Мюзикъл Експрес“, „Саундс“, „Мелъди Мейкър“ и „Пейпър“ бяха идвали тук, стиснали бележници, с надеждата да им подхвърлят безценен лаф и да смръкнат безплатно кокаин. Рей бе едва на седемнайсет и вече познаваше фоайето на „Бланк“ по-добре, отколкото класната си стая в училището, където все още се водеше, че ходи. Да, мисълта да отиде в „Бланк“ го изкефи. Успокои го. Почувства се почти уютно.

Само че дълбоко в сърцето си Рей вече знаеше, че ходенето в „Бланк“ е безсмислено. Само защото Нилс Лофгрен, „Флийтуд Мак“ и „Игълс“ са отсядали в „Бланк“, когато са идвали в Лондон, това не означаваше, че ще открие Ленън. Тъкмо по тази причина Ленън щеше да отиде някъде другаде. Джон си беше чешит. Трябва да бъда като Джон, помисли си Рей. Трябва да следвам свой собствен път. Това е урок, който трябва да науча…

Метрото затрака и спря между спирките, служителите се разкиснаха, когато глас на азиатка прозвуча по високоговорителите, за да се извини за закъснението. Когато метрото спре между спирките, и по същото време отшуми ефектът на наркотика, става лошо. Имаш чувството, че пропадаш в дупка.

В отговор на гласа на азиатката някои от служителите запяха хита на Питър Селърс: „Докторе, загазих. Мили Боже!“, докато Рей се опитваше отчаяно да потисне надигащата се паника. Лявата му ръка започна да изтръпва и сърцето му заблъска така, сякаш щеше да се пръсне. Дали не беше инфаркт? Смъртта бе толкова близо, винаги дебнеше някъде наблизо. Никой не го разбираше — нито Тери, нито Лион, нито останалите в „Пейпър“. Всичко, което обичаш, умира и изгнива. Абсолютно всичко. Може би дори щеше да се случи съвсем скоро. Рей си помисли, че може да умре още тази вечер, и паниката му застрашително се надигна към истерия. Не можеше да си позволи да се изпусне. Не и тук долу, не между спирките. Само не тук.

Трябваше му нещо, което да разсее остатъчния ефект на спийда. Трябваше му някакъв друг наркотик. Ако слезеше жив от метрото, първото, което щеше да направи, бе да си намери нещо годно за пушене, нещо меко и леко. Порови в джобовете си и напипа дребни монети и ментов бонбон. Нямаше да му стигне. Отново заопипва касетофона, все още превъзбуден от въздействието на спийда. Това му беше лошото на спийда, помисли си. Направо губиш самообладание.

— Проба, проба — прошепна тихичко, придърпа касетофона като лице на любовник, служителите забелязаха какво прави и подигравателно започнаха да го имитират с лафове като: „Имаме ли връзка?“ и „Хюстън, чувате ли?“ и „Усмихни се, Скоти“ и „Пълно унищожение“. Рей забеляза, че малката червена светлина реагира на гласа му и се опита да се съсредоточи в нея, усетил, че диша като изтощено куче.

И в този момент, докато наблюдаваше червената светлинка и се опитваше да не забелязва служителите, се сети какво иска да направи, преди да говори с Джон.

Искаше да се прибере. Искаше да се стегне. Искаше да смекчи ефекта с онова, което бе скрил в старата си кутия за обяд, която едно време носеше в училище.

Най-много му се искаше да види брат си, за да се увери, че е добре.

 

 

Отвън бе по-лесно да се подиграва и подсмива.

Когато попадна в „Голдмайн“, Лион вече бе на тяхна територия и затова поспря, погледна се и се сети притеснен, че разнася чанта, пълна със списания, и е нахлупил странна шапка. Докато се промъкваше към претъпкания бар, усети познатото старо неудобство, което още от дете го завладяваше винаги когато застанеше пред огледало: чувстваш се потиснат, защото разбираш, че си различен от останалите, и ти се струва, че няма да можеш да помръднеш никога повече. Добре, че тази вечер наркотикът го разсейваше.

Всичко тук бе странно, ново и много различно.

Танците. Движенията, които Лион бе свикнал да вижда, изобщо не можеха да минат за танци. Признаваше само движението като на бутало — нагоре и надолу, все така до безкрай, за да изпуснеш парата. Само че тук в „Голдмайн“ си имаха сложни стъпки и някакви тайни непонятни движения — тук наистина можеха да танцуват, също като Джийн Кели и Сид Чарис. Танците на тези хлапета изглеждаха естествени като дишането. Тогава Лион си помисли: защо не мога и аз да се движа по същия начин?

Ами дрехите? В „Уестърн Уърлд“ се обличаха така, сякаш бяха успели да се докопат до някакви дрипи след ядрен удар. Затова пък в „Голдмайн“ се обличаха като за сватба. В „Уестърн Уърлд“ дрехите бяха в най-различни нюанси на черното. Тук, в „Голдмайн“, всичко по тях бе впито, бяло, косите им бяха накъдрени, нагласени, всички изглеждаха така, сякаш току-що са се изкъпали. Ами светлините!

В „Уестърн Уърлд“ почти винаги цареше пълна тъмнина, като се изключат голите крушки над бара на горния етаж и сцената на долния. „Голдмайн“ бе като живак с разноцветните извънземни лазери, въртящи се диско топки и пулсиращи стробоскопи. Лион срамежливо си поръча коктейл с водка и го изпи на един дъх, а вкусът на портокал полепна по езика му, усети как „Смирноф“ навлиза в кръвта му и остана загледан като хипнотизиран в потоците пъстроцветни светлини над препълнения дансинг. Опитваше да се разбере в каква последователност синьото заблестява след червеното и бе убеден, че ще разбере, стига да се вглежда достатъчно внимателно. Тук имаше толкова много цветове. Нямаше представа, че съществуват толкова много.

Ами музиката. Тук не свиреха на живо. Нямаше хлапета в кожени якета, които да се пънат на сцената и да пускат лафове като: „Това изпълнение е за пенсиите. Едно! Две! Три! Четири!“ Тук имаше само плочи, диджеят се бе заврял в кабинката си, но атмосферата по нищо не приличаше на студената смахната неприязън, която цареше в „Уестърн Уърлд“, докато пускаха записи между изпълненията на групите. Докато тук диджеят владееше положението. Каква музика само!

Кой знае защо Лион очакваше „Голдмайн“ да се окаже царството на романтиката и показността — а излезе много по-нарцистично, много по-езотерично — непрекъснатите призиви да се танцува придаваха някаква неповторимост. Лион не бе чувал такава музика досега. Стори му се с по-хард, по-яко, по-истинско звучене, а диджеят гордо обявяваше имена, попадения и редки издания на записи. Тук бяха също толкова елитни, колкото и хлапетата в „Уестърн Уърлд“.

Мястото не беше за него. Нямаше място тук. Какъв беше смисълът от списанието в чантата му? Защо беше жив? Мечтаеше да срази фашизма, да задуши несправедливостта, да промени света. Затова пък в „Голдмайн“ мечтаеха единствено да оставят света зад себе си. Въпреки това си поръча втори коктейл, защото никак не му се тръгваше.

Тук имаше нещо, което го задържаше — на дансинга не се пънеха надути копелдаци, непрекъснато променящите се цветове на епилептичните коледни светлини и най-вече преливащият се от парче в парче ритъм, безмозъчната радост, която създаваше музиката, преминаването на записите един в друг, също като река от музика — всичко това му се струваше хипнотично, вълшебно и невероятно успокояващо.

Лион започна да се поклаща на бара, наблюдаваше дансинга и му се прииска да притежава достатъчно смелост, за да се присъедини към тях. Много му се искаше да събере малко дързост, за да се качи при наконтените хлапетии с тесни дрешки. Искаше му се да е достатъчно непукист, за да потанцува.

И тогава я видя.

Беше в средата на дансинга.

Най-красивото момиче на света.

Бе заобиколена от приятели, всички до един танцуваха на ново парче, сякаш то бе причината да дойдат. Вдигаха ръце над главите си и пискаха, а стъпките им минаха на по-висока скорост. Някой изсвири и Лион подскочи.

Отначало плочата, на която танцуваха, му се стори същата като всяка друга, която пускаха в „Голдмайн“. Поклащанията, изнасянето на телата, ритъмът бе пронизан от ситен порой, изпълнен на пиано, последван от самотен взрив на духов инструмент, докато накрая, сякаш след цяла вечност, се чуха гласовете.

— „Жалко! — пееха бек вокалите, пронизани от съвършен женски глас. — Огън се разгаря в цялото ми тяло!“ — Накрая певицата изрече нещо, което Лион не успя да разбере, последвано от хор на момичетата. — „Жалко! — повтаряха те отново и отново, а певицата обясняваше, че майка й не я разбира, хорът стенеше като поболели се от любов ангели: — В прегръдките ти, където копнея да бъда… копнея…“

Лион не бе чувал подобно изпълнение.

Никога през живота си не бе чувал подобна песен.

Тя караше човек да пожелае някого, макар да знаеше, че не може да го има, а това желание се превръщаше в най-важното нещо на този свят. Беше много по-важно от… от всичко друго. Та това бе истинската причина, поради която бяхме живи. Лион усети, че му се вие свят.

Прииска му се да разбута множеството, да открие най-красивите момичета в света и да им каже, че разбира, че всичко му е ясно, че и той изпитва същото. Само че езикът му бе като вързан, а краката му сякаш бяха потънали в цимент. Знаеше, че никога няма да събере смелост, за да заговори някое момиче просто така. А вероятността да започне да танцува, бе като да левитира.

— О, да, миличка — обади се диджеят преди още съвършената плоча да свърши. — Това беше Ивлин Кинг — Шампанското с песента „Жалко“… а преди да се развилнеем с „Хийтуейв“, трябва да ви съобщя една новина…

Скупчилите се на дансинга извърнаха глави към диджея. Лион не можеше да откъсне поглед от най-красивото момиче на света.

— Дами и господа, момчета и момичета — продължи диджеят, несигурен, със строг и същевременно притеснен глас. — Кралят е мъртъв. — Множеството на дансинга не реагира. — Точно така… току-що научихме, че тази вечер е починал Елвис Пресли. — Диджеят постави нова плоча.

— Реших, че ще искате да знаете — обясняваше той. — Това е краят на съобщението.

Всички изреваха гръмогласно. Лион ги погледна удивен. Та те се радваха.

Не всички. Най-красивото момиче на света и приятелите й изглеждаха учудени, размениха си няколко думи, сякаш не бяха напълно сигурни кой е този Елвис Пресли, сякаш името им бе познато отнякъде, но така и не успяваха да си спомнят откъде.

Затова пък повечето от танцуващите решиха, че трябва да направят по нещо в чест на новината. Много от тях викаха възторжено, сякаш техният отбор бе отбелязал точка, сякаш един вид музика бе взел надмощие над друг. Всички започнаха да танцуват отново.

Лион вече бе събрал кураж благодарение на спийда, бе натрупал и възмущение, което както винаги го завладяваше лесно, затова се насочи към дансинга, качи се в кабинката при диджея, грабна микрофона — диджеят се отдръпна назад и вдигна примирено ръце, за да остави откачалника със странната шапка да прави каквото знае — и пресече дансинга, докато се опитваше да намери подходящите думи. Знаеше, че моментът е много важен.

— Не… чакайте… слушайте — започна Лион, а диджеят бе така любезен да намали „Буги нощи“. — Проба, проба. Ехо? Елвис… нали така? Да проявим малко почит към Елвис Пресли. Елвис е… беше… началото. — Гласът му се надигаше и започваше да се лее сам. — Елвис събори повече прегради от който и да е изпълнител в историята на музиката. Расови, сексуални, музикални. Опитвам се да кажа, че личното се превръща в политика, нали така? Елвис — онова, което Елвис Пресли постигна… е, че той се осмели да погледне на света по нов начин…

— Точно така, готин — подкрепи го диджеят и се наведе към микрофона. Усмихна се на Лион и кимна окуражително. — Давай.

— Благодаря — отвърна Лион. — Черна и бяла музика — всичко бе като апартейд пред Елвис. — Започваше да се разгорещява, защото навлизаше в познати води. — Музиката беше като огромната шибана Южна Африка. Радиопрограми за белите. Радиопрограми за черните. Музиката, всички видове музика, се пазеше в гето. Елвис разчупи оковите. — Лион ги погледна безпомощно. Всички го наблюдаваха. Да не би да бе прекалил? Може би имаше по-добър начин да се изрази. — Опитвам се да ви кажа — уточни той и в гласа му прозвуча молба. — Не викайте с такъв възторг при новината за смъртта му. Моля ви, не го правете. — Подръпна нервно края на шапката си. — Забравете за чийзбургерите и Лас Вегас, и белите гащеризони, за голите филми, правени на Хавай, или за войнишкото облекло. Все едно какво. Това не е най-важното. Нека да погледнем на нещата такива, каквито са, и да обърнем внимание на онова, което той промени. Той беше велик човек. С много недостатъци, истина е. Понякога дори сантиментален и наивен, точно така е. Само че Елвис Пресли… мама му стара, та той ни даде свобода.

За миг настъпи пълна тишина. Множеството наблюдаваше Лион, а Лион не откъсваше очи от тях и никой не знаеше какво да прави. Тогава диджеят грабна микрофона си и Лион усети лек полъх, когато плесна плоча 45 оборота също както някой би лепнал със замах пържола на скарата.

— Точно така, готин, малко уважение към Краля — намеси се диджеят — и уважение за… — гласът му се превърна в зноен баритон — „Комодорс“.

Лион реши, че идва моментът да го изхвърлят от заведението. В „Голдмайн“ имаше биячи, които бяха много по-големи гадняри, отколкото в което и да е друго заведение, където бе ходил. Те приличаха на хора, за които насилието е професия, по-точно призвание, въпреки това усети как го обзема спокойствие.

Лион не беше страхливец, не и когато ставаше въпрос за физическо насилие. Не изпитваше страх нито от биячите, нито от „Псетата на Дагънам“, нито от танците. Съвсем друга работа бе разговор с момичето, което истински му харесваше, с най-красивото момиче на света. Един бърз безличен побой не го плашеше толкова, колкото възможността това невероятно прелестно създание да го погледне със съжаление.

Само че биячите на „Голдмайн“, застанали дискретно в сенките, го наблюдаваха с полупритворени очи, скръстили ръце, без да помръдват. Единият — як мъж към четирийсетте с посребрели бакенбарди — дори му кимна. Значи е фен на Елвис, реши той.

Диджеят само се усмихна на Лион и го потупа по гърба, сякаш участваха в някакъв номер, а след това увеличи звука. Танцуващите вече се бяха потопили в ритъма на музиката.

Лион срамежливо остави диджея, почувствал се неловко и много притеснен сред тези съвършени танцьори, до един с изящни отработени движения в ритъма на „Комодорс“. Бе потиснат заради смъртта на Елвис и имаше чувството, че думите са колкото ненужни, толкова и недостатъчни.

Нито един от тези тук нямаше представа за какво говоря, помисли си той, а след това се препъна на последното стъпало от пулта на диджея и полетя напред също като човек, който се опитва да изпълни някоя откачена нова стъпка.

Тъкмо се надигаше и се оглеждаше за шапката си, когато усети, че някой се е изправил над него. Та това бе най-красивото момиче на света.

Журналистът трябва да се чувства като у дома си навсякъде, помисли си Лион, когато тя го хвана за ръката. Трябва да му е добре, независимо къде се намира. Не забравяй това, Лион.

— Харесва ми косата ти — рече тя с типичния за предградията акцент. — Есенно злато.

 

 

Тери обожаваше високите скорости, те му помагаха да мисли по-ясно.

Под действието на наркотика той успяваше да остане съсредоточен, да се справи с поставената му задача, да забрави за всичко, което нямаше значение.

Затова, по време на краткото пътуване през Уест Енд, той успя да изключи и да не обръща внимание на ръката на Криста, отпуснала се върху горната част на бедрото му, да не се вслушва в тъпото бръщолевене на мениджъра на Даг, разплул се на предната седалка, а пък тълпите навън сякаш престанаха да съществуват. Спийдът му помогна да насочи цялото си внимание към Мисти и да обмисли какво да прави с нея, когато пристигнат. Точно така.

Автомобилът спря пред хотел „Бланк“ и Тери усети как пръстите на Криста стават по-настойчиви. Погледна я за пръв път и тя му отправи изпитаната си прелъстителна усмивка, и странното бе, че лицето й наистина му харесваше, беше си паднал по нея още от първия път, когато я видя в Берлин.

Беше привлечен от червените широки устни, от бледата кожа, от неестествено белите й зъби. Истина е, че се обличаше по-тежкарски, отколкото той бе свикнал — малко като бизнесдама. Но пък й отиваше. Работата бе там, че той вече си имаше момиче и сега трябваше да я открие.

Криста промълви името му, но той вече бе отворил вратата, за да изскочи от колата и да се втурне към хотела, познат му от интервютата с разни дългокоси творци от Лос Анджелис по времето, когато бе все още новак в „Пейпър“, преди да има възможност да избира онези, за които да пише. Все още се отбиваше в хотела от време на време, наскоро интервюира едни нюйоркски музиканти, този път с къси коси. Американските групи в хотел „Бланк“ бяха сред нещата, които така и не се променяха. Първото, на което попадна погледът му, бе как униформеният портиер изхвърля Умника.

— Изключително важно е да разговарям незабавно с господин Даг Уд — обясняваше той. — Тери! Кажи му!

Тери вече бе на стълбите, където двамата братя мързеливо се измъкваха от автомобила заедно с момичетата от „Уестърн Уърлд“. В клуба те приличаха на дивачки със скъсаните чорапогащи, с наплесканата с вазелин коса, с подчертаните с натрапчива черна линия очи. На ярката светлина във фоайето на хотела имаха вид на изпаднали вампири или на деца, на които им е минало времето да се маскират за Вси светии. Само че Тери бе наясно, че няма по-непретенциозни хора от музикантите, тръгнали на турне.

Барабанистът, по-тъпият брат, с издути бицепси, подчертани от елече без ръкави, протегна месестата си ръка и повика Тери като отдавна изгубен приятел. На Тери му се прииска онзи да спре да се занимава с него, защото това започваше да го дразни. Мина покрай барабаниста и пое нагоре по стълбите, прескачаше през стъпало, заобиколи брата басист, когото харесваше, особено след като прекара с него известно време в Берлин и си мислеше, че са приятели. Вече бе разбрал, че с тези хора не можеш да завържеш истинско приятелство.

На края на стълбите вратата бе отворена и в помещението се вихреше купон. Един сервитьор се опитваше да се пребори за подпис за поръчаните напитки. Подаде химикалката на Тери, когато младежът приближи, и той драсна разсеяно върху сметката, върна химикалката на сервитьора и влезе в стаята, без да се бави и секунда повече.

Бе пълно с хора. Някои познаваше. Това бе останалата част от бандата на Даг. Имаше лица от „Уестърн Уърлд“. Бяха дошли и други музиканти, вероятно също отседнали в „Бланк“. Тук беше и човекът, на когото Тери пробута ситните сини хапчета в тоалетните в „Раундхаус“. Най-сетне погледът му попадна на познато лице. Били Блицън се беше разложил на канапето, дребен, докаран, косата му се пилееше навсякъде, безупречното му сако бе разкопчано, той смучеше огромна цигара с трева.

— Ти нямаше ли представяне тази вечер? — попита го Тери. — Мислех, че Уоруик Хънт ще дойде за втората част. Не трябваше ли тази вечер да се състои големият ти пробив, за който да пиша рецензия?

Били го погледна обидено.

— Време — дал Господ. Ти кой си бе? Да не се имаш за майка ми?

— Освен това си мислех, че дори не харесваш Даг Уд — натякна Тери, докато се оглеждаше. От нея нямаше и следа. Къде се беше завряла, мама й стара? — Нали каза, че бил задник? — Тери започна да се криви, докато имитираше американския му говор. — Задник, а?

Били засмука отново цигарата и не благоволи да дава повече обяснения. Едно научих за нюйоркчани, каза си Тери. Ще ги откриеш там, където са наркотиците. В този момент погледът му попадна на Мисти.

Беше в другия край на стаята, излизаше от банята, последвана от Даг Уд. След това се облегна на стената и Даг застана пред нея и подпря длани от двете страни на главата й, сякаш за да не й остави път за бягство. Тери се стрелна напред през претъпканата стая.

— Здрасти, мой човек — обърна се Даг към него и свали ръце, сякаш не се бе случило кой знае какво. — Къде се замота?

Тери зяпна Даг, а след това Мисти. Осъзна, че няма представа какво да каже. Нито какво да направи. Нямаше представа какво става. Знаеше само, че тая работа никак не му харесва, че самоувереността му се стопява заедно с отзвучаващото действие на сулфата.

— Да не би това да е моят „Джак Даниълс“ и коката ми? — попита Даг мазно, като дипломат от външно министерство. — Крайно време беше.

Широка доволна усмивка плъзна по лицето му и той се спаси нанякъде, а Тери остана сам с момичето си, съвсем сам в хотелската стая и зачака тя да каже нещо.

— Какво? — попита Мисти.

Кокореше се невинно и неразбиращо.

Тери бе поразен.

— Какво ли? — попита той. — Как така какво?

— Кажи какво има? — В гласа й се промъква раздразнение.

— Защо се измъкна така? — атакува я той, по-скоро ядосан, отколкото наранен. — Какво става? Мама му стара, Мисти!

Момичето заоглежда ноктите си.

— Не съм се измъквала. — Въздъхна сякаш разговаряше с досадния си баща. — Я споко. Моля те, Тери.

— Споко ли? — избухна той. — Споко, значи. Как така споко? Ама на теб какво ти става тази вечер?

Ръцете й издраскаха въздуха, не се захванаха за нищо, докато тя се опитваше да намери думи. Сякаш присъствието и държанието му я побъркваха. Той започваше да се плаши. Работата изглеждаше дори по-зле, отколкото предполагаше.

— Нищо — отвърна тя. — Или може би всичко.

— Настоявам да ми кажеш какво става тук. — Отчаяно се опитваше да запази самообладание. Трябваше да върне нещата там, където бяха преди няколко часа. Трябваше да се постарае да не се държи като онези мъже, за които феминистката Джърмейн Гриър предупреждаваше. — Просто искам да разбера…

Отчаяно се опитваше да изрази онова, което искаше да разбере. Какво се бе случило с момичето, което го посрещна на летището? Нима всичко между тях бе приключило? Тя имаше ли намерение да се изчука с Даг Уд? Точно така, искаше да знае отговорите на всички тези въпроси. Само че част от него предпочиташе да не знае.

Запита се как ще се справи с промените в живота си. Допреди по-малко от година живееше в свят, където щяха да те смачкат само ако се зазяпаш в чуждо гадже. Само ако я погледнеш! А ето че сега се намираше на място, където от теб се очакваше да куфееш, да го даваш споко и да не ти дреме, когато някой се опитва да наебе гаджето ти.

— Не можеш да откраднеш жена — заговори Мисти, прочела мислите му, и той трепна изненадан. — Нима още не си го разбрал? Нищо ли не си научил още? Не можеш да откраднеш жена. Жената не е портмоне. Знаеш ли какъв е проблемът, Тери?

Започваше да му писва от нея.

— Сигурен съм, че ти ще ми кажеш.

— Добре, тогава — ти не искаш силна и независима жена. Ти искаш съседското момиче.

Той едва се сдържа да не отстъпи крачка назад.

— Че какво му е на съседското момиче?

Мисти се изсмя.

— Тя е отегчителна дебела крава.

Той се замисли за бившето си гадже, за момичето от фабриката за джин. Казваше се Сали. Беше я изоставил заедно със стария си живот. Тази вечер тя му липсваше. Знаеше, че Сали няма да си падне по Даг Уд. Сали обичаше Елтън Джон. Особено „Сбогом, Йелоу Брик Роуд“.

— Нищо му няма на съседското момиче — натърти той.

Мисти поклати глава и отново сведе поглед към ноктите си.

— Ти не искаш аз да правя кариера — продължи тя. — Просто не можеш да го преглътнеш.

Беше негов ред да се изсмее.

— На това ли му казваш кариера? Някаква застаряла рок звезда да ти се метне отгоре? Това ли е представата ти за кариера?

Тя едва се сдържа да не изръмжи.

— Не ти ли минава през ума, че Даг може би се интересува от работата ми? Може би иска да види портфолиото ми.

— Убеден съм, че много държи да види портфолиото ти, миличка. — След тези думи гласът му омекна. — Стига, Мисти. Видях какви ги вършеше в Берлин. Даг чука наред всички, които нямат пишка. Да не би да си въобразяваш, че си по-специална от останалите?

Тя го погледна слисана.

— Ти как мислиш?

Тери не знаеше какво да каже. Разбира се, че за него тя бе специална. Нямаше друга като нея на този свят. Нима това не бе очевидно?

— Защо досега не си ме запознала с родителите си?

Всичко излизаше на бял свят.

— Това пък какво общо има? — попита тя. — Ти си просто един старомоден тип, Тери. Искаш да си стоя у дома и — не знам — да пека домашен хляб, да плета чорапи и кой знае още какво. Искаш да се скрия от света.

Той искаше да я накара да разбере.

— Не, не искам — единственото ми желание е да те закрилям. Просто не мога да допусна да ти се случи нещо лошо.

Мисти се опитваше да прояви здрав разум.

— Виж, Тери, той е жива легенда. Ние просто… говорехме си. Честно. Просто прекарахме малко време заедно. Също както и вие двамата в Берлин. Каква е разликата? Че съм жена ли? Защо трябва това да ни спира? На теб може да ти се струва, че е 1955 година, но в действителност е 1977. Просто си говорехме — настоя тя и Тери се почувства ужасно, задето я бе натъжил. — А ако не сега — то кога?

— Аз го познавам — отвърна простичко Тери, — а ти нямаш представа какъв е.

— Искам да го опозная — сопна се Мисти и двамата се погледнаха с нещо като омраза. Сякаш тежък товар притисна плещите му. Никога досега не се бяха гледали по този начин. — А ти се опитваш да ме приковеш към инвалидна количка, докато мозъкът ми се стопи — обвини го тя. — Признай, че е така!

Инвалидна количка ли? Да й се стопи мозъкът ли? Нямаше никаква представа какви ги плещи. Стоеше слисан пред нея, не знаеше какво да каже, не успяваше да се защити, сякаш бе виновен за престъпленията, които едва сега разбираше, че бе извършил съвсем случайно. Ето че в този момент Даг се появи отново, стиснал уискито и коката в една ръка, а с другата прегърна Тери през раменете.

— Я гледай — изхили се той и огледа чашата с тънкия сребърен пласт най-отгоре. — На това му казват лед. Кажи, мой човек, на теб остана ли ти нещичко?

Тери погледна предпазливо Даг. Все още не беше наясно какво става. Май беше единственият, решил, че нещо не е наред. Да не би да превърташе? Да не би нещата да си бяха такива в новия свят и да се налагаше да ги приеме? Прииска му се да има повече опит. Прииска му се да бе преживял повече. Прииска му се да е по-стар. Може пък всичко да бе напълно невинно. Откъде можеше да знае? Почувства се като пълен профан.

Мисти се държеше така, сякаш да се мъкне с Даг бе нещо средно между безобидно забавление и интервю за работа, нещо забавно, но същевременно жизненоважно за кариерата й. Явно и за Даг не се бе случило нищо необичайно — сякаш да си отпуснеш краката в кожени панталони в скута на чуждо гадже, след това да го помъкнеш посред нощ и да го заведеш в тоалетната на някаква хотелска стая, като предложиш собственото си гадже в замяна — нима наистина това се бе случило, нима това не бе нещо напълно приемливо?

Криста приближи до тях и плъзна ръка около кръста на Даг. Усмихна се и каза „Здрасти“ на Мисти, момичето отговори на поздрава, а плътните като гущери устни на Даг лепнаха мокра целувка право в ухото на Криста. Връхчето на месестия му език се заигра с меката част на ухото й. Усмивката й дори не трепна. Ама нали, докато бяха в колата, ръката й… — тя му се пусна, нали? Да не би просто да се държеше приятелски?

Тери ги зяпаше поруменял, след това бръкна за пликчето със спийд, също като глупак, който не знае къде да си завре ръцете. Може би просто преувеличаваше. Споко! Това е важното. Трябваше да запази спокойствие. Щяха да смръкнат по малко и всичко щеше да се оправи, щеше да е дори по-готско от Берлин, защото сега Мисти бе с него.

Само че пликчето се оказа почти празно. Бяха останали няколко прашинки, нямаше достатъчно дори за едно смъркане. Сигурно си бяха взели повече, отколкото предполагаше, докато, бяха под звездите и се криеха от бандата на Тед. Тери вдигна гузно пликчето.

— Нищо — обади се Криста, а акцентът й му се стори по-скоро американски, отколкото германски. — В апартамента имам добра стока.

Големите сини очи на Даг заискриха.

— От чистата ли?

Криста кимна и Даг целуна пръстите й, прелъстител виночерпец, който препоръчва „Шазан-Монтраше“, готов да залее Тери и Мисти с уверения, че ги очаква незабравимо преживяване.

Младежите се засмяха нервно, също като деца на Коледа, на които току-що са казали, че Дядо Коледа се е заклещил в комина. Двамата се усмихнаха един на друг, сякаш нещо в отношенията им се бе оправило, връзката им бе станала отново съвършена и безпроблемна, а пък обстановката бе толкова приятна и спокойна, че когато Даг настоя Тери да отиде с Криста, за да вземат стоката, той просто нямаше как да откаже. Защото всички бяха приятели.

Така че Тери остави Мисти и Даг и излезе заедно с Криста, за да се качат в асансьора до последния етаж на хотела. Тя пъхна ключа и му отправи ослепителната си усмивка.

— Готово — подхвърли.

Подобен апартамент Тери не бе виждал в нито един хотел. Приличаше по-скоро на дома на някой богаташ. Той обиколи просторното помещение като в мъгла, клатеше глава — какво ли щеше да си помисли майка му? Холът беше просторен, с огромно пиано, спалня с балдахин и спираловидна стълба, която водеше някъде нагоре. Тънки като паяжина пердета се издуваха при всеки полъх на вятъра и Тери излезе на терасата, пое дълбоко хладния летен въздух. Навън ръмеше и му се стори, че пред него се простира най-хубавата част от града.

Видя светлините на Уест Енд, Марбъл Арч блестеше в бяло и златно, фаровете и стоповете на колите по Парк Лейн пълзяха покрай големите хотели и автосалоните чак до клуб „Плейбой“, където облечени като зайчета красавици раздаваха карти, въртяха рулетките, застанали с гръб към френските прозорци, а от улицата се виждаха само пухкавите им опашки. Тери се усмихна и плъзна поглед встрани от шума, светлините и блясъка, към притихналата шир наоколо. Хайд Парк. Пое дълбоко въздух и му се стори, че се е изкачил на върха на планина.

Когато се обърна, Криста се бе настанила на канапето, гола от кръста надолу, оставила само обувките на високи токове, кръстосала крака. Сигурно бе свалила обувките, за да събуе панталоните, а след това ги бе сложила отново. Немалко усилие, помисли си Тери.

Отваряше внимателно сгънат хартиен пакет, не по-голям от албум за марки. Остана да я наблюдава как използва острието на ножа, за да насипе млечнобелия прах върху стъклената масичка.

— Едно бързо — обясни тя. — Нали имаш време за едно бързо?

С опитна ръка поднесе дълга купчинка към съвършената си ноздра, а след това и към другата. Подаде къса сребърна сламка на Тери.

— Не е нужно да бързаш, libeling — рече му ласкаво. — Спокойно.

Той я наблюдаваше как се надига от канапето и пристъпва към него, усети как притиска сребърната сламка към дланта му, почувства устните й върху своите, пръстите й се заровиха в косата му и той отвърна на целувката, ръцете му стиснаха дупето й, без да изпуска сламката. Усети желанието му да набъбва, а след това се предаде.

За момент си помисли, защо не? Защо просто не я обладае, а след това да се върне на партито? Какво толкова? Но рязко се спря, отдръпна се, сякаш бе удавник, който се бореше за живота си, и пристъпи към вратата, макар че ерекцията му и гласът й го теглеха назад.

— Не става, трябва да вървя — отвърна той, без да е сигурен дали говори на Криста или на себе си.

Тя отново повтори името му, ала не се опита да го спре, не настоя, а той се качи в асансьора и нервно и настойчиво започна да натиска копчето за първия етаж, ала когато се озова там, завари тишина, защото партито бе свършило или пък се бяха преместили някъде, и на вратата, пред която се бе разписал за доставка по стаите, висеше надпис „Моля не ни безпокойте“. Беше решил, че това е стаята на Даг — защо не? Само че бе по-вероятно апартаментът да е на Даг, нали така? Огледа коридора, но вратите бяха затворени и на всяка бе закачен надпис никой да не безпокои обитателите. В гърдите му забълбука гняв. Къде се беше дянала? Къде беше момичето му?

Заблъска по вратата на стаята, в която бяха, започна да вика името на Мисти, без да обръща внимание на американеца, който се провикна отвътре да ходи да си го начука. Най-сетне братът барабанист отвори вратата със замах, въздъхна тежко както бе чисто гол, целият нашарен с татуировки като японски гангстер, и с досада прати Тери да си ходи вкъщи.

— Няма я тук, разбра ли?

Над рамото му Тери зърна една от изпадналите вампирки от „Уестърн Уърлд“, коленичила на пода, сякаш чакаше да дойде времето за молитва.

— Нищо не съм разбрал — отвърна Тери. — Няма нищо за разбиране.

— Много лошо, малкият — промърмори барабанистът и трясна вратата в лицето му.

Тери пое по коридора, без да спира да вика името на Мисти, докато стигна до препятствие — поднос, останал от доставка по стаите. Задумка с юмрук по врата след врата, докато китката и малкият му пръст започнаха да пулсират от болка, а гласовете зад затворените врати редяха недоволно заплахи. В края на коридора Тери съзря изражението си в огледало на стената и застина на място. Приличаше на маймуна, пребледнял от спийда, с насълзени очи, защото бе изгубил момичето си. Нямаше нищо общо със зрял мъж. Абсолютно нищо общо. Не искаше да става така. Всичко му се изплъзваше.

От най-близката количка дръпна бутилка шампанско и я запокити с все сила по огледалото. Имаше чувството, че наоколо продължават да се чупят стъкла, когато двама от охраната дотичаха по стълбите. Тери стоеше като хипнотизиран, докато огледалото се разпадаше на блестящи звънтящи парченца по пода, които пееха своя мелодия. В следващия момент те го сграбчиха.

След това го поведоха.

— Мисти! — изкрещя той и се опита да забие пети в мокета. — Мисти!

Мисти обаче я нямаше, от стаите надничаха непознати, ала нито един от тях не рискува да махне предпазната верига.

Охраната на хотела повлече Тери надолу по стълбите, прекараха го през фоайето, а закъснелите туристи го зяпаха, сякаш бе някой ненормалник, и той усети как желанието да се съпротивлява го напуска. Чу как двамата от охраната избухнаха в смях.

Озова се пред огромните стъклени врати, сам в нощта, проснат на тротоара, а охраната го заряза да изкрещи името й за последен път и да се взира в прозорците с надеждата да я зърне. Прозорците нагоре тънеха в мрак, само на няколко места плуваха сенки. Можеха да са на кого ли не.

Изправи се бавно, в пълното съзнание, че не е Брус Ли, че е слабак, че я е загубил още при първото препятствие, че в момента друг чука момичето, което обича. Някъде в далечината камбаните възвестиха полунощ.

Изправи се на крака, усети дъжда по лицето си, а загубата й му дотежа като непосилен товар. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Никога не бе принизяван чак толкова от друго човешко същество. Цялото нещастие, ревност и ярост, всички черни чувства се сляха в образа на деветнайсетгодишно момиче.

Изкрещя името й за последен път, макар да знаеше, че е напълно безсмислено, и викът прозвуча натежал от болка. Това бе любовната песен на Тери Уорбойс.

Докато стоеше и докосваше болезнените места по тялото си, те се появиха иззад ъгъла и кръвта замръзна във вените му.

Бандата на Тед.

Бяха цялата глутница ужасяващи силуети — с щръкнали коси, лъскави от брилянтин, телата им се издължаваха неестествено от наметките, краката им изглеждаха тънки заради впитите панталони, натъпкани във войнишки кубинки. Водеше ги чудовището Тич, Франкенщайн на бандата, крайниците му бяха толкова едри, че всяка крачка изискваше огромно усилие.

Май се беше събрала цялата банда — три поколения, от пъпчивите бледи тийнейджъри, чак до белязаните четирийсетгодишни типове, натрупали четвъртвековен опит, чак до дядовците, старците на глутницата, жестоките стари лъвове с окапали зъби и оредели перчеми.

Тери остана на място, готов да посрещне съдбата си, неспособен да помръдне, дори да трепне, защото знаеше, че каквото и да предприеме, ще бъде безнадеждно. Примири се, че ще го млатят до безсъзнание, и вече не го беше грижа в чие легло се е приютила Мисти.

Тогава се случи нещо невероятно.

Бандата на Тед го подмина, просто го заобиколиха, сякаш бяха хищни риби, загубили апетита си. Тич мина толкова близо, че Тери усети аромата на тютюн, черно пиво и афтършейв „Брут“.

Никой не го докосна.

Дори не го погледнаха.

Просто го оставиха на произвола на съдбата.

Докато бандата на Тед го подминаваше, единствените звуци, които Тери долови, бяха гръмовните удари на собственото му сърце, тихото проскърцване на кубинките им и приглушените вопли, докато войните скърбяха за мъртвия си крал.