Тони Парсънс
Краят на нощта (13)

13.

— Трябва да го напуснеш — настоя Рей.

Това не беше в негов стил. Той винаги се държеше леко безразлично и дръпнато. Трите години в „Пейпър“ го бяха научили, че няма друг начин. Можеше да си готин единствено ако не ти пука, но също така си готин и когато ти пука. Този път обаче нещата бяха различни. С нея не можеше да се прави на безразличен и дръпнат.

— Противният ти съпруг — продължи той. — Господин Любовни мускули.

Тя се засмя любезно и Рей разбра, че е безсмислено да настоява. Къде щеше да отиде тя? След няколко часа той оставаше без работа. Видя се през нейните очи — тъпо хлапе, което все още живее при родителите си, замаяно след една нощ хубав секс. Никой не се отказва просто така от живота, който му бе осигурен. Дори на Рей му беше ясно.

Тя погледна към просветлялото небе и се усмихна.

— Все едно че снощи не е имало буря, нали? — рече тя.

Седяха в колата в Хайд Парк, близо до мястото, където езерото Сърпънтин се среща с Лонг Уотър. Слънцето надничаше през високите дървета и обсипваше водите с разтопено злато. В далечния край на Сърпънтин имаше малък дървен кей със скупчени наоколо лодки в синьо и бяло.

— Трябва да се повозим някой път — подхвърли тя. — Не съм гребала от години.

Наблюдаваха двайсетината коня от казармите на кавалерията да преминават по опесъчената алея, ездачите — в парадни униформи, с блестящи нагръдници и червени наметки, на шлемовете им в бяло и златно се полюшваха бели конски опашки. Бе очевидно, че не са наряд, защото се прозяваха небрежно, триеха очи и си говореха. Беше приятен момент. Само че нещо накара Рей да го съсипе.

— Опитвам се да разбера — настоя той. — Ако си наистина нещастна, ако си толкова нещастна, колкото твърдиш, защо просто не се разведеш?

— Ти докога ще дрънкаш все едно и също? — попита го тя, без да се усмихва.

— Докато трябва — сопна се младежът. — Ще дрънкам все за това. Дори не мислех за мен и теб. Говоря ти, че трябва да спасиш себе си. Разкарай се от това място, където няма и следа от обич.

Тя замълча, все още загледана в езерото, и известно време той нямаше представа за какво се е замислила — дали за развод или за гребане. Не й беше просто ядосан. Беше ядосан и на себе си. Сега трябваше да бъде с Джон Ленън, не с омъжена жена, чийто съпруг бе прекалено богат, затова не можеше да си позволи да го изостави.

— Не е лесно — заяви най-сетне тя. — Двамата сме вързани. Не знам как да ти го обясня. — Потисна прозявката си и Рей забеляза, че е много уморена. Жената поклати глава. — Трудно е да се реша. Трудно е да приемеш всички промени. Човек се страхува от непознатото. Страхува се да остане сам.

Рей не знаеше какво да каже. Всичко, което знаеше за брака, го бе научил от родителите си. А това означаваше, че не знае нищичко. Опита се да си обясни как така баща му и майка му са се обичали на времето, защо нещата са се променили. Това никога няма да го разбера, каза си Рей, и макар да бе намразил баща си, не можеше да разбере как е възможно майка му да е била привлечена от силата на стария, от физиката и мъжкарската му натрапчивост. Май жените си падаха по тези неща.

А и как бе възможно майка му да предположи, че силата му ще избие в крясъци и насилие? Онова, което бе харесвала у него, се бе обърнало като поразяващо оръжие срещу нея и децата им. Как да предвиди човек подобно развитие? Жената до него, същата жена, която се опитваше да накара да изостави съпруга си — сигурно го е обичала едно време, и двамата са били луди един за друг, поне отначало. Хората се променяха. Чак сега го разбираше. Променяха се до неузнаваемост.

За Рей не беше трудно да разбере защо баща му се бе влюбил в майка му. Черно-белите снимки бяха доказателство за нейната нежна красота, за деликатността и уязвимостта й, предизвикали инстинкта да я закриля у мъж като баща му, който си оставаше невъобразимо старомоден — смяташе, че да си срешеш косата е проява на женственост (човек просто трябва да използва пръстите си, докато оперението му окапе).

Майка му също се бе променила през годините, а промените бяха подсилени и задълбочени от смъртта на по-големия брат на Рей. Момичешката нежност се бе превърнала в болезнена срамежливост, нервни тикове, неврози и страх от живота. Обичта й към домашния уют бе прераснала в агорафобия. На Рей му се струваше, че причините, поради които родителите му са се влюбили, са били същите, които сега караха други да се харесват. Не бе истина, че човек съсипва нещата, които обича. Много по-вероятно бе те да те съсипят. Възможно ли бе да си представи как майка му напуска баща му? Не, разбира се. Къде ще отиде?

— Ама ти не го обичаш — настоя Рей, вече ядосан, защото не можеше да направи абсолютно нищо. — Той също не те обича, нали? Не разбирам как е възможно да те обича и да ти подари… онова.

Не можеше дори да спомене подаръка за рождения й ден. Самата мисъл го отвращаваше.

— Вече ти казах, прекалено стара съм за гарсониери и сбутани едностайни апартаменти — обясни тя. — Някой ти краде млякото от хладилника. Карате се кой ще измие чиниите. От съседната стая се чува как двама се чукат. Някой е надул тъпата си музика на горния етаж. Вече съм преживяла всичко това. Преди десет години.

Рей не бе преживял нищо подобно.

— Ти на колко си години? — попита я той.

— Днес навършвам двайсет и осем. — Усмихна се многозначително. — Прекалено стара съм за теб.

Сърцето му се сви. Тази работа беше безнадеждна.

— Но си прекалено млада за онова, което ти е дошло до главата — заяви той с горчивина.

Беше разстроен, готвеше се да продължи спора и му бе неприятно, че тя отново ще се върне към стария си живот — голямата къща, лъскавата кола, съпругът, който имаше портфейл вместо сърце. Каза си, че ще успее да се сбогува с нея единствено ако се скарат. Само че тя нямаше да позволи нощта да приключи по този начин.

— Не му се ядосвай — продължи тихо тя. — Кой според теб плаща за всичко? Кой ми купува дрехите, тази кола, леглото, в което спа снощи? Пък и той те харесва. Сам ми го каза.

Младежът се замисли за бандата на съпруга й. Почитатели, изпълнили баскетболните игрища из Средния Запад, полудели от кеф, реват с пълни гърла „Рокендрол“. Групата е приятна, каза си Рей. Не че бяха нещо кой знае какво. Добра банда, популярна музика, която пълнеше стадионите. Нищо повече. Рей се замисли за мениджъра им, за съпруга й, който винаги се бе държал внимателно с него, но си оставаше просто още един миткаджия от звукозаписната индустрия, който се бе озовал в подходящия клуб, когато се бе появила подходящата банда. Изобщо не е трябвало да се, жени, реши Рей. Лишил я е от собственото й аз.

— Ти си мислиш, че си едно нищо — каза й Рей. — Според мен си страхотна.

Тя остана загледана в него, след това го целуна по устата.

— Хайде — подкани го и слезе от колата. Хвана го за ръка и двамата тръгнаха към навеса за лодки, тревата все още бе мокра след апокалиптичния дъжд, изсипал се в нощта, когато Елвис бе починал.

Бе прекалено рано, за да наемат лодка, но и двамата бяха единодушни, че никой няма да има нищо против, ако вземат една съвсем за малко. Разкиснаха се, обувките им подгизнаха от росата, а от страх да не падне в езерото Рей се спъна в острия край на лодката — в носа, както тя му каза, — сетне жената се настани срещу него и плъзна греблата в металните им халки.

Оттласнаха се от брега и се понесоха по спокойните води, а тя започна да гребе с бавни движения. Беше добра. Не можеше да не признае. Беше много по-добра от него. Усмихнаха се един на друг и усетиха, че нямат нужда да говорят. Няколко черни лебеда ги следваха, докато не стана ясно, че няма да получат закуска, и чак тогава се отдалечиха към брега, прибрали криле.

Слънцето вече блестеше и в далечината Рей долови ръмженето на трафика по Бейсуотър Роуд и Парк Лейн, което възвестяваше настъпването на новия ден. Хайд Парк все още спеше, окъпан в хиляди нюанси на зеленото.

Когато стигнаха в средата на езерото, тя изтегли греблата и остави лодката сама да се носи. Рей топна ръце във водата, докато съдът бавно описваше полукръг, отначало на юг към Албърт Мемориъл, а след това към статуята на Питър Пан на западния бряг.

Рей я наблюдаваше как тегли златния пръстен на третия пръст на лявата ръка и се мръщи от усилието няколко секунди, тъй като не успяваше да го свали, ала след това стигна до кокалчето и беше свободен.

Стисна пръстена с палеца и показалеца на дясната ръка, огледа го замислена, сякаш не можеше да разбере как се е оказал там. След това го метна с всички сили.

Пръстенът цопна във водата и черните лебеди се размърдаха в очакване на закуската, запляскаха с криле към лодката, а след това се обърнаха, загубили интерес, защото разбраха, че няма да получат нищо.

 

 

Докато Лион се качваше с асансьора към двайсет и първия етаж, той мислеше над материала си.

Лени и „Райфенсталс“. Тъпо име за още по-тъпа банда. Лион никак не съжаляваше, че пропусна представянето им. Дори се радваше, че го изпусна. Не можеше да му се случи нищо по-хубаво от срещата с Руби, от възможността да потанцува на „Жалко“ заедно с Руби, да прави секс с Руби в спалния си чувал. Нищо не можеше да е по-хубаво от нощта, която бе преживял, от първата нощ в живота си, когато имаше чувството, че е успял да разчупи оковите на собствената си кожа.

Лион влезе в офиса, облян от зората, и забеляза, че лампата свети в стаята за прослушване. Скип Джоунс беше там, заобиколен от фасове и плочи.

— Имаш ли цигари? — попита Скип и погледът му премина над рамото на Лион.

Младежът бръкна в джоба на коженото яке, както обикновено малко нервен в присъствието на Скип, и извади смачкан пакет. Бяха останали няколко. Лион се сети с гордост, че не му бе останало време да пуши.

— Шантава работа — отбеляза Скип, докато поглеждаше пакета, а след това стрелна крадешком Лион. Нещо не беше наред с ръцете на Скип. Трепереха така неудържимо, че той изпусна цигарата и протегна ръце, за да ги спре, а Лион се наведе, за да я вдигне от прогорения на много места мокет. И двамата се престориха, че не се е случило нищо.

— Слуша ли някого тази вечер? — попита Скип.

Лион запали две цигари, дръпна дълбоко и подаде едната на Скип.

— Трябваше да чуя „Райфенсталс“ и да напиша материал — отвърна Лион. — Честно да ти кажа, май така и не успях.

Скип се загледа във върха на марлборото. Ръцете му продължаваха да треперят, но докато стискаше цигарата, започнаха да се успокояват.

— Как така не успя?

— Запознах се с едно момиче — призна Лион. — Страхотно момиче. Направо невероятна.

Скип се усмихна срамежливо.

— Аз съм пропускал представяния поради къде по-лоши причини. Да не ти пука. Старите кучета ще затънат до ушите с Елвис. Материалът ти няма да им липсва особено.

— Въпреки това ще го напиша — отвърна Лион и се ухили. — Само че не казвай на никого.

Скип му се стори угрижен.

— Шантава работа — промълви той още по-притеснен.

— Всичко ще бъде наред — опита се да го окуражи Лион, но думите май бяха по-подходящи за него, отколкото за колегата му. — Срещал съм се с Лени и „Райфенсталс“ много пъти и открай време са пълен боклук. Какъв е смисълът да пиша за такава банда? Тъпи позьори. Няма да променят света, нали?

Лион, както обикновено, говореше убедително, макар да бе объркан. Замисли се за Ивлин Кинг-Шампанското и как се бе почувствал, когато събра смелост да потанцува. Докато бе в Луишам миналата събота, бе прозрял по кой път трябва да поеме — да се бори против фашизма, да се посвети на хората и да им отваря очите. Само че снощи бе разбрал, че масите са с много по-отворени очи от него.

— Скип, как мислиш, възможно ли е хората да харесват черната музика и въпреки това да си останат расисти?

Скип Джоунс сви рамене.

— Не знам, човече. За съжаление, да — хората обичат черната музика и мразят черните, — може би няма да е така, ако я слушат достатъчно. — Скип внимателно закрепи остатъка от цигарата върху филтъра. — Прав си, знаеш ли. Ако не ти дреме още отсега — ти на колко си? на двайсет? — все така ще бъде. Хубаво е тези нещица да влязат в „Пейпър“. Мама му стара, човече, нацистите са пълна смрад.

Лион си спомни разкривените от омраза лица в Луишам. Сякаш отново усети неподправения гняв от другата страна. Чу подигравателните „Зиг хайл“ и нацистките поздрави. Кой от тях е бил баща й?

— Това не са просто нещица — продължи Скип. — Ако бяхме в „Дейли Уъркър“, тогава никой нямаше да го купи, никой нямаше да иска да рекламира в него, а ти, приятел, щеше да го продаваш по ъглите и пред портите на фабриките. Честно казано, броят на читателите му щеше доста да намалее. — Той потри очи и прокара пръсти през мазната си коса като на Кийт Ричардс. — Музиката я има не за да спаси света — каза Скип и думите поразиха Лион като светкавица. — Има я, за да спаси живота ти.

Критикът му се усмихна, личеше, че е изморен, но поне ръцете му вече не трепереха толкова силно. Лион знаеше, че трябва да започне да пише веднага, ако искаше да довърши материала, преди останалите да започнат да идват. Но пък му беше толкова приятно да си говори със Скип. И въпреки че все още не бе сигурен какво трябва да очаква от музиката и какво светът очаква от него, той се почувства по-добре.

Утрото напредваше бързо, затова той каза „Чао“ на Скип и се върна на бюрото си, вкара лист формат А4 в пишещата машина и се приготви да пише. След това се замисли.

Имаше много неща, които го дразнеха при Лени и „Райфенсталс“ — заиграването с фашистките символи, просташкото държание на сцената, елементарните песнички, които се опитваха да представят за нещо голямо. Най-много се дразнеше от надменното им самодоволство. Ако някой човек знаеше, че Лени Райфенстал е режисьор на „Триумф на волята“, вледеняващата възхвала на нацистка Германия, то тогава той със сигурност си падаше по нацистите. Ако това просто не те интересуваше, значи нямаше работа с тях. Лион посегна към клавишите.

Чувал ли си за „Триумф на волята“, драги читателю? Представянето на Лени и „Райфенсталс“ в „Ред Кау“ в дъждовната вторник вечер бе истински триумф на чекиджиите.

Не беше върхът, но пък звучеше достатъчно обидно. Слънцето вече грееше и се промъкваше през щорите и опушеното стъкло, той примижаваше и чак сега си спомни, че не бе спал цялата нощ. Лион си взе горещо кафе от автомата и не спря да пише, докато не докара материала до 500 думи. След това стана от бюрото, протегна схванатите си крайници и остави написаното на бюрото в кабинета на Уайт.

На път към асансьорите той надникна през прозореца в стаята за прослушване. Скип беше отпуснал глава на масата, лицето му бе извърнато встрани от вратата, заобиколено от фасове и нови плочи.

Изглежда спеше, затова Лион не му каза довиждане.

 

 

Рей си тръгна от парка и пое на изток по Оксфорд Стрийт, слънцето грееше пред него, караше го да замижава и се издигаше бързо. Счупените през нощта стъкла хрущяха под краката му.

Денят напредваше, ала армиите на нощта все още се мотаеха наоколо — безделници, отправили се по домовете си, работници с подпухнали очи, които се връщаха от нощната смяна — и се смесваха с първите забързани за работа по мръсните улици.

Рей ускори крачка, защото му се искаше да опразни бюрото си в „Пейпър“ преди останалите да започнат работа. Мислите, че не бе открил Джон Ленън, се смесваха с мисли за жената, която не можеше да напусне съпруга си. Имаше чувството, че някой е изритал сърцето му на улицата, но така и не бе сигурен кой е нанесъл най-силния ритник. Ако можеше да бъде с нея. Ако бе успял да открие Ленън. Ако знаеше как да постъпи правилно.

Вече бе прекалено късно. Нощта си бе отишла и единственото, което му оставаше, бе да прибере сувенирите и спомените, натрупани през последните три години — рекламна тениска на Емилу Харис, касетка С-90 с интервю на Джаксън Браун, снимка 8х10, направена от Мисти, докато се усмихваше срамежливо до Джеймс Тейлър, — и да се измъкне, без да се налага да си взема довиждане. Сбогуването щеше да разбие сърцето му. Не можеше да се сбогува с Тери, Лион и стария си живот. По-добре без сбогуване, реши той. Трябваше само да си тръгне.

За момент слънцето се скри зад магазините на Оксфорд Стрийт и пред погледа му се проясни. Пред него се бе събрала тълпа гологлави момчета, които се блъскаха и ритаха. Бяха облечени по последна мода — ниско остригани, в класически ризи на „Бен Шърман“, с тънки бели тиранти и бели панталони, които нямаха нужда от гладене, комбинирани с лъскави ботуши на „Док Мартенс“. Такива като тях имаше из целия град — новите скинари, които никога нямаше да се откажат от тениските на „Вивиън Уестуд“ и военните панталони. Рей сви към улицата, за да ги избегне.

Забеляза азиатче с очила и чанта „Адидас“ да върви към тях. Те подхвърлиха няколко подигравателни думи вместо поздрав и някой запя „Докторе, в беда съм, мили Боже!“ и в следващия момент грабнаха чантата на азиатчето и започнаха да си я прехвърлят, а хлапето се луташе между тях, докато те го държаха на разстояние. Златните им пръстени проблясваха на слънцето.

Чантата сигурно е била отворена, защото Рей забеляза, че нещата на хлапето се разпиляха по тротоара. Имаше сандвичи, увити във фолио, термос, книга със заглавие „Компютърно програмиране за начинаещи“. Хлапето се отпусна на длани и колене, за да си прибере нещата, а скинарите — отегчили се от играта — метнаха чантата в средата на пътя и започнаха да подритват сандвичите.

— Въобразяват си, че всичко е свършило — изкрещя един от тях и ритна сандвича толкова силно, че фолиото се разкъса и парчета бял хляб, сирене и домат се пръснаха наоколо. — Само че не е!

Все още бяха в добро настроение и се преструваха, че са футболни коментатори или Питър Селърс, ала настроението им се промени, когато Рей пресече и така и не успя да премълчи. Вдигна „Компютърно програмиране за начинаещи“, подметката на огромно крачище бе отпечатана на корицата, и я подаде на хлапето. Тези самодоволни скинари олицетворяваха всичко, което той ненавиждаше.

— Защо не го оставите на мира? — повиши глас младежът.

Нахвърлиха му се веднага. Размахаха юмруци, вдигнаха крака, пламнали от такава ярост, че ожесточените ритници или се плъзгаха покрай главата му и краката, или така и не успяваха да го уцелят и поне отначало не болеше. Един от тях го стисна и Рей усети миризмата на пот и афтършейв „Хай Карате“. Забеляза, че азиатчето вдига чантата си тъкмо преди огромен автобус номер 73 да я прегази.

След това хлапето затича нанякъде, а Рей се озова проснат по гръб, ботушите на скинарите попадаха право в ребрата и главата му, този път не пропускаха, болката припламна и той се сви на тротоара, покри очите и топките си и усети, че не може да диша от болка. Както неочаквано му се бяха нахвърлили, така неочаквано се отдръпнаха.

Когато Рей вдигна поглед, видя как кракът на Тери попада в корема на един от нападателите. Около него се бяха събрали трима скинари и Тери прасна един в лицето с дясно кроше, завъртя се и ритна друг право в задника. След това те се разбягаха и закрещяха, че Тери трябвало да се оглежда отсега нататък, подвикваха, че братята им ще го убият, и Рей разбра, че са нищожества, че знаят само да се надуват и перчат, че са хлапетии по на шестнайсет, превърнали се в противни побойници, които си плюеха на петите, щом някой отвърнеше на удара.

Въпреки това той остана впечатлен и поклати удивен глава, когато Тери му помогна да се изправи.

— Кой, по дяволите, те научи?… — започна Рей.

Думите замряха в гърлото му, защото Тери бе заел позата на своя герой — стойка на боксьор с широко отворени крака, издадена напред лява страна, ръцете отпуснати, без да са стиснати, докато наблюдаваше как скинарите се оттеглят с подвити опашки и въртеше глава бавно от едната на другата страна, също като змийче, сякаш бе леко чалнат. Рей знаеше отговора още преди да зададе въпроса.

Брус Ли.

Брус Ли бе научил Тери как да прави всичко това.

 

 

Тери караше форда „Капри“.

Не го биваше за шофьор, защото въртеше волана и непрекъснато се изнасяше или прекалено към центъра на пътя, така че останалите шофьори надуваха уплашено клаксоните, или бе толкова близо до бордюра, че от време на време гумите на каприто се отриваха със скърцане и хрущене.

Рей бе толкова изморен, че задряма на седалката и чу нова песен. Пуснаха я в сутрешния блок по радиото, „Танцуващата кралица“ на АББА, обяви Хеъри Корнфлейк и в нея зазвуча копнеж и младежка носталгия, сякаш бе посветена на хлапе, пропуснало отминал златен век. „Най-великолепното време в твоя живот“. Тери нацели някаква бабуна на пътя и Рей се стресна. Очакваше да види грозните високи сгради по южния бряг. Оказаха се някъде по задните улички на Уест Енд, на север от Марбъл Арч, където арабските кафенета и ресторанти бяха подредени едно до друго километри наред.

— Стигнахме ли? — попита Рей.

Тери спря колата.

— Има нещо, което трябва да свърша преди това.

Бяха пред хотел. Рей потри очи и се сети, че са пред „Бланк“, мястото, което снощи щеше да бъде първата му спирка. Сякаш всичко се бе случило в друг живот.

Рей остана загледан след Тери, докато приятелят му влизаше, за да потъне във фоайето. Сигурно бе заспал за момент, защото в следващия момент зазвуча противопожарната аларма и Тери излезе.

Преди да стигне до колата, той спря, зачака и вдигна дясната си ръка, очевидно порязана някъде. След малко гостите започнаха да се изнизват от хотела, мигаха учудени на силното слънце, също като оживели мъртъвци, изтръгнати от унеса си, несигурни накъде да поемат, всички по нощници и пижами, или полуоблечени, или увити в хавлиени халати като онези, каквито Тери събираше в гарсониерата си.

Ето я и Мисти с Даг Уд. Минаха през главния вход и тръгнаха към Тери, а той стоеше и стискаше ръката си и се опитваше да спре кръвта.

Мисти бе в бялата рокля от снощи, наметната с хавлиен халат и носеше моторджийските си ботуши. Даг бе бос, гол от кръста нагоре, дюкянът на панталоните му бе разкопчан, лицето бе изпито от годините, в които бе прекалявал с алкохол и наркотици, но тялото му бе мускулесто и стегнато.

Повече от когато и да е на Рей му се стори, че Даг прилича на пресния труп на Чарлс Атлас.

Той забрави за Тери и проблемите с момичето, защото на вратата се появи дребна жена с широки панталони, косата й се издигаше като копа сено, а зад нея ситнеше мъж с ястребово лице и кръгли очила с телени рамки, по-висок, отколкото Рей предполагаше, но незабравим. Това лице младежът познаваше по-добре от своето. Това бе лицето на Джон Ленън.

Кой знае как училищната кутия все още висеше на рамото му. Кой знае как в нея все още подрънкваше касетофонът, взет назаем от Тери. Кой знае как стана така, че дишаше същия въздух като Джон Ленън.

Кой знае как, въпреки че бе парализиран от изтощение, страх и обич, Рей слезе от колата.

 

 

— Това е за теб, Даг. — Тери изговори колебливо думите, защото устата му бе пресъхнала от нерви и гняв, и ужасна тъга. Нея дори не можеше да я погледне. — От Скип са.

Протегна длан и остарялото лице на Даг се разкриви в усмивка като на влечуго. Стисна ръката на Тери сякаш бяха първи приятели и пое хапчетата.

Младежът веднага се отдръпна. Не можеше да търпи докосването на стария копелдак.

— Ще ги запазя за „Рейнбоу“ — заяви Даг. Очевидно говореше за представянето във Финсбъри Парк довечера. Това щеше да бъде звездният миг на турнето му. — Благодари на Скип от мое име.

Тери кимна безизразно и се опита да не показва чувствата си. Все още не бе погледнал Мисти. Даг се обърна към нея, съвсем небрежно, сякаш да се увери, че всичко с билетите за „Рейнбоу“ е наред. При това го направи точно под носа на Тери.

— Името на Тери ще бъде на входа — обясни тя. — Плюс пропуск за още един.

Даг се прозя и се протегна като стар котарак, на който нощта се е сторила дълга и се кани да си ляга. Започнаха да пускат хората в хотела, Даг се усмихна за довиждане с противна фамилиарност.

Като че ли ни притежава, мамка му, изруга го Тери. Проследиха с поглед как влиза в сградата.

— Това е за теб — каза Мисти и съблече халата.

Тери поклати глава.

— Вече не събирам такива неща.

Тя изглеждаше изненадана.

— Не са нищо особено — обясни й и я погледна за пръв път. Насили се да я погледне. — Всички са ги използвали, нали?

Мисти изви нагоре очи с досада.

— Недей да изперкваш.

— Не изперквам.

Тя отново изви уморено очи.

— Нищо не е станало, ясно ли е?

Цели две секунди той не намери какво да каже.

— Разкарай се, парцал такъв — изсъска й.

Момичето се сви като от удар.

— Тери, не съм правила секс с него, не разбираш ли?

Той поклати глава.

— Не ти вярвам.

Тълпата пооредя. Едва тогава тя забеляза форда „Капри“.

— Колата на баща ми ли е?

Тери погледна натам, защото очакваше да види вътре Рей. Приятеля му го нямаше обаче.

— Гнусна лъжкиня — процеди и й обърна гръб.

Тя го дръпна за ръката.

— Слушай, той не пожела да правим нищо. Нито пък аз. Разбра ли, Тери? Говорихме си цялата нощ. Погледът на Мисти стана някак замечтан. — Е, поне докато той не припадна.

Тери се обърна към нея. Желанието да си тръгне се бе изпарило. Искаше да разбере какво е станало. Копнееше да й повярва. Молеше се нещата да са си такива, каквито бяха преди.

Мисти не спираше да дрънка, редеше имена, все още замаяна от преживяното.

— Говорихме за Байрон, за Джим Морисън, за Ницше. Беше страхотно. „Той хаоса владее, що може да сътвори танцуваща Звезда“. Даг има невероятна памет.

Тери изсумтя.

— Да, и член като на магаре.

Тя го погледна студено.

— Явно знаеш повече по този въпрос от мен. — След това се усмихна. — Той каза нещо, което ми се стори много тъжно. Че предпочита наркотиците пред жените.

Тери я зяпна. Даг бе казал същото и на него. Истина бе, той си бе такъв. Даг Уд бе от старата школа. Беше готов да изчука всяка, която му падне. Въпреки това предпочиташе да се надруса с каквото му падне, вместо да чука която и да е. Може би защото, по собствените му думи, бе по-трудно да си осигуриш наркотици, отколкото жени. Или може би от наркотиците се чувстваше по-добре.

Тери бе напълно сигурен в две неща. Мисти му казваше истината. А Даг Уд бе обречен. Не по същия начин, по който Били Блицън. Даг сигурно щеше да доживее до стоте. Въпреки това бе обречен.

Тери започна да съжалява, че му бе дал разслабителните.

 

 

Всички бяха толкова мили. Тъкмо това порази Рей. След първата секунда, в която се вцепени като парализиран, след като осъзна, че ще си отвори устата и ще заговори Джон Ленън, всички се погрижиха да му е по-лесно.

Отначало бяха само двамата — тази великолепна двойка, за която всички злословеха, — мъжът и жената, които показаха на Рей какъв трябва да бъде бракът. Както стоеше пред „Бланк“, Ленън му се стори почти срамежлив. Сякаш насън, сякаш омагьосан, притиснат от умората и въодушевлението, Рей разбра, че ще се получи, че е истина.

И го повика по име.

— Джон?

Изрече го така, сякаш бяха стари приятели, сякаш Рей го бе познавал цял живот — но той, разбира се, се чувстваше точно така, — а след това се представи — Рей Кийли — и каза за кой вестник работи — „Пейпър“, — и ето че Джон, човекът Джон Ленън от плът и кръв призна, че познава „Пейпър“ още от едно време, когато групата е започвала. Групата! Рей знаеше за коя група говори, как са свирели на ежегодния концерт на „Пейпър“ няколко пъти преди лудостта да ги принуди да престанат.

А Йоко му се усмихваше, Джон също се усмихваше и Рей не бе сигурен какво да направи, но тогава се появи някаква асистентка, не беше от звукозаписна компания, а постоянна асистентка, която да ги улеснява във всичко, и тя му се стори уморена, дори изтощена, но въпреки това Джон покани Рей да се качи да пие чай с тях, а Рей си помисли, че светът е чудесен.

Това бе неговият свят, времето му бе дошло, времето, когато един младок от музикален вестник можеше да се приближи до най-великата рок звезда на планетата и да прекара известно време с нея.

Рей разбра, че всичко е истина — и чувството за близост, което бе доловил на игрището, когато пееха песните на „Бийтълс“, и онзи свят на споделени чувства. Беше самата истина. Не беше заблуда, не беше преувеличение. Всичко, което бе доловил в музиката, се оказваше истина.

Докато минаваше през фоайето на хотел „Бланк“, Рей усети слисаните погледи — как ли се чувства човек, когато го зяпат на всяка крачка, по целия свят? Йоко го разпитваше за В-52, новата американска банда, за която Рей дори не бе чувал. Тери можеше да й отговори с най-големи подробности, но това нямаше значение, защото тук не ставаше въпрос за някаква надпревара, не беше нужно да се прави на готин или умен. Просто трябваше да бъде самият себе си. Качиха се с асансьора на последния етаж — Джон, Йоко, Рей и жената, която се водеше за лична асистентка — и Рей усети в гърдите му да се надига радост, каквато никога досега не бе изпитвал, тя заличи нервното напрежение, страха и смущението, задето не можеше да отговори на въпросите на Йоко за В-52. Беше подал ръка и Джон Ленън я бе поел. И сега се убеждаваше, че е бил прав, когато е повярвал в музиката им. Бил е прав да вярва още от самото начало.

Влязоха в стаята — макар да приличаше по-скоро на къща, тя не напомняше по нищо на хилядите други хотелски стаи, в които Рей бе влизал с музиканти. Беше безкрайна. Имаше дори пиано.

Седна на канапето срещу Джон, който се държа мило и сърдечно, смееше се и бе доволен, че може да поговори за музика с едно хлапе, което отказваше да се подстриже, а Йоко бе до него, огромната й буйна коса закриваше лицето й, но това нямаше значение. Асистентката се обади, за да поръча чай, и Рей се справи, защото го бе правил много пъти досега, защото за това живееше, заради музиката, тя бе най-хубавото нещо в живота му, единственото, което носеше смисъл.

И ето че гласът на Джон Ленън прозвуча, не много по-различен от гласа му в песните — странен, мъдър, звучен, мил, подигравателен, точно какъвто трябваше да бъде. Говориха си — как бе възможно Рей да се страхува, че няма да има какво да каже? След известно време, малко след като им сервираха чая, Джон Ленън се пресегна и включи касетофона на запис.

— Трябва да го пуснеш, Рей — каза Джон Ленън. — Никак не ми се иска да си загубиш работата, мой човек.

 

 

В кафенето бе пуснато радио. Лион не бе забелязал, докато броеше монетите за чая и сандвича с бекон.

— … погълнати от хора с различна култура — говореше някакъв глас. Женски глас, някак изкуствен и въпреки това убеден. Хем престорен, хем истински. — Не сме се заели с политика, за да пренебрегваме тревогите на хората. — Напорист, целенасочен, измамен. — Заели сме се с политика, за да се справим с тях.

Лион остана с отворена уста. Зяпна радиото и не откъсна поглед от него дори когато „Спри да измъчваш сърцето ми“ замени женския глас.

— Кой беше това? — попита Лион, обзет от отчаяна нужда да разбере.

Дебелакът зад щанда в избеляла рекламна тениска отвърна:

— Елтън Джон и Кики Ди.

— Не, не, питам за жената. Жената, която говореше. Онази, дето разправяше, че ще бъдем погълнати.

Мъжът подаде на Лион сандвича с бекон.

— Маги Тачър — рече и погледна радиото с нескрито възхищение. — Крайно време беше някой да се застъпи за нас.

Лион бе шокиран, стисна сандвича с бекон като че да се задържи. Не бе предвидил подобно нещо. Дори не бе предполагал, че се задава. Интересът и усетът му към политическите партии се бе размил през последните години, докато продаваше списанието си „Ред Мист“ и ходеше по антирасистки митинги и представяния на „Клаш“. И ето че жената, оглавила консерваторите през последните осемнайсет месеца, не бе задействала радара му. А и как да стане?

Лион изхождаше от предположението, че правителството в момента е просто грешка, която ще си остане грешка. Все си представяше, че битката за бъдещето ще се реши по улиците.

Докато стискаше сандвича с бекон, той неочаквано видя едно алтернативно бъдеще в паралелна вселена, където водещата политическа сила изричаше пред страната — или поне пред по-голямата част от нея — онова, което хората искаха да чуят за имиграцията, за профсъюзите, за законите и реда, за приходите и спокойствието.

Нямаше да има скинари, „зиг хайл“ и нацистки фантазии. Никакви крайности. Просто различен начин на действие, който повличаше всичко по пътя си. И той знаеше със сигурност, че бащата на Руби с радост ще гласува за тази жена, за този неискрен и същевременно поразително искрен глас, който сякаш бе създаден да се обръща към цялата нация. Как бе пропуснал Лион да предвиди подобно развитие? Как е възможно да е бил толкова сляп?

В следващия миг тревогите му се насочиха другаде. В кафенето влезе Младши, последван от биячите си.

Посред бял ден „Псетата на Дагънам“ бяха гротескна гледка. Нескопосаният пиърсинг, правен в домашни условия, безопасните игли, пронизали плътта на носовете, устните и бузите, петната от бира, кръв и мръсотия по гърдите на тениските им без ръкави, гримът по клепачите — всичко това наистина правеше неприятно впечатление. На дневна светлина трите татуирани сълзи под дясното око на Младши изглеждаха като направени от маймуна с нажежено желязо.

Кафенето бе пълно със строителни работници, които се наслаждаваха на обилната английска закуска преди работа. Все корави мъже, склонни да се подсмихнат, когато се натъкнеха на сбърканяците, подвизаващи се по улиците напоследък. Само че дори яките бачкатори се навеждаха над пържените яйца и вестниците, когато минаваха „Псетата на Дагънам“.

— Не искам неприятности — обади се почитателят на Маги Тачър и Лион реши, че човекът говори също като барман от някой уестърн.

— Вън — обърна се Младши към Лион.

Младежът се надигна бавно от стола, сандвичът с бекон остана недокоснат, и ги последва навън. Никой не посмя да го погледне, защото бе обречен.

Младши се изправи пред жертвата си. „Псетата“ бяха застанали от лявата му страна. Други се подредиха от дясната, цялото братство надупчени с пиърсинг грозници.

Младши хвана главата на Лион с длани, почти любовно, след това го стисна за ушите. Накрая заби лицето му в предното стъкло на най-близкия автомобил. Шокът бе по-силен от болката, въпреки че парещите вълни ставаха по-мощни с всяка секунда. Нещо се бе разкъсало на челото на Лион, нещо топло и мокро гъделичкаше веждите му. Когато дръпнаха рязко главата му назад, той забеляза, че са го блъснали в предното стъкло на красива кола. Златист буик, с хромирани перки в краищата на задния капак и тапицерия на черни и бели петна. Все едно излязъл от песен на Бъди Холи, каза си Лион, или може би такъв бе автомобилът, който Елвис си е купил с първия набъбнал хонорар от Сам Филипс. Младежът имаше чувството, че някой кон го е ритнал в главата.

— Нещастници такива, толкова сте смешни — подметна Младши, все още стиснал ушите на Лион. — Чекиджийчета от средната класа, дето сте се набутали в „Пейпър“. „Бунтари без топки“, а? Значи аз нямам топки, така ли си решил?

— Това е метафора — изхлипа Лион. Болката, невероятната разкъсваща болка не му позволяваше да мисли трезво.

Младши не беше убеден.

— Въобразяваш си, че можеш да драскаш каквото ти хрумне и ще ти се размине просто така? Да не би да си решил, че си в някой колежански дискусионен клуб? Мислиш…

Ненадейно прозвуча остър глас.

— Това твоята кола ли е, приятел?

Младши се обърна към човека, без да пусне ушите на Лион. Пред него бе застанал най-огромният член от бандюгите на Тед, когото Лион някога бе виждал. Лион зяпна, когато го позна. Та това бе самият Тич, гигантът от бандата на Тед.

Тич беше заобиколен от десетина зализани млади членове, всички до един в разцвета на силите си, много по-силни и бързи от „Псетата на Дагънам“.

— Какво? — зяпна Младши и загуби мисълта си.

Тич говореше със стряскащо нежен глас. Все едно Елвис пееше някоя от прочувствените си балади, например „И ще настъпи мир в долината“.

— Попитах дали това е твоята кола, приятел?

Все още бе спокоен, но сочеше предното стъкло на златния буик. Главата на Лион бе оставила кърваво петно отпред.

Младши поклати глава.

— Аз се возя на автобус — отвърна той. — Колата не е моя.

Великанът кимна, очевидно доволен от отговора. Обърна се към приятелчетата си, усмихна им се с вледеняващо спокойствие и отново насочи поглед към Младши.

— Знам, че не е твоята кола, татуирана путко — изрече. — Защото е моята шибана кола!

В следващата секунда Тич замахна с месестото си ръчище и с един удар запрати Младши на земята. Също като Джордж Форман в мача му с Джо Фрейзър, помисли си Лион, същият удар, който просна Димящия Джо на земята в онази гореща ямайска нощ. Младши пусна ушите на Лион.

Тич остана загледан за миг в проснатия Младши, сякаш оглеждаше нещо, което бе настъпил, след това стовари върху него гигантската си кубинка. Младши изрева, очите му всеки момент щяха да изскочат.

Бандата на Тед атакува първа и помете „псетата“ с изпитаната ярост на войнствения си нрав, изтласка ги на пътя, принуждавайки доставчик на мляко да извие волана, при което каса мляко се плъзна от каросерията и се пръсна на пътя. Само че „псетата“ бързо се съвзеха, опитът си каза думата, а също и навикът да се подвизават където падне, дори при неравни условия, и заеха позиция сред млякото и счупените стъкла.

Лион пропълзя на длани и колене, заобиколен от тежки ботуши „Док Мартенс“ и кубинки, през локви кръв, мляко и счупени стъкла, докато настойчивият глас на госпожа Тачър продължаваше да звучи в ушите му:

— … погълнати… погълнати… погълнати… от хора с различна култура…

Надигна се от земята, скочи на стъпалото на преминаващ автобус и ръката му едва не се откъсна от усилието да се задържи. Без да обръща внимание на недоволството на кондуктора, се качи на втория етаж и се загледа през задния прозорец, като попиваше раната над веждата, за да види развоя на битката между бандите, прехвърлила се от другата страна на пътя.

„Псетата“ си бяха върнали самообладанието, но впечатляващите бойни умения на бандата на Тед се оказаха решаващи. Тич бе стиснал двама от „Псетата на Дагънам“ за вратовете и Лион с нетърпение видя как блъсна главите им, все едно че бяха цимбали. Младши се опитваше да се спаси с пълзене, лицето му бе обляно в истински сълзи. След това автобусът зави наляво по моста „Блекфайърс“ и битката се скри от очите му.

Автобусът мина над реката и Лион впи поглед в кубето на „Сейнт Пол“, без да го вижда. Беше пребледнял и трепереше от вълнение, което заплашваше всеки момент да вземе надмощие.

— Погълнати… погълнати… погълнати… Не сме се заели с политика, за да пренебрегваме тревогите на хората… заели сме се с политика, за да се справим с тях.

Беше разтреперан от облекчение, защото бе успял да избегне един хубав бой.

Беше разтреперан, защото току-що бе видял какво ще донесе бъдещето.