Тони Парсънс
Краят на нощта (6)

6.

Песента изтръгна Тери от съня.

Женски глас се носеше над развалините и изпя нота, която би пръснала дори кристал, последвана от още една, и още една — божествените звуци нахлуха в душата му и опознаха всяко кътче от сърцето му.

Какъв беше този език? Италиански? Песен за тъга и копнеж — Тери не знаеше нищо повече. Пееше се как голямата ти любов се превръща в прах и се разсипва между пръстите ти. Имаше нещо в непознатата песен, което отприщи поток от тъга в сърцето. Сякаш вече бе загубил любовта.

— Пучини — обади се легналият до Тери Лион и го стресна. — „Един прекрасен ден.“ Много е хубаво.

Тери усети как Лион се надига от едната му страна, Рей го последва от другата. Докато той остана да лежи и да се взира в буреносния купол над главата си, дъждът се стичаше по лицето му и той слушаше гласа на жената, парализиран от неземния звук, в който откри почти непоносима красота.

Това бе най-великата музика, която някога бе чувал, макар да бе раздирана от гръмотевици и светкавици. Усети, че е пропит от отчаяние, изтръпнал от отчаяние, задето така глупашки се бе отдал на момиче, което, без да се замисля, бе позволило на застаряла рок звезда да си качи краката в скута й.

Може и да бе пълна глупост, че изобщо си е намерил гадже. Ухажваше я, както се изразяваше майка му. Може и да бе истинска лудост да си има един специален човек точно сега, когато започваше новият му живот, когато всички се опитваха да станат специални. Може и да бе истинска лудост да е само с една жена, след като навсякъде около него пърхаха жени, когато всяка жена в Лондон под двайсет и пет напираше да дойде в „Уестърн Уърлд“ и мечтаеше да пише за музика или да стане дизайнер на дрехи, или да прави снимки, или да свири на бас като Грейс Фюри. Гласът на непознатата певица го разкъсваше, не го оставяше на мира, не му позволяваше да забрави, че иска единствено Мисти, колкото и шантаво да бе това желание.

Всъщност, какво знаеше за нея? Знаеше, че е на деветнайсет, че има вкус на цигари и дъвка, че любимият й фотограф е Мен Рей, че мъжете по улицата я заглеждат не само защото никога не носеше сутиен.

Докато „Един прекрасен ден“ се носеше из черната нощ, Тери осъзна със сигурност, че не е нужно да познаваш някого, за да го обичаш, освен това разбра, че никога преди не се бе чувствал по този начин, нито с момичетата в танцувалните зали в „Мека“ и „Локарно“ или във входа на месарския магазин в старата махала, нито дори с момичето от фабриката за джин, с което излизаше едно време. Казваше се Сали и той много я харесваше, харесваха я и родителите му и си мислеха, че ще се ожени за нея, а той щеше да го направи, ако не бяха мечтите за другия живот, в който да стане журналист.

За разлика от момичето във фабриката Мисти не искаше той да се запознава с родителите й, не говореше за чувствата си, нито дори за бъдещето, нямаше подобни простотии. Не искаше нещата, които той очакваше, че тя ще пожелае. Искаше други неща. Тери не знаеше какво точно, може би и тя също не знаеше. Момичетата, които познаваше, говореха за годежни пръстени и сериозна връзка. Мисти говореше за „Жената евнух“ и за задушаващата тирания на мъжете. Направо го побъркваше. Може би той трябваше да бъде като всички останали. Просто да се чука наред с която му попадне. Да си направи кефа, докато може, а не да се държи като някой женен дъртак. И защо не? Можеш да преспиш с всички, с които пожелаеш. Сексът не бе убил още никого.

Само че нещо в музиката на Пучини, която се носеше над руините, накара Тери да осъзнае, че я желае, че иска тъкмо нея, че тя е единствената, към която се стреми. Изправи се и отиде при приятелите си до прозореца.

— Това е ария от „Мадам Бътерфлай“ — обясни Лион. — Има една мацка, японка, дето се влюбва в американец — не знам какъв беше — морски капитан, нещо такова. Той си заминава и се жени за друга. Въпреки това тя продължава да го обича. И тогава казва, че един прекрасен ден любовта ще дойде отново.

Тери и Рей чакаха. Лион бе подпрял скръстените си ръце на рамката на прозореца, отпуснал брадичка между тях. Въздъхна.

— Какво става след това? — попита Тери.

— Той се връща, но вече е прекалено късно.

— Това е прекрасно, Лион — въздъхна Рей и приглади мокрите си кичури назад.

Тери гневно потри очи.

— Ти откъде знаеш тези неща? — полюбопитства той.

— Просто ги знам — измънка Лион, притеснен и доволен, че е тъмно. Не можеше да признае, че баща му обожава операта, че е отрасъл с тази музика. Човек не може да признава подобни неща.

Тери не настоя. Знаеше, че това е едно от болезнените места на Лион, всички знания, които бе натрупал. Хората, които се занимаваха с новата музика, идваха откъде ли не — от фабрики, от опашките за безработни, от затвора, от частни училища, от държавни училища, от армията. Дори от Лондонската школа по икономика. Никой не задаваше прекалено много въпроси. Действителността ги очакваше, животът им също бе в очакване да поеме по определен път. Тери се зарадва, че поне един от тях знае за Пучини.

Тримата се взряха в мрака. В далечината различиха фигури в костюми и дълги рокли, които се връщаха от операта, вдигнали чадърите, тръгнали пеша към светлините на Уест Бнд. Дъждът бе отслабнал. Пееше една от жените. Те останаха да слушат, докато групата спря такси и „Един прекрасен ден“ пресекна, за да остави след себе си само ръмженето на дизеловия двигател. Жълтият надпис „Свободно“ угасна и таксито потегли в нощта, лъскавият черен автомобил се сля с мрака. Отдръпнаха се от прозореца и тогава Тери чу гласовете под тях.

— Сигурен ли си, че този сулфат не е бил просто талк? — попита Лион, докато отваряше дъвка, за да я хвърли в зяпналата си уста. — Защото не усещам…

Тери притисна длан върху устата на Лион. Рей вече ги бе чул и се бе свил на топка в един ъгъл. Лион се опита да се бори, измърмори нещо недоволно и застина. Най-сетне и той ги чу. Тери усети лепкавата дъвка върху дланта си.

— Това е тя човешката природа — изрече някой на долния етаж и гласът — замислен, остър, почти съскащ — се понесе през съсипания под. — Така е, защото вече трийсет години не е имало война. Цялата тази агресия трябва да избие на някъде.

Тримата се свиха в сенките, отново между двете запазени стени, наострили уши, и всяко проскърцване на изгнилите подове им се струваше оглушително. Трийсет години. Думите напомниха на Тери за начина, по който чичовците му говореха. Това бе старият лондонски начин да изтъкнеш нещо като единствено и неповторимо.

— Не ги разбирам тези работи, Тич — отвърна по-дълбок глас и Тери усети как стомахът му се свива. Рей и Лион го наблюдаваха. Тич. Мама му стара! — Адски мразя скапаняците и ми се ще да ги пребия от бой…

— Винаги е имало войни — продължи Тич. Тери ги чу как тършуват в тъмното и разхвърлят изоставените мебели. Не се бяха отказали да търсят плячката си. — И англичаните, и французите. И германците, и всички. И „Модс“, и рокерите. И скинарите, и пакистанците. И „Викингите“.

— Тони Къртис и Кърк Дъглас — прекъсна го по-дълбокият глас.

Рей се усмихна. Тери поклати глава. Чу се шум от счупено дърво.

— Мама ти стара и на теб, за к’во говориш?

— За „Викингите“ — обясни по-дълбокият глас. — Хубав филм. С Тони Къртис и Кърк Дъглас.

Отново проехтя шум от счупено дърво. Този път в скърцащия глас прозвуча бяс и желание за насилие.

— Скапаният Кърк Дъглас ли? Шибаният Тони Къртис ли? — Нещо друго се счупи. — Ти да не би да си въобразяваш, че „Викингите“ е някой тъп филм, бе?

— Просто казвам. — В дълбокия глас прозвуча жална нотка — едър мъж, който е принуден да се предаде. — Просто го споменах, Тич.

В краката на Тери се чу шумолене и Тери забеляза плъх, голям колкото котарака на леля Елзи, да завира муцуна в сака на Лион. Потръпна. Лион го ритна, а Тери, вбесен, стисна яката на коженото му яке и го разтърси.

— И аз не ги харесвам — продължи да дудне Тич, този път по-спокойно. — Занимавам се с това по-дълго от останалите. Те не приличат на мъже. Странно. Направо не е за вярване. Много шантава работа. Крадат ни чепиците, слагат си наметки, ама после ги съдират. Каква е тази работа? Или пък ни копират музиката — било рокендрол, — само че не я правят като хората. Нещо не й е наред. — Чу се хрущенето на друга дървена вещ и в гласа се върна старата стръв за насилие. — Това е то дяволската свобода.

— Ебават ни — отсъди дълбокият глас. — Вериги за врата и шушляци, и тъпите им боядисани коси. — Тери и Рей се обърнаха едновременно към Лион. — Тая няма да я бъде.

Плъхът се измъкна от чантата на Лион, стиснал в уста парче от „Ред Мист“. Затътри се шумно нанякъде в мрака.

— К’во по дяволите е т’ва? — писна Тич.

Почти ги чуваха как се ослушват.

— Искаш ли да се кача горе? — попита дълбокият глас.

— Не, аз ще ида — спря го Тич. — Ти събери останалите.

Чуха тежки стъпки да приближават по стълбите. В този момент Тери усети зрънце амфетамин сулфат, загнездило се между носа и гърлото, да започва да го гъделичка. Опита се да се овладее, ала не се получи нищо — силна кихавица щеше да експлодира всеки момент и той не можеше да я спре. Отвори уста. Ноздрите му се разшириха. Ужасно хъркане се надигна в гърлото… Рей стисна носа му с палец и показалец и излезе единствено тиха въздишка. Стояха, без да помръднат — Тери притиснал устата на Лион, Рей стиснал здраво носа на Тери, сърцата им блъскаха оглушително, докато стъпките приближаваха. Притиснаха се в сенките, залепиха се за стената, докато нямаше накъде повече да се отдръпнат.

Огромно тяло се появи на последното стъпало. Тери усети как престава да диша. Блесна светкавица и освети Тич, гигантското му лице бе намръщено от усилието, оглеждаше помещението, бретонът бе щръкнал на главата му като средновековен шлем. След това се изхили. Огромният плъх беше в краката му и душеше обувка с размерите на лодка.

Тич продължаваше да се кикоти, докато слизаше по стълбите.

— Било едно невинно малко мишле — чуха те гласа му.

 

 

Не проговориха, докато не се убедиха, че бандата на Тед са се разкарали.

Когато най-сетне слязоха на долния етаж, загледани в мрака през зейналата врата, Тери остана заслушан в гласовете, които се носеха към Уест Енд.

— Да изчезваме оттук — обади се той.

— Да — съгласи се Лион и натъпка мокрите броеве на „Ред Мист“ в чантата. — Трябва да ги продам, преди да отида да слушам Лени и „Райфенсталс“.

Тери се усмихна.

— Наистина ли си мислиш, че ще успееш да пробуташ тези списания, преди Лени и „Райфенсталс“ да се качат на сцената? Че кой ще ги купи?

— Аз ще взема едно — обади се Рей и Тери се засрами. Никога не му бе минавало през ум да купи списанието на Лион. Наблюдаваше как Рей брои монетите с все още разтреперани пръсти.

Тери бръкна и също извади шепа монети.

— Я дай и на мен — подхвърли той.

Лион се разсмя от удоволствие, подаде им списанията и прибра парите в джоба си.

— Тази вечер ще излезе невероятно добра! — радваше се, докато наместваше чантата на рамо. — Добре, ще се видим в „Пейпър“.

Стиснали броевете на „Ред Мист“, Тери и Рей наблюдаваха как дребната фигура на колегата им се отправя към светлините на Уест Енд и пристъпва по неравната земя в Ковънт Гардън също като първия човек на луната.

Тери погледна Рей.

— Искаш ли още малко?

— Не, достатъчно ми е.

Рей вече усещаше как еуфорията си отива, заменена от напрежение и раздразнение. Затова мразеше спийд. Винаги трябва да плащаш за бързия кеф и кипналата от удоволствие кръв. А после идваше това скапано чувство. Искаше му се нещо, което да премахне остатъчния ефект на спийда, но да не бъде същото. Не каза нищо, когато Тери бръкна с ключа в пликчето, наведе глава, а след това смръкна като човек, който е пипнал яка настинка. Вече се бе отракал.

— Трябва да вървим — подкани го Рей. — Да вземем касетофона.

— А, да — съгласи се Тери, въпреки че го беше страх да се върне в „Уестърн Уърлд“, защото не бе сигурен какво ще завари. Само че сулфатът прогони колебанията и го изпълни с дързост, която му даваше надежди, че ще покори целия свят. — Мисти ще ме чака — изтърси накрая той.

Тръгнаха смълчани към клуба, внимаваха да не паднат в пръснатите наоколо дупки и локви. Дъждът не бе престанал, но им беше все едно. По-мокри нямаше да станат.

— Преди да постъпиш в „Пейпър“ — започна Рей, — докато все още беше читател, купувал ли си го някога ден по-рано?

Тери бе разсеян, защото се опитваше да си спомни къде Мисти е паркирала колата. Толкова много неща се бяха случили — Даг Уд, наркотиците, бандата на Тед, преследването, противният плъх — сякаш колата бе оставена тук преди седмици. Различи светлините на клуба в далечината.

— Искаш да кажеш, дали съм идвал до центъра в сряда? — попита той. Като се замисли, си спомни. — Редовно. Всяка седмица. Измъквах се от смяна и се качвах на метрото до Тотнъм Корт Роуд. Пред гарата имаше будка. Винаги го продаваха там. — Спомни си вълнението, което изпитваше всяка сряда, когато мастилото в новият брой на „Пейпър“ бе още мокро. Четеше материалите на Скип Джоунс. Четеше материалите на Рей Кийли. — Ами ти?

— Сряда — рече Рей. — Този ден означаваше толкова много за мен. Със семейството се бяхме върнали в страната съвсем наскоро. Училището не беше върхът. Нямах никакви приятели. А „Пейпър“ ми беше като прозорец към света, който обичах, от който исках да бъда неразделна част. Затова отидох при тях още на петнайсет с материала, който бях написал за „Игълс“. — Тери се разсмя. — Така започна всичко — усмихна се Рей.

— „Пейпър“ — започна на свой ред Тери. — Той ти дава възможност да видиш, че има нещо повече от сивото всекидневие и мизерията. Нещо по-различно от чернилката и разочарованията. Нали разбираш какво се опитвам да кажа?

Рей кимна. Много добре разбираше какво иска да каже.

— Затова събрах смелост и отидох — продължи той. — Нямах представа, че трябва да си запиша час за среща. Говорих с Уайт. Беше направо страхотен — разпита ме каква музика харесвам, какво чета — много се изненада, когато разбра колко много знам. Имаше два албума за рецензия — никой друг не ги искал. Така попаднах в „Пейпър“. Това бе единственото, за което ме бе грижа.

— За мен все още е така — призна Тери. — Различно е, но все още много ме кефи. Когато сутрин вляза в офиса, започвам да се питам какво ли ще се случи този ден. Може би ще поговоря със Скип, и ще се окаже, че той е открил нова банда. Може я Деби Хари, я Джо Стръмър да са се настанили на бюрото ми. Знам, че Лион ще се кара с хората, Уайт ще уточнява заглавната страница, „старите кучета“ ще се надвикват, а хлапетиите навън ще чакат с нетърпение новия брой, някои дори ще дойдат до центъра, за да си го купят един ден по-рано.

— Също като нас.

— Да, също като нас. — Тери замълча и се почеса по главата. — Колата е някъде наоколо — махна с ръка той. — Сигурен съм, че е тук. — Погледна Рей. — Това пък откъде ти хрумна? За „Пейпър“, в сряда?

Рей си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Може скоро да си тръгна — отвърна. — Може да ме изритат.

Тери не можа да повярва.

— Не е възможно. — Кой знае защо, си въобразяваше, че светът ще стане такъв, какъвто му се искаше да бъде, а след това няма да се променя. Не можеше да си представи редакцията на „Пейпър“ без приятеля си. В този момент разбра колко е важно Рей да открие Джон Ленън. — Уайт — изсъска. — Това копеле мръсно.

— Вината не е негова — защити го Рей. — „Пейпър“ не е благотворително дружество.

Стигнаха до колата. Тери отвори багажника.

— И-ха — възкликна Рей, когато видя форда „Капри“. — Мисти има страхотна кола.

— На татенцето е — уточни Тери притеснен, защото през тези времена бе подходящо да се похвалиш, че си безработен или живееш в някой от големите жилищни блокове за бедни, че нито имаш нещо, нито разчиташ на нещо. Ако имаш някакви пари, гледаш да си трайкаш. — Понякога й разрешава да я кара, това е.

— Хубаво возило — повтори Рей. Нито един от тях двамата нямаше кола. Пътуваха или с автобус, или с метро, освен ако от звукозаписната компания или от счетоводството на вестника не им отпуснеха пари. Тери отвори сака си и измъкна касетофона.

— Ако успея да го открия, предполагам, че ще ми бъде лесно да си поговоря с него — реши Рей. — Дали да не се издрайфам преди срещата? Бива, нали?

Тери кимна и хлопна багажника.

— Може, аз повърнах преди срещата с Бауи.

Рей се замисли.

— Просто не е гот да решат, че си някой задръстеняк, нали?

— Именно. — Тери заключи багажника. — На теб, Рей, най-големият ти проблем е, че наистина си задръстеняк.

— Точно така, само един задръстеняк може да се хване с друг задръстеняк.

Двамата се разсмяха, Тери побутна Рей, ала след това стана сериозен.

— Не могат да те изхвърлят.

Рей запристъпва от крак на крак и притисна касетофона към гърдите си.

— Защо да не го направят? — зачуди се той. Опита се да се скрие зад косата си, но в момента тя бе прекалено мокра. — Всяко нещо си има край. Така е. Рано или късно на всичко му идва краят. — Това — всичко това — все някога трябва да приключи. Говорим за вестник, посветен на музиката, не за държавна служба. Рано или късно всичко свършва.

Тери го погледна и си каза, че Рей не говори единствено за работата.

— Да, може и да е така — рече примирително. Чу шума на трафика, далечния ритъм на банда, която свиреше на живо, града, който ги зовеше да се върнат към съдбата си. Плесна Рей за последно, този път без да се усмихва — даде му кураж, каза му да не спира да търси, но всичко това бе единствено в името на приятелството им. — Само че още не е свършило.

 

 

Лион усети всичките си сетива изострени до крайност, чувстваше се жив, жизнен, долавяше всички подробности, докато пътуваше на втория етаж на автобуса. Подуши евтин афтършейв, дъхът на някой от пътниците лъхаше на бира, повръщано и пържени картофки, полети с оцет, в ноздрите му нахлу задушливият мирис на цигарен дим. Той също запали цигара и дръпна жадно.

Под него профучаваха заведения с червени, бели и сини рекламни флагчета, изпокъсани и мърляви, след като са били изложени месеци наред на волята на стихиите. Запита се дали някога ще ги свалят. Присви очи, за да не му влезе в дим в очите, примигна и се зае да измисля рецензията си.

Ненавиждаше Лени и „Райфенсталс“ — не понасяше слабостта им към свастиките, всички претенции и надувки, достойни за гимназисти, и арогантните простотии, които си бяха едно нищо. Знаеше, че може да напише невероятна рецензия. Което означаваше невероятно критична и много скапваща рецензия, а това бе целта на цялото упражнение.

Господи, помисли си, ако чак толкова изпитваш нужда от упадъчния тевтонски нихилизъм, тогава слушай „Крафтверк“ или евентуално „Велвет Ъндърграунд“ отпреди времето, когато на Нико му се наложи да вдигне гълъбите и да се изнесе в Ню Йорк. Поне лудата крава не беше някоя измислена работа. Точно така, спомени Нико в рецензията, каза си той, зарови копелетата гадни с неблагоприятни сравнения. Опит да се пресъздаде Ваймарската република^[1], след като си от кралството. Точно така, и това ще използва. Защо да не запише тези идеи. Уайт страшно ще се изкефи — веднага ще види, че е изгряваща звезда.

Лион не беше нетърпелив да види бандата — нито пък да остане в обкръжението на почитателите им с маломерни мозъци, натъпкали се в ботуши на „Мистър Бирайт“, — затова пък гореше от нетърпение да ги сравни със земята.

Планът му бе да нахвърли рецензията наум, докато е в автобуса, да види представянето им просто като част от местния колорит, след това да се върне в „Пейпър“ в малките часове, да натрака рецензията, преди останалите да започнат да идват на работа рано сутринта. Тогава видя нещо от втория етаж на автобуса и всичките му планове отлетяха. Лион притисна лице към стъклото и макар то да се замъгли от дъха му, младежът различи светлините на клуба, разпръснали мъглата и дъжда.

„Голдмайн“. Златната мина. Името искреше в натрапчив жълт неон, който приличаше по-скоро на яйчен крем, отколкото на благороден метал. Това бе дискотека на Лестър Скуеър и пред нея се бе наредила опашка мераклии чак до съседния ъгъл, все хлапетии от предградията, натруфени и напудрени, за да се покажат в центъра.

Лион зазяпа удивен дрехите им.

Момчетата се бяха спретнали във възтесни панталони, които сплескваха слабините им като менгеме, а около глезените се разширяваха като лодки, ризите им бяха или най-обикновени с къси ръкави, от разтеглив материал, прилепнал към гърдите им, така че подчертаваше зърната им, или пък с набрани дълги ръкави и огромни яки — всички разкопчани на гладките им гърди, на които висеше Сейнт Кристофър, светецът на всички скапаняци в клош панталони, докато момичетата се бяха нагласили с прически като лелки, краищата на косите им стърчаха, всяка от тях си въобразяваше, че е една от ангелите на Чарли, наплескани с пудра и сенки, за да изглеждат добре на дискотечна светлина. Това бе истински парад на клош панталони, лак за коса и прически.

Лион не сдържа смеха си.

Ето на това му се казва безсмислен свят, рече си той. Нихилизъм? Празнота? Отхвърляне на всички ценности? Лени и „Райфенсталс“ трябва да погледнат тази картинка. На това му се казва тъпота, която отрича истинския свят, а не някакво подобие на рокендрол.

Въпреки че им се присмя подигравателно, в тези момчета и момичета, застанали пред „Голдмайн“ да чакат реда си, имаше нещо, което го развълнува по същия начин, както когато заставаше пред „Уестърн Уърлд“ и се опитваше да продава „Ред Мист“. В цялата сива Великобритания с избелелите рекламни флагчета в зацапано червено, бяло и синьо младите бяха единственото свежо цветно петно.

Лион започна да пуска списания през прозореца на автобуса. Те се понесоха по улицата сред почитателите на диското, също като пропагандни листовки, които някой спуска над окупирана страна. Лион усети радостна тръпка, когато си представи как тези културно изостанали младежи четат мислите му за бунта в Луишам, за новия сингъл на Робинсън и за Националното движение за освобождение на Ангола. Ала в този момент се случи нещо ужасно. Диско маниаците не обърнаха абсолютно никакво внимание на понеслите се сред тях списания „Ред Мист“. Лафеха си и се кикотеха, и пребъркваха джобовете на впитите си дрешки, за да платят входа за „Голдмайн“. Стъпкаха „Ред Мист“.

Лион изтрополи надолу по стълбите на автобуса и скочи сред трафика. След миг попадна между диско почитателите и започна да прибира броевете на списанието си, като не спираше да ругае наум неблагодарните копелдаци. Тъкмо се изправяше, когато чу някаква суматоха сред тълпата. Надигнаха се недоволни гласове, сподавени заплахи, някакво момиче изпищя. Всеки момент щеше да се стигне до насилие. В този момент ги видя.

Минаваха „Псетата на Дагънам“, отправили се към „Уестърн Уърлд“. Бяха двайсетима, може би дори повече, частна армия с бръснати глави, пиърсинг по лицата, направен доста нескопосано, оплескани в тъмна спечена кръв. Проправиха си грубо път през почитателите на диското, разхвърляха ги настрани, когато не бяха достатъчно бързи, за да се отместят сами, и се обръщаха към всеки, осмелил се да протестира, за да го попитат дали иска да го смачкат.

— Искаш ли да те смачкам? А? Да те смачкам ли искаш?

Лион не искаше никой да го мачка. Знаеше, че ако го видят, е мъртъв.

Втурна се в преддверието на „Голдмайн“, без да обръща внимание на протестите на момичето на вратата, шмугна се покрай огромния черен бияч, прекалено бавен, за да го спре, и се втурна надолу по широкото стълбище, постлано с червен плюшен килим. Спря на най-долното стъпало и зяпна претъпкания дансинг, сякаш бе изследовател, неочаквано натъкнал се на загубено племе. Никога не бе виждал подобно нещо.

Това бе различен вид музика в различен вид заведение.

 

 

Бяха готови да тръгнат и нямаше да чакат повече Тери.

И тогава той се върна, но вече бе прекалено късно.

Даг и останалите му лакеи и придружители се тъпчеха в три коли, спрели пред „Уестърн Уърлд“ със запалени двигатели. Мисти бе застанала до отворената врата на първия автомобил, докато Даг, навел се, за да се настани на седалката до шофьора, й обясняваше нещо, вдигнал длани нагоре, сякаш се молеше или продаваше нещо. Добре, че тя прояви елементарно благоприличие и изглеждаше неуверена.

— Мисти? — повика я Тери и тя го погледна над покрива на колата.

Тогава един от братята в бандата го прекъсна — беше якият тлъст барабанист с гадните татуировки по гърба, — внимателно го хвана за ръката и го поведе към последния автомобил.

— Не се притеснявай, мой човек, и за теб има място.

— Не се притеснявам — отвърна Тери, сви рамене и се отдръпна, в същия момент Мисти застана пред него. Той поклати глава. — Какво става?

— Даг ни покани в хотела си. — Произнесе „Даг“ така, сякаш имаше връзка с него, не с Тери. — Ще повисим малко там.

— Много ще бъде гот, мой човек — обади се тлъстият барабанист, озовал се отново до тях, и стовари едрата си лапа върху ръката на Тери. Тери го отблъсна, този път по-грубо. След това погледна Мисти с очи, които казваха или поне се опитваха да кажат — „аз съм си такъв“. Лицето, което толкова много обичаше, се усмихна, но на него се появи изражение, което досега не бе забелязвал. Тя криеше нещо. Веднага позна.

— Ще се видим направо там, нали? — предложи небрежно Мисти. Това не бе въпрос.

И тогава, преди да осъзнае какво става, тя се качи на седалката до шофьора в първата кола и се настани в скута на Даг. Тери чу смях, игрив писък, преди вратата да се хлопне и автомобилът да се понесе напред. Остана със свит стомах, а разбушувалите се в гърдите му чувства заплашваха да го разкъсат жив. Барабанистът се бе насочил към втората кола.

В този момент го повика женски глас.

— Тери?

Задната врата на последния автомобил беше отворена. Той забеляза красиво усмихнато лице, но така и не можа да си спомни откъде я познава. Ами да — това бе Криста. От Берлин. Гаджето на Даг или дилърката му на наркотици, или каквато там беше. Черна коса, бели зъби и кожа, която изглеждаше така, сякаш никога не бе излагана на дневна светлина.

— Можеш да дойдеш при мен, ако искаш — предложи тя.

Втората кола с барабаниста, басиста, който му беше брат, и гаджетата им за вечерта вече беше потеглила. Това бе чудесно, защото Тери едва сдържаше убийствената си ярост, насочена към барабаниста, който беше в комбина с Даг, и двамата се опитваха да го разделят с момичето му. Също като някой сводник, помисли си и си представи как Брус Ли покосява враговете си наред. Рита, удря и съсипва всичко. Скапани копелдаци, изруга. Всички до един сте скапани копелдаци.

Само че никой не бе опрял пищов до главата на Мисти, нали? Не, онова, което щеше да се навре до главата на Мисти тази вечер, изобщо нямаше да е пищов.

Така че той се настани на задната седалка на последната кола. Жената — Криста — му отправи приятната си празна усмивка, с която го бе дарила и в Берлин, автоматична усмивка, също като на стюардеса, прелестна усмивка, поизхабена от прекалено честа употреба, всичката й естествена красота отдавна бе отлетяла, защото я бе пробутвала прекалено много пъти.

Мениджърът на Даг, същински Уорхол, рус, чукнал петдесетака, се беше настанил на седалката отпред, до шофьора с островърха шапка. Без да се обръща назад, мениджърът каза нещо на немски и Криста се засмя. На Тери този смях никак не му хареса — дъртакът знаеше нещо, за което той нямаше и представа, знаеше език, който на него му беше непознат, а шегата бе за негова сметка, да не говорим, че момичето му се изнесе нанякъде. Това бе най-гадното.

В този момент Тери усети опитни пръсти по горната част на бедрото си.

Колата потегли.