Тони Парсънс
Краят на нощта (5)

5.

Гърмящата музика — невероятно високо пуснатата музика — бе първото, което Тери забеляза. Тя се носеше от приземието на „Уестърн Уърлд“, бликаше през отворената врата, пред която бе застанал едър плешив чернокож в черна униформа. Звукът раздираше нощния въздух, разтърсваше попълненията на мократа до кости неугледна тълпа, която очакваше реда си, за да влезе. В момента течеше изпълнение на живо. И тутакси Тери усети забързаните удари на сърцето си.

Стисна ръката на Мисти и му се стори, че е замаян от близостта си до този исторически момент. Едно време „Уестърн Уърлд“ е бил незаконно заведение за алкохол. По-късно се превърнал в стриптийз клуб. След това бил гей бар, а сега вече им принадлежеше. Беше дошъл и техният ред.

Всички на опашката бяха облечени според средата, в която се движеха, и Тери усети как го обзема спокойствие, както бе заобиколен от доказателствата за бунтарския дух на събралите се — плътни черни токове и скъсани черни чорапогащници на момичетата, впити в топките на момчетата панталони и тежки ботуши, кожени якета и къси щръкнали коси, залепнали от поръсения по тях талк, омазани с вазелин, за да не се слегнат, а да стърчат сякаш току-що ги бе разтърсил електрически шок. Това беше неговото обкръжение. Зад многобройните пиърсинги и грима, наподобяващ рани и синини — очи като на панда, устни, които приличаха на кървавочервени цепки — Тери позна много от лицата и усети как в тялото му плъзва приятна топлина. Бе страхотно да си сред свои.

— Можем да отидем и другаде — предложи Мисти и подръпна ръкава на износеното му сако.

Той я погледна. Човек никога не знаеше какво ще каже в следващия момент.

— Какви ги говориш? — въпреки че стояха пред „Уестърн Уърлд“, пак трябваше да викат, за да се чуят над шумотевицата.

Тя бе ококорена от възбуда.

— Можем да вземем колата и да обикаляме цяла нощ. По изгрев слънце ще бъдем в шотландските планини!

За секунда той остана без думи. Нима тя не разбираше колко е важна тази вечер? Наистина ли не разбираше?

— Ама нали Даг ще дойде тук — напомни й. — Ще ме чака. Ще иска да се види и с двама ни.

Тери си спомни как в бара в Берлин показа на Даг снимката на Мисти. Тя се правеше на зевзек в кабина за моментални снимки, бе седнала в скута на Тери и въпреки това веднага личеше, че е неповторима и изключителна. Даг бе кимнал сдържано, но одобрително.

— Шантаво маце — бе казал и сърцето на Тери бе преляло от задоволство и благодарност.

Точно така, Даг, прав си. Мацето е шантаво.

— Да, знам — кимна тя. — Само че бихме могли да бъдем също като Сал Парадайз и Дийн Мориарти в „По пътя“. — Сигурно си въобразяваше, че това ще го изкуши. Знаеше, че обожава книгата. — Сал и Дийн влизат в Мексико с изгрева, Тери. Ще караме цяла нощ — просто ще пътуваме.

Говореше сериозно. Тери знаеше, че тя говори сериозно. Беше шантава, и още как. И макар всичко това да бе откачена работа — та Даг Уд може би вече бе вътре! — Тери не можеше да й се сърди. Тъкмо затова бе хлътнал толкова яко по нея.

Спомни си как беше в началото, точно преди Нова година, когато останалата част от света бе все още изтощена от Коледа, а бившият й приятел, скапанякът, стоеше като нощна стража пред апартамента на Тери, скъсваше се от рев навън на снега, а те се промъкнаха с кикот покрай него и се развилняха из Лондон така, сякаш градът бе техен — прескачаха огради, катереха се по стени, качваха се по дърветата в парковете посред нощ, минаха през игрището на празен стадион. Тя не приличаше на нито едно от момичетата, които Тери познаваше. Само че в този момент не се изкуши да обърне гръб и да си тръгне от „Уестърн Уърлд“. Пред тях бе остатъкът от живота им, можеха да се качат на колата и да отпрашат нанякъде, когато пожелаят.

— Хайде, Мисти — помоли тихо той. — Даг ни чака.

Тя му се усмихна, защото нямаше нищо против, и той усети как гърдите му преливат от обич.

Минаха най-отпред на опашката и Тери се почувства особено горд, когато разбра, че имената им са в постоянния списък на гостите в това изключително заведение. Забеляза познатите бунтарски надписи по тениски, панталони и училищни сака. „Анархия“. „Унищожение“. „Кройдън — смрадлива работа“.

Създание подобно на призрак се измъкна от опашката. Носеше сако, сякаш ушито от националното знаме. Предните му два зъба липсваха.

— Тери, Тери — изфъфли той. — Той е тук! Сред нас е! Даг Уд е в сградата! Видях го, когато влезе!

Умника бе един от ветераните на миналото лято. Тери го видя за пръв път пред сцената на „Клаш“, цялото му лице бе окървавено, също като на кръвожаден канибал. Партньорката му по танци току-що бе отхапала част от носа му. На Умника не му пукаше, той продължаваше да се хили глупаво, без да се притеснява от зейналата в устата му дупка, сякаш загубата на щръкналия нос бе просто част от веселбата. Някои разправяха, че тъкмо той бил изобретил танците на място, защото пространството в любимите му заведения било крайно недостатъчно. Единствената възможност била да се движиш нагоре и надолу. Никой нямаше представа откъде се е взел — всички го възприемаха такъв, какъвто си беше, сякаш лудостта и сакото, ушито от знаме, винаги са били част от него, сякаш той открай време си е бил просто Умника.

Тери подочу, че Умника едно време се е казвал Брайън О’Грейди, че е попаднал в „Уестърн Уърлд“ с помощта на огромно ирландско семейство, установило се в Лондон, след това спечелил стипендия за частно училище (очевидно коефициентът му на интелигентност не се побирал в скалата на отчитащите уреди и Тери бе склонен да вярва, че е точно така), а по-късно, след първия му нервен срив, попаднал в някаква психиатрия. Всички тези сведения не бе сигурно, че са верни, а и не бяха от значение. Брайън вече го нямаше, на негово място се бе появил Умника. И сега беше тук, всички бяха тук. Бяха се събрали.

— Великият Даг Уд е тук — повтори Умника и стисна износеното сако на Тери, а по възторженото му лице се стичаха капки пот и дъжд. — Единственият на „Удсток“, който си вдигна кафтана. А материалът ти — абе голям боклук е, ако нямаш нищо против, че го казвам.

— Сериозно? — попита Тери. — Наистина ли е дошъл? Самият Даг?

Стори му се прекалено хубаво, за да е истина. Умника кимна развълнуван и Тери го потупа по пъстрото сако, доволен от хубавата новина. След това погледна дланта си. Беше потъмняла от мръсотия.

— Можеш да влезеш с нас — предложи Мисти и Умника веднага направи крачка след тях, без да спира да бъбри доволно.

Тери плю върху дланите си и ги потри. Умника носеше сакото на червени, бели и сини ивици в нощта, когато за малко не загуби носа си, и дрехата вече бе безобразно мръсна. Тери не каза и дума, защото харесваше Умника, а и той не бе на повече от седемнайсет години. Пък и беше уникат. Само че докато се промъкваха към предната част на опашката, Тери с неудоволствие забеляза, че тълпата се променя.

В началото бе толкова хубаво. Струваше му се, че изживява най-хубавите моменти от живота си. През втората половина от миналата година и първата половина от тази, през цялото знойно лято на 1976 и последвалата скована от студове зима Тери можеше да идва, когато пожелае, в „Уестърн Уърлд“ и лицата в клуба му бяха познати до едно. Имаше чувството, че всички са музиканти, журналисти, фотографи, мениджъри на банди, модни дизайнери — или поне се опитваха да бъдат, докато търсеха начини да избягат от стария си живот и потискащото всекидневие. Всеки от тях си имаше собствена фабрика за джин, каза си Тери. Умника например не спираше да говори за съвършената банда, която си представяше. Всички бяха жадни за нови приключения, копнееха да изживеят живота докрай, бяха готови на всичко.

По онова време бяха малцина. Една вечер Тери гледа изпълнение на „Джам“ в „Уестърн Уърлд“ и единствените други хора сред публиката освен него бяха „Клаш“ и Умника. След това Умника и Тери помогнаха на таткото на Пол, Брус, Рик и Уелър да натовари инструментите в пикапа, за да се върнат в далечния Уокинг. Вечерта бе страхотна. Работата бе там, че по онова време новите банди все още не бяха ангажирани с договори. Тогава започваха. Сега повечето бяха издали плочи, а някои — онези, които нямаха идеологически задръжки — дори се бяха появили в „Най-големите попхитове“.

Според Тери най-хубавото на онези ранни дни бе чувството, че всички си падат по тази работа — каквато и да бе тази работа — и са й се посветили заедно. Само че сега не можеше да помогне на „Джам“ да натоварят инструментите си. Водеха си носачи, които се занимаваха с тази задача, а той трябваше да опази крехкото си достойнство. Сега вече бяха професионалисти или поне претендираха, че са.

Тери бе наясно, че онези ранни дни са били истински и невинни, независимо че заглавията из вестниците издаваха недоволство и възмущение. Макар всички да бяха облечени като за бой или за чукане, или и двете, съществуваше някаква близост. Само че сега пред вратата на „Уестърн Уърлд“ бяха застанали злобни физиономии, впили неприкрито враждебни погледи в Тери и Мисти, докато двамата напредваха.

— Внимание, внимание, пришълци — изсъска Умника до рамото на Тери, готов да се разплаче. — Нахлули са пришълци.

С крайчеца на окото си Тери забеляза трима младоци, които не бяха с щръкнали коси, а гладко обръснати — страховити, лъскави голи глави, също като екстремисти скинари. Единият бе висок и неестествено кльощав, другият тлъст и отпуснат като върл почитател на бирата, докато третият бе като гардероб. Тъповатите им присвити очи проследиха Тери, докато минаваше, стиснал Мисти за ръката.

— Какво друго си получил за Коледа? — провикна се един от тях и останалите се разхихикаха едновременно.

Тери така и не разбра какво иска да каже, но усети, че думите на непознатия имаха за цел да го обидят. Това бяха „Псетата от Дагънам“.

Високият кльощав се наричаше Младши и бе нещо като лидер на малката група. Под дясното си око имаше татуировка, по-точно казано, три татуировки — три сълзи в цвета на черен разтопен лед, малка, средна и голяма, увеличаващи се по пътя си надолу по бузата му.

„Псетата от Дагънам“ бяха петдесет или шейсет, до един от пустеещите райони на границата между Ийст Енд и Есекс. Те подкрепяха и се кефеха на банда, наречена „Сюър Ратс“, а допреди година подкрепяха и се кефеха на „Уест Хам Юнайтед“.

„Сюър Ратс“ бяха прилични момчета от средната класа, завършили политология, и по време на интервюта се изказваха разумно и обосновано за олигархията и перманентната революция, за Мао и детройтската банда МС5.

Тери ги бе придружавал на турне и ги намираше за очарователни. В жестокия, подмолно брутален свят на музиката им имаше нещо неустоимо, а актьорът певец Иън Дюри ги бе определил като неуправляеми келеши от фондовите жилища. Те не бяха като Тери, който бе наясно, че никога няма да бъде корав мъжкар, както му се искаше. Нямаше да успее да се превърне в истински представител на момчетата от предградията.

Бе виждал Младши и „Псетата от Дагънам“ по представяния на „Сюър Ратс“, блъскаха се един в друг пред сцената — странни нови прийоми, нещо, което не бе виждал никога досега, нещо като измисления танц на Умника, само че еволюирал по доста грубиянски начин, — биеха се помежду си, биеха и останалите, крещяха вдигнали глави към луната, покрити с мръсотия, до един момчета, които нямат какво да губят. Наоколо започваха да се мотаят все повече като тях. Не даваха пет пари за риториката в училищата по изкуствата за новата музика, нито за теориите, свързани с безразличието и досадата, обзели тийнейджърите, нито за тениските на „Вивиън Уестуд“. Бяха дошли заради бунта. Бяха тук, за да се похилят, да куфеят, да размажат заведението, ако им се прииска.

Тери не се обърна към тях, докато те го оглеждаха злобно от опашката. Плашеха го. Ако кажеха и дума за Мисти, тогава честта и кавалерското чувство щяха да го принудят да се изправи пред тях и да се остави да го сритат, защото бе наясно, че няма никакви шансове в схватка с „псетата“. Само че те премълчаха и той почувства невероятно облекчение.

— Просто не им обръщай внимание — рече му Мисти.

— Да не мислиш, че ме е страх от тях? — отвърна Тери шепнешком.

На вратата ги чакаше притесненият Рей.

— Трябва ми касетофонът ти — започна направо и избъбри всичко на бързи обороти. — Моят се скапа. — Косата му падна пред лицето, ала той не си направи труд да я отмести. — У теб ли е твоят? И батерии ми трябват. И една деветдесетминутна касетка.

Тери го изгледа.

— Защо ти е? — полюбопитства.

— Ще интервюирам Джон Ленън.

— В колата е — обади се Мисти, извади ключовете и ги подаде на Тери.

Тери впи очи в ключовете.

— Защо ти е да говориш с Джон Ленън? След седем години ще бъде 1984 година. Да не би да си мислиш, че някой ще помни „Бийтълс“ през 1984.

Опашката започна да навлиза в клуба. Гримът на мераклиите бе потекъл, потните тела се блъскаха. Рей въздъхна.

— Просто ми дай касетофона.

— Влез поне за малко — помоли Тери и пусна ключовете в джоба на сакото, — пий една бира. След това ще отидем да го вземем. Ти знаеш ли кой ще бъде тук тази вечер? Нямаш представа с кого ще те запозная. Със самия Даг Уд!

Рей никак не се впечатли.

— Не ми е притрябвал Даг Уд.

Тери се натъжи.

— Даг е бил на „Удсток“.

Рей се изсмя.

— Да, нали го разкараха от сцената.

Той погледна Тери и Мисти. Нямаше търпение да се заеме със задачата си, но и не бе против да поотложи малко търсенето. Дори да откриеше Джон Ленън, нямаше представа какво да му каже.

— Добре, една бира — съгласи се Рей и се усмихна, когато забеляза възторга по лицето на Тери. Тримата влязоха вътре, подминаха бияча, пресякоха лекьосаното с петна от бира фоайе и потънаха в тъмното заведение. Тери усети как музиката бумти и отеква в тъпанчетата му, а след това шумът се превърна в песен — на сцената долу се бе качил Били Блицън, за да изпълни най-готиното си парче — „Надрусайте се всички“.

Тери стисна зъби, а очите му се замъглиха от удоволствие. Все едно че слизаше от самолета в някоя екзотична страна. Този различен свят те блъскаше право в лицето — шум, жега и миризма на пот, бира „Ред Страйп“ и ганджа. Изведнъж въздухът сякаш намаля. Били Блицън се качи на сцената.

Преди пет години Били беше в банда, която Тери обожаваше — „Лост Бойс“, нюйоркчани, които пееха за боклуците в града, за момичетата, които плачели под душа, за манхатънския Вавилон, но с онзи дързък блясък, характерен за седемдесетте, натъпкан в ботуши с дебели подметки. Били бе станал приятел на Тери, беше може би най-добрият му приятел извън „Пейпър“ — един от онези американци, свирили в клубовете Си Би Джи Би, „Максес Канзас Сити“ и „Ботъм Лайн“, които се стичаха към Лондон, за да се преселят тук, нанюхали предстоящата златна треска. Можеха да се веселят заедно, каза си щастливо Тери. Даг Уд и Мисти, и Рей, и Били Блицън. Вечерта щеше да е истински разкош.

От мрака в тях се взираха щедро изрисувани лица, покрити с пиърсинг. Други пролъскваха за момент, след това изчезваха. Ето го и Умника, ухилен като луд, отпива глътки „Ред Страйп“ от кутийките, които държеше във всяка ръка. Тук бе и почти известната Грейс Фюри, най-нашумялото в момента момиче. Тя бе червенокоса, с черен чорапогащник, с някакъв корсет от изкуствена материя и шотландска пола, която щеше едва-едва да покрие бикините й, ако бе благоволила да си сложи. Тери усети горещия дъх на Мисти по врата си и се опита да не гледа към мястото, където свършваше полата и започваха краката на момичето. И Грейс можеше да дойде с тях.

Някой се притисна в него. Едва навлязло в пубертета хлапе бе раздрало сакото от униформата си и го бе скачило с безопасни. Тъй като светът на възрастните бе прекалено бавен и глупав, за да им ги продава, повечето им дрехи бяха импровизации или домашно ушити. Също като Тери, мнозина от тях бяха със саката на вече починали хора.

Грейс Фюри може и да се беше спретнала от магазините в далечния край на Кингс Роуд, но останалите наоколо си бяха сложили тениски, поръчани от разни каталози, нарочно разкъсани на места, украсени с безопасни игли и надписи от плочи на „Клаш“

— „Бял бунт“, „Придай си тежест“, 1977 — направени с импровизирана щампа, пришити букви или химически молив.

Докато се промъкваха бавно през тълпата, Тери усещаше Мисти зад него, плъзнала ръка около кръста му, а Рей се опитваше да не изостава. Според наблюденията на Тери, Рей бе третият човек с дълга коса, влизал в „Уестърн Уърлд“. Другите двама бяха Джими Пейдж и Робърт Плант — дошли, за да огледат новата сцена тук. Тъй като никой нямаше представа дали тази музика щеше да властва над всичко през следващите десет години, или да потъне в забвение, никой не можеше да прогнозира дали по същото време догодина тези банди ще имат договори и ще са станали богати и известни, или ще се редят на опашките за безработни, или ще бъдат мъртви. Тъкмо това бе най-хубавото, според Тери. Никой нямаше представа какво ще се случи.

Заслизаха надолу и усетиха как полуразклатената стълба скърца застрашително под тежестта им, наложи се да прекрачат някакъв младеж в кожено яке „Луис“ и розова татуировка, припаднал в самата й основа, и най-сетне се озоваха в „Уестърн Уърлд“. Тери не можа да сдържи усмивката си.

Били Блицън се бе качил на ниската сцена, не по-голяма от кръгла маса, мяташе пищната си черна коса пред подскачащата тълпа, остави китарата да се залюлее отстрани, докато забиваше въображаемата спринцовка в ръката си.

— У-ху! — пееше Били, а тълпата направо полудя. — Надрусайте се всички!

След това Били стисна отново китарата и се опита да изпълни патешкото ходене а ла Чък Бери на тясната сцена. Очите на Тери радостно заблестяха.

Групата на Били — P45, бяха сбирщина местни музиканти, подстригали се късо, за да се боядисат след това в сребърно. По това време миналата година в очите на Тери те приличаха на рокери — с лъскави дрешки, надути като Доктор Фийлгуд и вечно нацупени надменно. Ако Били не подпишеше договор, по това време догодина те пак щяха да нахлузят различни панталони и да са с различни прически. Тери знаеше, че Били е щастлив с тях, защото всеки от групата познаваше петте ноти, които трябваше да изпълни, и бе наясно откъде да купи наркотици в „Чок Фарм“, но като музиканти бяха без значение, защото Били Блицън предпочиташе да го дава соло напоследък и се опитваше да се превърне в нещо като Дийн Мартин на новата музика.

— У-ху! Надрусайте се всички!

На иглите все още им предстоеше да си пробият пътя в Лондон, ала за нюйоркчанин като Били това вече бе стара работа, начин на живот, нещо, с което да се изперчи, за което да пее, начин да смачка дребните, лондонски почитатели на амфетамините и тревата. Американците вече бяха наясно какви поразии можеха да сътворят наркотиците и се надуваха с наученото, сякаш бе диплома от колеж. Тери пееше с пълно гърло „Надрусайте се всички“ и не чуваше нито дума. Иглите все още притежаваха очарование, тъй като не бяха достатъчно популярни.

— Ето го и Даг — каза Мисти и започна да подскача на място. Тери я зяпна слисан. Тя подскачаше на място! Досега си мислеше, че го прави единствено заради него.

В следващия момент Тери погледна Даг Уд и се ухили срамежливо. Това бе истина, бе на крачка от мига, за който копнееше още от Берлин. Даг Уд — герой, рок звезда, приятел — бе в „Уестърн Уърлд“ и приличаше на крал в изгнание или нещо не по-малко величествено. Беше в дъното на заведението, колкото бе възможно по-далече от сцената, на единственото място, където тълпата не бе прекалено гъста и човек можеше да се настани на някоя разклатена маса. Лицето на Даг сякаш бе издялано от гранит, провисналата му бяла коса бе пригладена назад, големите му изпъкнали очи оглеждаха разбушувалите се тела, сякаш пред него бе собственото му подземно феодално царство. Копринената му риза бе наполовина смъкната от раменете и мускулите му изпъкваха. Правеше се на тежкар, който отстоява позицията си, реши Тери. Даг бе заобиколен от хора — музикантите му, зализания набит мениджър, чернокоса германка, наречена Криста, която може и да му бе гадже, но можеше да бъде и дилърът му на наркотици, а много вероятно да бе и двете, плюс някои от по-дръзките редовни посетители, събрали достатъчно кураж, за да се приближат до масата. Всички останали, онези, които не гледаха Били Блицън, се опитваха да привличат внимание с показност, само че не успяваха да постигнат желания ефект. Хлапета, от чиито лица никога не слизаше маската на отегчение и досада, дори когато разлееха бира върху някой от „Бъзкок“ или се изпикаеха до музикант от „Секс Пистълс“, или настъпеха някой от „Странглърс“, бяха зяпнали ококорени Даг Уд — Кръстника, трънчето в петата на поколението на „Удсток“, мъжът, който бе положил началото. Даг Уд забеляза Тери Уорбойс и се разсмя.

— Успя значи, успя и още как! — възкликна Даг, приближи се до него, гласът му бе изненадващо дълбок и дуднещ. Плесна Тери по рамото с такава сила, че младежът усети болка. — Намести ме значи на първа страница. Мой човек, ти си журналист един път.

Тери усети, че лицето започва да го боли, така се бе ухилил.

Знаеше как стават тези работи. Знаеше, че може да се сприятели с някоя рок звезда за известно време, стига да му осигури първа страница в „Пейпър“. Само че Даг бе различен. Не беше някой надут опортюнист с рошави бакенбарди, допреди шест месеца бълвал разни музикални простотии. Даг бе голяма работа — той бе пълзял по счупени стъкла из тексаски барове за моторджии по времето, когато „Бийтълс“ са се отдавали на трансцендентална медитация, бе храчил кръв и бе пращал света да върви на майната си много преди подобни изцепки да дойдат на мода. Когато се срещнаха в Берлин и си паснаха, Тери повярва в истинския Даг. Отношенията му с Даг бяха като с Били Блицън. Всеки уважаваше таланта на другия.

— Здрасти, бъбрече — обърна се Даг към Мисти, застанала до рамото на Тери. — Как е?

Тери си помисли: Виж ти, бъбрече? Това пък какво трябваше да означава? Защо го каза? Да не би защото е висока или нещо подобно? Отново се замисли — не разбираше.

— Страшна рокличка — измърмори Даг и присви очи.

Мисти се смееше доволно, Тери я представи на Даг, след това се опита да представи и Рей, но приятелят му беше изостанал, полуизвърнат, лепнал усмивка, ръцете му — натъпкани дълбоко в джобовете на дънките „Левис“, косата му падаше над лицето, за да го скрие. Тери се подразни и усети да го бодва разочарование. Рей бе от хората, които успяваха да се свият и да станат незабележими, когато се чувстваха неловко. Вече бе прекалено късно, защото Даг бе хванал Мисти за ръката и я водеше нанякъде покрай мръсните маси, отрупани с музиканти, които — Тери не можа да не обърне внимание — небрежно огледаха Мисти, докато смучеха напитките си направо от кутиите, навиваха цигари с трева и зяпаха наоколо, за да набележат кого да отведат тази вечер в хотелската си стая.

Все едно че тя бе просто поредното момиче, каза си Тери.

Мениджърът на Даг — мазен тип с вид на нюйоркчанин, с късо подстригана бяла коса, когото Тери открай време не понасяше — стана от стола си, за да направи място на Мисти.

— Добре дошъл в Лондон, Даг — започна Тери. Наложи му се да изкрещи, за да е сигурен, че ще го чуят. — Искаш ли нещо за пиене? — Опитваше се да се представи като добър домакин. Всичко, което се случваше, бе ново за него. — Имат „Ред Страйп“ и специално пиво.

— Мой човек — обади се лениво Даг, без да откъсва немигащите си очи от усмихнатото лице на Мисти. — Каквото за теб, това и за мен.

Мениджърът на Даг се изсмя при тези думи, Тери се изчерви в тъмното, а смехът никак не му хареса. Въпреки това остана неподвижен, вдървен като някой малоумник, не знаеше какво да мисли, нямаше представа какво да направи. Вече не се намираше в познати води и се чувстваше объркан. В този момент Даг направи нещо, от което Тери се втрещи. Вдигна крака като в забавен кадър и ги отпусна в скута на Мисти, така че обутите в кожени панталони прасци останаха върху бедрата й. В тази поза приличаше на отегчен от живота светски човек, решил да преподаде някой и друг житейски урок на едно умно момиче. Тери не можеше да си обясни какво, по дяволите, означава всичко това. Дали не беше някакъв сексуален намек? Какво ставаше под носа му? Погледна Рей, но Рей извърна очи.

Били Блицън и P45 бяха слезли от сцената. Чуваше се някакво досадно реге. Май беше Принц Джими. В „Уестърн Уърлд“ човек чуваше само два вида музика — бандите, които свиреха на живо на сцената, което си оставаше най-готината музика на света, а тъпите плочи с реге, които пускаше диджеят, бяха повече от досадни. Тази музика направо те вкарваше в транс. Мисти продължаваше да говори с Даг. Тери нямаше представа какво да направи. Погледна към пулта на диджея и му се стори, че онзи го зяпа, безразличен, с неразгадаема физиономия, прикрит зад огромни слънчеви очила и сплъстени африкански масури. Мисти открай време твърдеше, че съществува някаква специална връзка между белите хлапета в „Уестърн Уърлд“ и младите ямайци, та затова вечно пускали тъпото реге. Тери знаеше, че причината е друга. Когато клубът бе открит, новата музика все още не бе записана. Диджеят пускаше тъпото реге, защото това бяха единствените плочи, с които разполагаше. Мисти просто не беше наясно.

В следващия момент Били Блицън застана до него, мургавото му италианско лице бе плувнало в пот.

— Онзи тип, агентът от „Уорнърс“, ще дойде по-късно — обясни Били. — Уоруик Хънт. За второто излизане. Това ще бъде пробивът ни.

Тери сложи ръка върху рамото на Били. Харесваше го. Всички в „Уестърн Уърлд“ обичаха Били, все още изпитваха страхопочитание към него, защото бе от бандата „Лост Бойс“, но кой знае как бе изостанал.

Докато музикантите, които го обожаваха открай време, записваха първите си албуми в Ню Йорк или Насау, Били продължаваше да свири по разни заведения за дребни пари.

— Човече, имам нужда от теб тази вечер — обясни Били. — Пусни една рецензия. Дори просто да ме споменеш…

— Дадено — кимна с готовност Тери. — Ще направя рецензия. Няма проблем. Искаш ли да кажеш здрасти на Даг?

Били зяпна Даг и поклати глава, а след това се намръщи с отвращение.

— Вече се запознах с този задник — отвърна. Врътна се и тръгна нанякъде. Тъпото реге продължаваше да дъни. Басите отекваха в главата на Тери като ехо от подземен свят. Мисти говореше с Даг. Той я изслушваше търпеливо и внимателно. Някой докосна ръката на Тери.

— Добре ли си? — попита Рей.

Тери кимна безизразно.

Виж й само изражението, помисли си. Тя изглежда — как по-точно да го каже? Щастлива. Мама му стара, изглеждаше щастлива. Чувстваше я по-близка от когото и да е на този свят. А ето че в този момент имаше чувството, че изобщо не я познава. Освен това нямаше представа какво да направи.

Дивашко барабанене се понесе откъм сцената. Тери откъсна очи от гаджето си и Даг Уд. Умника се бе настанил пред барабаните, атакуваше ги като подивял и мяташе ръце. Отначало никой не го спря. Вече нямаше фенове. Тъкмо това бе идеята. Бариерите между изпълнители и публика тук не съществуваха. Герои нямаше и всеки бе герой. Само че щом Умника започна да рита и да размята цимбалите, барабанистът от Р45 се спусна на сцената и го стисна за шията. Беше супер, когато бариерите между изпълнители и публика ги нямаше, но никой не би позволил на беззъб перко да съсипе барабани марка „Сонор“, нали така?

Тери побутна Рей.

— Дай да пийнем по нещо.

Грейс Фюри бе застанала в основата на стълбите, пушеше цигара и се радваше на славата след скорошната й поява по телевизията, мръщеше се над китарата си в „Най-големите попхитове“, и подръпваше баса за „Сладурче, направо ме убиваш“. Тя сияеше, както става с всички, които най-сетне стигнат върха. Усмихна се на Тери и на него му стана приятно.

— Тери Уорбойс — рече тя небрежно подигравателно и докосна ревера на сакото втора ръка. — Още ли си див и щастлив?

Той се разсмя и така и не намери какво да каже. Запита се дали тя не се опитва да привлече погледа на Даг Уд, макар всички да знаеха, че вокалистът на бандата й е гадже. Грейс спусна дългите си пръсти по ревера на Тери сякаш галеше еректирал пенис и той притаи дъх. Сега вече всички я желаеха. Не и аз, каза си Тери. Вече си имам гадже.

— Имаш ли нещичко за мен, Тери? — попита Грейс.

— Ще се видим после — отвърна той и се промъкна покрай нея. Много добре знаеше, че тя не говори за секс. Интересуваше се от амфетамин сулфат.

— Не и ако аз те докопам първа — разсмя се тя.

На Тери му се искаше час по-скоро да се върне при Мисти. Само че на последното стъпало някой се изпречи пред него, така че не можеше да мине. Беше Младши. Другите две „псета“ от Дагънам — гардеробът и дебелакът, стояха зад него, стиснали кутийките „Ред Страйп“ като поразяващи оръжия. Сърцето на Тери се сви, когато забеляза, че Младши е навил на руло брой на „Пейпър“ в ръка. Знаеше, че са доста обидчиви.

Забеляза, че хората около тях се отдръпват. Устата му пресъхна. Старият ужас, който го сграбчваше на игрището всеки път, когато пред него се изправеше някой с възможности лесно да го накъса на парчета, се върна.

— Работиш с оня Лион Пек, нали? — поинтересува се Младши.

Нямаше нужда да разпитва какво е направил Лион. Вече знаеше.

Наблюдаваше как Младши облизва показалеца си, за да разлисти бавно „Пейпър“ на страницата с рецензиите за албуми. Около тях имаше доста място и всички ги бяха зяпнали, тръпнещи, възбудени, в очакване на насилието. Сеирджии, помисли си Тери. Знаеше какво ще последва. Лион бе сравнил със земята първия албум на „Сюър Ратс“ с типичния многословен и заядлив размах на „Пейпър“. Беше оплюл бандата и заради музиката им, и заради политиката им, и заради избора на панталони. Макар вестникът да бе на обратно, заглавието на Лион се четеше ясно: „БУНТАРИ БЕЗ ТОПКИ“.

— Той не пише заглавията — обади се Рей над рамото на Тери. Гардеробът изскърца, пристъпи крачка напред и Тери усети как топките му се свиват. Можеше единствено да се дръпне крачка надясно и да остане между Рей и гардероба.

— Никой не говори с теб, хипарче.

— Не го намесвай — осмели се да надигне глас Тери.

— А какво ще кажеш за това? — продължи Младши. — „Не ти трябва кой знае какъв пенис, за да се хванеш да слушаш този л-ла-лай-лайн…“

— Лайнян — помогна му гардеробът, без да откъсва очи от лицето на Тери.

— „… този лайнян дебют. Само че нещастната сбирщина подобия на интелектуалци, влезли в ролята на псевдомузикантчета, успешно разбиха всички представяния на «Ратс» от «Ред Кау» до «Нашвил». Тъкмо момчетата, които не биха направили разлика между олигархия и Ози Озбърн.“ — Младши затвори „Пейпър“. — Той ли е написал тази помия?

Тери кимна с нежелание. Нямаше как да отрече, че Лион я е написал.

— Значи да му предадеш — закани се Младши, — че ще му скърша шибания врат. — Изпитото му лице поруменя, а на челото му запулсира вена. Започна да усуква „Пейпър“ все по-стегнато, сякаш го душеше. — След това ще му счупим пръстчетата. — „Пейпър“ започваше да се разпада и Тери усети как стомахът му се качва към гърлото. — След това ще му натъпчем пишещата машина толкова дълбоко в задника, че следващия път ще пише рецензията с четката си за зъби.

— Той запокити разкъсания вестник в лицето на Тери. — Ще успееш ли да запомниш всичко?

Тери кимна.

— Май да.

Младши притисна плоското си чело към главата на Тери.

— Браво.

Трите „псета“ ги избутаха встрани и тръгнаха надолу по стълбите. Тери наблюдаваше как уплашени хлапетии с пиърсинг и ботуши с метални носове се лепват към стените, за да пропуснат „псетата“ да минат.

— Ще го убият — реши Тери. — Наистина ще го направят. Те не са като останалите тук. Говореха сериозно. — В този момент усети, че тъгата му е по-силна от страха. — Давай да си вземем по една бира.

— Трябва да вървя — реши Рей. — Крайно време е да открия Ленън. Ще ми дадеш ли касетофона си?

Тери с радост щеше да изпрати Рей оттук. По-рано си бе представял как заедно с Мисти, Рей и Лион ще побъбрят заедно с Даг Уд, ще обсъждат музиката, ще се позабавляват и ще скрепят приятелството между Тери и Даг. Вече му бе ясно, че тая няма да я бъде.

Тери излезе от клуба. Валеше като из ведро. Той вдигна поглед към тъмното небе. Какво му ставаше на това време? Беше средата на август, а трещеше, стрелкаха се светкавици и раздираха небето над тях. Прогизналата тълпа се притисна към покритата с плочки стена на „Уестърн Уърлд“. Никой нямаше чадър.

Ето че се появи и Лион, крачеше по тротоара с наръч от неговите списания и ревеше като старите сбърканяци, дето продават „Ивнинг Стандарт“, а по меката му шапка се стичаше вода.

— Нацистите се завърнаха. Сразете нацистите със списание „Ред Мист“. Само десет пенса, пет пенса за регистрираните безработни. Нацистите се завърнаха. Сразете нацистите със списание „Ред Мист“. Само…

Тери го хвана за ръката и го дръпна зад ъгъла, встрани от бляскавия неонов надпис, на място, където нямаше светлини, само развалини и мрак.

— Там те причакват — предупреди го Тери. — Ще те пребият.

— Заради рецензията ти — обясни Рей. — Става въпрос за „Бунтари без топки“.

Лион стисна списанията под мишница, подръпна периферията на шапката и се замисли. След това се ухили като пакостливо дете.

— „Сюър Ратс“ ме причакват, така ли? — попита той. — Говорите за тези мизерни чекиджии ли? За тази сбирщина скапани студентчета? И какво ще ми направят? Ще водят с мен дебати на живот и смърт ли?

Тери поклати глава.

— Не ти говоря за бандата, а за откачалките, дето са им фенове. „Псетата на Дагънам“. — Веднага забеляза как Лион пребледнява и посегна да го подкрепи. Тери чудесно знаеше, че е много по-лесно да се правиш на храбрец на хартия, отколкото в истинския живот.

— Онези, за които си казал, че нямат топки — напомни му Тери.

Лион настръхна.

— Че те нищо не са разбрали от рецензията ми — настоя той. — Не съм казал, че нямат топки. Казах само, че пишките им са малки.

Усмивката му се бе стопила. Притисна списанията до гърдите си и надникна зад ъгъла.

— Вътре ме чакат, нали? — След това видя нещо, което промени цялата вечер. — Мама му стара! Да офейкваме!

Насъбралото се пред „Уестърн Уърлд“ множество с щръкнали коси бе започнало да се разпръсква. Група мъже приближаваха към клуба, образували верига по улицата. Дори в сумрака на Ковънт Гардън по дългите надиплени наметки, яките груби обувки, ситните крачки и омазаните с лъскав брилянтин коси, зализани назад, веднага личеше кои са.

— Бандата на Тед! — писна някой.

Тери усети как Рей се врътна и хукна нанякъде изненадващо бързо, поне така му се стори, и тъкмо се канеше да затича след него, когато забеляза, че Лион лази на четири крака по земята и вади списанията от локвата, в която се бяха разпилели.

— Остави ги, Лион! — настоя Тери и в гърлото му заклокочи истеричен смях. — Шантаво копеле!

— Това е новото издание! — отвърна Лион, Тери изруга, наведе се и грабна колкото можа от „Ред Мист“. Вдигна поглед и забеляза, че хората на Тед вече тичат. В същия момент видя и онзи, от когото най-много се страхуваше.

По средата се тътреше неестествено огромен мъж, нещо като сумиста на бандата, изглеждаше още по-едър в наметката, която сякаш всеки момент щеше да се пукне по шевовете, сумтеше и пухтеше, потеше се обилно, а лицето му имаше изражението на надрусан тип, готов да убива наред, и Тери неволно си спомни за акулите в „Челюсти“. Знаеше, че се казва Тич.

— Лион, сериозно ти говоря, тръгвай.

И двамата хукнаха, останали без дъх, разтреперани от страх и луда надпревара, Тери стисна коженото яке на приятеля си, влачеше го след себе си, за да не му позволи да изостава. Списанията пак се разпиляха по улицата, а Лион така и не спря да мрънка, че това било новото издание. Кръвта на Тери блъскаше оглушително и в гърдите му набъбна лудешки смях.

Тич! Мама му стара!

Веднъж Тери стана свидетел как пет ченгета се опитваха да арестуват Тич, защото изхвърли някакъв, дето приличаше на Джони Ротън, през витрината на фирмата за услуги „Дън & Ко“ на Кингс Роуд, и единственият начин да се справят, бе като го пребият до безсъзнание. Пред очите на Тери все още бяха палките, които се стоварваха с всички сили върху огромната, омазана с брилянтин глава. Когато човек видеше Тич да пристига, най-умно беше да си плюе на петите. Имаше вид на човек, който с един замах ще те прекърши, ако те спипа. Тич и бандата на Тед ги погнаха бяха ги забелязали. Тери и Лион бягаха по неравната земя, от Рей нямаше и следа, наоколо цареше мрак, в далечината блестяха светлините на Уест Енд, Лион ругаеше, Тери се задушаваше от истеричен смях и двамата търчаха, за да се измъкнат живи.

Бандата на Тед бяха най-големите им мъчители. Съвсем не приличаха на „псетата“ — тук не ставаше въпрос за нещо лично, затова всичко бе още по-шантаво. На тези не им трябваше извинение, за да те пречукат.

Бандата на Тед приличаха на стари мъже. Не просто като онези през петдесетте, които са разкъсвали седалките, докато са слушали „Рок около часовника“. Дори младите, второто и третото поколение бандюги на Тед изглеждаха преждевременно състарени. Имаха татуировки със сантиментална стойност по ръцете, оформяха си сложни бакенбарди и разнасяха тъпи инструменти под наметките. И така, хлапетиите от „Уестърн Уърлд“ се разбягаха като стадо подплашени антилопи, забелязали група лъвове, Тери се заливаше от смях като луд, защото си даваше сметка, че всичко това е игра, че го взимат на подбив, че не е нищо лично устремил се бе напред с всички сили, защото същата тази игра можеше да те прати в болница.

Тичаха по неравната земя, подхлъзваха се, залитаха в мрака по руините, Тери усещаше как сърцето му блъска сякаш ще се пръсне, усещаше капките пот, стекли се чак до устните му, а дъхът му започваше да пари. В далечината долови писъци и те го накараха да спре да се смее и да се съсредоточи във всяка крачка. Неочаквано отстрани проехтя вой, когато Лион се пльосна по очи в пълна с вода дупка.

Останал без дъх, в напразен опит да изрече бърза молитва, Тери изправи Лион на крака. Шапката му я нямаше. Дори на бледата лунна светлина косата на колегата му блестеше в металическо оранжево.

— Мама му стара, Лион — изкиска се Тери. — Какво ти е на косата? Ама ти си като… морков.

— Това е „Есенно злато“. — Лион натъпка няколко кални броя на „Ред Мист“ в чантата си. Беше кисел. — Къде ми е шапката.

Тери се огледа, грабна меката шапка и я нахлупи на главата на Лион. Накара го да мълчи, двамата приклекнаха, докато наблюдаваха сенките на бандата да пресичат опустошения район. Минаха близо до тях и се разгърнаха отново, очевидно загубили дирята им. Тери преглътна с усилие, прегърна Лион през раменете и го придърпа към себе си. Преследвачите им приличаха на изроди, на хибриди между маймуни и хора, стъпалата им бяха огромни в грубите яки обувки, телата им — неестествено издължени в едуардианските наметки, краката им — ненормално тънки. Най-отгоре на всичко това блестеше коса като на Елвис през ’56-а, вече провиснала от нетипичния за сезона порой.

— Хайде — прошепна Тери.

Пъхнаха се в сграда, на която две от стените липсваха. Тери предположи, че е била нещо като склад. Може би някога, по времето, когато тук все още е било пазар, да са държали цветя. Сега сякаш бе паднала бомба.

— Тич нали не е с тях? — избъбри Лион. Целият трепереше. — Не видях Тич. Май Тич не е с тях.

— С тях е — потвърди Тери. Оправи шапката на Лион, потупа го два пъти по рамото в опит да го успокои. — Как може да не забележиш голямата маймуна? Хайде.

На партера имаше само боклуци, счупени тухли и греди. Качиха се по разклатена стълба на първия етаж и Тери удивен откри, че над тях има само небе, че половината покрив го няма, а подпорните греди са щръкнали като изпочупени почернели зъби.

— Всички искат да ни строшат главите — прошепна Лион и нещо в жалния му глас накара Тери да се усмихне.

— Всички искат да строшат твоята глава — изсъска той. — Аз съм пръв. Следващия път зарежи скапаното си подобие на списание…

В същия момент и двамата застинаха. Нещо се бе размърдало в мрака. Не бяха сами. Притиснаха се до порутените стени. Едно камъче се отрони и изтрополи по голия под. Тери и Лион се спогледаха, Тери дръпна тежко парче дърво и се замисли за Брус Ли в „Драконът влиза“. Във филма Брус влиза в стая с огледала, за да се срещне със съдбата си. В този момент от тъмното се показа Рей, русата му коса бе подгизнала, сплъстена, залепнала по лицето.

— Подът дали ще издържи? Струва ми се нещо нестабилен.

— За Бога, Рей — въздъхна Тери и пусна дървото. Погледите им се срещнаха и двамата се засмяха нервно. — Направо им прималя от облекчение. Сгушиха се под остатъка от покрива и подпряха гърбове на голата стена, от която стърчаха тухли. Тери забеляза, че всички са преуморени. Все още бе рано. Време бе да се развихрят.

— Тич е с тях — обясни Рей. — Видях го.

— И ние го видяхме — отвърна Тери и бръкна в джоба на якето. Извади малко пликче, заслони го от дъжда със свободната си ръка и го подаде на Рей. Ала Рей поклати глава, не искаше, и погледна неодобрително Тери. Това започваше да го дразни. Рей никога не му позволяваше да забрави гафа от първия си ден на работа.

Лион надничаше през счупената рамка на прозореца.

— Още са долу — съобщи той. — Скапани динозаври.

Тери се разсмя.

— Ако на някого му е писано да изчезне от лицето на земята тази вечер, то това си ти.

Отвори пликчето и бръкна с ключа от колата. Когато го извади, връхчето бе покрито с бял прах. Притисна с показалец едната ноздра и поднесе ключа с белия прашец до другата. След това смръкна силно, отметна глава назад и усети вкуса на прашеца, полепнал по гърлото му. Намигна на Рей, очите му се насълзиха и той се закашля доволно.

— Продължавай да се тъпчеш с този сулфат за баня и пръв ще изчезнеш от лицето на земята — натякна Рей и Тери разбра какво искаше да му каже — първия път, когато те видях, не искаше да видиш наркотик до края на живота си.

Тери направи същото и с другата ноздра.

— Помага ми да работя. — Дава ми сили, помисли си той. Ставам безстрашен. — Държи ме буден — обясни. — Музиката звучи по-добре.

— Музиката не би трябвало да има нужда от нещо, което да я прави по-хубава — възрази Рей. — В противен случай нещо не й е наред.

— Я стига — сопна се Тери. — Като че ли скапаните „Бийтълс“ не са се измъквали от скуката и тъпотата от началото, та чак до края на шейсетте по този начин.

— Това е друго — защити ги Рей, макар и сам да нямаше представа кое му е различното. Започна да приглажда мокрите кичури назад.

Тери му се усмихна в тъмното.

— Тази вечер рано ли ще се прибираш?

Рей сви рамене.

— Няма да е тази вечер.

— Що не ми дадеш от това — поиска Лион. — И мен ме чака дълга нощ. — Трябва да продам списанието, след това да преслушам Лени и скапаните „Райфенсталс“ в „Ред Кау“. — Клекна пред Тери и се поколеба.

— Нали не е кока?

Тери се засмя.

— Грамът е по шейсет кинта. Не мога да си позволя кока. А дори и да можех, нямаше да посегна. На бърза ръка ще се превърна във фен на „Флийтуд Мак“. — Той бръкна с ключа в пликчето. — Стоката си я бива. Амфетамин сулфат от Дебелия Анди.

Лион кимна одобрително.

— Пролетарски наркотик. Войниците са го взимали по време на войната. За да останат будни, да летят на бомбардировачите и да се борят против фашизма.

— Дванайсет кинта за грам — обясни Тери. — По-пролетарски от това, здраве му кажи.

Лион шумно смръкна наркотика, също като носорог на водопой. Тери и Рей се разсмяха и поклатиха глави, а след това го предупредиха да не го прави толкова шумно.

— Какво? — попита Лион. Тери отново поднесе пликчето на Рей.

— Хайде — подкани го внимателно и тихо. — Ще ти помогне да останеш буден. Така ще можеш да откриеш Джон Ленън.

— Ще правиш интервю с Ленън ли? — ококори се Лион, а гласът му прозвуча много по-развълнувано и впечатлено, отколкото му се искаше.

Рей кимна, сякаш се съгласяваше с всичко. Тери го наблюдаваше как деликатно смърка спийда и отново си каза, че Рей го прави много по-дълго от тях. Двамата се усмихнаха един на друг в мрака.

Тери пропълзя до прозореца. През проливния дъжд забеляза неоновата реклама на „Уестърн Уърлд“ да блести сред океана тъмнина. Замисли се за Мисти и се запита дали ще го чака да се върне. В следващия момент бързо се дръпна, защото забеляза безформени сенки да се клатушкат и все още да обикалят за изпуснатата плячка.

— Май ще останем тук известно време — подхвърли. Вдигна поглед към небето през пречупените подпорни греди. — Ще ти дам касетофона веднага щом се разкарат.

Рей помълча секунда. Спийдът бе полепнал по гърлото му и той усети как настроението му започва да се вдига.

— Добре, благодаря.

В същия момент развълнуваният Лион навря лице до техните и започна да бъбри на бързи обороти:

— На вас това чудо действа ли ви, защото аз не усещам нищичко и започвам да се чудя дали изобщо има ефект.

Рей и Тери се разсмяха, Тери го побутна, а Рей завъртя шапката му наопаки.

— Какво? — попита изумен Лион.

Тери изрита счупени дъски от ъгъла, където бе сухо, и се отпусна по гръб. Рей остана загледан в него за момент, сетне се просна до приятеля си. Лион легна от другата страна, дълго се намества, докато накрая и той се успокои.

Лежаха смълчани известно време, заслушани в дъжда, наблюдаваха го как плющи и усещаха студените му пръски по потните си лица. Не можеха да се скрият напълно, не и след като покривът липсваше, но след преследването от бандата на Тед им се стори толкова приятно, че Тери въздъхна. Помисли си, че е наистина чудесно да се радваш на малко спокойствие и тишина с хора, които познаваш толкова добре, та дори няма нужда да си говорите, докато чакаш въздействието на сулфата във вените си, за да се насладиш на прилива на еуфория и да се откъснеш от всичко поне за малко.

Защото въпреки трудностите, които съпътстваха младостта им, навън бе лято, те зяпаха небето, и когато Тери Уорбойс впи поглед в нощния покров, не можа да определи къде свършват звездите и къде започват светлините на града.