Тони Парсънс
Краят на нощта (2)

2.

Докато Мисти шофираше форда „Капри“ на баща си по „Уестуей“ към града, Тери отпусна нежно дясната си ръка върху бедрото й и усети бликащата изпод бялата рокля топлина. Запита се лениво на кого ли ще приличат децата им и както всеки път, когато я погледнеше, усети познатата приятна тръпка.

Мисти бе на деветнайсет — три години по-млада от Тери — и макар да бяха израснали на няколко километра един от друг, той ясно усещаше, че са от различни светове. По-точно казано, от различни планети, не просто от различни части на ширналия се Лондон. Хората от семейството на Мисти отглеждаха и яздеха коне, а семейството на Тери залагаше за тях.

Той бе роден в апартамент под наем над месарски магазин, докато тя бе израснала в къща, пълна с книги, детството й бе прекарано в клубове с понита и в частни училища, нейният старец бе някакъв надут адвокат — затова и имаха пари. Тя не приказваше много по този въпрос, но то и не беше за хвалба през лятото на 1977 година.

Не бе нужно да му казва. Тери сам усещаше колко са различни. Тя знаеше накъде ще я отведе бъдещето, а той очакваше да бъде захвърлен обратно там, откъдето се бе измъкнал. Е, вече не беше толкова зле, колкото в началото. Не му вървеше накриво като през първите дни в „Пейпър“. Но и едва ли имаше нещо, което да е толкова кофти.

Лицето му пламваше всеки път, когато си спомнеше за преживените унижения. Дори сега, след като вече си имаше гадже като Мисти и приятел като Даг Уд, а последният му материал бе на първа страница, мисълта за онзи отдавна отминал ден го накара да се свие.

Тери и досега не бе преглътнал срама — опита се да върне плоча за прослушване. Един от по-старите му даде албум, останал вече месец, от който никой не се интересуваше, посочи му стаята за прослушване и го остави да се оправя както знае. Когато Тери приключи, когато бе готов с тристата думи остроумен коментар за бандата „Би Боп Делукс“, той се върна при старите и понечи да им върне албума. Какъв смях падна само! А на него лицето му пламна.

Знаеше, че една от причините да го вземат на работа бе видът му — излъчването като на Марлон Брандо в „На кея“ отново бе дошло на мода. Музиката също трябваше да е яка. А ето че още през първите часове след постъпването си той стискаше плочата на „Би Боп Делукс“, почервенял като рак и с насълзени очи. Нямаше да обърне внимание на смеха им, ако бяха хора, които не означаваха нищо за него, но това бяха журналистите, на чиито материали се бе възхищавал години наред. И сега всички те се превиваха от смях. Смееха се на него. Намираха го за смешен.

Бе мечтал за тази работа и имаше чувството, че е попаднал точно на мястото си. Тъй като отчаяно търсеха нови журналисти, които да отразяват новата музика, от „Пейпър“ бяха отговорили на внимателно написаните разсъждения на Тери за „Роден да бяга“, забелвани и поправяни многократно, а също и рецензията за пънк бандата „Демд“ в клуб 100, най-старото заведение за жива музика в Лондон (Брус Спрингстийн и Рат Скабис — свежа, комбинация от старата и новата школа). Бяха го поканили в редакцията и там се запозна с Кевин Уайт, бивш редактор на страниците за мода, създател на „Пейпър“. Уайт остана приятно изненадан и доста впечатлен, че младежът вече бе гледал на живо някои от бандите, допадна му и как изглеждаше в евтиното кожено яке — за късмет интервюто за работа се проведе непосредствено след края на нощната смяна на Тери във фабриката за джин, така че той имаше модния занемарен вид.

Взеха го на стаж и му възложиха да пише за новата музика, с която нито един от журналистите в редакцията не желаеше да се занимава, защото не я харесваха. Оказа се, че да получи назначение е леката част.

Едно време Тери имаше гадже, което скъса с него пред едно от заведенията на веригата за хамбургери „Уимпи“, затова беше решил, че жените са му ясни. Веднъж се случи да изпуши цигара с трева, която приличаше повече на „Ротманс“ кинг сайз, отколкото на специална ганджа, и той реши, че наркотиците са му ясни. Заряза училището веднага щом си намери работа в местната фабрика за джин — това бе временно решение, докато станеше известен по цял свят журналист, — затова беше убеден, че знае всичко за истинския свят. Скоро Тери разбра, че не знае абсолютно нищо.

И така се стигна до онзи ужасен първи ден. Нямаше представа какво да каже — младият мъж, който открай време обичаше думите, като че бе загубил дар слово. Не можеше да говори като по-старите — та те описваха всичко с циничен присмех, с иронична подигравка, която ги издигаше над останалата част от света. Той имаше чувството, че може да пише не по-зле от който и да е от тях — с изключение, разбира се, на великия Скип Джоунс, — но проблемът бе, че не познаваше правилата. Откъде можеше да знае, че човек може да задържи рецензираната плоча? До този ден бе спестявал, за да си позволи музиката, която харесваше.

Струваше му се, че останалите разговарят на непознат за него език. Предстоеше му да наваксва много. Прекалено много. Може би дори никога нямаше да успее да навакса. И тогава видя Мисти за пръв път. И разбра, че е затънал в дълбоки води.

Един от по-старите журналисти настани Тери в офиса на Лион Пек и Рей Кийли, другите млади журналисти. Тях двамата ги нямаше — Рей беше на пресконференция на „Флийтуд Мак“ някъде в Уест Енд, а Лион бе на турнето на американския певец и китарист Нилс Лофгрен. И така, докато Тери чакаше старите кучета да му намерят някаква работа, след като приключи с „Би Боп Делукс“, той се залисваше с пишещата машина и отваряше чекмеджетата на празното си бюро. В този миг чу гласа й да обяснява нещо на фоторедактора и се качи на бюрото, за да надникне и да види коя е мацката с този страхотен самоуверен глас.

Редакцията бе разделена от сиви двуметрови паравани, за да се обособят отделни офиси. Същият лабиринт като в някоя корпорация. Ако човек се покачеше на бюрото, можеше да надникне над параваните. Забеляза я два офиса по-надолу — поразителна красавица, макар да не можеше да си обясни защо му се стори така. Май беше заради начина, по който се държеше. И тогава усети за пръв път приятната тръпка и завладяващия копнеж.

— Реших да отразя празнота и застой — обясняваше тя на фоторедактора. — Сам ще забележиш, че напомня на снимките на Джерард Маланга на Уорхол и американската банда „Велвет Ъндърграунд“.

Беше снимала „Бони М“.

Мисти и редакторът се взираха в лентата, лъскавата черна лента с малки снимчици — Тери не бе виждал подобно нещо досега, — отбелязваха с червен маркер снимките, които им допадаха, докато най-сетне се спряха на една от всичките и надраскаха кръст до нея. Също като целувка, каза си Тери, усетил, че положението е безнадеждно. Тя не бе момиче от неговата черга.

— Знам, че са абсурдни — обясняваше Мисти. — Само че, както казва Уорхол: „Всички са от пластмаса, но аз обичам пластмасата“.

В същия момент вдигна очи и срещна погледа на Тери, който се опита да се усмихне, но усмивката му се превърна в идиотско хилене. Тя се намръщи от досада и гримасата я направи още по-хубава и засили копнежа у него. В същия момент двама от по-старите журналисти нахлуха в помещението.

Втурнаха се в офиса без врата, обути в протрити дънки, косите им бяха пуснати дълги, недокоснати от промените, които Тери и всички в „Пейпър“ наблюдаваха как върлуват по улиците.

— Пушиш ли, мой човек? — попита единият.

Тери веднага скочи от бюрото, застана мирно и подаде кутия „Силк Кът“. Старите кучета се спогледаха и се подсмихнаха.

Пет минути по-късно на Тери му се искаше да потъне в земята.

Стиснал гигантска цигара с трева, той се тресеше неудържимо, по лицето му се стичаха капки пот, усещаше струйки и по гърба си, а тениската бе залепнала за кожата му. Имаше желание да полегне. Усещаше, че ще повърне. Единственото му желание бе всичко това да приключи.

Старите кучета бяха престанали да се превиват от смях, сега лицата им изразяваха загриженост. Те сякаш плуваха пред премрежения поглед на Тери. Единият издърпа цигарата от юмрука му.

— Добре ли си, мой човек?

— Тоя яко се отцепи, братче.

Бяха в сянката на огромния сив небостъргач, където се помещаваше „Пейпър“ — цял небостъргач, пълен с редакции на списания по всички теми, които съществуват на този свят, от колекциониране на марки и лов на лисици, коли, футбол и плетене, до музика. На всеки етаж имаше по три редакции — небостъргач, изникнал на пустеещ терен, превърнат в нещо като паркинг, с лице към проблясващата Темза и неугледните сиви шлепове.

— Не ми е добре — изграчи Тери. — Трябва да седна. Докато ми поразмине.

Старите кучета си заминаха и го оставиха да се оправя сам. Беше… как се казваше? Коя дума работещите в „Пейпър“ използваха цяла сутрин, когато говореха за нещо различно от обикновеното и всекидневното, като например за дамата, която разнасяше сандвичите, тъй като й бяха свършили солените кифли със сирене и домати? А, да! Тери си спомни думата. Беше сюрреалистично.

Имаше чувството, че мислите му пропадат в плаващи пясъци. В устата му се надигна кисел вкус. Притисна потната си буза към стената на небостъргача, простена и усети как високата сграда се накланя настрани. Май „сюрреалистично“ не беше най-подходящата и изразителна дума. Тери беше отровен.

В този момент пред него застана Рей Кийли.

През гъстата мъгла на ганджата, поразила го като парен чук, Тери се сети, че това е той. Рей беше нахлупил шапка „Стетсън“ също като Денис Хопър във „Волният ездач“ и определено приличаше на халюцинация, на призрак от Запада, какъвто е бил едно време, само че пренесъл се на брега на Темза.

Рей Кийли бе едва на седемнайсет, но Тери четеше материалите му от години. Всяка седмица търсеше името и снимката му в „Пейпър“ — на вид напомняше на младия Джаксън Браун, певеца идол с изразително лице, взрял се в обектива иззад водопад дълга пшениченоруса коса — хипар тийнейджър, по когото момичетата си падаха, — и завистта прииждаше на вълни, също като досаден зъбобол.

Рей бе изгряващата звезда на „Пейпър“ в средата на седемдесетте, рано възмъжал красавец, незавършил гимназия, който не спираше да се занася с Джони Мичъл, Джаксън Браун и всичко калифорнийско, все неща, които в онзи момент изглеждаха безкрайно далечни. Рей харесваше „Бийтълс“, беше страстен почитател на „Бийтълс“, въпреки че те вече бяха стара работа, въпреки че се бяха разпаднали преди цели шест години, а Джон се беше покрил някъде в сградата „Дакота“ срещу Сентрал Парк, Пол обикаляше по турнета заедно със съпругата си, Ринго се опитваше да избачка някоя плоча с ново звучене, а Джордж се бе залутал в собствена Харе Кришна.

Когато чете материалите на Рей Кийли, човек забравя за тридневната работна седмица^[1], за миньорската стачка и заринатите с боклуци улици, където щъкат плъхове. Сивото всекидневие отлиташе нанякъде, докато човек четеше впечатленията на Рей Кийли за концерта на Дилън на „Уембли“, когато се потапяше в рецензия за „Корт енд Спарк“, шестия албум на Джони Мичъл, в която авторът се опитва да постави под съмнение дори популярността на групата „Уингс“ на Пол и Линда Маккартни. Четеш написаното от Рей и имаш чувството, че отново си се върнал във вчерашния ден, че пак е лято през шейсетте и си на парти, пропуснато от всички под двайсет и пет. Забравяш за лидера на консерваторите Тед Хийт и си представяш как се любиш с Джони някъде сред дюните на плажа в Монтерей.

Само че напоследък Рей не пишеше много.

— Добре ли си? — попита той Тери с изражението на човек, който вече знае отговора.

Тери поклати безмълвно глава, обзет от чувството, че тялото му е парализирано, мозъкът му — разтопен, а езикът — набъбнал като кухненска ръкавица.

Тогава Рей направи нещо неочаквано. Прегърна го.

— Карай по-леко с тая работа — предупреди го той. — Момчетата са свикнали. Ти не си. Хайде, ела, ще те върна в офиса, преди някой да ни набройка.

— Ти откъде знаеш? — изломоти Тери. — Откъде знаеш, че съм от „Пейпър“?

Рей се ухили.

— Нали не си от „Коне и хрътки“?

Тери се изкикоти.

— Нее!

Рей го теглеше, почти го пренесе до офиса, настани го на бюрото, сипа му портокалов сок, направи му кафе и изчака търпеливо, докато треперенето престана, Тери спря да се поти и вече не му се гадеше. Рей се погрижи за него, когато старите кучета го оставиха да се въргаля на земята, и това бе благороден жест, който Тери никога нямаше да забрави. Беше се опитал да му благодари, но езикът му отказа да помръдне.

— Спокойно, мой човек — бе казал спасителят му. — Давай го по-полека.

Цялата тази сутрин хората съветваха Тери да го дава по-полека и да не се юрка. Музиката се бе променила, дори прическите, хората започваха да изоставят клош панталоните и да посягат все по-често към тесните прави дънки, но езикът им си оставаше същият като през шейсетте.

Независимо от всички промени, независимо от настъпващите разлики, на новите изразни средства им предстоеше да бъдат измислени. Старите приказки, като „слабак“ и „давай го по-полека“, „да се обичаме“, все още бяха популярни. Спокойно. Давай го по-полека.

През цялата тази първа сутрин баналните остарели думи и изрази звучаха кухи и незначителни за Тери Уорбойс. Въпреки това той успя да отправи на новия си приятел измъчена наркоманска усмивка.

И му се стори, че когато Рей Кийли изрече вече познатите думи, той ги каза искрено и чистосърдечно.

 

 

Рей влезе в къщата и щом пристъпи, го лъхна миризмата на домашно приготвена бира и чу гласа на телевизионния журналист.

— Мис Белгийско Конго е деветнайсетгодишна козметичка, която споделя, че мечтае да пътува, да сложи край на войните и да се запознае със Саша Дистел.

— Връщаш се, а? — провикна се старият, без да се помръдне от креслото пред телевизора. — На хотел се обърна тази къща…

Истина бе. Рей се отнасяше към еднофамилната къща на родителите си, разположена в предградията, също като към хотел, влизаше и излизаше, без да им се обажда, и гледаше да не се застоява. Странното бе, че се отнасяше към хотелите като към дом. Последните две вечери прекара в „Холидей Ин“ в Бирмингам и в „Травъл Лодж“ в Лестър, а на сутринта не се въздържа и оправи леглото. Сякаш си бе у дома.

Рей затича по стълбите към стаята си и завари по-малкия си брат, проснал се на леглото, да чете футболно списание.

След като пусна сака в ъгъла, Рей коленичи пред уредбата в своята половина на стаята. В тази поза приличаше на религиозен фанатик, ала пръстите му проследиха ръбовете на любимите плочи с ласкавото докосване на любовник — опитен, изпълнен с обич, грижовен, който знае какво да очаква още преди да погледне.

Плочите бяха подредени по азбучен ред. А-тата бяха малко и той не ги бе слушал години наред — Алис Купър, „Арджънт“, АББА, „Атомик Рустър“, — докато в Б-тата бяха подредени „Белият албум“, „Аби Роуд“, „Риволвър“, „Ръбър Соул“, „Лет Ит Би“, „А Хард Дейс Найт“… Б бе специално за „Бийтълс“.

Извади „Аби Роуд“ и момчетата, наредили се един след друг на пешеходната пътека, му напомниха за двайсетте песни. Рей познаваше улицата в Сейнт Джонс Уд по-добре от улицата, на която живееше.

На тротоара се виждаше паркиран бял фолксваген, любопитен минувач в далечината се взираше към тях, а отгоре бе надвиснало безоблачното лятно небе. Всеки от четиримата си имаше роля. Джордж беше в дънкови дрехи — той бе гробокопачът. Босоногият Пол бе трупът. Ринг, спретнал се в дълга черна наметка, бе погребалният агент. А облеченият в бяло Джон бе ангел.

Рей върна „Аби Роуд“ на място. Пръстът му се плъзна бавно към Д-тата — „Кръв по релсите“ на Дилан, „Хотел «Морисън»“ и „Жена от Ел Ей“ на „Дорс“, „Златният час на Донован“, „Най-доброто на Бо Дидли“ и… „За вашето удоволствие“. „За вашето удоволствие“ ли? Красивото лице на Рей се разкриви, когато погледна картонената обложка. Какво търсеше „Рокси Мюзик“ при Д-тата?

Обърна се вбесен към Роби.

Дванайсетгодишния му брат се беше проснал на леглото с брой на „Шут“. Във вторник следобед се играеха по два мача и по носа на Роби се виждаше засъхнала кал, с която приличаше на индианец, наклепал се в цветовете на войната.

— Пак ли си ми пипал плочите? — попита Рей.

— Как ли пък не, Хосе — отвърна Роби и вдигна поглед от материала за футболиста Чарли Джордж.

Вбесеният Рей премести „Рокси Мюзик“ до „Ролинг Стоунс“, където им беше мястото. След това отново се обърна към малкия си брат.

— Не ми пипай плочите, разбра ли? Ако ги пипаш — ти недей, но ако все пак ги пипаш, — поне ги връщай където им е мястото, разбра ли? Не слагай „Рокси Мюзик“ при Дилан и „Дорс“.

Роби се направи, че се прозява.

— Аз си имам мои плочи — заяви той.

Рей се изсмя.

— Да, „Любими мелодии от Дисни“ и хитовете на „Алвин Стардъст“.

Роби го изгледа обидено. Това бе жестоката истина. Имаше си само две плочи.

— За Коледа ще ми подарят „В града“. — Наскоро брат му бе гледал бандата „Джам“ в „Най-големите попхитове“. Беше любов от пръв поглед. — Мама ще ми я купи.

Рей не обърна повече внимание на брат си. Извади „Претзъл Лоджик“ на „Стийли Дан“ — със стареца, който продава закуски на мрачна снежна американска улица, — а корицата му бе позната до болка, също като стаята, която делеше с малкия си брат. Сякаш колекцията му от плочи бе истинският свят, а мястото, където живееше, бе нереален сън.

Обожаваше начина, по който албумите привличаха вниманието ти. Когато ги хванеш с две ръце, те изпълваха погледа ти и чак тогава се забелязваше истинската им красота. Замисли се за момичето от снощи, говорителката за пресата на „Букет бодлива тел“.

На заден план на корицата на „Претзъл Лоджик“ се виждаше отдалечаващо се момиче с дълга коса и клош панталони, което сигурно приличаше на Али Макгро от „Любовна история“. Запита се какъв ли е животът й, в кого е влюбена, как би могъл да се запознае с нея. Рей Кийли копнееше да си намери момиче. Когато държеше този албум, му се струваше, че прегръща момичето на обложката. Поне си представяше, че е близо до нея.

— Рей! Роби! Чаят ви е готов — провикна се майка им от долния етаж. Рей въздъхна доволно и затвори двойната обложка.

Баща му се бе отпуснал в любимото си кресло като някой султан от предградията, докато майка му пренасяше чинии с хляб и мармалад в хола. Родителите на Рей бяха неподходящи един за друг — майка му бе дребна нервна жена, която се стряскаше и плашеше от всичко, докато баща му, колкото висок, толкова и широк, огромен мъж, нахлузил пантофи, напоследък бе станал раздразнителен и избухлив.

Над новата камина — истинската я бяха развалили, за да монтират газова, която даваше вид, че вътре тлеят истински въглища, макар да се виждаше, че пламъците са само илюзия — бяха подредени снимки, поставени в сребърни рамки.

Родителите на Рей на сватбата им. Рей и двамата му братя Джон и Роби на джонка за туристи в пристанището на Хонконг — Роби съвсем малък, Рей по средата, а Джон вече наедрял — усмихнати, присвили очи заради ослепителното тропическо слънце. Баща им, ухилен гордо в леката униформа на хонконгската полиция, приличаше на преждевременно възмъжал бойскаут в късите панталонки и вълнени чорапи, които подчертаваха белотата на кокалестите му колене.

Към средата на шейсетте се появиха цветните снимки и вече никой не правеше черно-бели. Сред цветните бе осемнайсетгодишният Джон в тъмната униформа на британската армия точно преди да загине от бомба на ИРА, взривила се на провинциален път в южната част на Арма. Тази бе най-новата снимка. След нея никой не бе снимал повече.

На екрана на телевизора се виждаха млади жени в бански костюми, в сандали с високи токчета, лепнали нетрепващи усмивки, отправени към камерата, докато изпълнителят на балади, Мат Монро, нашумял през 60-те, се промъкваше сред тях и пееше „Благодаря на Бог за красавиците“.

Рей и майка му седнаха на канапето, а Роби се отпусна на пода между тях. Всички пиеха разреден портокалов ликьор, само за баща му имаше чаша мътна домашна бира, оставена в краката му.

— Изобщо не може да се сравнява някаква си слива от Бонго Бонго с английско бъбрече — обади се старият. — Просто не е честно, нали? Чернилките си имат съвсем различни стандарти за красота.

Рей изви очи. Открай време все същото, край нямаше. А разправят, че пътуването по света разширявало мирогледа. Бе повече от очевидно, че които го твърдяха, не познаваха баща му.

— Може да се оженя за чернокожа жена — заяви Рей, устата му бе пълна с мармалад от ягоди, загребан от бурканчето на „Прайд енд Робъртсън“, с усмихнат разлудувал се анимационен герой на етикета. — Внуците ти ще бъдат наполовина черни. Това минавало ли ти е през ума, татко?

Баща му се начумери.

— Децата, значи? Малките мелезчета ли? Ти помислял ли си за тях? Няма да принадлежат на никоя раса. Как ще се чувстват според теб?

— Ако живеем задружно, няма да има расизъм — отвърна Рей. — Тогава ще е все едно. Има ли още боровинки, мамо?

Това бе един от въпросите, по които не намираше общ език с баща си. Не се разбираха и за гърмящата музика, за дължината на косата му и за Джон Ленън. Май напоследък нямаше нещо, за което да са на едно мнение. Защо не познаваше поне една чернокожа, за да се ожени за нея и да докаже на баща си, че всички хора са еднакви!

— Всички сте един дол дренки — рече баща му и посочи Рей с ножа. — Да си виждал червеношийки да летят със свраките?

— Ти за сврака ли се имаш, татко? Или може би си червеношийка?

— Много е симпатична — обади се майка му. — Мис Корея. На теб коя ти харесва. Роби?

— Нито една! — отвърна Роби и се изчерви целият. Рей се изсмя. Знаеше, че брат му си пада по всичките. Не беше придирчив. Беше го чувал как шава, докато намества ръка под пижамата, когато си мислеше, че Рей спи.

— Енох, седмият от Адама, е прав — намеси се отново баща му. — Да си заминават до една.

— Ами ако са тукашни? — попита Рей и натъпка последната хапка хляб и мармалад в устата си. — Пак ли да си заминават, татко?

Докато баща му продължаваше да плюе всички, дето били един дол дренки, и разгонените кучки, Рей стана и отнесе чинията си в кухнята, а след това се качи в стаята си. Знаеше какво му трябва, както бе обзет от тъга и гняв, затова пусна „Ху“ и наду звука, колкото смееше — 5,15.

Защо да ми пука?

Защо да ми пука?

Провери дали има достатъчно пари, за да се върне до града с метрото, и се сети за нещо, което бе чул в „Пейпър“. Скип Джоунс му бе казал, че когато вземаш хероин, все едно попадаш в златен балон — неприятностите се стопяват, докато си вътре. Така се чувстваше и Рей, когато пуснеше музика. Светът просто се отдръпваше.

Само че от долния етаж прииждаше миризма на домашно приготвена бира — противната смес от горчив хмел, течен екстракт от малц и гъст сироп ферментираше в огромни метални бъчви и от изпаренията му се гадеше. Това беше проблемът, когато живееше вкъщи при родителите си.

Етажът на Рей щеше завинаги да си остане таванът на баща му.

 

 

Лион стоеше пред херметически запечатания прозорец на „Пейпър“, наблюдаваше залеза на слънцето и тълпите, които се изнизваха от небостъргача, забързани към гара „Уотърлу“, за да се приберат у дома.

Когато се убеди, че повечето са си отишли, той влезе в тоалетната и се взря в огледалото над мивката. Изчака няколко минути, чу чистача да подминава вратата и бавно си свали шапката.

Косата на Лион бе гъста, с дебел косъм, също като тел за загорели съдове, ала най-стряскащото бе, че преди няколко часа я боядиса в яркооранжево. „Есенно злато“, бе написано на кутията.

Лион се сви, сякаш някой го бе зашлевил. Нахлупи бързо шапката, стисна периферията с две ръце и я дръпна ниско над ушите. Истински кошмар. Както обикновено.

Лион ненавиждаше косата си. И тя му отвръщаше с не по-малка ненавист.

Помнеше думите от една песен на Род Стюарт, още от времето, когато Лион бе на петнайсет, а Род все още бе пръв приятел с британския журналист и радиоводещ Джон Пийл, и се правеше на герой на работническата класа — риташе футбол в „Най-големите попхитове“, даваше вид на човек, кривнал към игрището направо от улицата, но това беше преди да започне да си пада по твърдите сламени шапки и костюмите, по скъпите руси гаджета и лампите в стил арт деко, преди всичките му почитатели да започнат да се преструват, че открай време не са го харесвали.

Помнеше първите думи от първата песен на албума „Всяка снимка си има история“ — онези думи, в които се римуваха „огледало“ и „недогледало“. Лион имаше чувството, че песента е писана за него.

Знаеше, че му предстоят битки. Разделителната линия започваше да се губи, а фашистите набираха сили. Не ставаше въпрос за ограничените лаладжии, за всички онези като Алф Гарнет, героя от комедията „Докато смъртта ни раздели“, които се бяха проснали на диваните вкъщи и не спираха да мелят, а за истинските фашисти, прицелили се в евреите, решени да изкоренят пакистанците в тази страна и да се справят веднъж и завинаги с тях. С всеки изминал ден ставаха все по-нагли, привличаха нови хора към редиците си, омразата им набъбваше като вирус. Лион видя разкривените им лица в Луишам, дръзките им нацистки викове звучаха в ушите му, тогава успя да надникне в душите им. Те не носеха никаква светлина и радост, мечтаеха за репатриране, правеха планове за построяването на нови пещи на смъртта.

Как, по дяволите, запита се Лион, бе възможно той все още да се притеснява за косата си? Когато си на барикадите, не ти трябва специална прическа.

Прехвърли през рамо чантата за плочи. Вътре бе последното издание на любимото му списание „Ред Мист“. Според Лион бе прекалено ценно, за да се подмята из офиса. Някой можеше да го открадне.

Списанието — преснимани на ксерокс статии за радикалната политика, мнения за новата музика и сведения за остро критикуваните прийоми на похитители, скачени набързо една за друга — беше осигурило на Лион работата му в „Пейпър“ преди осемнайсет месеца, вероятно защото бе навяло на някои от по-старите в редакцията спомени за бурната им младост. Само че в офиса се понесоха въздишки, хората извиваха очи към тавана, когато Лион се опита да им продаде „Ред Мист“ и започна да настоява, че трябва да включат повече материали за политика, отколкото за шоу бизнес.

— Ние сме музикален вестник, приятел — повтаряха му те всеки ден, сякаш музиката можеше да бъде откъсната от ставащото на улицата, сякаш не бе нищо повече от детска площадка, предназначена единствено за забавление.

Лион бе убеден, че новата музика може да бъде впрегната като сила за постигането на социални промени. Огънят все още гореше. Публиката просто трябваше да се осъзнае и да промени коренно нещата. А пък някой трябваше да покаже пътя на музикантите. Май излизаше, че всичко трябва да се промени.

Повечето от новите групи не я разбираха тази работа. Всички те мечтаеха за старите познати неща — сексуална свобода, неограничено количество бял прашец за смъркане и по възможност да се пльоснат с все ролс-ройса в плувния басейн. Мислеха си, че антинацизмът е някое готино ново име, което да пробутат по време на интервютата като част от обичайните надувки, но истината бе, че са празноглави и кухи също като Мик Джагър през шейсетте, когато си бе направил труд да се включи в демонстрацията против войната във Виетнам и придружи недоволните чак до Гроувнър Скуеър.

Лион обаче знаеше, че всичко това е истинско. Лейбъристкото правителство нямаше да властва вечно. Министър-председателят Джим Калахан нямаше да се задържи още дълго. Какво щеше да стане тогава? Сигурно щяха да започнат сблъсъци по улиците, реши Лион. Борба. Гражданско недоволство. Нови размирици. Прочетете си учебниците по история, помисли си той. Попитайте певеца Дж. П. Тейлър, защитник на природната среда. Не виждате ли какво ще се случи, когато центърът е прекалено слаб, за да издържи? Всеки ден ще има по един нов Луишам.

А когато всичко приключеше, от пепелищата щеше да се надигне един по-добър свят, в който расизмът щеше да бъде смачкан, а косата на Лион щеше да му се подчинява.