Тони Парсънс
Краят на нощта (15)

15.

Тери се втурна в стаята за прослушване, за да съобщи клюките на Скип — че ще става баща, че младият ти живот може да се промени за една нощ, че отмъщението е чудесно блюдо, особено когато се сервира с разслабителни.

Вместо Скип, той откри Мисти да пие чай от автомата заедно с висока госпожа на средна възраст. Жената му се стори мила и красива и Тери се запита дали не я виждал някъде.

— Това е майката на Скип — представи я Мисти и погледна съчувствено жената. — Скип… той… Скип не е много добре.

Тери поклати глава, нищо не разбираше. Това все още бяха дните, когато бе убеден, че всички ще живеят вечно.

— Какво му се е случило?

— В болница е — отвърна Мисти. — Мислят, че е получил удар.

Жената наведе глава над пластмасовата чашка чай. Тери впери недоумяващ поглед в Мисти. Нямаше представа какви ги говори. Не разбираше абсолютно нищо.

— Удар ли? Какъв удар… нещо като инфаркт ли?

Мисти си пое дълбоко дъх.

— Хората от линейката казаха, че бил мозъчен кръвоизлив — обясни тя. — От изтъняло място на артерия кръвта навлиза в мозъка. Ако оцелее през първите две седмици, има шанс да се оправи.

Тери пристъпи към тях, но така и не намери думи. Беше шокиран от факта, че Скип има майка. Мисълта, че неговият герой, приятелят му ще умре, бе невъобразима.

Как е възможно тялото ти да те предаде по такъв начин? Как е възможно да се случи без предупреждение? Къде беше справедливостта? На кого да се оплачеш?

— Нямаше да съм тук, ако не беше Скип — каза той и думите му прозвучаха жалки и неподходящи, неспособни да изразят чувствата му. На кого му пукаше дали е тук или не? Кой се интересуваше? Въпреки това жената се усмихна и кимна.

— Шефът иска да те види — съобщи Мисти. — И двамата.

Тери се обърна и видя Лион на вратата, пребледнял от шок и недоспиване. Едното му око бе полупритворено и посиняло. На челото му бе засъхнала кръв. А косата му бе златно руса.

Тери хвана ръката на Лион и излезе от стаята за прослушване. Погледна угрижено приятеля си.

— За Бога, Лион, какво ти се е случило?

— Ходих да танцувам — гласеше отговорът и Тери се усмихна. Побутна приятеля си и усети как лудешки, напълно неподходящ смях започва да бълбука в гърлото му.

— Ходил си да танцуваш, така ли?

— Да, наистина ходих да танцувам. — Лион се усмихваше.

— Да не би „псетата“ да са те спипали?

Усмивката на Лион стана още по-широка.

— Не, бандюгите на Тед ги спипаха.

Тери кимна доволно.

— Ами Скип? Какво ще стане със Скип?

— Не знам — просълзи се Лион. Тери постави ръка на рамото му.

— Скип ще се оправи — увери го той. — Трябва да се оправи. Той е едва на… на колко години е Скип?

Лион наведе глава и на Тери му се стори, че приятелят му не мисли за въпроса, а за статиите, които всички бяха чели още от деца — Скип Джоунс им бе разказвал за приключенията си с Кийт Ричардс, Иги Поп, Даг Уд, Лу Рийд, Джими Пейдж и „Ню Йорк Долс“, бяха чели всяка дума от мъдростта, която Скип бе трупал, бяха се учили как се разкъсват претенциозните, как издигат на пиедестал добрите попадения с премерени незабравими думи. Тери наблюдаваше как Лион мисли за Скип и знаеше, че Скип е по-добър журналист и писател, отколкото той някога ще бъде.

— На двайсет и пет е — отвърна Лион.

Извървяха краткото разстояние до кабинета на Кевин Уайт. Редакторът гледаше през прозореца към трафика по реката. Зад него бе застанал Рей. И двамата се обърнаха, когато Тери почука на отворената врата. Уайт им махна да влязат, Рей се усмихна и чак когато влязоха, Тери си спомни, че тримата са били заедно за последно, когато се криеха от бандата на Тед в полуразрушената сграда. Сякаш бе преди цял един живот.

— Шефе, ние тримата ще отскочим до болницата — заяви Тери. — Трябва да видим Скип.

Уайт поклати нетърпеливо глава.

— Не се тревожете за Скип — каза той. — За Скип се грижат добре. Той ще се оправи. А нас ни чака един важен брой.

— Важен брой ли? — попита Тери. — Какъв важен брой? Скип е в болница с церебрален… каквото там беше онова, а ти говориш за важен брой.

Уайт не отговори, просто ги погледна и остави тишината да завладее стаята. Когато заговори, гласът му бе съвсем тих.

— Вие, момчета, май надраснахте тийнейджърската бунтарска възраст? — Погледна Тери, сякаш бе някой мазен чиновник, излегнал се на плажа в Брайтън на националния празник. — Чух какво си натворил в хотел „Бланк“. — Тери мълчеше, но нещо в очите на Уайт го накара да сведе поглед. Никак не му беше приятно, когато Уайт му беше ядосан. Гласът на главния редактор омекна. — В бъдеще не желая да намесваш личните си проблеми в работата. Ясно ли е?

Тери кимна.

— Добре.

Уайт насочи вниманието си към Лион.

— Един Господ знае къде си бил ти снощи.

— Ходих да танцувам — отвърна Лион, но по лицето на главния не се появи и следа от усмивка.

— Я се виж на какво приличаш — поклати глава Уайт.

— Ама нали трябва да сме диви — защити се Лион. — Нали сме вестник за рокендрол. — Усети, че аргументът му си го бива. — Мислех… мислех, че това е цялата работа.

Тери забеляза, че бюрото на Уайт е покрито със снимки на младия Елвис Пресли. За пръв път забеляза, че Елвис е бил красив.

— Да не би да мислиш, че това е най-важното, Лион? — попита Уайт. — Да идваш на работа във вид, все едно не си спал цяла нощ и си се заиграл сред трафика? Веднъж е допустимо. Рокендролът е за младите и дивите, но до едно време. Вижте се и двамата — кимна той към Лион и Тери. — Просто си търсите извинение, за да не пораснете.

— А какво стана с анархията? — обади се Лион.

— Ами да — съгласи се Тери, защото искаше да подкрепи приятеля си, макар да рискуваше да си навлече гнева на редактора. — Мислех, че анархията е ярост.

Уайт просто се усмихна.

— Не ме карайте да се смея — отвърна той. — Ако Джони Ротън бе истински анархист, щеше да виси в някой бар във Финсбъри Парк, забол палец в задника си. Нямаше да подписва договор с Ричард Брансън. — Главният поклати отчаяно глава. Беше почти на трийсет и бе уморен от подобни простотии. Тери веднага разбра. Беше му омръзнало да спори с тях.

— Вие, момчета, трябва да решите дали ще се отнасяте сериозно към работата си тук, или ще се правите на аматьори веселяци. Защото в музикалната индустрия вече няма място за веселяци аматьори. Ако това са намеренията ви, вървете да правите собствено списание.

— Шефе, говориш като някой стар бизнесмен — прошепна Лион. Не искаше да се кара с Уайт. Обичаше го. — Знам, че в теб има още нещо. Знам, че обичаш музиката. Знам, че обичаш „Пейпър“. Сигурен съм. — Лион се усмихна победоносно. — И ти си същият като нас.

— Времената се промениха — каза Уайт и Тери забеляза, че редакторът изглежда по-уморен от тях. — Вече не сме на крачка зад алтернативната преса. Тук става въпрос за бизнес. Свързани сме с рекламодатели, с управлението на вестника, с абонати — все неща като за големи. Снощи бяха тук, говоря за проклетите костюмари, дето се оплакват, че тук се вземали наркотици, че музиката дънела, че журналистите се вихрели като рокаджии. Оплакваха се от вас, момчета. Не съществува такова нещо като безплатно забавление. Вече не съществува. Затова, когато се оправи, Скип ще трябва да излезе в дълъг отпуск.

Тримата бяха удивени.

— Скип няма ли да се върне? — попита Тери.

— Има нужда от почивка — обясни Уайт. — От много дълга почивка. — Тери и Лион се спогледаха. Рей остави косата си да падне и да закрие лицето. — Знам, че обичате Скип. Аз също го обичам. Разбира се, че го обичам. Кой му осигури първата истинска работа? Кой го остави на работа, когато плашеше до смърт дъртачките от „Кънтри Метърс“? Само че Скип не може да продължава вечно така. Той се опитва да върви по стъпките на Кийт Ричардс. Друса се в стаята за прослушване. Да не би да си въобразявате, че костюмарите не забелязват подобни неща?

— Не мога да повярвам, че Скип няма да бъде сред нас — промълви Тери и погледна Рей. Само че изражението на Рей не издаваше нищо. Сякаш главният вече му бе обяснил всичко. Тери наблюдаваше как приятелят му отметна косата от лицето си.

— Знаете ли какво ще стане в най-скоро време? — попита Уайт. — Ще навлезем в осемдесетте. Само си помислете. — Тери се замисли. Така и не успя да си представи осемдесетте. Те бяха твърде далече от съзнанието му. Уайт се ухили като малоумник, щастлив за пръв път, и насочи пръст към Рей. — Можете ли да познаете кого е интервюирал?

Тери и Лион се обърнаха към Рей и в следващия момент скочиха, потупаха го по гърба, засмяха се заедно и го поздравиха.

— Рей ще пише за Ленън в новия брой — поясни Уайт. — Тери, ти какво ще напишеш?

На Тери му трябваше време. Дори не се бе замислял какво ще подготви за новия брой.

— Мислех да подхвана Били Блицън. Ще го…

— Забрави тая работа — прекъсна го Уайт. — Той е бита карта. На всички им е писнало от благородния надрусан тип. Той е изпята песен, а музиката му не струва. Ще ти кажа какво да направиш — тази седмица ще се заемеш със сингълите, а следващата заминаваш за Шефийлд. „Сюър Ратс“ са тръгнали на турне. Вземи и Мисти. Кажи й да снима как „псетата“ пощръкляват и размазват всичко наоколо.

Тери не каза нищо, но по изражението му пролича. Беше ясно какво е отношението му и към „Сюър Ратс“, и към „Псетата на Дагънам“, и към присъствието на Мисти в близост с подобни откачени типове.

Уайт кимна, сякаш бе съгласен с него.

— Ако искаш, ще намеря друг — предложи равнодушно той.

Тери разбра, че времето, когато пишеше за приятели, е свършило.

— Не, ще го направя — съгласи се той.

— Добре — кимна Уайт.

— Ами аз? — попита Лион.

Уайт се зарови сред листата на бюрото. Лион веднага позна материала си.

— Лени и „Райфенсталс“ в „Ред Кау“ — прочете Уайт и кимна замислен. — Добро ли беше представянето?

Лион сви рамене.

— Нищо по-различно от обикновено. „Крафтверк“ за малоумници. Всичко е в статията, шефе. Не са за мен тия.

— Много добра статия, Лион — отбеляза Уайт. — Забавна, обидна… точно каквато трябва да бъде. Освен това си я представил навреме. Браво.

Лион грейна. Една похвална дума от Кевин Уайт бе достатъчна, за да го развесели.

— Благодаря, шефе.

— Само че представяне изобщо не е имало — продължи Уайт и Лион усети как сърцето му се свива. — Лени се е обадила, че е болна. Вчера са й вадили нерв. — Редакторът хвърли материала в кошчето за боклук и избърса ръце. Погледна Лион. — Снощи не са свирили в „Ред Кау“.

Рей и Тери погледнаха Лион и усетиха, че единственият шум в стаята е дишането им. Знаеха, че нямат право да се обаждат в негова защита. В редакцията на „Пейпър“ можеш да си позволиш да правиш почти всичко, което ти се прииска. Но да пишеш рецензия за представяне, което изобщо не се е състояло, и да те хванат, тогава незабавно опразваш бюрото си.

А след това си заминаваш завинаги.

— Съжалявам, Лион — продължи тъжно Уайт. — Писал си много добри статии за нас. Ще ти дам добри препоръки.

Тери прегърна Лион, но не каза и дума. Видя как очите на приятеля му се пълнят със сълзи и стисна здраво рамото му. Забеляза и шока по лицето на Рей. Лион наведе глава.

На вратата се почука. Слабо момче с червен бретон, климнал над огромни гримирани очи, се плъзна в стаята с наръч листа. — Беше по-млад от всички. По-млад дори от Рей.

— Статията, дето я поискахте — усмихна се ведро на Уайт. — Влиянието на Берлин върху Бауи и влиянието на Бауи върху всички останали.

След тези думи изрисуваният младок се изниза. Тери зяпна редактора.

— Кой, по дяволите, беше този дребен мазник? — попита.

— Новото момче — отвърна главният.

 

 

Тримата седнаха в „Треви“, пиха чаша след чаша чай, а Тери и Рей поглеждаха крадешком Лион и не знаеха какво да кажат. Когато някой помръднеше крак, веднага подпираше кашона с всички вещи на Лион. Подобно развитие дори не им бе минавало през ума. Не бяха и предполагали, че един ден ще дойде краят.

Лион знаеше, че трябва да каже нещо. Все едно че бе в „Голдмайн“, когато Елвис почина и последваха възторжените викове. Просто трябваше да каже нещо. Зачуди се откъде се появи това желание да каже нещо. Запита се дали не го бе наследил от баща си.

— Аз просто… нали знаете — заекна той. — Просто исках да кажа… беше страхотно. — Очите му отново се напълниха със сълзи. — Това бе най-хубавото време от живота ми. Докато бях в „Пейпър“ и работех с вас двамата…

Рей прехапа устни и забоде поглед в чая. Тери стовари длан върху масата и погледна вбесен Лион.

— Глупости — заяви гневно той. — Не пробутвай тези простотии в стила на Вира Лин, че ще се видим отново — това не променя нещата, Лион, — като си отидеш. Това исках да кажа. — Тери подсмъркна и избърса очи с мръсните си пръсти. — Вие знаете ли какво ще бъде днес? — Усмихна се диво. — Днес ще бъде най-страхотният ни ден. Най-страхотният ден.

Отпи глътка чай и сподели с тях плана си. След малко Рей, а накрая и Лион се присъединиха към него. Не изпитваха нужда да говорят, ала бе очевидно — нямаше да допуснат уволнението на Лион да сложи край на последното изключително приятелство в живота им.

Щяха да прекарат сутринта в „Раф Трейд“, да огледат новите плочи, любителските списания и да поговорят с двамата собственици за новата музика. Следобеда можеха да отскочат до „Рихърсъл Рихърсъл“ в Камдън Таун, където всички познаваха Тери, където или „Събуей Сект“, или „Клаш“ щяха да репетират и всички щяха да говорят едновременно за музика, политика и момичета, щяха да се карат и заяждат заради различните банди и останалите музикални вестници, щеше да има спийд и цигари с трева за онези, които искаха, тъмно пиво и обикновена бира, и щяха да имат чувството, че са още в началото. По някое време можеха дори да похапнат, за да наваксат пропуснатото. На свечеряване щяха да се чувстват върховно.

Тери разтвори „Пейпър“ на страницата за жива музика. Погледна Лион и двамата си размениха усмивки. Тери го побутна и се разсмя.

— Погледни ги само — посочи той.

Даг Уд бе в „Рейнбоу“ във Финсбъри Парк. Щеше да се получи доста интересно, особено ако Даг си бе запазил разслабителните на Скип за шоуто. Елвис Костело беше в „Нашвил Рум“ на ъгъла на Кромуел Роуд и Норт Енд Роуд, където билетите бяха по една лира. Еди и „Хот Родс“ бяха в „Марке“ — по една лира вход, лира и двайсет за членове. „Слотър“ и „Догс“ бяха в „Рокси“ на Нийл Стрийт 41–43, Ковънт Гардън, а подгряващи щяха да са „Варикоуз Вейн“. „Том Робинсън Ванд“ щяха да се представят в „Хоуп енд Анкър“ на Ъпър Стрийт, Айлингтън. „Секс Пистълс“ бяха поели на тайно турне — нямаше никакво известие, никаква реклама, и току-що бяха пели в Лафайет, Улвърхамптън, а хлапетата пишеха до „Пейпър“, за да се оплакват от възмутителния вход от лира и петдесет. Носеха се слухове, че „Пистълс“ ще пеят в парка призори.

— Какво искате да видим? — попита Рей.

— Да отидем навсякъде — предложи Тери. Лион се разсмя, докато ги наблюдаваше как си подготвят програмата, как обмислят стратегия и усети, че ги обича като братя.

— Може и да успеем да надникнем навсякъде — примири се Рей. — Предлагам обаче да пропуснем „Варикоуз Вейн“ в „Рокси“.

— Този, новият — напомни Тери и направи чекиджийски жест с юмрук, а сърцето на Лион преля от благодарност. — Видяхте ли го нещастника? Цялата тази работа с Бауи е дошла до гуша на всички.

Лион забоде поглед в масата. Тези неща вече не го засягаха. Кашонът в краката им му напомняше, че е вън от играта. Чувстваше се като прегрешил, който никога няма да успее да оправи нещата. След това се замисли за предстоящия ден и настроението му се оправи.

В този момент влезе Мисти. Лион забеляза, че иска да говори с Тери насаме, и след няколко мига на неловко мълчание, Тери се измъкна след нея навън, а след това се намъкна един от старите кучета, прояви нетипично уважение и поиска двамата с Рей да обсъдят оформлението на статията за Ленън, така че Лион подкани приятеля си да си върши работата, да не му обръща внимание и продължи да пие чай, докато Рей обсъждаше с навлеците материала за Ленън, и осъзна, че колкото и да им се искаше да са заедно в най-страхотния ден от живота им, приятелите му имаха други задължения.

Старото куче си тръгна, Тери се върна без Мисти, но настроението бе отлетяло. Платиха сметката и станаха. Повече не проговориха за предстоящия ден.

Пред кафенето спряха, вятърът се завихри около небостъргача, както обикновено, сякаш ги подканяше да продължат. Мисти бе седнала зад волана на колата. Беше паркирала на пешеходна пътека, моторът бумтеше и през отворените прозорци долиташе глас от „Радио едно“. Диджеят обясняваше, че щели да се продадат два милиона плочи на Елвис за първите двайсет и четири часа след смъртта му. Наричаха го най-страхотния ден.

— Жалко, че седмицата е толкова натоварена — опита се да се извини Рей. — Броят е много важен.

— Няма нищо — промълви Лион. Не искаше да се чувстват виновни заради него. Не искаше да го прави на въпрос. Нямаше да изтърпи милото им отношение. — Ще ви звънна, става, нали?

— Ще го направим някой друг ден — реши Тери. — Разполагаме с всичкото време на света. Нали така?

Прегърна Лион, а след това го пусна и го отблъсна грубо от себе си. Рей постави срамежливо ръка върху коженото му яке. Лион се усмихна. Тримата се спогледаха за миг, несигурни какво следва. Неочаквано проехтя клаксон. Обърнаха се към Мисти, която чакаше зад волана на каприто.

Тя се усмихна и махна с ръка, нетърпелива да тръгне.

 

 

— Значи баща ти не е адвокат? — попита Тери. Седяха в колата на баща й пред дома им, който се оказа фондово жилище на хълм с изглед към задната страна на Кингс Крос.

Дворът — някога градина — беше пълен с резервни части. Имаше няколко почернели ауспуха, оплескан в машинно масло двигател, самотна седалка, ръждясалия труп на стар мини купър, останал без гуми. Тътнежът на преминаващи влакове изпълваше въздуха като птича песен.

— Адвокатите не карат форд „Капри“ — отвърна разсеяно Мисти. След това погледна Тери с много нежност. — Ти нищо не знаеш, нали?

Истина бе. Колко лесно можеше да го заблуди всеки. Ето че бе на път да стане баща, а не знаеше нищо. Затова пък научаваше бързо.

— А с какво се занимава? — поинтересува се Тери. — За баща ти питам.

Кой знае защо очакваше да отговори, че работи същото като неговия. Очакваше да отвърне, че е носач в „Смитфийлд“. Били сме от една черга през всичкото време. Вместо това тя отвърна:

— Механик е. На свободна практика. Има си малък бизнес.

Той се замисли за момент. Всичко, което бе мислил за нея — домът, в който звучеше музика на Бах, книгите, лекият безгрижен живот, ски ваканциите, клубовете с понита — се оказа илюзия. Трябваше да помисли отново над това. Много от нещата, които вярваше за нея, просто се стопяваха.

— А откъде го измисли? — попита той. Не знаеше как да го нарече. — Този въображаем живот.

Мисти въздъхна.

— „Космополитън“, сигурно. Там пишат за красиви хора, които имат прекрасен живот. И от „Сънди Таймс“ — особено списанието, цветната притурка. А и хората, с които се запознах, след като истинските ми приятели прекъснаха обучението си на петнайсет. — Тя кимна замислено. — Да не говорим за хората, с които се запознах в „Пейпър“.

Той все още не разбираше.

— Не беше нужно да ме лъжеш.

Тя се разсмя.

— Разбира се, че трябваше. Не го направих заради теб или заради някой друг. Направих го заради себе си. Лъжех, за да се чувствам по-добре. Искаш ли да влезем? Ще те запозная с тях.

Той хвана ръцете й.

— Не искам да лъжем повече. Не и след като чакаме бебе. Не и ако искаме всичко да тръгне както трябва.

Мисти огледа металните отпадъци, заринали двора.

— Освен ако нямаме много основателна причина да лъжем — заяви накрая тя. — Освен ако не лъжем, за да не нараним другия. — Усмихна се и прокара пръсти по бузата му. — Това е бракът — обясни тя.

Бащата на Мисти се разсмя и плесна Тери по гърба.

— Значи сте се позабавлявали и сега се налага да плащате — заяви той.

Беше огромен мъжага по потник, широкият му гръб бе обрасъл с гъсти косми като на маймуна. Сипа „Феймъс Граус“ в две мръсни чаши. Без да обръща внимание на протестите на Тери, пъхна едната чаша в ръката му.

— Знам какво ти е — майка й беше в четвъртия месец, когато подписахме. — Вдигна чашата. — До дъно.

Тери послушно изпи уискито и усети как течността прогори пътека чак до „Док Мартенса“. Главата му се замая. Навсякъде в мизерната къща бяха накачени изображения на Христос и Мария. Бяха във всяка ниша, на всяка стена, по полицата над камината. Христос се гърчеше на кръста, Мария бе сплела ръце в молитва. Все образи на страдание и непорочност. Тери притисна длан към потното си чело и усети как уискито започва да плете черната си магия.

— Ти си щастливо копеле — издудна баща й и избърса уста с опакото на косматата си ръка. — Братята на жена ми ме смляха от бой, въпреки че аз имах намерение да постъпя както си му е редът. — Той посочи с чашата тримата навъсени младежи, които оглеждаха Тери от канапето. Братята на Мисти, двама по-големи, единият по-малък от нея. Злобни и жестоки типове, реши той. — Май на теб ще ти се размине леко — заяви баща й. След това се зае с важната част. — Мога да осигуря на двама ви с Мери Скаут Хол за приема.

Тери онемя. Мери ли?

— Познавам един в местната винарна „Уестминстър“, който ще осигури пиячката, а след това вие с Мери идвате да живеете у нас, докато от общината ви дадат някое апартаментче.

Всичко бе уточнено. Сълзи опариха очите на Тери. Отчасти се дължеше на уискито, отчасти на шока, когато научи истината за семейството на Мисти, отчасти защото цяла нощ не бе мигнал и бе взимал наркотици, и се бе отдал на приключения. На първо място обаче бе чувството, че някой внезапно му е отнел живота.

Това семейство не беше като неговото. Майка му щеше да полудее, ако някой докоснеше градинските й джуджета, камо ли да напълни градината с ръждясали метални отпадъци. Родителите на Тери притежаваха къщата, в която живееха, тя не беше на общината. А бащата на Тери, макар да имаше вид на як бачкатор, през уикендите поддържаше розовите храсти, не се мърляше с двигателя на форд „Ескорт“. Тези хора, семейството на Мисти, бяха от друга категория на работническата класа. Разполагаха с пари, успяваха да се вредят за апартамент, умееха да лавират и се тъпчеха по много в едно мизерно жилище. В сравнение с тях Тери бе още дете.

Тримата братя на Мисти приличаха на жестоки диви селяни, каквито бе виждал по местата, които обичаше, да съсипват удоволствието на околните. Та те все още бяха с дълги коси! Беше краят на лятото на 1977 година, а те отглеждаха дълги коси! И то не защото бяха като Рей, не защото вярваха в друг начин на живот, а защото бяха прекалено тъпи, за да забележат промяната. Тези коси… Тери остана отвратен. Още преди пет години щеше да си изядеш боя, ако се разкарваше с подобна коса. Пуснати развети коси, широки панталони и ластични ризи с къси ръкави, толкова впити, че дори противните им зърна личаха. Сълзите на унижение, избликнали в очите на Тери, замъглиха напрегнатите им лица.

— Я! — изсмя се най-малкият. — Тоя путьо ще вземе да ревне!

— Да не чувам подобни приказки — излая бащата на Мисти и макар гласът му да не оказа никакво влияние върху келеша, Тери подскочи. — Той вече е част от семейството — поне скоро ще бъде — и искам да се държите с него както подобава. Сега всички ставайте. Стиснете ръката на путьото.

Никой не помръдна.

Лицето на стария почервеня от гняв.

— Стиснете ръката на путьото! — нареди той и гуреливите му очи заплашиха да изскочат.

Братята се наредиха да се здрависат с Тери.

— Бог да ви благослови — изломоти най-големият и за малко да изтръгне ръката на Тери с месестата си лапа. Тери стисна ръката му като замаян, прекалено замаян, за да усети болка.

— Бог да ви благослови — повтори средният брат и стисна ръката на бъдещия си зет с всички сили, така че пръстите му изпукаха, сякаш чупеха орехи по Коледа.

— Господ да ви благослови — изрече и най-малкият, едва докосна дланта на Тери и бързо отдръпна ръка, а след това измърмори: — Само да погледнеш накриво сестра ми Мери, ще те убия, скапаняко.

На Тери му стана ясно, че през остатъка от земния му път ще го наричат Путьо. Какво да вземем на Путьо за рождения ден? Путьо ще пие ли нещо? Путьо ще дойде ли на Коледа? Най-сетне проумя защо момичетата — жените — смятаха думата за обидна. Нищо чудно, че Мисти си беше паднала по Джърмейн Гриър, след като бе израснала сред тези путьовци.

Мисти и майка й влязоха в стаята с подноси чай и сладки с джинджифил. Майка й бе слаба и висока блондинка с мек ирландски акцент. Тери й помогна да сервира чая и бисквитите, наполовина влюбен в нея. Искаше да я спаси от това място. Самият той имаше нужда някой да го спаси.

— И така — обобщи бащата на Мисти, устата му бе пълна с бисквити. — Двамата са се позабавлявали, майко.

Въпреки че Тери се усмихна любезно и отпи от горещия чай, докато мигаше ожесточено, за да прогони сълзите, вътрешно си казваше: о, не, не, не.

Все още не съм се позабавлявал.

 

 

Новата коса все още не бе стигнала до Грийнфорд. Всички искаха да приличат на човек, когото са видели по телевизията или в киното.

Лион надникна през матовия прозорец на „Коса и стил“ и попадна в света на полицейските филми с Фара Фосет, зализани бретони като на Пурди, път по средата като на Ани Хол, къси щръкнали коси като на Джейн Фонда в „Клут“ и накъдрени съвсем в стила на Кевин Кийгън лелки.

Инструментите тук бяха сложни като на неврохирурзи. От машите се вдигаше пара, размахваха се вилици с четири зъба като конски чесала, имаше яйцевидни космически шлемове, нахлупени на главите на жени, които отпиваха нескафе. Косите на всички се извиваха, оформяха и най-вече изгаряха.

Мирисът се носеше чак на улицата. На изгорялата коса й се придаваше форма, а след това я обгръщаха с облаци лак.

Лион бръкна в джоба на якето и напипа медальона „Сейнт Кристофър“. След като се сбогува с Тери и Рей, той тръгна към Уест Енд и се зазяпа във витрината на огромния магазин „Ратнър“ в края на Шафтсбъри Авеню, където забеляза изложен закрилника на пътешествениците на сребърна верижка. Тогава си каза, че на нея ще й хареса. В този момент щеше да е най-щастлив, ако можеше да прекара остатъка от живота си по този начин — да открива неща, които биха й доставили удоволствие.

Веднага забеляза Руби.

Бе застанала зад стол, в който се бе настанило момиче с коса като на Сюзън Партридж от „Семейство Партридж“ — много дълга, разделена на път по средата, завита на масури на гърдите. Бяха пуснали радиото и Тони Блекбърн говореше нещо, докато Карли Саймън пееше.

В салона работеха и мъже, а други бяха насядали за подстрижка, за да се наконтят за уикенда — смели момчета с къдри като на Дейвид Есекс, щръкнали кичури а ла Род Стюарт и бели момчета, къдрави като африканци. Лион зяпна един от тях, красив младеж, който разсмиваше всичките домакини. Беше с перчем като на Клинт Истуд и се мотаеше стиснал лак за коса на „Вела“, също като огромен яркочервен фалос.

Руби и почитателката на Сюзан Партридж си говореха, като се гледаха в огледалото, така че когато мъжът целуна леко Руби по блестящите устни, Лион видя образа им на две места — един път в огледалото, а втория път пред себе си, сякаш имаше нужда да ги вижда два пъти, сякаш от — един образ не би разбрал посланието.

— Стив? — извика някой тъкмо когато Лион се обръщаше, стиснал здраво „Сейнт Кристофър“. — Нормална фиксация или силна?

 

 

— Чакай малко — настоя ококореният брат на Рей. — Даваш ли ми ги? Даваш ми колекцията си от плочи?

Рей натъпка резервното си дънково яке в раницата. Погледна Роби и се усмихна. Искаше да даде плочите на брат си, защото си заминаваше и защото това бе единственото, което можеше да му даде. Само че не можеше да го каже на малкия си брат.

— Сега вече ще получавам всички плочи, които искам — обясни той. — Просто не ги оставяй извън обложките. Знам, че винаги го правиш.

— Няма такова нещо — възрази Роби и заскача развълнуван от крак на крак. — Никога не съм правил подобно нещо.

Бели чорапки, слипове, касетофонът на Тери. Ризите, които не бе купувала майка му. Тъй като оставяше плочите, почти нямаше какво да сложи в багажа.

— Имаш две плочи и непрекъснато ги оставяш извън обложките — повтори тихо Рей. — Както и да е, вече са твои. Прави с тях каквото пожелаеш.

— Ще се грижа за тях — обеща Роби и със страхопочитание вдигна изтърканата обложка на „Нека прокърви“. — Много ще ги пазя.

Рей стегна отвора на раницата и я метна на рамо.

— Само не ги съсипвай в момента, в който изляза.

— Може ли да се преместя на твоето легло? — попита Роби.

Рей кимна.

— Спи където поискаш, Роб — отвърна и му се стори, че в гърлото му е заседнала буца. Не можеше да тръгне. Стоеше и наблюдаваше брат си и плочите.

Бяха дванайсет на дванайсет инча и се налагаше човек да ги държи с две ръце, и тогава не виждаш нищо друго около себе си. Да държиш плоча, е все едно да държиш бебе или любовница, или произведение на изкуството. Роби разрови колекцията в почуда, сякаш бе археолог, който оглежда невижданите богатства в гробница на фараон. „Лепкави пръсти“ на „Ролинг Стоунс“ с обложката на Уорхол, снимка на дънки с истински цип. „Лед Цепелин III“ без нито една дума на обложката, тъй като думите бяха ненужни, само снимката на стар фермер с наръч съчки на гръб, а когато отвориш двойния ръкав, виждаш, че снимката е на стената на полуразрушена къща, а в далечината се издигат небостъргачи, и разбираш, че старият свят се разпада.

„Риволвър“ и „Ръбър Соул“, и „Представи си“ — главата на Джон, изгубена някъде в облаците, — и плочи, за които Рей почти бе забравил: „Първи лица“ на „Фейсес“ и „Завръщане на магистрала 61“ на Дилън, „Синьо“ на Джони Мичъл — Рей бе лежал с тази плоча, поставена на възглавницата, бе фантазирал как целува тези скули — и „Жътва“ на Нийл Янг. Най-добрите хитове на Хендрикс, на „Кинкс“ и „Лавин Спунфул“ още от времето, когато се опитваше да навакса, да запомни всичко, което бе пропуснал досега, когато му се виеше свят само при мисълта, че на този свят има такава велика музика. Рей изпита завист към малкия си брат, защото всичко му предстоеше.

След това Роби извади плочите, които го смущаваха — „Бягството на една банда“ на „Уингс“, „Дни на отминало бъдеще“ на „Муди Блус“ и „Чикагски транзит“ на „Чикаго“. Ничия колекция от плочи нямаше да е върхът в днешни дни. Човек няма представа откъде ще бликне интересът, никога няма да се сетиш, че „Красивата щерка на палача“ на „Инкредибъл Стринг Банд“ някой ден ще бъде едно нищо, докато „Тупело Хъни“ на Ван Морисън ще си остане велика.

Коленичи до Роби, взе саундтрака на „Волният ездач“ и си припомни кога му го беше купила майка му. След това погледна Роби, стиснал „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клъб Банд“ и забеляза, че брат му плаче.

— Не си отивай — помоли момчето.

— Ами… — Рей постави ръка на рамото му, за да го утеши. — Трябва да вървя, Роб.

— Но аз ще остана съвсем сам, ако си тръгнеш.

Рей прегърна брат си, както беше на колене, заобиколен от пръснати наоколо плочи.

— Никога няма да си сам — успокои го той. — Не и сега. — Двамата се отдръпнаха. Роби избърса носа си в ръкава на полиестерната униформена риза. — А и ти ще дойдеш при мен. В Лондон. Когато пораснеш достатъчно. Нали?

Брат му кимна и се опита да бъде смел, а Рей излезе от стаята, където бе прекарал детството си, и мина по коридора покрай затворената стая на брат си. Къщата вече изглеждаше прекалено малка, за да прекара цял живот в нея.

Майка му чакаше със сухи очи до стълбите. Подаде му малък пакет, увит в кухненско фолио.

— Рибен пай — обясни тя.

— Благодаря ти, мамо.

Усети присъствието на баща си в хола. Този корав мъж открай време се чувстваше не на място, заобиколен от дреболиите, които майка му бе натъпкала във всяко кътче — като белия испански бик, и пепелника с надпис „Поздрави от Фринтън“, и макета в зелено и бяло на хонконгския ферибот. На Рей му мина през ума да си тръгне, без да се сбогува, ала нещо го накара да отвори вратата. Завари стария в колосана полицейска униформа.

Баща му протегна огромната си лапа и Рей я пое по единствения начин, по който умееше, все едно че стискаше ръката на някое момиче на последните редове на кино „Одеон“, и забеляза как баща му потръпва от отвращение, преди да се отдръпне. Разбра, че опитите им да се държат любезно и да спазват приличие правеха нещата още по-лоши, отколкото когато се караха.

След това от горния етаж долетя шум. Чу се воят на китара, зазвуча гласът на певец, който сякаш се давеше с чакъл. Лицето на стария се разкриви от бяс и отвращение.

— Какъв е този шум, мама му стара?

— Това са „Фейсес“, татко — засмя се Рей. Вдигна замислен поглед към тавана. — Струва ми се, че е „Това е всичко, от което се нуждаеш“. Доскоро.

На улицата го чакаше кола, около която се бяха събрали деца от махалата, момичета и момчета, облечени в дънки, подгъвите на всички до един бяха разръфани след приключенията, бяха прашни и мърляви, прекарали деня на велосипедите си. Стояха на почетно разстояние от лотус илана, сякаш автомобилът бе от друга планета.

— Намали веднага! — чу Рей крясъка на баща си, когато тя му отвори вратата, но Рони и Род, и момчетата станаха още по-шумни.

 

 

Това бяха последните дни на стопаджийството. Шофьори на камиони и търговски представители, които никога не бяха чували за „По пътя“ на Джак Керуак, бяха готови да закарат младежа, останал без пари, вдигнал пръст, за да си осигурят компания или просто за да извършат едно добро дело в този зъл свят.

И така, Лион се качи в цистерна на Норт Съркюлър, отправила се към Абърдийн, а шофьорът му каза, че англичаните крадели шотландски нефт, защото били долни мошеници и посягали на всичко, което не било тяхно, били готови дори да свият монетите, положени върху очите на мъртвец, ако имало кой да им позволи. След като пресече ширналия се северен Лондон, той остави Лион на средата на Финчли Роуд и го предупреди да внимава с уличното движение и крадливите английски копелдаци.

Лион тръгна към Хампстед, мина по сенчестите улици с огромни къщи, където бе расъл, пресече Вилидж, после парка с пожълтяла след две жарки лета трева и пред него се ширна Лондон.

Сигурно необитаемата къща вече я нямаше. След като полицията разкараше всички, щяха да постъпят както обикновено — да прекъснат тръби и инсталации и да счупят тоалетните. Имаше и други изоставени къщи, имаше ги с хиляди, ала лятото бе към края си и Лион знаеше, че скоро задниците на бездомните ще започнат да замръзват, те щяха постоянно да се свиват в балтоните и кожусите си, да се тъпчат в спалните чували, защото щеше да е прекалено студено, за да мислят. На Лион вече не му беше по сърце да остане сред тях.

Затова отиде там, където всеки младеж би се приютил, когато няма къде да отиде. Прекоси парка, прескочи оградата около Кенуд, мина покрай огромната бяла къща, след това през Събърб и чистите тихи улици.

Беше изхвърлил ключа си, затова се наложи да почука. Отвори майка му, все още по халат. Баща му седеше на огромната маса в кухнята, заобиколен от днешните издания, портокалов сок, кафе и кифлички, топено сирене и пушена сьомга. От уредбата се носеше Бах — „Овцете могат спокойно да пасат“. Лион усети аромата на истинско кафе и препечени филийки и едва не припадна.

— Какво ти се е случило? — попита майка му, забелязала всичко — и избледняващата синина от миналия уикенд, и раната на челото, подарък от Младши, и черното око, спомен от носача със соса по главата.

— Бил е в Луишам — заяви гордо баща му. — Проклети главорези!

— Дай да ти сложа нещо — засуети се майка му.

Макар Лион да протестираше, тя донесе пакет замразен грах и го накара да го притисне към раните. Родителите му го наблюдаваха развеселени, ала с много обич как се тъпче с кроасани и сьомга. Не помнеха някога да е имал такъв апетит.

— Не съм чел колонката ти — заяви Лион и избърса трохите от устата си с опакото на ръката. Отпи още от черното кафе. Не можеше да си спомни кога за последен път е пил нормално кафе, не от онова, което заливаш с вряла вода. — Какво мислиш за онази жена Тачър?

— Никога няма да го бъде — отсече баща му. — Не и в тази страна. След като го има Бени Хил и голите снимки, и вицовете за свекърви и тъщи. Британците никога не биха гласували за една жена.

— Не съм толкова сигурна — намеси се майка му. — Ще бъде доста интересно, ако имаме жена за министър-председател.

— Още малко и ще си изгори сутиена — засмя се баща му.

Родителите на Лион все още се смееха, докато той се събличаше, за да се пъхне в леглото в старата си стая, толкова изтощен, че стените плуваха пред очите му.

Хем се чувстваше уютно, хем му беше смешно да се озове отново сред обстановката, позната му от детството, с притеснителните снимки, свидетелства за отдавна отминал интерес — „Челюсти“ и Джими Пейдж, и Джими Грейвс, и шантавата библиотека, където „Джонатан Ливингстоун Сийгъл“ и „Капиталът“ бяха подредени до разказите на Антъни Бъкъридж за две волни момчета, наречени Дженингс и Дарбишър в частното училище „Линбъри Корт“ — „Дженингс тръгва на училище“, „Дженингс и Дарбишър“, „Благодаря ти, Дженингс“ и поне още трийсет — един Господ знае какво се бе случило накрая на Дженингс. Лион много го обичаше, на времето искаше да е Дженингс. „Този пай беше истинска свръхзвукова помия, така че е дело на някой магьосник, а конфитюрът в училище беше противен, значи е от шантавите работи… като си нов, отначало наистина всичко ти се струва шантаво, но ще свикнеш, след като прекараш тук толкова време, колкото и аз.“ Много тъпо, но в момента нямаше значение, защото — о, Руби, — чаршафите бяха меки и чисти, родителите му го бяха приели, без да натякват, без да задават въпроси, сякаш никога не бе излизал от тази къща, сякаш никога не бе изхвърлял ключа си, а Лион знаеше, че ще бъде все така, докато са живи, че никога няма да му обърнат гръб, а освен това не беше толкова зле да спи под юрганче с образи от „Челюсти“, защото беше уморен до смърт, защото беше погълнат… погълнат… погълнат… погълнат от умора и очите му се затваряха. Знаеше, че сънят ще дойде в мига, в който отпусне глава на възглавницата. Така и стана.

Лион се унесе, мъж в детска стая, „Сейнт Кристофър“ висеше на врата му и хладният метал се докосваше до кожата му. Предстоеше му да извърви много път, след като се събуди.