Тони Парсънс
Краят на нощта (3)

3.

— Да знаеш, че Даг Уд е оборудван като Ред Ръм — заяви Тери. — Когато го извади, му е като — абе, не знам — като индийски змиеукротител… или като моряк с въже… нали се сещаш, трябва да го развие.

Това бе един от най-свежите моменти на тази работа, помисли си Тери. Връщаш се вкъщи и започваш да разправяш на приятелите си какво е станало, пробутваш им всички пикантерии, които няма начин да публикуваш в списанията, дето се продават по будките. Много си падаше по тази част. Погледна кацналата на бюрото му Мисти и тя се усмихна окуражително. А той умееше да разказва.

— А ти сигурен ли си, че е като Ред Ръм? — полюбопитства Лион, притеснен от присъствието на Мисти. Съвсем наскоро се бе научил да не се изчервява в нейно присъствие. Беше седнал на своето бюро, придърпал колене под брадичката, усмихнат, докато Тери крачеше из сбутания им офис, протегнал ръце също като рибар, който показва какво парче му се е изплъзнало. — Сигурен ли си, че не е бил надарен като Аркъл?

— Какво е Ред Ръм? — попита Рей, докато се въртеше на стола и се опитваше да се справи с касетофона, лицето му скрито от разстлалата се пред очите му коса.

— Известен състезателен кон — обясни Лион. — Печелил е много пъти „Гранд Нашънъл“^[1]. Въпреки че е надарен като Даг Уд.

— Със сигурност е като Ред Ръм — настоя Тери. — Огледах го добре. Бяхме застанали на страшна светлина, честно. Само двамата с Даг, посред нощ. Та той ме пита как е в Лондон — дали бандите стават, как ще го приеме публиката — и в този момент един фолксваген костенурка спира на червена светлина и Даг си го изкара — по-точно казано, разви го — и… абе, изпика се върху костенурката с огромната си висулка. — Тери поклати глава. Все още не можеше да повярва. Безобразната постъпка беше извършена толкова непукистки, толкова естествено, че той и до този момент не можеше да разбере дали Даг го бе направил, за да го шокира, или просто си беше дивак. — Никога няма да забравя изражението на лицето на шофьора в костенурката.

Мисти се смъкна от бюрото на Тери, помаха им с ръка за довиждане и излезе от офиса на момчетата с крива усмивка и многозначително извити вежди, също като съпруга от двайсет и пет години, на която разказът й е допаднал, но го е чувала неведнъж: как Даг смъркал кокаин, докато и от ушите му рукнела кръв, как Даг докарал до сълзи една репортерка на Флийт Стрийт, как Даг се чукал с по две мераклийки, когато гаджето му заминало нанякъде. Някои от изцепките на Даг караха Тери да се чувства неловко — жестокостта, безкрайните изневери, които му идваха отвътре, изборът на наркотици, — всички в Лондон под двайсет и пет бяха уверени, че кокаинът е задължителен също като модерните къси щръкнали коси. Даг бе същият като всички други рок звезди, с които Тери се бе запознал — невероятен сваляч.

Даг се беше напънал яко, за да се хареса на Тери — даде му книга с писмата на Ван Гог, изпратени до брат му Тео, която бе подарък от Дейвид Бауи (на корицата се мъдреше спретнато написано посвещение); докато бяха в един бар в Западен Берлин, взе назаем музикални инструменти, за да изсвири заедно с бандата си някои от най-известните им хитове, показа му невероятния си член, — а Тери не устоя и наистина си падна по него.

Истината бе, че Тери толкова си падна по Даг, та чак изпусна да спомене нещо много съществено и в статията, и в разказите пред приятелите си. Даг изглеждаше остарял.

Приличаше на истински старец. Беше потискащо стар. Ако си представите Рип Ван Уинкъл като порнозвезда, тогава лесно ще добиете известна представа как изглеждаше Даг Уд.

Тери бе готов да отдаде обожанието си на Даг, копнееше да издигне на пиедестал човека, за когото всички новоизлюпени банди твърдяха, че е оказал решаващо въздействие върху развитието им, тръпнеше от нетърпение да се превърне в най-добрия му приятел, така че не намери в себе си сили да признае, че Даг приличаше на изкопаемо.

Тялото на Даг — а той не се свенеше да го показва при всеки възможен случай и редовно разкъсваше ризата си, не само на сцената, ами и по време на интервюта, прослушвания, докато бе край шведската маса в хотела — бе все още във върховна форма, той се бе запазил слаб и стегнат, също като герой от някоя реклама на задната корица на книжка с комикси.

Само че тежката ръка на десет хиляди нощи разврат и забавления се бе отпечатала във всяка бръчка, така че той бе заприличал на Дориан Грей в сребърен клин и боядисана в бяло коса. Даг Уд напомняше на наскоро предал богу дух културист. Само че Тери не сподели това с никого. Подобно нещо не се връзваше със статията му.

И тримата вдигнаха погледи, когато главният редактор на „Пейпър“ застана на вратата. Кевин Уайт бе на двайсет и девет, пораснала версия на някогашния бунтар. Той бе единственият от цялата редакция, който идваше на работа облечен в костюм. Беше висок, едър, със сресана на път права коса, също като член на бандата „Смол Фейсес“ от времето на сингъла им „Мързелива неделя“.

— Би ли дошъл в кабинета ми, Рей?

Рей пъхна касетофона в бюрото и последва Уайт към кабинета му. Лион извади брой на „Ред Мист“ от раницата си и започна да го прелиства. Тери се настани на бюрото си, затвори очи и въздъхна доволно.

Беше страшно гот, беше невероятно да разкажеш на приятелите си. Май това беше най-хубавото.

А пък когато Тери запознаеше Даг Уд с Мисти в „Уестърн Уърлд“ и след като и двамата видеха колко много всеки от тях държи на него, тогава нещата щяха да са наистина съвършени.

 

 

— Кажи как е.

Кевин Уайт се отпусна тежко на стола и качи крака на бюрото. Редакторът бе заел единствения ъглов кабинет в „Пейпър“ и на Рей му се стори, че цял Лондон се е ширнал зад него.

— Всичко е наред — отвърна Рей и отпусна глава, косата прикри лицето му. Макар да работеше тук вече три години, така и не успя да преодолее притеснителността си, когато бе около главния редактор. Познаваше Уайт от петнайсетгодишен, когато се натресе на купон на „Пейпър“ с написана на ръка статия за „Игълс“, вместо да пише за класическия трилър на Дж. Б. Пристли „Инспекторът дойде“ за училищния вестник. Уайт открай време се отнасяше с него мило и много любезно. Кой знае защо това отношение само засили срамежливостта на Рей. Странно. Досега младежът така и не бе срещал рок звезда, пред която да ахне от страхопочитание, а пък пред Кевин Уайт се разтреперваше.

— Майка ти добре ли е?

Кара на успокоителни, помисли си Рей. Плаче насън. Има сутрини, когато няма сили да стане. Ако някой спомене Джон, тя заприличва на човек, подложен на електрошок.

— Добре е — отвърна Рей.

Уайт погледна снимката на бюрото с две прохождащи бебета — малко момченце и още по-малко момиченце. Рей бе единственият от цялата редакция, който знаеше за снимката с децата на бюрото на редактора.

— Не мога да си представя какво е преживяла — въздъхна Уайт, сякаш говореше на себе си, не на събеседника си. — Нито един родител не бива да погребва детето си.

Рей не знаеше какво да отговори. Когато не говореха за музика, езикът му се връзваше винаги когато бе с главния редактор. Също като всички други журналисти в „Пейпър“ Рей мислеше, че Уайт се надува, след като се е издигнал. А всички бяха чували как се е издигнал. Дори читателите.

В началото на седемдесетте „Пейпър“ не бил нищо повече от западнал парцал пред фалит, наречен „Мюзик Пейпър“, банално и изтъркано име — но в интерес на истината, по онова време всички музикални издания имали тъпи имена, от „Мелъди Мейкър“ до „Ню Мюзикъл Експрес“ и „Саундс ту Диск“, все имена, които са били готини в праисторическите времена, когато динозаврите все още са обикаляли по земята, — ала Кевин Уайт успял да го спаси.

Уайт зарязал училище на петнайсет и започнал работа в печатницата на „Дейли Експрес“ при баща си, чичовците си, братята и братовчедите, докато на някой от умниците в администрацията не му хрумнала блестящата идея да накара буйния тийнейджър да напише 500 думи рецензия за мотаун музиката — задача мечта, която щеше да обхване вокалната група „Фор Топс“, създали неповторими хитове, „Сюприймс“, Стиви Уондър, Марта Рийвс и „Ванделас“, Смоуки Робинсън и „Миракълс“. Уайт прекрачил смело в неизвестното и за нула време станал младши репортер в „Мюзик Пейпър“, и не се поколебал да се възползва, когато му предоставили големия шанс. Надутите костюмари от ръководството дали на Уайт три месеца, за да увеличи приходите от реклама и да удвои тиража, а ако не се получело нищо, имали намерение да сложат край на мъчителното съществуване на „Мюзик Пейпър“.

Уайт свалил „Мюзик“ от заглавието, уволнил всички стари смрадливци, които не успявали да се отърсят от носталгията си по отминалите дни, когато най-съществените новини били турнето на групата „Тремелос“ и тайните сърдечни неволи, които се вихрели сред британската банда „Хърман Хърмитс“, а въпросът дали Питър Торк ще зареже „Мънкис“ не давал мира на читателите. Последната и най-дръзка маневра на Уайт била да запази името, като вземе на работа умни глави, сбърканяци и хипари, последните остатъци от алтернативната независима преса, защото и тя вървяла към края си. Изглежда всичко загивало в началото на седемдесетте.

Рей си представяше погледите и израженията на колегите в „Коне и хрътки“, когато новите журналисти започнали да идват на работа в „Пейпър“, все типове, изритани от издания и предавания като „Оз“, „Ред Дуорф“, „Френдс“ и ИТ, готови да разнесат клюки за банди, които други умни глави, сбърканяци и хипари обсъждаха, като ги наричаха фамилиарно с част от името им. „Хийп“. „Флойд“. „Куо“. „Лизи“. „Тъл“. „Зед“. Новите сътрудници до един обичаха Кевин Уайт, обичаше го и Рей, защото Уайт бе проявил смелостта, фантазията и решителността да се опита и да постигне нещо, което никой друг в небостъргача, пълен с редакции на списания, не би се осмелил да направи — бе готов да даде шанс на всеки.

— Току-що си се върнал, нали? — попита Уайт.

Рей кимна, усетил, че вече се намира на безопасна територия, след като разговорът се насочи към бандите.

— „Тин Лизи“ — уточни. — Лестър и Бирмингам. Две хиляди думи. За двойната централна страница.

— Добро ли беше турнето? — поинтересува се Уайт.

Рей кимна с усмивка. „Тин Лизи“ бяха първата група, с която отиде на турне, и те си останаха негова слабост. На времето, докато Рей беше все още смотан ученик, който нямаше никаква представа как да спретне материал за две страници, след като е прекарал четирийсет и осем часа с една банда, Фил Лайнът, черният фронтмен от ирландски произход, се зае с него — убеди Рей, че когато е на турне, няма никакъв проблем да обърне един коктейл с водка на закуска, ако това е начинът да се успокои, научи го как се провежда интервю, дори му включи касетофона, когато моментът настъпи.

— Писал си за тях преди, нали? — попита го Уайт.

— Това ще бъде третият ми материал за тях отвърна Рей.

Уайт въздъхна и нещо в този звук накара младежа да потръпне от предчувствие за надвиснала беда. За пръв път откакто влезе в кабинета на редактора той усети мъчително безпокойство.

— Да, от доста време се занимаваш с това, нали? — Уайт свали крака от бюрото и погледна през прозореца. — Това е най-големият проблем в работата ни. Можеш да я вършиш до едно време.

Рей усети, че му прилошава. Това бе нововъведената политика на Уайт за зареждане с нова кръв — според нея някой в края на двайсетте трябваше да бъде тихо изритан от хранилката.

Не е възможно да става въпрос за мен, помисли си Рей. Аз съм още млад. Да не говорим, че няма къде другаде да отида. Не че имам желание да ходя където и да е.

— Слушай сега, Рей — започна редакторът. Вече говореше по-тихо и очевидно имаше желание да приключи с онова, което бе решил. — Не можем да те изпратим да интервюираш новите групи.

— Ама… „Тин Лизи“!

Уайт вдигна ръка.

— Те не могат да бъдат нова група. А и това е нещо различно. Всички имаме слабост към първата банда, която сме придружили на турне. Но такова нещо не можем да правим всяка седмица. — След тези думи Уайт се приведе напред за по-голяма убедителност. — Имам нужда от журналисти, които да изпратя да вземат интервю от Джони Ротън, Елвис Костело или Даг Уд. — Въздъхна отчаяно, преди да продължи: — А ти не ставаш за тази работа, нали? Погледни си косата!

В този момент Рей се видя през погледа на Уайт — абстрахира се от проявите на бащина обич и приятелския разговор — и осъзна, че изглежда смешен.

Музиката се бе променила, музиката винаги щеше да се променя, ала Рей не бе съумял да се промени с нея. Ето че най-неочаквано се оказа, че в „Пейпър“ нямаха нужда от свежа млада глава, все още почитателка на посипаните с цветчета хипарски коси. Пълен смях, мой човек. Рей продължаваше да вярва в мира и любовта, в акустичните китари, с които околните се занасяха. Как да изпратиш такъв човек да говори с Джон Лидън? Какво ще си кажат момчетата от „Клаш“?

Той вече не беше младата звезда. Светът се бе променил, докато той бе отклонил поглед в друга посока.

Все едно че Рей — фен на „Бийтълс“, калифорнийски мечтател, хипито, родено с десет години закъснение — бе звезда на нямото кино, а филмите със звук и говор току-що са се появили. Наблюдаваше как главният редактор посяга към брой на „Пейпър“ и отгръща на рубриката с рецензии на новите албуми.

— Слушай — започна Уайт. — „Поредното късче нов нихилизъм за попманиаците, което сякаш насочва погледа ви към бездна от безсмислие“.

Рей изслуша собствените си думи. Настроението му се подобри. Имаше защо да се наслаждава на написаното, особено на втората част и „бездната от безсмислие“. Звучеше доста добре. Звучеше като нещо, излязло изпод перото на Скип Джоунс.

— Какво не е наред? — попита кротко той.

Кевин Уайт се намръщи и Рей се сви. Редакторът можеше да бъде много страшен, когато решеше. Вече пет години бе шеф на издание, пълно с капризни деца, отдавна минали тийнейджърската възраст, все хора със забележителен коефициент на интелигентност, ала напълно неспособни да намерят мястото си в обществото, много от тях свикнали да използват забранени от закона стимуланти. Отлично знаеше как да контролира срещите с всеки един от тях.

— „Бездна от безсмислие“ ли? — Уайт подхвърли вестника на бюрото. — Та ние говорим за „Кей Си енд дъ Съншайн Бенд“! — След това гласът му омекна. Бе виждал подобно нещо да се случва и преди. Журналисти и репортери, които доскоро са били част от zeitgeist^[2] — дума, която често се подхвърляше из редакцията на „Пейпър“, ала вече бе останала в миналото, журналисти, писали за списанието, посветили материалите си на рокендрола, — бяха пропуснали момента да продължат напред. Това бяха хора, отдали живота си на музиката, ненадейно открили, че всичко, което слушат, ги отвращава, също така ненадейно осъзнали, че същността на музиката им убягва.

— Тази нова музика… — Рей поклати глава и водопад руса коса плисна пред лицето му. Той я отметна назад. — Разбий я, стъпчи я. Думите са неразбираеми, мелодията се губи.

— Кой си ти? — повиши гневно глас Уайт. — Да не си леля ми от Брайтън, дето си остана стара мома?

На Рей му бе безкрайно неприятно, когато редакторът повишаваше глас. Подобни моменти му напомняха за дома.

— Какво става? — попита той. — Просто не разбирам какво става.

Напротив, много добре разбираше. Трябваше да пише преди десет години, когато имаше чувството, че тази музика ще промени света. 1967 година — лятото на любовта, годините на чудеса, годините на „Серджънт Пепър“, когато музиката изтласкваше границите, когато хората все още вярваха в нещо. Трябваше да бъде в Лондон, когато умовете и сърцата на хората все още бяха отворени, когато все още имаше възможност да види „Бийтълс“ да свирят на живо на покрива на някоя сграда по „Савил Роу“. Трябваше да обикаля и да си води записки по времето, когато светът все още вярваше в любовта, просветлението и Джон Ленън. Задължително щеше да отиде на „Удсток“, да припява в калта „Няма дъжд, няма дъжд“, косата му — обсипана с цветя, някое момиче от Калифорния щеше да се пъхне в спалния му чувал, а той — стиснал цигара с лека трева, надрусан с доброкачествена стока, която придава на всичко наоколо ореола на изгрева, докато на сцената пее американският фолк певец Арло Гътри. Така трябваше да бъде, вместо да чака филмовата лента да се превърти до едно по-безчувствено и посредствено десетилетие на сивота. Да, наистина, онези няколко дни, които Рей прекара във фермата на Ясгур^[3], обобщаваха всичко.

Ти беше ли на „Удсток“?

Не бях, но мама ме заведе да гледам филма.

Кевин Уайт си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, Рей, просто предполагам, че ако излезеш на свободна практика, ще ти се отрази благоприятно, а и за вестника ще бъде по-добре.

Очите на Рей заблестяха.

— Ще мога ли да ползвам бюрото си? — попита той.

Уайт се намести притеснен на стола.

— Ще се наложи да настаним някой друг.

Най-сетне Рей разбра. Щеше да бъде като онези журналисти на свободна практика, които се отбиваха в редакцията с надеждата някой да им подхвърли кокал — да напишат рецензия за нечий не особено успешен албум, да посетят някое от по-незначителните събития, — докато звездите на „Пейпър“ щяха да пишат за първа страница, Тери и Лион щяха да обикалят по цял свят и всеки техен материал щеше да бъде придружен със снимките им. Вече нямаше да има свое бюро, нямаше да бъде част от екипа, към който така и не се бе приобщил.

— Това е единствената работа, която искам — обясни Рей и това бе самата истина. Не можеше да си представи живота без „Пейпър“, без приятелите си, без обичайната рутина и ритуалите на рокендрола, които му донасяха спокойствие — пътуванията, прослушването на сингълите, всекидневните задължения, отвели го по места, които чувстваше като роден дом много повече от къщата, в която живееше. Обожаваше вестника, докато беше запален читател, обожаваше го и докато работеше в него като журналист. От която и страна на огледалото да погледнеше, той бе живата му кръв.

— Значи се налага да измислиш нещо по най-бързия начин — заяви Уайт, почувствал се неловко, че се държи като шеф на Ай Би Ем или друга корпорация. — Говоря за нещо, което да ми свърши работа.

В този момент Лион Пек се втурна в кабинета на главния.

— Трябва да ви прочета нещо — обясни задъхан той. — Много се извинявам… няма да ви отнема много време.

Уайт и Рей го зяпнаха.

— Ти не знаеш ли, че се чука? — сопна се Уайт. — Каква е тази тъпа шапка?

— Нацистите пак нахлуват — избъбри Лион и подръпна притеснен меката шапка. — Затова не трябва да се занимаваме чак толкова с буржоазните условности, по-важното е да намерим начин да ги спрем. — Той прочисти гърлото си и зачете от броя на „Сънди Телеграф“, който носеше: — „Този наистина обезпокояващ факт, потвърден от главните политически партии, сочи, че все повече хора се присъединяват към групировки, които вярват, че политиката трябва да бъде пренесена на улицата.“

— Е, и? — попита Уайт.

Очите на Лион искряха от вълнение.

— Шефе, бях там в събота. Погледни, погледни — настоя той и посочи синината под окото си. — Погледни какво ми направиха.

— Нищо ти няма — сряза го Уайт. Рей забеляза, че редакторът се държи много по-рязко с Лион, отколкото с него. Само че Лион не беше хлапе, когато постъпи на работа в „Пейпър“.

— Нека да напиша нещо по въпроса — помоли той. — Дай ми първа страница следващата седмица. Хитлер сам е казвал, че ако са го смачкали, докато е бил още малък, нямало да успее.

— Тези типове не са нищо повече от развилняла се група скинари — отсече Уайт, дръпна „Сънди Телеграф“ от ръцете на Лион и погледна тълпата с развети знамена на снимката. — Без карта няма да намерят и собствените си задници, камо ли да тръгнат да окупират Полша. — Сетне му подаде обратно вестника. — Елвис Костело е на първа страница следващата седмица. — Уайт се замисли. — Добре де, напиши 500 думи за Луишам. Някой ходил ли е на тази демонстрация?

Лион се усмихна.

— Шефе, предполагам, че не ме питаш за хилядите антифашисти, нали? Става дума за рок звезди. Говорим за рок звезди с будно съзнание.

Уайт изви очи.

— Говорим за име, познато на читателите ни.

— Няма такива. Прекалено заети са били с фотосесии и да си оправят зъбите, вместо да се борят против фашизма. Чух обаче, че Джон Ленън бил тук.

Рей зяпна. Втренчи се в Лион, неспособен да повярва на думите му.

— Ленън е в Ню Йорк — заяви той. — В сградата „Дакота“ е, заедно с Йоко и малкия Шон.

Лион поклати глава.

— Ленън е в Лондон — настоя той. — Щял да остане само един ден. Току-що ми се обадиха от „Еми“. Не пречи да го отбележим като факт. Отбил се е на път към Япония — изкиска се Лион. — На мен ми дай Маккартни. Поне Пол е наясно, че е стар досадник, който си е изпял песента преди години. Как си представяш бийтълса Джон да бодне значката си с председателя Мао и да пристигне на следващата демонстрация? Дали още си пази баретата? И дали не е по-добре да започнем революцията без него?

— Е, той поне я е започнал без теб — прекъсна го Кевин Уайт. — Кажи, Лион, какво ще направиш за нас?

Лицето на Лион помръкна. Рей знаеше, че винаги се говори така, когато искат да те вкарат в правия път. „Какво ще напишеш за нас?“

— Ами ще поработя над материал за демонстрацията — обясни Лион. — Мислех да я нарека „Предани последователи на фашизма“. Може би…

Уайт погледна листа, оставен на бюрото му.

— Лени и „Райфенсталс“ ще бъдат в „Ред Кау“ довечера. Утре сутринта да си готов с рецензия — 800 думи.

Лион кимна.

— Значи 500 думи за борбата срещу фашизма и 800 думи за Лени и „Райфенсталс“, които преди по-малко от година се мотаеха из клуб 100, вързали ленти със свастики на ръцете. Добре.

— Ние все още сме музикален вестник, Лион.

Лион се разсмя.

— Точно така. Ще вдигнем зашеметяващ купон, докато Рим гори.

— Добрият журналист е в състояние да пише за всичко. Погледни статията на баща си, излязла тази сутрин. Видя ли я? — обърна се Уайт към Рей. — Материалът е за студената война — има ли нещо по-досадно и отегчително от студената война?

— Не съм — отрони Рей, все още потънал в мисли за Джон Ленън. Знаеше, че бащата на Лион списва колонка за либерален вестник. Беше един от малцината журналисти на Флийт Стрийт, когото четяха и уважаваха в „Пейпър“.

— Става въпрос за упадъка на Великобритания като империална сила — обърна се Уайт към Рей. — Едно време сме участвали във войни, за да се борим за свободата. Ето че сега се впускаме във война, без да знаем защо. Страхотно. — Той поклати глава. — Наистина страхотно. Да му кажеш, че статията страшно ми е харесала.

— Много е сложно — отвърна Лион и отстъпи към вратата.

— Защо? — учуди се Уайт.

— Аз не говоря с него.

За момент настъпи мълчание. Лион срещна погледа на Рей и извърна очи.

— Така ли? — попита Уайт. — Добре.

Лион затвори вратата след себе си. Рей усети, че главният редактор на „Пейпър“ го наблюдава.

— Кажи сега — обади се Уайт. — Ще успееш ли да се добереш до Джон Ленън?

Рей си пое рязко дъх и усети как по лицето му избиват капки пот.

— Да ти осигуря Джон Ленън ли? На кого да се обадя? Как да ти осигуря Джон Ленън?

Уайт се разсмя.

— Няма да се обаждаш. Просто няма на кого. Нито на журналисти, нито на агенти. От „Еми“ не могат да ти помогнат, защото става въпрос за частно пътуване. Трябва сам да го намериш. След това ще поговориш с него. Ще го направиш като опитен репортер. Като истински журналист. Като бащата на Лион. Нищо повече. Смяташ ли, че можеш да се справиш?

Рей копнееше да каже на Джон Ленън толкова много неща, че сигурно нямаше да успее да продума, ако изобщо успееше да го открие сред десетте милиона под залеза.

— Не знам — призна той.

— Ако го откриеш — каза Уайт и кръвта му забумтя във вените, разпалвайки журналистическите му инстинкти, — ще го сложим на първа страница. Ексклузивно за цял свят: „Джон проговаря!“

— Ами снимки?

Уайт го погледна раздразнен и отчаян.

— Не и какъвто е Ленън в момента — сигурно вече е чукнал четирийсетака! Не става. Ще използваме някоя снимка от архивите. Какъвто беше едно време в Хамбург — с къса коса и кожено яке, кльощав и блед. Нали си го виждал как изглеждаше тогава?

Рей се замисли.

— Точно като… абе както трябва да е сега.

— Именно! Съвсем в стила на 1977 година. Типичен представител на 1977 година. „Бийтълс“, каквито бяха в Хамбург, изглеждат съвсем в стила на нашето време. Знаеш ли, че са били на спийд? Още отсега си представям първа страница: „Поредният младок в кожено яке, поел един Господ знае накъде…“

— Ама нали Лион каза, че утре си тръгвал!

Уайт стовари юмрук върху бюрото.

— Я стига, Рей. Ти журналист ли си… или най-обикновен фен?

Рей имаше нужда от време, за да помисли. Нямаше представа дали е истински журналист и дали някога ще стане. Как би могъл да разбере? Кой да предположи, че страстта му към музиката ще се превърне в работа? Като момче пишеше за музиката, защото темата бе по-интересна от останалите въпроси, които се разискваха в училищния вестник, защото ако отидеше да подрежда стока по рафтовете на местния супермаркет, нямаше да получава безплатно плочи.

— Не знам какво да кажа — отвърна той.

Само че Кевин Уайт вече не го слушаше. Редакторът бе впил очи във вратата и Рей проследи погледа му. От другата страна на правоъгълното стъкло го чакаха за среща костюмирани мъже. Те бяха от администрацията, от управата, плешиви стари досадници с вратовръзки и бръчки, които приличаха на бащите им. Изчакваха Уайт да приключи разговора си с Рей. Понякога на редактора му се налагаше да уточни с тях разни неща. Веднъж един от чистачите открил хлебарки в кошче за боклук и костюмарите защъкаха навсякъде в прединфарктно състояние. Уайт успя да се оправи. Беше невероятен редактор. Рей не искаше да го разочарова.

— Ще се постарая — заяви той. — Само че не знам дали съм истински журналист, или просто човек, който много обича музиката.

Кевин Уайт се изправи. Време бе отново да се срещне с костюмарите.

— Тогава гледай да разбереш — прикани го редакторът.

 

 

Лион беше заминал нанякъде. Тери бе на бюрото си, поклащаше крака и прелистваше броя на „Пейпър“ от миналата седмица, който Мисти му бе донесла на летището.

— Точно това ти трябва, Рей — посочи той. — „Ново! Потник «Гринго». Осигурете си оригинален потник «Гринго» — това е новият стил“. Страшно ще ти отива, да знаеш!

Рей се стовари на един стол и втренчи поглед пред себе си. Тери дори не забеляза. Той страшно се забавляваше с обявите в „Пейпър“, които бяха поне с една година изостанали от модата. Докато хлапетата по улиците се опитваха да заприличат на Джони Ротън, манекените в обявите изглеждаха като герои от сериала „Джейсън Кинг“.

— „Хипарски рисувани клош панталони — все още само за 2,80 лири… Мокасини — изберете си високи или подплатени.“

Според обявите читателите на „Пейпър“ се обличаха по абсолютно същия начин както и през последните десет години — дънки клош, рошави кожуси, тънки памучни блузи и, разбира се, задължителната тениска с някой забавен надпис. Понякога имаше чувството, че „Пейпър“ не може да съществува без тениските със закачливи надписи.

„Задуших се в задушевна атмосфера“. „Лягай бързо, мисля, че те обичам“. „Сексапил — раздава се безплатно“. Оставаше вечната класика с гъските, които се чукаха в полет — две гъски от анимационен сериал се съвкупяваха някъде под небето, мъжкият изглеждаше невероятно доволен, а женската имаше притеснен вид.

Тери се облегна назад, усмихна се на себе си и отпусна глава на снимката, откъсната от взета от библиотеката книга, а след това залепена на стената — Олга Корбут, усмихната прелъстително, наведена над един килим. След олимпийските игри миналата година мнозина симпатизираха на румънката Надя Команечи, въпреки това Тери предпочиташе Олга.

Всеки от тях си имаше своя стена, която гледаше към съответното бюро и поставената отгоре червена пишеща машина „Оливети Валънтайн“. На стената на Тери бяха залепени банди и момичета — цветни лъскави рекламни снимки на „Ню Йорк Долс“, „Клаш“ и „Секс Пистълс“ и снимки, изрязани от списания — Деби Хари в малка черна рокля, Джейн Фонда в „Барбарела“, а също и Олга Корбут на олимпийските игри в Мюнхен.

Стената на Лион бе най-артистична — беше подредил любимите си банди, снимките бяха почти скрити от заглавията, изрязани от вестници, а най-отгоре бе лепнал рекламни надписи. Звукозаписна компания, която представяше английската пънк банда „Бъзкокс“, беше пуснала новината за смъртта на Мао Дзедун по диагонал на обложката, докато пожълтяващата снимка от „Таймс“ с ковчега на генерал Франко бе освежена от обява за новия сингъл на „Онли Уанс“. А пък когато Рей се завъртя на стола си, за да извади касетофона, усети, че Джон Ленън го гледа от снимката.

Имаше и поизмачкани снимки на Джони Мичъл, Дилън и Нийл Янг, но стената на Рей бе като храм на Ленън. Започналият самостоятелна кариера бийтълс бе в бял костюм и очила с кръгли рамки, а Йоко го стискаше под ръка. На друга Джон тъкмо бе започнал да си пуска коса, явно бе от златния междинен период на „Револвер“ и „Гумена душа“. На следващата бе ухиленият Джон по време на разгорялата се мания по „Бийтълс“, наконтен в костюм, застанал редом до останалите момчета. Имаше и снимка на облечения в кожено яке Джон в Хамбург, наперен и сексапилен като Джеймс Дийн, прекалено суетен, за да си сложи очилата…

Проклетият противен касетофон!

Проблемът бе, че една от шпулите се беше изкривила. Сигурно бе станало, докато вадеше касетата след интервюто с Фил Лайнът, когато бе изпил повечко коктейли с водка, замаян от половин цигара трева. Затова сега шпулата описваше неправилен кръг, вместо да стои права. Не можеше да поднесе подобна гадост пред Джон Ленън.

Тери се изкиска.

— Слушай да ти прочета нещо — обади се той. — Две момичета се опитват да пуснат петиция, за да накарат „Рокси Мюзик“ да започнат отново турнета, и казват: „Рокси пак трябва да се качат на върха“.

Рей погледна през рамо и се усмихна на приятеля си. Кратките обяви бяха различно царство, в което се издирваха музиканти, хората се опитваха да си осигурят плочи, да си намерят гаджета, търсеха съвършен свят, призивите на „Грийнпийс“ и „Спасете китовете“ бяха отпечатани непосредствено до предложенията за бродирани и рисувани дънки клош и потници.

Рей забеляза, че макар смехът на Тери да звучеше подигравателно, в него се прокрадваха нотки на обич.

Това си бе техният вестник. Бе тяхното творение, тяхната ниша. А скоро щяха да му посочат вратата. Не знаеше дали ще може да го понесе.

— „Специално за колекционери на значки“ — продължи Тери, ала след това вдигна глава и погледна Рей. — На тебе пък какво ти е?

— Нищо. — Когато човек е расъл сред братя, се научава да не им се дава и да отвръща по начина, по който те се отнасят с него. — А на теб к’во ти е?

Рей обърна гръб на Тери, наведе се над бюрото и се опита да оправи изкривената шпулка на касетофона, а косата му падна пред лицето, така че приятелят му да не забележи паниката и болката, избликнали в очите.