Тони Парсънс
Краят на нощта (4)

4.

Бърлогата на Лион се намираше в просторна неподдържана бяла къща на улица с не една и две сгради със заковани прозорци.

Къщата бе опасана от нещо като кален ров, над който бяха прехвърлени дъски, също като разкапал се с времето дървен мост на западнал замък. Напуканата оронена мазилка на приземния етаж бе почти напълно прикрита от плакати.

ПИШЕМ ПО СТЕНАТА ВИ. НАРКОТИЦИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ ТУК. КОТКИТЕ ОБИЧАТ ОБИКНОВЕНИ БИСКВИТИ. Някой бе променил разкривения бял надпис НФ в НАЦИСТИТЕ ВЪН.

Лион плъзна ръка в джоба на коженото яке, за да напипа ключа, и погледна през рамо, преди да мине предпазливо по дъските. Повече от година живееше в тази дупка, откакто заряза Лондонската школа по икономика и започна на пълен работен ден в „Пейпър“, ала всеки път, когато се прибираше, в гърдите му се надигаше страх. Не се знаеше кога могат да се появят силите на реда. Не се знаеше какво те очаква.

Както обикновено, щом се вмъкна в антрето, в горния край на стълбите се появи космато немито лице. Значи Лион не беше единственият. Всички, които живееха в подобни бърлоги, бяха притиснати от параноя, която не ги оставяше на мира. На Лион това му се струваше смътно познато, а подозренията, които тормозеха богаташите в престижните квартали с дантелени пердета, където бе отрасъл, според него бяха съвсем същите като тук.

— Чакат те — уведоми го косматото лице в горния край на стълбите.

Лион се слиса. Него никой никога не го чакаше.

— Съвсем нормален тип — продължи косматият. — Разправя, че ти е баща.

„Знаех си — помисли си Лион и стомахът му се сви. — Знаех си, че ще се случи нещо лошо.“

— На французите хич не им стана приятно — съобщи лицето в горния край на стълбите. — За малко да не го пуснат.

— Не трябваше да го пускате — обади се Лион, стараейки се да говори спокойно, за да покаже, че всичко е под контрол. Тръгна по стълбите.

Таванската му стая трябваше да е опит да постигне някаква демокрация, ала в действителност тук бе царството на французи и германци, по-възрастни от него, живели по този начин години наред, които разказваха за места като Париж и Амстердам толкова компетентно, че Лион винаги мълчеше, защото се чувстваше като невинно дете, което все още не бе видяло нищо от широкия свят. Срамуваше се, че баща му си е позволил да го изложи пред тези изключителни хора.

На горната площадка долови познатия хаос от чужди езици и звуци. Дървените подове на занемарената къща бяха голи, стъпките му отекваха както му се стори много по-шумно, отколкото бе в действителност. Някой бе надул „Грейтфул Дед“, други се разправяха разгорещено за убийството на Лев Троцки, в съседна стая се караха за взета назаем бутилка мляко, докато женски глас се опитваше да успокои разплакано бебе.

Лион се запита какво ли мисли баща му за натрапчивите миризми, пропили бърлогата — откъм закованите с дъски прозорци лъхаше на мухъл и гнило, някъде бяха струпани непрани дрехи, промъкваше се и мирисът на ароматни свещи, изместен от парата на зеленчукова супа, която неизменно къкреше на котлона на огромната черна печка.

Дъртият. Мама му стара. Лион преглътна с усилие. Тая работа няма ли край? Докога ще го притиска страхът да се изправи пред баща си? Докога ще се измъчва от ужаса, че в очите му ще проблесне разочарование?

Беше застанал до затворения с резе прозорец, стиснал ръце зад гърба си също като херцога на Единбург, готов за проверка на почетната стража, зазяпал се към улицата. Беше висок красив мъж, на когото оставаха седем дни до петдесет и третия рожден ден, спокоен и достолепен, с шлифер като на Хъмфри Богарт. Стоеше прав. Просто нямаше къде да седне. В стаята нямаше нищо друго, освен купчина раници, спални чували, а в единия край бяха свити като котенца две тийнейджърки.

— Какво правиш тук, татко?

Старият се обърна към него.

— Здравей, Лион — поздрави той, все едно не можеше да повярва на късмета си, че двамата най-сетне са се срещнали. — И аз мога да ти задам същия въпрос, не мислиш ли?

Старият бе напълно спокоен. Лион не можеше да не признае, че едва ли бащите на момчетата, с които бе учил, щяха да влязат в подобна дупка, без да им мигне окото. Помнеше какво му беше казал баща му, когато беше момче, изпълнено с възторг и въодушевление, попаднало за първи път в редакцията на вестника по време на безкрайно дългата лятна ваканция. „Журналистът трябва навсякъде да се чувства като у дома си, Лион. Запомни това от мен.“

Старият се усмихна и постави ръка на рамото на Лион, потупа го два пъти и се отдръпна, защото синът му не реагира.

— Радвам се да те видя. Добре ли си?

Огледа шапката на Лион, но не каза и дума. Родителите му открай време проявяваха огромно разбиране към модните тенденции. Дори го дразнеха с толерантното си отношение. Нито една от прическите му — като на марсианеца Зиги Стардъст, дошъл да спаси земята от всичко банално, или неуспешните щръкнали кичури а ла Род Стюарт — не ги беше притеснила. Проблемът си е техен, каза си Лион. Разбират желанието на младежта да се бунтува. Работата бе там, че не успяваха да преглътнат истината.

Лион се намръщи.

— Първо трябваше да се обадиш. Не си избрал подходящо време. Каня се да излизам — приятелите ще ме чакат в „Уестърн Уърлд“.

Баща му се начумери, вдигна ръка към насинената скула на Лион, но не я докосна.

— Какво, за Бога, те е сполетяло?

На Лион му се прииска да му каже: „Моля те, няма нужда да се шашкаш, двайсет години се нагледах на подобно отношение.“ Но пък много му се искаше да накара баща си да се гордее. Щеше ли цялата тази работа да има край някога?

— В събота ходих в… Нали се сещаш, в Луишам.

С удоволствие забеляза страха, изписал се по лицето на стария.

— Демонстрацията ли? Какво… да не би да са те били?

Лион се изсмя.

— Просто ме поочукаха. Сблъсках се с коляното на един полицай.

Баща му се ококори.

— Коляното ли?

Лион въздъхна раздразнен. Как е възможно хората да са такива тъпи мизерници.

— Той беше на кон, татко. Ченгето беше на кон. — Лион зачака. Искаше баща му да го похвали. Копнееше да види искреното му възхищение. Поне да бе кимнал одобрително, защото синът му бе постъпил правилно, като бе отишъл в Луишам и се бе опълчил на расистите. Старият обаче въздъхна нетърпеливо.

— Защо ти трябва да се забъркваш в тези неща? Банда развилнели се скинари развяват знаме, а друга банда ги замеря с камъни. Какво постигат по този начин?

Лион поаленя от гняв.

— Би трябвало да проявиш разбиране. Точно ти би трябвало да ме разбереш. Те са фашисти, татко. Някой трябва да ги спре. Не сте ли правили тъкмо това по време на войната?

Старият изви вежди. По устните му трепна нещо като усмивка и Лион се изчерви. Трябваше да спре да се черви като ученичка.

— Да не би да си мислиш, че е било същото при Монте Казино? Улична свада като на Луишам Хай Стрийт? Имаш още много да учиш, момчето ми.

Ето затова се махнах от къщи, помисли си Лион и в очите му се надигнаха горещи сълзи. Непрекъснато омаловажаваха всичко, което вършеше. Просто не разбираха нищо. За тях нищо нямаше да бъде достатъчно добро. Открай време му повтаряха, че има още много да учи.

— Пет пари не давам какво си мислиш — отвърна Лион, макар да знаеше, че отчаяно му се иска баща му да прояви разбиране. — Защо изобщо си тук? Кажи защо?

— Майка ти ме помоли — обясни старият и Лион усети как го бодва болка. Значи не баща му се тревожеше за него. Всичко било заради нея. Заради майка му. — Тя просто не може да те разбере. Всичко ти е осигурено, а живееш с бездомници и клошари.

— Я се чуй — отвърна подигравателно Лион. — Великият либерал с разкрепостено мислене гледа отвисоко бездомните.

— Не гледам отвисоко. Просто… радвам се да те видя.

— Може ли малко по-тихо? — настоя Лион и кимна към спящите момичета, за да покаже на стария, че не е на своя територия. — Не са спали цяла нощ.

Баща му се взря в момичетата, сякаш ги забеляза едва сега.

— Те кои са? — попита тихо той. Бе невероятно любознателен и Лион си каза, че сигурно затова е толкова добър журналист.

— Някой ги беше открил заспали в една будка за моментални снимки на гара „Юстън“. От Глазгоу са.

Много му се искаше баща му да прояви разбиране. Искаше му се да види, че това са битките на Лион — битката срещу фашизма, да осигури покрив над главите на бездомните, да се изправи срещу несправедливостите — и те са не по-малко важни от онези битки, които баща му бе водил преди години.

Само че старият поклати тъжно глава, сякаш бе невероятно деца да спят в някоя будка, и тъкмо това вбеси Лион.

— Татко, ти имаш ли представа какво се случва с повечето бездомни деца, които спят по гарите? След не повече от седмица им се налага да започнат да се продават, за да изкарат нещо.

— Те може и да са бездомни, Лион, но ти не си. — Вдигна поглед от заспалите момичета към сина си. — За теб това е просто игра.

Лион едва удържаше ударите на сърцето си, дишането си, гнева си, за да не избухне. Бе достигнал онзи момент в живота на мъжа, когато всяка дума на бащата го вбесяваше.

— Не е никаква игра — сопна се Лион. — Не могат да оставят една хубава къща празна. Повече няма да търпим волности. Бездомните ще отстояват правата си.

— Но ти, Лион, не си бездомник. Смисълът на твоите постъпки ми се губи. Отказа се от дома си заради този бордей. Заряза образованието си, за да работиш в някакъв музикален вестник.

Пак се започва, каза си Лион. Като че ли да пишеш статии за студената война бе някаква по-престижна дейност. Като че ли да си седиш кротко на задните части, за да вземеш диплома, беше начинът да придадеш смисъл на съществуването си.

— Имам един приятел, Тери. Родителите му смятат, че е постигнал много като си е намерил работа в музикален вестник.

— Сигурен съм, че Тери не е имал онова, на което си разчитал ти. Тери не е бил приет в Лондонския институт по икономика и не се е отказал от следването още през първата година. Как можа да захвърлиш всичко с лека ръка? Дядо ти беше таксиметров шофьор от Хакни. Ти даваш ли си сметка какво би дал за шансовете, които имаше ти?

Таксиджия от Хакни, помисли си Лион. Винаги се стигаше до бащата на баща му. Старият нямаше представа какъв късмет е извадил — трябваше да се съревновава с един таксиметров шофьор от Хакни, който така и не успя да се отърве от полския си акцент. А на Лион с кого му се налагаше да се сравнява? Лион трябваше да се сравнява с него.

Едно от заспалите момичета се размърда, отвори за миг очи и след това ги затвори отново.

— Не трябваше да идваш, татко — каза младежът.

— Дойдох, защото майка ти се поболя от тревоги — обясни старият и младежът се сви, когато долови стаените в гласа му чувства. — Място не може да си намери. Толкова ли малко я обичаш, Лион? — Баща му се огледа вбесен. — Да не би да си въобразяваш, че собственикът на този коптор, който и да е той, ще позволи подобно безобразие да продължава вечно? Някоя вечер ще ви изхвърлят до един, синко, при това със звучно текме по задните части.

Лион присви очи.

— Готови сме да ги посрещнем.

Баща му вдигна ръце. Лион бе виждал този жест на отчаяние много пъти. С него баща му изразяваше всичко, с което бе принуден да се примирява.

— Кога най-сетне ще пораснеш, Лион? Да не би да си въобразяваш, че тези хора ще променят света? Я се огледай. Затънали са до гуша.

— Те са се посветили на нещо много по-значимо от самите себе си. Не са безразлични.

— Не са безразлични — повтори баща му. — Някой ден ще разбереш, че хората, които не са безразлични, хората, които парадират със загрижеността си към околните, са най-безсърдечните мръсници на този свят. — След тези думи зашепна умолително: — Виж, аз бях същият като теб. Въобразявах си, че знам всичко. Времето е пред теб, Лион. Просто все още не си осъзнал с колко време разполагаш.

Хайде, пак същото. Нямаха ли край тези приказки? Все старата песен като през последните му дни у дома, каза си Лион. Разпореждаха се с него и настояваха на своето, защото уж било най-разумното решение. Беше все така, докато един ден Лион не издържа — скочи от масата по време на вечеря и се затвори в стаята си. Сега вече не живееше вкъщи. Баща му така и не разбираше. Всичко бе приключило.

— Татко, ти просто искаш да бъда същият като преди — добър студент, с когото да се хвалиш пред приятелите си.

Баща му поклати глава и Лион усети как го бодва страх — сякаш стария го разкъсваше болка.

— Не е така, — просто искам да живееш щастливо. А като се отказа от следването, няма да постигнеш нищо, защото това не е начинът.

Щастие значи! На Лион му дойде до гуша.

— Животът не опира единствено до щастието, нали? Не мога да се върна към стария си живот, татко. Не мога да си живуркам кротко с тайфа привилегировани отрочета на хора от средната класа, след като има хора, които спят по улиците, след като има расисти, дето налитат да бият пакистанските магазинери, обикалят улиците и реват нацистки лозунги. Не мога да се преструвам, че това са неща, които не се случват.

— Върни се вкъщи — настоя баща му.

Пак старата песен. Явно не чуваше и дума от онова, което му се говореше. Искаше му се нещата да бъдат като едно време, но това нямаше да стане.

Лион сви рамене.

— Аз съм си вкъщи.

— Още си глупав и наивен като малко момче — отсече баща му и Лион с удивление забеляза, че очите на стария се наляха със сълзи, и той се извърна към прозореца, загледан навън към нищото.

Лион не можа да издържи. Не можеше да гледа стария толкова разстроен. Прииска му се да го прегърне и тъкмо щеше да посегне към него, когато двама от французите се появиха на вратата, скръстили ръце, за да покажат ясно, че непознатият не е добре дошъл на това място.

Бащата на Лион усети присъствието им, погледна застаналите на прага и кимна, сякаш разбираше мълчаливото послание.

Сетне прегърна сина си и се отдръпна бързо. На Лион му се прииска да го притисне, да му каже нещо окуражително, да му обясни, че е трябвало да постъпи по този начин, но не знаеше откъде да започне.

Изпрати баща си до вратата, без да отрони и дума. Стиснаха си ръцете като бегли познати, които така и не са успели да поговорят. Лион остана загледан в стария, докато той вдигаше яката на шлифера си също като Хъмфри Богарт и минаваше внимателно и много предпазливо през калта.

Трябваше да затвори и заключи външната врата, но Лион остана загледан след баща си, отправил се по улицата с изоставени къщи, докато не се скри зад ъгъла. Натрупаният гняв се стопи и се превърна в притискаща празна тъга. Младежът не виждаше причина двамата да се виждат отново.

Затвори вратата на бърлогата и се зае с многобройните резета и ключалки.

 

 

Редакцията се изпразни и огромният часовник над рецепцията започна да тиктака все по-натрапчиво. Рей бе на бюрото си, тюхкаше се заради разваления касетофон, привел се над него, докато се опитваше да оправи изметнатата шпула.

Натисна копчето за „Старт“. Частта се изкриви. Притисна я с палец. След това дойде ред на „Стоп“. Отново притисна частта с палец — този път значително по-силно… и шпулата изпука и се счупи.

Откърти се с остро противно хрущене и отскочи към другия край на стаята. Рей ахна шокиран и остана загледан в черното чуканче. Това вече бе много зле. Край с Джон Ленън, помисли си. Дори не бе успял да излезе от редакцията. Жалка работа. Заслужаваше си да го изхвърлят като мръсно куче.

Всичките му приятели си бяха тръгнали. Рей копнееше поне един от тях да е наблизо, да му подскаже как да постъпи. Остана загледан безпомощно в неизползваемия касетофон и усети, че това чувство му е познато — чувството на безнадеждна притискаща самота.

Беше единайсетгодишен, застанал пред пълната с деца класна стая. Те бяха имали достатъчно време, за да се сприятелят, да станат част от групички, да се научат как да се хилят многозначително, когато се натъкнат на нов съученик, който отчаяно се опитва да не заплаче.

Беше прекалено късно. Винаги се оказваше, че е прекалено късно.

На братята му им беше лесно, Джон бе четири години по-голям, стегнат, атлетичен, не познаваше страха. Малкият му брат Роби бе едва на пет и тъкмо тръгваше на училище. Не познаваше нищо друго, освен това ново и чуждо място.

Затова пък Рей бе в мъчителна възраст. На останалите момчета и момичета им се струваше странен. Косата му все още бе подстригана обидно късо отзад и отстрани, носеше къси сиви памучни панталонки и бяла, от изкуствена материя риза с къс ръкав, връзката и сакото от старото училище.

Беше лятото на 1969 година и Рей Кийли се обличаше като Харолд Макмилън.

Въпреки че и съучениците му бяха облечени в задължителната училищна униформа, в сравнение с Рей те бяха като накипрените пауни от Карнаби Стрийт.

Дълги къдрици се стелеха по яките на меките вълнени ризи или бяха подстригани толкова късо, че приличаха на плешивци. Възлите на униформените вратовръзки бяха толкова дебели, че изглеждаха достойни за Роджър Мур. Много от момичетата бяха навили задължителните поли точно до под гащичките в задължителния тъмносин цвят. В дъното на класната стая се бяха настанили момчетата в розови ризи.

Розови ризи! Момчета в розови ризи! Мама му стара!

Рей беше в Англия от месец. Никъде досега не се бе чувствал толкова не на място.

— Рей е от Хонконг, където баща му е бил полицай — представи го учителката. Грабна показалката и я стовари два пъти върху картата на света. — Кой от вас ще каже какво е Хонконг?

Децата от класа ревнаха като един и Рей се стресна.

— Една от розовите територии, госпожице!

— Какво представляват розовите територии?

— Розовите територии са наши, госпожице!

Въпреки това Рей усещаше, че нищо не е негово — нито китайският дом, който оставиха, нито военните бази в Кипър и Германия, където живееха преди това, нито странният квартал в покрайнините, където момчетата и момичетата бяха така нагласени, сякаш отиваха на маскен бал.

Гологлаво дете бе прикрепено към Рей, за да се грижи за него, но то го заряза веднага щом звънецът възвести голямото междучасие.

В далечния край на игрището Рей забеляза големия си брат Джон да рита топка с останалите момчета. Малкият му брат Роби търчеше в кръг заедно с тумба дребосъци и се кикотеше като полудял. Рей не помръдваше, защото не знаеше нито къде да отиде, нито какво да направи, нито къде да си сложи ръцете. И тогава се случи нещо, което промени нещата.

Някой запя.

Беше припевът на „Хей, Джуд“. Повтаряха го отново и отново. Присъединиха се нови гласове. Последва нова песен — началото на „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Децата продължаваха да си играят. Футболът и клюките не спряха, съучениците му дори не трепнаха. Децата, които играеха на топчета и дама, не се отказаха от заниманията си. Въпреки това всички пееха, докато се забавляваха.

Имаше и други песни, нови мелодии — „Йе, йе, йе — тя те обича“. Все повече деца запяваха песните, които знаеха по-добре от химна на училището, по-добре от националния химн.

Бяха израснали с тези песни, познаваха албумите на шейсетте и ги пееха непрекъснато. Пееха само „Бийтълс“. Винаги и само „Бийтълс“. Сякаш времето, в което бяха отраснали, започваше и свършваше с Джон, Пол, Джордж и Ринго. След малко всички в училищния двор пееха и Рей Кийли се смеси с останалите, напълно замаян, обгърнат от музиката, от свят, какъвто не познаваше. Това бе свят на споделени чувства и усещания.

Години по-късно се питаше дали не си е въобразил всичко това — онзи първи ден в непознатото училище, отчаяните опити да преглътне сълзите, образа на по-големия си брат, който риташе с новите приятели и сякаш подчертаваше самотата на Рей, а след това училищния двор, пълен с деца, запели песните на „Бийтълс“. Подобно нещо не се случи никога повече.

Знаеше, че е било истина. Бе сигурен, че се е случило. Беше го преживял. Беше усетил магията, която можеше да те освободи.

Понякога Рей изпитваше чувството, че целият му живот е бил посветен на опити да се върне към онзи момент, да възроди целия ден, и нямаше никакво значение, че не познаваше никого, че дрехите му бяха напълно неподходящи, за да попадне отново в онзи училищен двор през 1969 година, когато децата припяваха „на-на-на“, „йе-йе-йе“ и „любов-любов-любов, всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

 

 

Редакцията не беше празна. Рей трябваше да се сети. Офисът никога не оставаше празен.

От стаята за прослушване дънеше музика и стъклото на вратата вибрираше. Рей доближи лице и видя, че вътре се е настанил Скип Джоунс. Сигурно щеше да остане цялата нощ, за да напише на ръка рецензията за новия нашумял албум за изданието следващата седмица.

Въпреки че от редакцията бяха осигурили нови модерни пишещи машини „Оливети“, Скип Джоунс предпочиташе да пише на ръка. Човек го заварваше в необичайни кътчета на офиса или в стаята за прослушване, протегнал дългите си като на жираф крайници, приведен над опърпана тетрадка. Беше левак и обхващаше капещата писалка така плътно, че отстрани изписването на всяка дума изглеждаше като мъчение, а и буквите излизаха доста разкривени.

И въпреки това Скип Джоунс пишеше с по-голяма лекота и по-умело от всички останали в „Пейпър“, редеше точни, първични, скептични оценки, съвършено попадение за времето, в което живееха, и се бе превърнал почти в легенда сред персонала на редакцията.

Рей не искаше да притеснява Скип Джоунс. Работата бе там, че ако имаше човек, който да знае къде може да е Ленън тази вечер, това бе Скип. Младежът спря и се поколеба, опита се да събере кураж. След това пристъпи в стаята за прослушване с колеблива усмивка и остави косата да падне пред лицето му и да го скрие.

В първия момент Скип не го забеляза. Беше погълнат от музиката, вглъбен в редовете, които редеше, заобиколен от щръкнали фасове, с филтър надолу, някои напълно изгорели, други изпушени само наполовина, потънали в пепел.

Рей остана да го наблюдава как работи и се запита какво ли е музиката — соло китари, носово звучене на вокала, което бе напълно в духа на съвремието, но изпълнено от нежен замечтан глас, който не бе в унисон със заобикалящия ги живот.

Рей обожаваше да наблюдава как работи Скип. В тези моменти вярата му се връщаше, той отново имаше чувството, че върши нещо значимо, нещо, което ще остави следа. Всеки миг, прекаран с приведения над задачите Скип, караше Рей да чувства, че музиката е вечна.

Скип се облегна назад на стола, за да запали цигара, и забеляза Рей. Ухили му се и му махна да влезе в стаята, но така и не го погледна в очите. Скип Джоунс може и да бе най-добрият журналист в „Пейпър“, но също така бе най-срамежливият човек на света. Да погледне някого в очите, бе истинско изпитание. Рей се усмихна с благодарност и придърпа другия стол.

— Рей Кийли — заговори Скип. — Шантава работа.

Скип му подаде обложката на албума, за който пишеше. „Марке Мун“ на „Телевижън“. Рей поклати глава — никога не бе чувал тази група. Скип затвори очи и кимна отсечено, за да покаже, че е попаднал на нещо ценно.

— Кажи, мой човек, кой е най-продаваният албум тази година? — попита Скип.

— Не знам — призна Рей. — Май си остава „Хотел «Калифорния»“.

— Шантава работа — усмихна се Скип и внимателно захапа новата цигара за филтъра. — Каубои от Лоръл Каниън — скапана страна, дето първо я оправиха „Бърдс“, а после „Бийч Войс“ сложиха всичко на място. — Той се изкиска, Рей се разсмя заедно с него, въпреки че много обичаше „Игълс“ и подобна реакция бе нещо като предателство. — Много съжалявам, момчета, „Телевижън“ ще ви рита лосанджелиските задници чак до напудрената ви ферма.

Очите на Рей блестяха от възхищение. Според него Скип Джоунс приличаше на пират. Същият този пират бе преживял корабокрушение с Кийт Ричардс и огромна торба, пълна с наркотици.

Скип бе неестествено висок, болезнено слаб, смъртно бледен, и ако човек го видеше пъхнал под мишница купчина плочи, облепени със стикери „Рекламна бройка. Не е за продажба“, готов да ги продаде, щеше на секундата да реши, че това е някой бездомник или пък гений, който не е в състояние да живее като обикновените хора. И в двата случая щеше да е прав.

В редките случаи, когато Скип Джоунс си лягаше, той се настаняваше на най-различни канапета и подове както в северната, така и в западната част на Лондон. Често му се случваше да няма свой собствен дом, но без покрив над главата така и не оставаше. Хората, които го боготворяха, бяха прекалено много.

Денем Скип се завираше в някое свободно кътче някъде из редакцията на „Пейпър“, тъй като нямаше свой офис и не искаше да има. Скип просто си беше свободна душа, необременен от нищо и никой. Той олицетворяваше същността на музиката. Пишеше по смачкани бележници, по листчета хартия, на гърбовете на изявления за пресата, по вътрешната страна на разкъсани пакети цигари, измъчената му лява ръка не спираше да дращи с молив най-блестящите думи, посветени на музиката, които човек можеше да си представи.

Скип бе облечен в единствените дрехи, които, изглежда, притежаваше — протрити черни кожени панталони, червено кожено моторджийско яке и някакъв смачкан блузон, който щеше да е най-подходящ, ако ти се наложи да се дуелираш с рапири на зазоряване. Всеки ден бе с тези елегантни дрипи, носеше ги независимо от времето навън. Според Рей Скип приличаше на рокендрол рицар, докато всички останали бяха слабаци и нещастници.

Панталоните на Скип бяха скъсани на чатала и понякога по време на оперативки висулките му оставаха на течение. Закоравели почитателки на рока, които нямаха нищо против да духат на някой от бандата на „Доктор Фийлгуд“ зад кулисите на „Рейнбоу“, се изчервяваха до корените на боядисаните си коси, но Скип не им обръщаше никакво внимание.

Когато се мотаеше по улиците на Лондон, грубияни с модерни прически и обсипани с диаманти бодита и дънки клош, чиито разкроени крачоли се поклащаха около обкованите с метални пластинки ботуши, не се колебаеха да го наплюят и прогонят. Целият разнороден свят го сочеше с пръст като някой сбърканяк. Затова пък в редакцията на вестника всички гледаха Скип с благоговение. Рей не бе единственият. Лион също го обожаваше. Тъкмо заради него всички искаха да останат в „Пейпър“.

Скип Джоунс бе започнал да пише за „Пейпър“ по времето, когато го бяха разкарали от колежа „Балиол“ и бе най-младият журналист в „Оз“, а хапливите му статии за най-великите мъртви музиканти — Джими Хендрикс, Брайън Джоунс, Джим Морисън, Ник Дрейк, и живите легенди Лу Рийд, Брайън Уилсън, Сид Барет, Иги Поп, Даг Уд бяха помогнали на Кевин Уайт да превърне „Пейпър“ от долнопробен парцал в едно от най-уважаваните музикални издания.

— Харесват ли ти новите банди? — попита Скип. — Май не са ти много по вкуса, а?

Рей се усмихна любезно. Не бе нужно да обяснява на Скип. Той го разбираше.

— На мен ми допадат — продължи журналистът. — Поне някои от тях. Само че онова, което правят, онова, на което посвещават кариерата си, Еди Кохран успя да постигне за по-малко от две минути. Сам виж, мой човек. „Летен блус“ — една минута и петдесет и девет секунди. Да не би да се опитват да се върнат към основното? Еди Кохран бе първият. Нямаш право да оплюваш старата гвардия, след като крадеш попаденията им. Я кажи, откъде „Клаш“ са напипали думите за „1977“.

— „Кинкс“ — отвърна Рей. — „Направо ме уби“.

Скип се усмихна свенливо.

— С какво си се заел напоследък? Няма ли вече „Лед Цепелин“?

— Брат ми си падаше по тях. Аз харесвах — не знам — фолк парчетата, които правеха. Нали се сещаш? „Танджерин“, „Бяло лято/Черен планински склон“.

Рей не поясни, че брат му е загинал и плочите събираха прах в заключената от родителите му стая. Не обели и дума пред Скип Джоунс. Тук не споделяха нищо за живота си. Всичките им разговори се въртяха около музиката. Рей предполагаше, че Скип има семейство, само че никога не го споменаваше. Когато не слушаха музика, обсъждаха музиката.

— Пейдж и Плант са страхотни фенове на великата Джони Мичъл — продължи Скип. — Никой не обръща внимание на този факт. Ти обаче, ако харесваш акустичната страна на „Лед Цепелин“, трябва да прослушаш някои от момчетата, дето са кривнали към фолка. Дейви Греъм, Бърт Янш и Джон Ренбърн, „Пентагъл бойс“. Лио Котке. Джон Фейхи — луд гений, инструменталният Хендрикс. А, да, и Джон Мартин. Нали го знаеш Джон Мартин? Той е нашият Дилън. Човече, не го пренебрегвай само щото си е пуснал брада.

— Брадите не ме притесняват — възрази Рей, докато се стараеше да запомни имената. Трябваше да ги прослуша всичките. Имаше страхотна музика, за която той дори не беше чувал.

— И това не е всичко — поде отново Скип. — Трябва да се прехвърлиш на блуса. Трябва да стигнеш до музиката отвъд нашата музика — ако разбираш какво се опитвам да кажа.

Рей не можеше да го обясни, но разбираше.

— Прослушай „Сън Хаус“. — Хвърли към колегата си свенлив поглед с крайчеца на окото. Рей кимна. На всяка цена щеше да чуе „Сън Хаус“. — Чарли Пътън — редеше имената Скип. — Ейши Пейтън. „Делта Блус“. Всички черпят от един източник. Специалните го разбират. Това е кръвна връзка, в която всичко се смесва черна и бяла музика, поп и фолк. Те посягат към всичко. Музиката извира от едно място. Елвис го е разбирал. Също и Дилън. Също и Ленън.

Рей си пое дъх.

— Трябва да го открия, Скип. Трябва да открия Джон Ленън. Той е в Лондон. Уайт ме накара да го открия и да взема интервю.

По устните на Скип заигра срамежлива хитра усмивка, а той забоде поглед някъде в тавана.

— Ексклузивно, а? Големият ти удар.

— Точно така. Именно. Нали знаеш — трябва да го направя като истински журналист.

Скип кимна.

— Всички са в Лондон тази вечер — обясни той. — Джон Ленън… Даг Уд. Странна работа, мой човек. — Той се усмихна на Рей и го стрелна с поглед. — Тази вечер няма да има и следа от джаз и блус.

Рей се сети, че едно време Скип открил Даг Уд посинял и изоставен в някаква баня в Детройт. Дали пък не е било обратното? Както и да е, гледката сигурно не е била приятна. Нямаше нещо, което Скип да не знае. Той познаваше всички.

— Къде да го търся тази вечер, Скип? — В гласа на Рей пролича нервна настойчивост. Усети, че все още има някакъв шанс. — Ако беше на мое място, къде щеше да отидеш?

Скип се замисли.

— На твое място щях да пробвам в „Спийкизи“ или „Раундхаус“.

Рей се колебаеше.

— Мислиш ли, че ще открия Ленън в едно от двете?

Скип се намръщи.

— Джон Ленън ли? Съмнявам се, мой човек. Затова пък можеш да се докопаш до страхотна стока в кенефите.

Рей въздъхна. Не се сдържа. Спомни си, че макар Скип да познаваше всички и да знаеше всичко, упорито се говореше, че имал проблем с общуването. Баналните неща в живота убягваха на Скип. Той живееше на някакво по-висше астрално ниво.

— Това ясно, но той къде ще бъде? За Джон те питам.

Преди Скип да успее да отговори, вратата на стаята за прослушване се отвори със замах. Дребна възмутена жена с очила зяпна и двамата. Рей веднага се сети, че е от редакцията на „Кънтри Метърс“ на същия етаж.

Тя се стрелна към грамофона и гневно изтегли иглата от „Марке Мун“, а плочата изскърца обидено.

— Съобразявайте се с другите — сопна се, поруменяла от яд. — Не сте единствените, на които им се налага да работят до късно. — Прекрачи към вратата и спря.

— И вземете да проветрите!

Когато излезе, Рей и Скип се спогледаха.

След това избухнаха в смях, докато не усетиха, че са напълно омаломощени.

— Да вземем да проветрим! — повтори Скип Джоунс. — Шантава работа.

 

 

Мисти го откара до мястото, където обикновено прекарваха вечерите. Тери усети как сърцето му тръпне от радост. Много си падаше по това място. Струваше му се, че е попаднал на края на света.

От стария пазар за цветя на Ковънт Гардън нямаше и следа, всичко бе вдигнато. Мястото заприлича на Тери на поразените от бомби участъци, които бе виждал като дете, разровени, кални, с разрушени сгради и зейнали в пръстта ями. Всяка вечер нещо шаваше сред останките.

— Ето ги — обади се Мисти.

Двамата седнаха върху покрива на колата на баща й, паркирана на запустялото място, загледани как мъже във фракове и жени с официални рокли се появяват от тъмнината и внимателно си проправят път сред развалините. Това бяха зрителите на поредното представление в операта.

Тери и Мисти обичаха да наблюдават елегантните изтънчени хора, тръгнали към Кралската опера на Боу Стрийт — мъжете докарани във фракове и папийонки, съвсем като Дейвид Нивън и Джеймс Бонд, жените повдигнали леко дългите си рокли, обсипани с бижута, всяка от тях нагласена като принцеса Грейс от Монако, смееха се така, сякаш да минат през съсипания Ковънт Гардън бе забавна игра.

Жена в червена рокля, окичена с перли, им помаха и Тери и Мисти помахаха в отговор.

Почитателите на операта бяха приятелски настроени към младежите, които се стичаха, за да послушат бандите в клуба на приземния етаж на Нийл Стрийт. Тери бе решил, че е така, защото всички са тук поради една и съща причина. До един бяха дошли заради музиката.

— Едно време това е било градина — каза Мисти. Много обичаше да разказва. Той нямаше нищо против. Беше му приятно, когато споделяше с него разни неща. — Ти знаеше ли, Тел? Тук са отглеждали плодове и цветя. Затова са кръстили мястото Ковънт Гардън. Наистина е било градина.

— А сега е сринато от бомба — отвърна се той. — Да вървим да видим дали Даг е дошъл.

— Сигурно е било много красиво — продължи тя.

Тери нададе вик като кунг-фу боец и скочи от покрива на колата. Преди да тупне на земята, порази въображаемия противник със страничен саблен удар и изрита въздуха веднъж, втори път, дори трети път.

— Брус Ли — заяви доволно и приятелката му се усмихна в тъмното.

След това и двамата вдигнаха поглед, когато се разнесе тътен, небето сякаш се продъни и започна да се излива дъжд.

За броени секунди и двамата бяха намокрени до кости. Накъсана светкавица се стрелна над тях. Вече не бе лято. Внезапно разразилата се буря като че ли предвещаваше нещо значимо, природата бе освободила развилняла се стихия, промяна във вселената.

Тери и Мисти се хванаха за ръце, разсмяха се високо и вдигнаха лица към небето, изпълнени с възторг към живота.

На осем хиляди километра от тях, зад затворените порти на внушителна къща в Мемфис, Тенеси, четирийсет и две годишен мъж поемаше последния си дъх.