Тони Парсънс
Краят на нощта (12)

12.

Нощта преваляше.

От прозореца на главния редактор Тери виждаше как небето над доковете просветлява. Отнякъде се носеше тъжното проскърцване на влекач. Двайсет и един етажа по-надолу, зад херметически запечатаните прозорци, които не позволяваха никой да се самоубие, се виждаше реката, черна, блестяща, докато по-голямата част от града все още спеше, макар че по Имбанкмънт вече фучаха първите автомобили.

Още малко.

Тери се върна в офиса си и си оформи линия спийд на бюрото. Обичаше да ходи в офиса на Уайт, но не му беше приятно да взима там наркотици. Това щеше да е проява на неуважение. Залюля се на стола и загледа снимките по трите стени. На неговата се виждаше очуканото лице на Норман Мейлър.

Беше чул клюката за Мейлър и последната му сватба и я бе запомнил. Мейлър се чувствал депресиран, че трябвало да извърви пътя към олтара на следващия ден. Бъдещата му съпруга го попитала какво не е наред и той обяснил, че никога не е искал подобно нещо — брак, моногамия, да сподели живота си с живота на друг човек. Единственото му желание било да бъде свободен човек в Париж. Бъдещата му съпруга казала: „Гледай сега, Норман. Ако си свободен човек в Париж, накрая пак ще срещнеш някое специално момиче и ще се озовеш на същото място, където си днес“. Норман Мейлър разбрал, че това е истина. Разбра го и Тери. В тези кратки моменти на свобода, които понякога получаваш, ти винаги си търсиш начин да не си свободен, да принадлежиш на някого. Тръгваш да търсиш нови светове и ги откриваш в едно-единствено лице. Тери бе открил Мисти. Сега я бе загубил, и ето че бе отново свободен.

Смръкна още една линия, стана и обиколи празните офиси из редакцията, а сетне се зае да рови из шкафовете, разглеждаше снимки и непубликувани материали, които отразяваха историята на редакцията. „Джими Савил поздравява читателите на «Пейпър» и пожелава на всички весела Коледа и страхотна 1968 година: «Ще се виждаме в „Пийпъл“ всяка неделя, момичета и момчета».“

Все едно че бе заключен в музей след края на работното време, каза си той. През деня в „Пейпър“ цареше суматоха, отвсякъде се носеше музика, разгорещени спорове, разменяха се цигари с трева, а от стаята за прослушване се промъкваха непознати гласове. Кевин Уайт и някои от по-старите си крещяха. Непрекъснато влизаха и излизаха познати и напълно непознати — журналисти на свободна практика, музиканти, рекламни агенти, — търсеха работа, готови да приемат поръчка в замяна на безплатен наркотик или обяд, независимо дали ставаше въпрос за „Вайбрейтърс“ или „Дингуолс“.

Ако през деня влезеше в офиса на някой от колегите, можеше да завари Джоан Джет, седнала на бюрото да пърха с мигли и да помоли за огънче. Някои от журналистите спореха за качествата на плоча, излязла преди години — в първия работен ден на Тери той завари двама от по-старите, готови да се сбият заради разногласия за „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клаб Бенд“. Някоя от журналистките на свободна практика и някой от старите пушеха заедно трева, гушкаха се или обсъждаха новата плоча на Стийли Дан. Така беше през деня. Вечер тук всичко утихваше. Почти всичко.

Тери надникна през прозореца на стаята за прослушване. Скип Джоунс бе все още вътре, пишеше нещо с лявата си ръка, заобиколен от странна градина, от малка гора забравени цигари, закрепени на филтрите, около тях бе изпопадала пепел. Пишеше и изглежда нищо не го притесняваше. Тери почука леко по стъклото. Скип вдигна поглед, усмихна се срамежливо и кимна.

— Тери Уорбойс, шантава работа — подхвърли той, уморен до смърт, след като бе писал цялата нощ.

Тери влезе в стаята за прослушване. И се почувства неловко. Скип Джоунс все още го впечатляваше, просто защото бе най-добрият.

— Няма ли да се прибираш, Скип?

Скип поклати глава и впери очи в точка над рамото на Тери. Младежът реши, че Скип няма къде да отиде тази вечер.

— Реших да поостана — почувства се длъжен да обясни той. — Денят се очертава тежък.

Тери кимна.

— Заради Елвис, нали? Сигурно Уайт ще иска нещо специално за новия брой. — Остана шокиран, когато видя колко блед и измъчен е Скип. Предположи, че и той не изглежда много свеж и весел. — Ще напишеш ли нещо за Елвис, Скип?

Скип сви рамене.

— Може и да напиша. Може да напиша нещо за ранните дни в „Сън“. За Сам Филипс и момчето в червена риза, което искало да запише песен за мама. „Хубав рок довечера“ и плановете да стане шофьор на камион. Ще включа всичко това. — Скип се усмихна към точката над рамото на Тери. — Не съм сигурен, че искам да съм част от този процес на канонизиране. Не мисля, че е правилно да става така. Не казахме дори една добра дума за Елвис, откакто постъпи в армията. Сега се каним да го превърнем в — ами не знам — в нещо като трупа на Ленин на Червения площад. В нещо такова. Нали разбираш какво се опитвам да ти кажа?

Тери кимна и извади пакет „Марлборо“. Нямаше представа какво се опитва да каже Скип. Рок звездите умираха и тогава всички започваха да ахкат. Така беше и с Брайън Джоунс, и с Джими Хендрикс, и с Джим Морисън. Открай време е било все така. Замисли се за Били Блицън, останал сам, изоставен в „Уестърн Уърлд“, и за пръв път долови нещо отвъд блясъка на рокендрола. Долови пропилените усилия и възможности.

— Благодаря ти, мой човек — подхвърли Скип, когато Тери му предложи последната си цигара. Запали я, дръпна дълбоко, а след това я закрепи внимателно върху филтъра и веднага я забрави. Тери я погледна жадно. — Рокендролът се превръща в музейна култура — продължи Скип. — Също като джаза и рисуването. Нали така? Просто съществува, а ние стоим крачка назад и му се възхищаваме. След като Майлс Дейвис и Пикасо са били на този свят и са си отишли — или Елвис и Дилън, — какво повече може да се каже?

Тери погледна обложката на албума пред Скип.

— Какво ще кажеш за това? „Телевижън“?

— Ще има само бележка — въздъхна критикът. — Чудесна бележка, великолепна бележка, но ще бъде само кратка бележка. Кой ще бъде на първа страница следващата седмица?

Тери се почеса по главата.

— Елвис? Трябва да е Елвис.

— Младият Елвис. Елвис през 1956 година. Елвис по времето, когато се издига. Уайт няма да сложи Елвис от 1977 година на първа страница. Защо да плаши хората. Ще избегне блясъка в стила на Лас Вегас. Ще скрие шкембето, отгледано на средна възраст. Ще покаже Елвис като кльощаво хлапе, когато всичко е било пред него. Ще го представи като велик, но това ще бъде поредният пирон в ковчега.

Тери се замисли.

— Какъв ковчег?

— Ковчегът, в който е нашата музика — уточни Скип. — Ковчегът на рокендрола. — Марлборото на бюрото димеше. Скип го грабна, дръпна дълбоко и прокара кокалестите си пръсти през сплъстената си коса. — Не се връзвай с рокендрола, мой човек — предупреди го. — Хората започнаха да се отнасят към тази музика като към държавна служба — служба, дето ще си я вардиш, докато си жив. А това не е за цял живот. — Той се усмихна, погледна Тери и побърза да извърне очи. — Мислех, че тази вечер ще бъдеш с Даг.

— А — вдигна рамене Тери и се опита да се засмее, въпреки че сърцето му се сви. — Нещо не се получи както трябва.

Скип кимна замислено.

— Даг е неуправляем. Слага ръка на всичко, до което успее да се докопа. Става напълно луд.

— Не е това — отвърна Тери. — Няма общо с наркотиците. — Той замълча и огледа обложката на „Марке Мун“, която все още стискаше. Е, донякъде. Мисти… абе тя тръгна с него.

Скип се замисли.

— Ясно — въздъхна. — Ясно, мой човек. Даг и Мисти. Шантава работа.

— Мислех си, че ми е приятел. — Тери се опита да се засмее, но смехът остана да клокочи някъде в гърлото му. — В Берлин…

— Той не ти е приятел, човече — прекъсна го Скип неочаквано разпалено. — Даг не ти е приятел. Няма значение колко добре си се разбирал с него, докато си писал материала. Даг е рок звезда, мой човек. И от двайсет години да го познаваш, пак няма да ти бъде приятел. Не можеш да го наречеш истински приятел. Не е като Рей и Лион. Нито дори като Били. Защото ако напишеш за него дори едно малко и напълно незначително кофти материалче, отпадаш от класацията, мой човек, и никога повече няма да бъдеш допуснат до него. Можеш да се държиш приятелски с тези типове, но си оставаш приятел с онези на твоята възраст, с които започвате заедно. С такива като Даг е много по-трудно, те са с няколко обиколки напред. Истинското приятелство е с хората на твоя възраст, защото когато всичко се промени и вече не ви свързва единствено любовта към музиката, когато започнат да изникват други въпроси, когато се заговори за егото и за лимузини, за свирки, които правят разни кльощави манекенки, част от теб винаги ще помни откъде си тръгнал, и ти, и те знаете, че на времето сте искали да си говорите единствено за музика, да се запознавате с нови момичета, а не са ви пускали да влезете в шибаното „Спийкизи“. Рано или късно трябва да решиш дали искаш да си сериозен журналист или просто отрепка, която се мотае с групите и от време на време написва по нещо.

Скип говореше с горчивина и Тери си спомни галерията му във фотобиблиотеката. Там бяха подредени снимките на всички автори от „Пейпър“, все снимки, които публикуваха до името и заглавието на материала, ала Скип Джоунс си имаше цяла галерия. Тери често бе разглеждал тези снимки през нощите, когато се мотаеше из празната редакция. Скип имаше причина да бъде тук, Скип бе изживял живота, за който и той мечтаеше още докато беше пощуряло по музиката хлапе, което работеше във фабриката за джин и всяка сряда хукваше към града, за да си купи „Пейпър“ за осемнайсет пенса.

Снимките на Скип. Скип с Кийт Ричардс в слънчева вила някъде в Южна Франция. Скип с Иги Поп в съсипана хотелска стая в Детройт. Скип и Даг Уд в мрачната съблекалня в „Раундхаус“. Ето го Скип тази вечер — приятел на звездите, най-добрият музикален критик на своето поколение, на което и да е поколение, — убиваше си времето в стаята за прослушване, нямаше къде да положи уморената си глава, а всичките му известни приятели се бяха пръснали по света. В този момент Скип се разсмя, сякаш всичко, за което говореха, бе просто една шега.

— Шантава работа. Старият Даг така и не се е променил. Опитал се е да изчука гаджето ти, така ли?

— Сигурно вече го е направил — отвърна Тери и усмивката му трепна, настроението му помръкна, когато си представи как Даг вади огромния си член с изпъкнали вени от кожените панталони и го насочва към Мисти. — И то не само веднъж.

— Не съм толкова сигурен — усмихна се Скип и остави цигарата, за да бръкне в джоба си. — Никога не е ясно какво ще направи Даг, дали ще ти предложи нещо за смъркане, дали ще те изчука, или просто ще захърка. — Усмивката му се стопи. — Нека бъдем реалисти, мой човек. Гаджето ти сигурно е опитало най-готиното чукане, дето може да си представи.

Тери съвсем се скапа. Най-готиното чукане ли? Как можеше да надмине подобно нещо?

Скип гледаше Тери право в очите. Беше само за миг, но този поглед разтърси Тери. Не си бе представял подобно нещо. Скип Джоунс наистина го бе погледнал право в очите.

— Въпросът е — продължи Скип — какво ще направиш ти.

Тери пристъпи от крак на крак.

— Ами, не знам. Какво мога да направя?

Скип извади най-различни хапове и започна да ги преглежда. Когато протегна ръка към Тери, на дланта му лежаха дванайсет шарени капсули.

— Дай ги на Даг — обясни Скип. — Прати му много поздрави от мен.

Тери погледна хапчетата.

— Какво е това?

— Просто ги дай на Даг и ти гарантирам, че ще мине доста време, преди да изчука отново приятелката ти. Или чиято и да е приятелка.

— Бившата ми приятелка — поправи го намръщен Тери. — Вече не ми е приятелка. Ти майтапиш ли се. Тя не означава нищо за мен.

Въпреки това пое хапчетата от Скип Джоунс и ги натъпка в джоба на мохерното сако, сякаш все още не бе убеден в думите си.

 

 

Лион сънуваше Бамби.

Странно, открай време си мислеше, че светът приема малката сърничка за най-захаросания продукт на Уолт Дисни. За Лион „Бамби“ бе като първото смръкване.

Заведоха го да гледа филма в „Одеон“ на Суис Котидж, когато бе на пет, и той преживя такава травма, че майка му го изведе разтреперан и разплакан още преди края.

Как бе възможно останалите момичета и момчета да си седят и да хрупат пуканки? „Бамби“ бе филм, където едно малко губи майка си, където светът потъва в пламъци и — онази част, която преследваше ожесточено Лион, докато се мяташе и потеше в спалния чувал — се превръщаше в ужас в мига, в който раят е осквернен.

Стресна се и понечи да стане. В същия миг разбра, че е истина. Ето че бяха дошли. Полицаите се опитваха да избият предната врата на изоставената къща, прозорците се сриваха навътре, крещяха мъже, жените пищяха, бебето плачеше.

В гората бяха навлезли хора.

Руби все още спеше до него, обгърнала кръста му с тънката си ръка. Лион я разтърси, дръпна ципа на спалния чувал и скочи, а голите дъски на пода му се сториха грапави като шкурка, докато се обличаше. Другата двойка в стаята вече бе полуоблечена и тъпчеха оскъдните си вещи в раниците. Навън бе все още тъмно, ала стаята бе осветена от луната и фаровете на десетки автомобили.

— Ставай веднага — подкани я той, тъкмо когато някаква тухла разби прозореца. От улицата долитаха гласове. Мъже крещяха нещо за клошари, готвеха се за битка, настройваха се. — Идват.

Само че не идваха.

Беше много по-зле.

От долния етаж се разнесе тропот, забиваха пирони в дървенията. Вътре в къщата се надигнаха гневни гласове, псувни, заплахи и викове от страх. Лион отиде до прозореца и забеляза обемисти сенки да пренасят дървени греди към къщата.

— Копелетата гадни — извика. — Искат да ни запечатат вътре.

Знаеше, че някой ден полицията ще пристигне, но все си представяше, че ще ги изритат на улицата. Много пъти си бе представял, че последната битка за изоставената къща ще бъде нещо като забележителна обсада — Лион ще бъде рамо до рамо с ветераните от парижките барикади и ще се впусне в ръкопашен бой с наетите главорези и момчетата в сини униформи. Щяха да се сражават за всяка стая — също като в битката за Сталинград. Сега му предстоеше да направи избор дали да остане в изоставената къща със заковани прозорци и врати, докато собственикът прецени, че са си получили заслуженото, или просто да хукне да се спасява. Ако беше сам, щеше да е различно. Само че той не можеше да позволи нещо да се случи на Руби.

Стисна я за ръката и двамата изскочиха през вратата на спалнята и се облякоха набързо. На най-горното стъпало на стълбите забеляза дългите й бели крака, осветени от луната, и си пое дълбоко дъх. Спря я, за да й даде възможност да си нахлузи роклята. Дори вдигна ципа и пръстите му докоснаха плешките й. Ръцете му трепереха. Тя го погали, за да му даде кураж, и се усмихна. Ръката й бе хладна и спокойна.

На долния етаж местеха нещо тежко, чуваха се и ударите на чукове. Повечето от прозорците долу бяха вече заковани и през пролуките се процеждаше светлина. Входната врата бе наполовина отворена и от двете страни напираха тела и се бореха за надмощие. Лион и Руби се отправиха в обратната посока, към задната част на къщата, където полицаите бяха започнали да заковават кухненската врата.

Лион ги прокле и се хвърли към нея, блъсна я първо с рамо и гредата отхвърча, попадайки право в лицето на един от приставите. След това двамата изскочиха в градината, за да потънат в нощта, спънаха се в някакво стъпало, зад тях се разнесоха ругатни и някой запокити нещо тежко, може би чук, но то профуча покрай главите им и тупна в тревата. Никой не хукна да ги преследва, но Лион й помогна да прескочи десетина огради, преди да спре и да се просне на грижливо поддържана поляна, за да си поеме дъх край декоративно езерце и градинско джудже, стиснало въдица. Гласовете и ударите с чук все още се чуваха в далечината. Той потръпна. Няма нищо лошо в това да живееш в изоставена къща, когато си млад и си още сам. Ами по-късно? Какво става, когато си намериш половинката?

— Извинявай — започна той. — Не очаквах да дойдат тази вечер.

— Сега вече наистина си бездомник — отбеляза Руби и той се разсмя, притисна устни в нейните, а росата намокри коленете му, тя също се разсмя, пръстите му галеха красивото й лице. Беше луд по нея, дишаше заради нея, защото тя бе всичко, което някога бе искал.

 

 

До първия влак на метрото все още имаше часове.

Двамата се хванаха за ръце и поеха на запад по Марилебън Роуд. Ранобудните птички в Риджънтс Парк от дясната им страна вече пееха, небето започваше да изсветлява. Щеше да я изпрати до тях. Така бе намислил и не бе нужно да й обяснява. Лион искаше да е сигурен, че се е прибрала. Че си е у дома на сигурно място. Жива и здрава.

Прииска му се да разполага с някакви пари, за да отидат на хотел. Нямаше ли да е страхотно, ако разполагаше с пари за хотел, ако можеха да се гушнат в леглото и да останат там целия ден? Щяха да се целуват, да се притискат, да се чукат, докато силите ги напуснат. Нямаше ли да е страхотно, ако поне веднъж разполагаше с малко пари. Но щом не можеше да си легне с нея, поне можеше да я изпрати до тях.

И тъкмо тогава форд „Кортина“, пълен с момчета, спря до тях точно след огромния купол на „Мадам Тюсо“. Лион ги изгледа с неприязън. Бяха от онзи тип момчета, които бяха винаги готови да го сритат.

— Миличка, какво ще кажеш да те закараме?

— Накъде си тръгнала, миличка? Към Актън ли? Или към Ийлинг? Да не би да е Грийнфорд?

Руби погледна Лион извинително. Грийнфорд, точно така. Връщаше се в Грийнфорд към всекидневието си.

Сториха му се много познати — с тениски с къси ръкави, под които се подаваха бледи месести бицепси, косите им бяха щръкнали уж като на Род Стюарт, а късите кожени якета изглеждаха един размер по-малки. Но пък не бяха много пияни. А Лион не можеше да отрече, че са в нейната посока. Не можеше да каже нищо.

— Всичко е наред — успокои го Руби и докосна ръката му. Стори му се малко тъжна и много уморена. — Няма да ми направят нищо. Просто ще ме откарат до нас и ще ми поискат телефона. Аз ще им дам фалшив. Нали така, миличък?

Той кимна, защото не посмя да каже и дума.

Слънцето надникна над купола на „Мадам Тюсо“. След бурята предишната вечер бе изненадващо да види ярката светлина на августовския ден, да си спомни, че все още е лято. Слънчевите лъчи играеха по новата руса коса на Лион. Тя я докосна — горда от постижението си, и той не се сдържа и се усмихна. За пръв път в живота си имаше чувството, че изглежда добре. Може би дори повече от просто добре.

— И така — престраши се. — Извинявай за… нали знаеш. За всичко.

— Не се извинявай, беше забавно — отвърна тя. В нея имаше искреност и топлота, помисли си Лион. Беше красива, беше мъжко момиче, но тъкмо искреността и топлотата го бяха привлекли. Руби се засмя и Лион си помисли — да, красавиците. За тях всичко е лесно. — Беше различно — усмихна се.

Момчетата чакаха търпеливо в колата.

— И на мен ми беше приятно — обади се Лион. Не можеше да обясни какво означава тази нощ за него — как бе хлътнал по нея, ами музиката, ами сексът! Не можеше да го изрази с думи. За пръв път в живота си не намираше думи.

— Освен това си добър танцьор — отбеляза тя.

— Я стига — възпротиви се той.

— Разбира се — настоя Руби. — Просто трябва да… не знам. Да се отпуснеш малко.

В следващия момент небето се изпълни със звуци и отначало му се стори, че приижда нова буря, но шумът бе по-силен от всичко, което Лион бе чувал, по-оглушителен от буря и ставаше все по-натрапчив, докато се оказа над тях и той вдигна глава, за да види новия самолет, конкорд, също като гигантска бяла птица, само на една година, източен като ракета, блестящ в бяло и златно на утринните лъчи, как се спуска и се готви за кацане на запад от града, недалече от нейния дом. Беше красива гледка.

Когато извърна поглед назад, фордът „Кортина“ потегляше, а Руби му махаше от задния прозорец. Той също й махна, убеден, че й бе казал истината в спалния чувал, докато бе разгорещен, а думите обикновено имаха значение само в момента. Лион я обичаше.

Обичаше я истински, не бе просто заради секса. Обичаше я, макар да не я познаваше. Как стана така? Как бе възможно да обичаш някого, когото дори не познаваш?

Беше на двайсет години и всичко бе лесно.