Тони Парсънс
Краят на нощта (14)

14.

Трафикът не беше кой знае колко натоварен.

Млад мъж, седнал зад волана на форд „Капри“, можеше здраво да настъпи колата, докато се носеше на юг към реката — да профучи по Риджънт Стрийт, да завие рязко наляво около Ерос на Пикадили Съркъс, след това да поеме по Хеймаркет и после направо към Имбанкмънт.

— Би ли намалил? — обади се Мисти.

Тери изви волана, за да избегне лотус „Илан“.

— Вълненията ми стигат за тази нощ.

Той увеличи скоростта и мина на червено. В гърдите му бушуваше истинска ярост. Щеше да му е много по-лесно, ако Мисти и Даг се бяха изчукали. Тогава нещата щяха да са значително по-прости. Тогава всичко щеше да приключи.

Какво обаче да направиш, ако гаджето ти е прекарало нощта с друг мъж в приказки за Ницше, Байрон и първия албум на „Дорс“? Тери нямаше представа как да постъпи. Чувстваше се все по-объркан — животът ставаше много по-сложен, отколкото си бе представял, и той отчаяно се опитваше да запази самообладание.

— Няма ли да намалиш? — попита тя и в гласа й се прокрадна студенина. — Колата не е твоя, все пак.

— И какво ще направи твоят старец? Ще ме осъди ли?

— Тери — възкликна тя. — О, Тери! — Последва дълга въздишка. — Ти май наистина не разбираш. — След това изрече думите много бавно, сякаш бе на светлинни години пред него. — Бременна съм.

Той я погледна, недоумяващ дали това не беше някаква шега, номер или просто лъжа, ала Мисти гледаше право напред и в този момент всичко си дойде на мястото.

Спомни си хапчетата първата нощ. Тя не искаше да ги пие, и двамата се отнасяха небрежно към противозачатъчните средства, типично в стила на младежи, които не мислят за последствията.

Известно време пробваха с презервативи, но пакетчетата с по три им се струваха по-подходящи за петдесетте, затова се отказаха и от тях. Приемаха презервативите като бананите, Били Фюри и обръчите.

Чукаха се безгрижно месеци наред и тъй като не стана фал, те решиха, че няма и да стане. Но ето че се беше случило. Бебе. Дори не се бе замислял. Подобна възможност не му бе минавала през ума. Това бе проблем на другите, на по-възрастните. Бебе.

Тя изпищя и Тери обърна глава тъкмо навреме, за да види спряла полицейска кола, от която слизаше униформен, за да помогне на възрастна дама в мини морис да отбие по странична улица. Наби спирачки, буквално стъпил върху тях, надигнал се от седалката, докато полицейската кола се приближаваше неудържимо сред писъка на гумите и крясъците на Мисти. Тери притаи дъх и зачака хрущенето на ламарини и стъкла със сълзи на очи.

Бебе, помисли си той. Мъничко бебе.

 

 

Трясък така и не последва. Фордът „Капри“ застина на сантиметри от предния калник на пазителите на реда. Гумите изсвириха за последно, а двете ченгета се обърнаха, за да видят кой е маниакът, който за малко да сплеска автомобила им.

Тери стисна волана, пое си дъх и се опита да осмисли всичко — бебе, — докато наблюдаваше как полицаите слизат от колата и тръгват към тях. Знаеше, че ще го спрат и претърсят. Знаеше, че няма време да скрие наркотика, който носеше. Погледна Мисти и се разсмя. Бебе. Единият полицай пъхна глава през прозореца от неговата страна. Бяха млад и по-възрастен, също като на летището.

Накараха го да слезе от колата. Накараха го да даде проба за алкохол — да надуе балона силно, както трябва. Стана ясно, че не е пил. Поискаха да изпразни джобовете си, единият огледа шофьорската му книжка, докато другият го претърсваше. Пликчето с амфетамин сулфат беше във вътрешния джоб на сакото и остана незабелязано.

— Господине — рече по-младият. — Може ли да ви попитам защо карахте като обезумял.

Тери поклати глава. Светът се беше променил. Не можеше да го изрази с думи. Не можеше да обясни дори една незначителна част.

— Току-що разбрах, че ще ставам баща — отвърна. Замълча, за да осмисли думите. Ченгетата се спогледаха. — Отклоних очи от пътя, отклоних ги за броени секунди.

Двете ченгета се наведоха, за да погледнат Мисти, мило симпатично момиче на предната седалка, след това отново се вторачиха в Тери.

— Чудесно девойче — отбеляза възрастният и протегна ръка. — Честито.

Младият шляпна Тери по гърба.

— Спомням си, когато моята ми съобщи за първото — разсмя се той, а старият стисна дланта на Тери като в менгеме. — За малко да се задавя с бисквитите.

След това и двамата полицаи се усмихнаха, разсмяха се, потупаха Тери по гърба и се отдалечиха развеселени, изпълнени с добри чувства към света и може би дори към младите хора. Сякаш, реши Тери, току-що бяха научили, че младото поколение с нищо не е по-различно от предишните, въпреки неестествените коси и дрехите втора ръка. Може и да бяха прави.

Тери наблюдаваше със свито сърце безизразното лице на Мисти и за пръв път му хрумна нещо друго.

Ами ако тя не искаше детето?

 

 

Паркираха на улицата и седнаха край Жезъла на Клеопатра, за да наблюдават лодките по реката, небостъргача, където бе редакцията на „Пейпър“, най-високата сграда в тази посока.

— Още си много млад — подхвърли тя. — Прекалено млад, за да имаш дете.

— Така е — съгласи се той. Вече нямаше напрежение между тях. Съществуваше само тази връзка, тази невероятна връзка, в която бяха нещо повече от любовници и много повече от приятели. Сякаш никога вече нямаше да бъдат толкова близки с друг.

— Отговорността е огромна — продължи тя.

— Знам — съгласи се той отново. — Отговорността наистина е огромна. Бебе. Боже!

Мисти настръхна.

— Няма да съм от онези майки, които си остават вкъщи и бъркат сладка или с каквото там се занимават по цял ден.

Той се разсмя.

— Сигурен съм.

Мисти се успокои.

— Това не означава, че нещата ще се променят — продължи развълнувано тя и Тери също усети, че е развълнуван. — Наистина невероятно — да създадеш нов живот на този свят.

Двамата се разсмяха заедно.

— Представи си го как ще изглежда, Мисти. Малко от теб, малко от мен.

Тя стана по-сериозна.

— Не искам да го махам, Тери. Не искам да правя аборт. Аз, разбира се, подкрепям идеята, че изборът принадлежи на жената, но просто не искам да го махна.

Той поклати глава.

— Няма, би било ужасно. — Вече обичаше тяхното бебе.

Замълчаха за малко. Някаква магия облъхваше този ден и те седяха до реката, чувстваха я, опитваха се да разберат какво означава. Тяхното бебе.

— Не е нужно да променяме нищо — каза тя и се опита да очертае как ще протече животът им. — Ще го водим с нас, когато сме на работа, когато ходим по представяния.

Тери се замисли и намръщи чело. Опита се да се съсредоточи. Опита се още отсега да се превърне в отговорен баща.

— Може би трябва да сложим медицински тапи в ушите му. Така ще му опазим слуха, докато е още малък.

Мисти кимна замислено.

— Чудесна идея. Медицински тапи. — Тя се разсмя и лицето й се озари. — Ами ако е момиче?

Тери също се разсмя, хвана ръцете на Мисти и ги целуна.

— Ами ако е момче?

След това и двамата замълчаха, за да свикнат с мисълта, наблюдаваха лодките по реката, без да ги виждат, и усещаха жаркото слънце, което изгряваше над живота им на възрастни отговорни хора.

 

 

Лион държеше втория сандвич с бекон в ръка и се наслаждаваше на момента.

Колкото и да бе невероятно, бе успял да срещне момичето на мечтите си, да напише материал за бандата, която ненавиждаше, и да се отърве от хубав побой.

Нощта не беше чак толкова лоша.

След като се измъкна от битката между момчетата на Тед и „Псетата на Дагънам“, той скочи от автобуса в сърцето на финансовото Сити, където улиците започваха да се пълнят с костюмирани мъже и младите им помощнички. Лион крачеше сред тях, мислеше — какво беше казал Енгелс за връзката между мъжете и жените в семейството? Имаше нещо от рода, че мъжът бил буржоата, а съпругата пролетарият. Гледай сега, Фридрих, стари приятелю, помисли си Лион, същата работа е и в лондонското Сити.

Тъй като не можеше да изяде сандвича с бекон толкова близо до сърцето на капитализма, Лион тръгна на изток към Чартърхауз Стрийт и пазара за месо „Смитфийлд“, защото предпочиташе да си изяде сандвича в кафене, пълно с работници, а не обграден от надути пуяци с вестници, които сърбаха слаб чай и похапваха деликатно препечени филийки със сирене.

Веднъж Тери го доведе тук, когато се опитваше да вземе назаем пари от баща си, и Лион остана впечатлен от мястото.

Беше почти в сянката на Банк ъв Инглънд и Стоковата борса, пазар, пълен с потни мъже, които не спираха да крещят, докато се трудеха по цяла нощ и мъкнеха животински трупове колкото тях самите, а след това се оттегляха из опушените барове в „Смитфийлд“, за да изгълтат по някоя халба бира и да се натъпчат с ядене с огромни мазни лъжици, преди да се затътрят към къщи, за да се строполят изтощени в леглата си. Точно тук трябваше да бъде, помисли си Лион, докато се насилваше да не пипа кървавото си чело.

Пазарът утихваше и малкото кафене, което Лион избра, бе пълно с носачи в мърляви бели престилки, които се тъпчеха с пържени яйца, бекон, зелен фасул, наденички и препечен хляб.

Това бяха добри работливи мъже, в края на смяната си, помисли си с топлота Лион, истински хора, въпреки че ненавиждаше начина, по който опипваха с похотливи погледи младите жени, разголили вирнатите си малки гърди из вестниците. Задържа сандвича пред устата си, когато очите му попаднаха на вестника, който стискаше мъжът до него, и на момичешката усмивка на женствената шестнайсетгодишна Манди от Кент. В този момент си спомни стегнатото тяло на Руби, докато бяха в спалния чувал, и усети как потръпва от любов и копнеж.

Запита се дали ще я види през уикенда.

Запита се дали ще я види отново.

Запита се дали може да конкурира Стив.

Лион остави сандвича с бекон на чинията и измърмори някакво извинение, когато се протегна пред възрастен носач, за да вземе соса. Махна горната филия хляб от сандвича и огледа бекона, препържен до кафяво, лепнат върху дебел пласт масло, вече започнало да попива в белия хляб. Стомахът му изръмжа отчаяно след нощните премеждия и устата му се напълни със слюнка.

След това тръсна шишето с всички сили. Тъй като капачката не бе добре завинтена, гъстият кафеникав сос се плисна като нещо, изстреляно в космоса от Кейп Канаверал. Пльосна на масата непосредствено зад Лион и от шумните възклицания из кафенето той разбра, че не е попаднал където трябва.

Лион се обърна и видя носач на месо, в очите му се таеше насилие, сосът бе оплескал обръснатата му глава. Беше колкото висок, толкова и широк, а мускулите на ръцете му бяха набъбнали след двайсет и пет години на тази работа.

Лион видя мускулите ясно, защото мъжът се надигна от мястото си, не направи никакъв опит да избърше соса, който капеше в очите му, докато навиваше ръкавите на оплесканата с кръв бяла престилка.

В този момент Лион Пек престана да се тревожи чак толкова много за работниците.

 

 

Бащата на Тери вече бе стар.

От прозореца на хола Тери го наблюдаваше как приближава по улицата след края на нощната смяна. Имаше вид на човек, който влачи товар, трупан години наред, след себе си.

Изтощен бе от работа, изтощен бе от тревоги по сина си, изтощен бе от годините, които не прощаваха. Бе вече старец на четирийсет или петдесет, или на колкото там беше.

Майката на Тери се усмихна на сина си, когато чу превъртането на ключа. Даде знак, че трябва да пазят тишина, и тримата. В следващия момент старият застана на вратата, все още облечен в бялата престилка и с шапката на френски легионер, мигна, когато видя съпругата си, сина си и приятелката — на малкия, Мисти.

— Сигурна съм, че няма да се сетиш — започна майката на Тери, сякаш пазеше новината отдавна. — Изобщо няма да се сетиш, дядо.

Да, баща му наистина изглеждаше безкрайно остарял напоследък. Щом чу новината и започна да осъзнава за какво става въпрос, милото изтощено лице се озари от усмивка и Тери знаеше, че тази усмивка ще се задържи години наред.

 

 

Кабинетът на главния, беше препълнен, ала се чуваше единствено металното стържене на шпулата в касетофона на Тери и напевният глас на Джон Ленън.

— Опитал съм какво ли не — макробиотика, трансцендентална медитация, обръщал съм се към Библията… всички гурута ти казват едно: „Не забравяй момента. Сега си тук.“

Главният редактор беше пред припадък. Кевин Уайт живееше за тези моменти. Всички щяха да полудеят, когато чуеха този запис. Момчетата от Флийт Стрийт щяха да дотърчат пред вратата му.

— Разпадането на бандата… смъртта на Брайън, успешните изяви на Пол… Ринго прави най-добрите соло изпълнения…

Кевин Уайт разлисти нахвърляните на ръка бележки на Рей, поклати глава и по лицето му бавно плъзна усмивка. Ленън продължаваше да говори. Умееше да говори. Изглежда имаше нужда да излее всичко, да го сподели, да признае нещата такива, каквито са. Умееше да си признава, да описва цялата лудница, в която е живял още от самото начало.

— Бяхме доста зализани… извън Ливърпул, когато ходехме на юг в кожените си дрехи, а собствениците на дансинг холовете не си падаха особено по нас… мислеха, че приличаме на бандюги. Така че се наложи да послушаме Ъпстийн: „Слушайте сега, ако сложите костюми…“ Да ти кажа, Рей, всички си падаха по костюмите. Докарваш се в хубав черен костюм, човече… Много обичахме кожените дрешки и дънките, но ни трябваха костюми. „Дадено, мой човек, ще облека костюм.“ Брайън беше лицето ни, той ни продаваше. Ще забележиш друга шантава страна на живота — това може и да съм го прочел някъде, — самоуките хора обикновено си имат някой образован, който да върви пред тях и да се разправя с останалите образовани… Искаш ли още чай? Сигурен ли си?

— Ти съзнаваш ли какво е това, Рей — попита Уайт. — Ексклузивно за цял свят.

Рей кимна и се усмихна немощно. Изведнъж се почувства като изцеден. Имаше чувството, че може да спи поне хиляда години. Прииска му се да се сгуши под чистите бели чаршафи с нея — с госпожа Браун, макар вече да не мислеше за нея като за госпожа Браун. Тя бе Лиз — родителите й ходили да гледат Елизабет Тейлър в „Нешънъл Велвет“ на първата си среща, — тя вече не бе просто съпругата на друг, това бе името й. Отиваше й.

След това заговори Йоко.

— Аз не съм от тези, които искат да изгорят „Мона Лиза“. Това е най-съществената разлика между мен и революционерите. Те искат да горят църкви. Аз нямам подобно желание. Предлагам да превърнем „Мона Лиза“ в нещо като риза. Да променим стойността й.

— Да превърнем „Мона Лиза“ в нещо като риза — изкиска се Уайт. — Това ми хареса.

Добро ли беше интервюто? Рей не можеше да прецени. Да превърне „Мона Лиза“ в риза — това са тъпотии, нали? Направо откачена работа. Ала се бе случило. Това бе най-важното. Накрая всичко се оказа лесно. Да не говорим, че всички бяха толкова мили. А като се връщаше назад, Рей си каза, че е съвсем в реда на нещата да се приближи до най-великата рок звезда на света, да се представи, а след това да седнат и да поговорят. Нали светът бе за споделяне на мисли — и Джон Ленън бе на същото мнение.

Рей Кийли се бе приближил до Джон Ленън с обич в погледа — поклонник, почитател, убеден вярващ. Как бе възможно идолът му да откаже? А Ленън се държа много мило. Бе дори по-мил, отколкото трябваше.

— Не може да е на първа страница — заяви един от по-старите, който така и не успя да прикрие презрението в гласа си.

Кевин Уайт се отнасяше към Рей като към дете чудо от мига, в който той се върна с интервюто, ала старчоците бяха неестествено вкиснати, сякаш Рей ги изнудваше.

Главният кимна.

— Всяка друга седмица щяхме да го сложим на първа страница — обясни Уайт почти извинително. — Тази седмица възможността за първа е само една.

— Мислех за Елвис през ’56-а — заяви един от дъртите и потропа с молива си по бележника. — Една от класическите снимки на Алфред Уъртаймър. Усмивката в пълен блясък. Заглавие — „ЗАПОМНЕТЕ ГО ПО ТОЗИ НАЧИН“. „Този“ да влезе в курсив.

Уайт кимна замислен.

— Вчера Елвис беше дебелак, когото да те е срам да гледаш, продължи да се пъне на сцената двайсет години повече, отколкото трябваше — рече. — Не беше същият, след като влезе в армията, дрън, дрън, дрън. Днес той е мъченик в света на рокендрола, бог, безсмъртен. Беше ни отнет прекалено рано.

— Това е жестоко — вметна Рей.

— Такъв е шоубизнесът — подсмихна се един от старите.

Касетката продължаваше да се върти.

— Тайната ни е, че сме истински Ромео и Жулиета.

И да ти кажа, най-важното е, че всички са по двойки. Всички живеем по двойки. Ако всички двойки по света се възприемат като нас и прегърнат нашите идеи, какъв процент от населението ще бъдат?

— Ами…

Рей се сви, когато чу собствения си колеблив глас.

— Ти разбираш ли какво си направил? — обърна се Уайт към него и постави тръпнеща ръка върху касетофона. — Осигури си работа за цял живот. За цял живот. Ти си журналистът, взел интервю от Ленън насред Лятото на омразата. — Уайт се усмихна гордо на Рей, сякаш нито за миг не бе преставал да вярва в него. — Ще получаваш безплатни плочи дори когато станеш на четирийсет. Помисли си само.

Рей усети всички очи в стаята да се впиват в него и долови завистта им. Това ли искаха всички? Това ли бе искал снощи? Да получи обещанието, че циркът никога няма да замине без него. Може би се дължеше единствено на нервно изтощение, но не бе толкова щастлив, колкото си мислеше, че ще бъде.

Безплатни плочи, когато е на четирийсет… Защо тази мисъл го потисна толкова силно?

Това бе единствената работа, която някога бе искал, защото не я чувстваше като работа. И въпреки това възможността да достигне средната си възраст между тези стени го изпълни с неподправен ужас. Може би просто му се налагаше да легне и да се наспи, час по-скоро. Или причината бе, че неговото и предишното поколение обръщаха прекалено много внимание на младостта, и мисълта да остарееш изглеждаше немислима. Немислима беше, ако и да ти обещават безплатни плочи на четирийсет.

— Животът е прекалено кратък — казваше Ленън и внезапно се чу щракване, когато касетката свърши. „Животът е прекалено кратък“ и след това го нямаше.

В този миг секретарката на Уайт се втурна в стаята. Правеше нещо, което никой не би си позволил да извърши в редакцията на „Пейпър“, където всички трябваше да бъдат непукисти.

Плачеше.

— Скип — изрече през хлиповете.

 

 

Зелени стръкчета надигаха глави сред разрушената Ковънт Гардън сякаш даваха обещание за настъпващи по-добри времена или просто отрано предупреждаваха за предстоящия хаос, за опасността старата дивотия да си пробие път.

Не, помисли си Тери Уорбойс. Нека бъдат по-добри времена. Човек трябва да вярва в хубавото.

Беше застанал пред „Уестърн Уърлд“. Клубът бе различен на дневна светлина. Не беше нищо повече от дупка в стената, а угасеният неонов надпис изглеждаше безличен и мръсен. Сякаш мястото бе затворено от години, не от няколко часа.

Ненадейно Тери забеляза свита пред вратата фигура. Сакото в червено, бяло и синьо бе разкъсано. Умника примигна сякаш изтръгнат от омагьосан сън.

— Това ли беше? — попита.

— Да — кимна Тери. — Струва ми се, че това беше, Брайън.

Тери вече бе обзет от носталгия по клуба. Замисли се за нощите, когато бе влизал в мазето с тътнеща музика, когато спийдът пулсираше във вените му, спомни си лицата на приятели и красиви непознати, които се появяваха от мрака.

Мисти бе отишла в „Пейпър“, за да занесе снимките на Даг Уд, а той нямаше нищо против, защото се нуждаеше от време, за да помисли. Преди всичко бе различно.

Мисти каза, че бебето нямало да промени нищо. Ала той подозираше, че бебето ще промени всичко. Онова, което никога нямаше да се промени, разсъждаваше Тери, докато стоеше пред „Уестърн Уърлд“, бяха чувствата му към момичето. Никога нямаше да спре да я желае, а бебето щеше да скрепи връзката им. Всичко друго оставаше на второ място.

Знаеше, че вече няма да идва в „Уестърн Уърлд“ толкова често, колкото преди. Не само публиката се променяше с разнасянето на мълвата за новата музика и приятното прекарване из предградията и по-отдалечените градове. Групите също се променяха.

Бандите бяха като акули — или продължаваха напред, или умираха. Не можеш да свириш на място като „Уестърн Уърлд“ завинаги. Огледа постерите с предстоящите събития и разбра, че не познава нито една от тези банди, че дори не му е любопитно да ги опознае.

Бандите, с които бе започнал, бяха по турнета. Миналата година между тях съществуваше истинско приятелство. Тогава бяха дните на амфетамините, на новите запознанства и ширналия се безкраен свят. Всеки се опитваше да избяга от своята фабрика за джин. Сега се бяха сдобили с облечени зъби, не пропускаха дозата си кокаин и се обграждаха с бодигардове. Бандите, които познаваше и обичаше, или бяха изостанали, или се бяха прославили и се бореха, за да останат известни. Те се променяха. Тери също се променяше.

Извади пликчето амфетамин сулфат, което полицаите така и не напипаха. Запокити го с всички сили към неподдържаните площи около "Уестърн Уърлд".

Умника вдигна поглед, подуши въздуха и загуби интерес.

На Тери му се струваше, че онова, заради което бяха дошли, бе по-добро преди година, през жаркото лято, когато всичко започваше. Когато не можеха да чакат времето да мине и истинският им живот да започне.

Сега разбра, че той е настъпил — това бе специалният момент, когато можеш да влезеш в някой клуб и да чуеш „Клаш“ да свирят „Лондон гори“ или „Джам“ с „Далече от бройката“, или Джони Тъндърс и „Хартбрейкърс“ да изпълняват „Китайски скали“, и да осъзнаваш, че си на точното място, в центъра на вселената, че можеш да излизаш всяка вечер от седмицата, да гледаш някоя страхотна банда, която дори няма договор със звукозаписна компания, да отведеш вкъщи момиче, чието име дори няма да помниш на сутринта, а накрая се оказва, че момичето, без което не можеш да живееш, не е било само едно. През този кратък период той бе свободният мъж на Норман Мейлър в Париж.

Не бе оценил колко хубаво е било през всичкото това време. Сигурно винаги ставаше така и човек забелязваше щастието едва когато си отидеше. Сега всички бяха придобили нещо — бандите вече имаха договори, журналистите бяха направили кариера, а той бе открил момичето, което искаше още от момента, в който я зърна.

И въпреки това имаше чувството, че никой не е толкова щастлив, колкото бяха всички те преди година. Откъс от стихче зазвуча в главата му — дали не беше Ларкин? — бе го запомнил в часа по английска литература преди пет или шест години, докато наблюдаваше как облаците се носят и слушаше разсеяно. Чак сега разбра, че стихчето е било за него.

Той се ожени за жена, за да не го изостави.

Сега тя е до него по цял ден.

Тери наблюдаваше как Умника се надига бавно и се отправя с клатушкане през опустошената Ковънт Гардън, самотна фигура, облечена в старо прокъсано знаме. Строителните работници се бяха захванали за работа. Трябваше да циментират любимото им място, останало след бомбардировките. Всичко тук щеше да се промени. Абсолютно всичко.

Слънцето бе изгряло над различен свят и Тери вече не можеше да бяга като уплашен хлапак. Вече обичаше бебето. Въпреки това се почувства потиснат, когато си каза, че никога повече няма да гледа изпълненията на банди, докато мозъкът му е пълен с химикали и е готов да направи какво ли не. Тази мисъл бе много потискаща.

Спря пред пекарната на Нийл Стрийт, купи няколко багети и пое на юг, а пръстите и зъбите му късаха лакомо горещия хляб. Миризмата му се стори най-хубавата на света, стомахът му изръмжа гневно, но все пак успя да си спомни вкуса на храната, и докато стигне реката, багетите вече ги нямаше и Тери усети, че се усмихва.