Тони Парсънс
Краят на нощта (11)

11.

Пазарът за месо вледени Тери до кости.

Огромното шумно хале бе пълно с мъже в бели престилки, оплескани с кръв. Някои тласкаха колички на две колела, подобни на рикши, натоварени с парчета месо, дъхът им излизаше на бели валма, докато превозваха товара си до камионите и вановете, наредили се един зад друг из целия „Смитфийлд“, без да гасят двигателите си. Разнасяха се ругатни и псувни, мъжете недоволстваха от живота и един от друг. Работата бе трудна, а нощта дълга. Тери се усети замаян, когато си помисли, че баща му работи тук още от четиринайсетгодишен, откакто бе напуснал училище.

Вдигна яката на сакото и натъпка ръце в джобовете. От студа очите му се напълниха със сълзи и той задиша учестено. Тръгна по централната пътека, за да намери баща си.

Откри го понесъл огромен телешки бут на гръб, гигантско парче месо, от което коленете му се подгъваха, но той се стягаше и поемаше напред, лицето му бе разкривено също като на щангист.

— Я, момчето ми е дошло — възкликна с усилие и потното му лице разцъфна в усмивка, когато видя сина си. Беше с шапка, която му придаваше вид на войник от Френския чуждестранен легион — шапка от зебло с нещо като кърпа отзад, която да го пази от пустинното слънце.

— Да ти помогна ли, татко?

Старият се разсмя.

— И таз хубава.

Тери го последва покрай мъжете в окървавени бели престилки, докато излязоха от пазара, старият подгъваше колене от тежестта. Докато се влачеше подире му, младежът забеляза мърлявата задна част на престилката и износените обувки. Когато най-сетне остави парчето в задната част на хладилен камион, баща му избърса длани в ръкавите си, преди да потупа Тери по гърба.

— Момчето ми е дошло! — извика, без да се обръща конкретно към някого. — Той пътува по цял свят, интервюира филмови звезди!

— Татко! — опита се да протестира Тери. — Те не са филмови звезди.

— Я се погледни — заяви весело старият. — Само кожа и кости си. Дори не си докоснал чая си. Ела да ти вземем нещо за ядене.

Дори посред нощ кръчмите около пазара за месо „Смитфийлд“ въртяха успешен бизнес. А ставаше и още по-доходно, когато наближаваше краят на нощната смяна.

Зад опушените стъкла бяха насядали румени мъже и надигаха халби черна бира, лапаха пресен пай със сос и пушеха. Бащата на Тери поръча пайове и бира, а след това намери дълга маса с шумни изтощени мъже. Тери бе единственият, който не бе с бяла престилка.

— Моето момче — представи го бащата на Тери. — Обикаля по целия свят и интервюира хората от шоубизнеса. — Широките му гърди се надуха от гордост, а Тери се изчерви. — Той е нещо като Майкъл Паркинсън.

Мъжете изглеждаха впечатлени.

— Кого си интервюирал? — попита един от тях.

— Ами… — измънка Тери, устата му пълна с пай от говеждо и лук. Замълча, а стомахът му се сви от вкуса на топлата храна. Кога бе ял за последен път? Спомни си, че на самолета от Берлин побутна настрани подноса с пилешко. След това се почувства виновен, защото се сети, че така и не се докосна до специалната вечеря, която майка му бе приготвила за Мисти. Като вземеш достатъчно спийд, апетитът ти направо изчезва.

— Току-що интервюирах Даг Уд — заяви той и остави ножа и вилицата. Насядалите около масата го гледаха тъпо. — А също и Грейс Фюри.

Никаква реакция. Бащата на Тери се усмихваше гордо.

— „Клаш“, „Джем“, „Странглърс“. — Вече полагаше усилия, за да не разочарова баща си. — Аз направих един от първите материали за „Секс Пистълс“ и писах за тях след „Скрийн он дъ Грийн“…

Този път май им просветна.

— Онези тъпаци, дето нарекоха кралицата смотанячка ли? — попита огромен носач. — Няма да им се отрази много добре, ако се появят тъдява в някоя тъмна вечер. Ние тук си тачим кралицата.

Останалите мъже се разсмяха и обещаха да „съдерат кожичките“ на копелетата от „Секс Пистълс“, само да се осмелят да се появят в Смитсфийлд. Интересът им вече бе събуден.

— Ами котенцата от АББА? Тях познаваш ли ги? — Разнесе се похотлив смях, някои извиха очи към тавана, други продължаваха да се тъпчат с пай. — Нямам нищо против да направя едно задълбочено интервю с русата кукла.

Тери призна, че никога не е попадал на АББА.

— Ами „Бийтълс“?

— Ами Елтън Джон и Кики Дий?

— Ами „Диско Дък“?

Някои от любителите на музиката, които бяха по-наясно, изсумтяха.

— Песента се казва „Диско Дък“, смотльо. Пеят Рик Дийс и неговите идиоти! Чухте ли го само? „Диско Дък“.

Тери призна, че не познава никого от тях.

— Виждате ли — обади се гордо бащата на Тери. — Всичките тези звезди. Пътува по цял свят.

Усмивката му не угасна, докато не излязоха от кръчмата.

— Не ядеш — отбеляза старият. — Не спиш. Кожа и кости си. Какво ти става? Какво не е наред?

Тери не отговори, само пое дълбоко въздух, доволен, че вече не е в кръчмата и е избягал от миризмата на сготвено месо.

Баща му стисна дръжките на количка и я затегли след себе си. Влязоха отново в мразовитото хале и старият остави рикшата.

— Майка ти хареса момичето. Малката Мисти. Сериозни ли са намеренията ти към нея?

Тери извърна поглед.

— Не бих казал. — Как да му разкаже за Даг Уд? Как да му разкаже подобно нещо.

Баща му поклати глава с блеснали очи. Никога не бе вдигал ръка на Тери. Затова пък имаше поглед, който причиняваше не по-малка болка от плесник.

— Някой ден ще открием какво точно харесваш, Тел — успокои го той. Тери знаеше, че животът, който водеше, бе немислим за баща му. Старият не беше глупав — даваше си сметка, че каквото и да върши в момента синът му, то не може да продължава завинаги. Без дори да попита, бащата на Тери извади износен портфейл от джоба си и започна да отброява банкноти.

— Двайсет и пет кинта ще стигнат ли? — попита без укор. — Не мога да ти дам повече до петък.

Тери наведе глава.

— Татко, съжалявам… ще ти ги върна.

Бащата напъха парите в ръката на сина си и затегли количката към душовете. „ПОЧИСТЕТЕ ВСИЧКИ КОЛИЧКИ ТУК“, гласеше надписът отстрани.

— Пет пари не, давам. Готов съм и ризата от гърба си да сваля за теб — заяви бащата на Тери. Стисна маркуча, за да измие количката. В канала потече кръв. — И да започнеш да ядеш.

— Да ти помогна ли, татко? Нещо да направя ли?

Бащата на Тери поклати глава и продължи да мие нещото, което носачите наричаха количка, без дори да погледне сина си.

 

 

Госпожа Браун зави с наситеножълтия лотус „Илан“ наляво от Марбъл Арч и даде газ по Парк Лейн, наби спирачки, докато минаваха покрай „Дорчестър“, а после и покрай „Хилтън“. Рей оглеждаше за тълпи фотографи. Единственият признак на живот бе самотният портиер с шапка. Рей нервно потри голата си китка.

— Искаш ли да пробваме и в „Риц“ — предложи тя и даде газ. Шофираше много добре, а иланът летеше и всеки път, когато натиснеше педала до дупка, Рей изпитваше чувството, че е взел нов наркотик.

— Къде е „Риц“? — попита той.

Тя го погледна, за да е сигурна дали не се шегува. След това отвърна:

— „Риц“ е на Пикадили, непосредствено зад Парк Лейн. Може да се е настанил там. Или пък в „Савой“, при реката. Или в „Кларидж“ — там е дори най-вероятно. Близо са един до друг.

— Знам го „Кларидж“ — призна Рей. — Него го знам.

Тя се изкиска.

— И какво си правил в „Кларидж“? Да не би да си пил чай с кифлички?

— Не — призна Рей. — Интервюирах Боб Дилън.

Тя изви изящно оформените си вежди. Остана впечатлена и не го скри. Хората винаги се впечатляваха, когато им кажеше кои известни личности познава, макар Рей да не разбираше защо реагират по този начин. Гениалността не беше заразна. Да не говорим, че така и не успя да измъкне смислено изречение от Дилън — Рей направо се беше поболял от нерви, а трябваше да вади с ченгел думите на Дилън. Този брадат мъж на средна възраст искаше да се отърве час по-скоро от него.

Уайт беше пуснал материала на първа страница, защото Киселия Пийт имаше успешна концертна снимка, а и защото Дилън настояваше за първа страница. Но пък статията беше пълен боклук. Хората се залъгваха, че ще се променят, ако имат възможност да дишат същия въздух като големите звезди. Рей знаеше, че не става така. Джон Ленън нямаше да успее да го спаси. Джон Ленън нямаше да спаси никого.

— Така — рече жената. — След като си интервюирал Дилън, значи няма да имаш никакъв проблем с Джон Ленън.

— Тогава беше различно — заоправдава се Рей. — Интервюто беше предварително уговорено. Не е толкова лесно, когато ти се налага да се справиш сам.

— Само че ти не си сам — подхвърли тя.

Двамата се усмихнаха един на друг. Истина беше. Тя действително много му помогна. Ако трябваше да обиколи и петте хотела сам, Джон Ленън щеше да е на „Хийтроу“, преди Рей да успее да измине и половината път. Докато тя завиваше по празните улици на Уест Енд, Рей усети как в гърдите му се загнездва отчаяние. Тая работа просто нямаше да се получи. Защо се заблуждаваше? Никога не е бил истински журналист, а просто хлапе, което си падаше по музика.

— Както и да е — продължи госпожа Браун, когато минаха покрай самотния вход на последния хотел. — И без това „Бийтълс“ бяха простаци, които се правеха на джентълмени, а пък „Стоунс“ бяха джентълмените, които се представяха за простаци. — Усмихна се по странен начин и погледна изкосо към Рей. — Ти знаеш ли, че между нас с Брайън имаше нещо? Бях още малка. Съпругът ми казвал ли ти е?

— Брайън Джоунс ли? — попита Рей. Остана слисан. Красивият Брайън, който свиреше на китара. Красивият Брайън, открит да се носи мъртъв в басейна си. Той бе част от историята. Този път Рей остана впечатлен. Все едно му бе казала, че е спала с Наполеон.

— Запознахме се в клуба, в който започнаха — хотел „Стейшън“. — Тя се засмя тихо при спомена. Иланът летеше отново по Парк Лейн. Тази улица изглежда много й допадаше. Да не говорим, че бе почитателка на високите скорости. — Хотел „Стейшън“, Кю Роуд, Ричмънд. Неделните вечери. Случи се през 1963. Аз бях на… колко? На четиринайсет! Той, разбира се, имаше много момичета. Съпругът ми никога ли не е споменавал? Години наред направо се побъркваше от тази мисъл. Все си ме представяше с Брайън.

Рей поклати глава.

— Съпругът ти никога не те е споменавал. — Опита се да смекчи думите си. — Всъщност ние говорим единствено за бандата му и как вървят нещата. Затова не говори за теб.

Тя се изсмя тъжно.

— Не, разбира се. Когато сексуалната ревност отшуми, жената разбира, че е бита карта. А после започват да ти подаряват секс играчки за рождения ден.

Той не знаеше какво да отговори. Усещаше, че госпожа Браун не очаква да чуе мнението му. Затова замълча. Тя въздъхна, сякаш за една вечер й стигаше.

— Ако искаш, мога да те закарам до вас. Къде живееш? Сам ли си в апартамент?

Рей поклати глава.

— Ще се поразходя малко.

Тя се намръщи.

— Нали не си в някоя от онези изоставени къщи?

Рей започна да се притеснява.

— Все още живея при нашите. Поне допреди да ги зарежа.

— И кога го направи?

— Преди около два часа.

Жената се разсмя и Рей чак сега осъзна колко много я харесва. Под привидната твърдост тя бе прекрасна. За миг се почувства объркан — любезната й помощ да открият Ленън, начинът, по който лицето й се озаряваше, когато се смееше, удоволствието да обикалят Лондон посред нощ в жълтия лотус „Илан“. Никак не му се искаше да се мотае сам по улиците.

— Значи ще трябва да те заведа у нас — реши тя.

 

 

Изоставената къща се открояваше на лунната светлина също като самотен Ксанаду. Тук някога са били вложени много пари, било е преди години, ала сега фасадата на огромната бяла постройка бе осеяна с черни пукнатини. По голите прозорци на втория етаж трепкаха светлини на свещи, някой бе запалил огън, блестеше включен радиатор. Чуваше се плач на бебе.

— Кой живее тук? — попита Руби. — Клошари ли?

— Не са клошари — отвърна Лион и започна да брои монетите, за да плати на таксиметровия шофьор. — Бездомни са. Искам да те помоля да ми помогнеш. Не ми достигат парите. Извинявай.

Руби се намръщи.

— Момичетата не плащат. Момчетата се занимават с тези неща. — След кратко мълчание добави: — Какво ще кажеш за петдесет пенса?

Отнякъде си спомни един лаф — нещо за новите стратегии, които трябва да бъдат измислени, за да изкарват и жените работнички същите пари като мъжете. Само че той нямаше да успее да задържи момичето, като повтаря прочетеното в книгите. След Ивлин Кинг-Шампанското това не бе достатъчно. Затова отвърна:

— Петдесет пенса е супер. От мен бакшишът.

Тя извади портмонето си и отброи сумата. Лион напипа купон за храна в джоба на коженото си яке и го натика в ръката на шофьора. Таксиджията поклати глава.

— Скапани циганори — оплака се той и потегли.

Руби четеше графитите.

— „Котките обичат обикновени бисквити“… „Тук не се допускат наркотици“…

— Самата истина — потвърди Лион. — Хората, които живеят тук, не вярват в наркотиците. Обикновено човек посяга към наркотиците, за да се освободи, а ние мислим, че… нали се сещаш?… — Почувства се притеснен, че й говори такива неща. — Май всички тук вече сме свободни.

— Но ти беше взел наркотик.

— Защото бях с един приятел. Той мисли, че има нужда от наркотици. — Усмихна й се. — Той понякога ме води встрани от правия път.

Тя също се усмихна.

— Значи лесно се отклоняваш от правия път, така ли?

Лион извади ключа си.

— Понякога. Ами ти?

Тя поклати глава.

— Баща ми ще ме убие. — Огледа изоставената къща. — Стив ще ме убие.

— Значи имаш късмет, че Стив го няма, нали?

Руби го погледна, без да се усмихва.

— И двамата имаме късмет.

Тя стисна коженото му яке отзад, докато минаваха предпазливо по гредите. Лион я поведе по тъмния коридор, а Руби си удари глезена в някакъв велосипед.

— Внимавай — предупреди я той. — На горния етаж има светлина. Извинявай.

На площадката на първия етаж надзърнаха любопитни лица и побързаха да се скрият. Лион и Руби се заизкачваха по стълбите. В една от големите стаи бяха запалени свещи, а от тавана висяха голи крушки над млади мъже, насядали в кръг с кръстосани крака по голия под. Погледнаха Лион и Руби, кимнаха и отново продължиха да се съвещават. Говореха на езици от Северна Европа.

— Тук има хора, които са били в Париж — обясни Лион. — Били са в Париж през 1968-а.

— Веднъж ходих в Кале — похвали се Руби. — Водиха ни от училище.

Минаха през къщата. Нямаше почти никакви мебели. Усещаше се мирис на мухъл, мръсни тела и готвено.

— Там е едно нищо — прошепна Руби.

От тъмното надничаха лица, отначало подозрителни, след това по-приятелски, макар и незаинтересувани. Лион усети, че Руби вече не е толкова напрегната. Мястото не беше чак толкова лошо. Минаха през малка кухня, където огромен казан супа къкреше на оплескан котлон. Неизмити съдове и остатъци от храна бяха пръснати наоколо. Дългокоса млада жена къпеше голо бебе в пластмасов леген, поставен в мивката.

Влязоха в неосветената спалня, където бе заварил баща си. Имаше новопристигнали. Бяха пръснали наоколо съдържанието на раниците си, а по пода бяха проснати десетина спални чувала. Повечето бяха заети. Една двойка се любеше шумно, а дъските на пода скърцаха. Руби стисна Лион за ръката и го изтегли навън, потискайки кикота си.

— Те нямат нищо против — обясни Лион.

— Аз обаче имам — сряза го тя.

Поклати глава и го поведе обратно в кухнята. Жената и бебето ги нямаше. Руби го накара да седне на единствения стол. Огледа се, откри половин лимон, бутилка белина и чаша, очевидно пусната в чест на сватбата на принцеса Ана и Марк Филипс. След това застана срещу Лион. Беше много сериозна, наложила маската на професионална фризьорка.

Свали му шапката, — след това смъкна коженото яке и най-сетне изхлузи тениската с „Тин Лизи“ през главата му.

Той посегна да я привлече, ала тя поклати глава, за да му покаже, че не иска това, поне не сега, и го настани на стола пред мивката. Той се погледна в напуканото огледало.

Продължаваше да наблюдава отражението си, докато Руби миеше косата му със студена вода и сапун за ръце, след това го намаза със сока от половината лимон и най-сетне го изплакна с една чаша вода, смесена със супена лъжица белина и остатъка от лимона.

Лион наблюдаваше отражението си, докато Руби го превръщаше в блондин, наблюдаваше и лицето й в напуканото огледало, докато твореше магията си.

За пръв път през живота си, Лион се почувства почти хубав, макар да съзнаваше, че това не се дължи толкова на промяната в цвета на косата, колкото на докосването на пръстите й, които масажираха скалпа му, на лицето й, надвесено над главата му, на топлия й дъх, погалил врата му.

Имаше чувството, че тя наистина държи на него, и сърцето му изпърха.

По-късно, когато чуждестранният говор в голямата стая вече не се чуваше, а двойката, която се любеше шумно, бе захъркала, Лион и Руби се промъкнаха в неговия спален чувал.

Тогава двамата се любиха колкото бе възможно по-тихо и единствените звуци бяха дишането и проскърцването на голия под, и неговият замаян щастлив шепот.

— Обичам те — промълви той и в очите му пролича истинността на тези думи. — О, толкова много те обичам!

Руби се изкиска под него, след това въздъхна и го прегърна, а това го подлуди.

Лион свърши с мощна експлозия.

 

 

Колко нощи бе изкарал, без да спи?

Почти три, помисли си Тери, обгърнат от тъмнината на Ковънт Гардън. Когато блеснеше зората, щяха да са изминали цели три нощи без сън.

Преброи ги.

Първите две вечери в Берлин. Едната тича по малките улички на града с Даг, наблюдаваше го как иска назаем инструментите на някакъв джаз квартет и заедно с бандата представя доста нескопосана версия на старите си хитове, докато се мята като обезумял, дори по едно време увисна на лампата и тупна на масата сред феновете на джаза.

На следващата вечер бе в хотелската стая на Даг, смъркаше коката, доставена от Криста, и си говориха, докато камериерката не потропа на вратата, за да оправи стаята, което означаваше, че е време Тери да се пооправи, да си събере багажа и да се качи на първото такси за летището.

А сега и тази нощ, до края на която оставаха броени часове. Три нощи, без да мигне, три наситени със събития нощи, а Тери знаеше много добре какво го чака на третата сутрин.

На третата сутрин започваш да прозираш нещата.

Можеше да е какво ли не. След три безсънни нощи Тери веднъж видя как едно врабче се опитва да го прекара. След други три нощи видя катастрофирал самолет, отворен също като консерва сардини, килнал се на една страна точно пред апартамента му. Шантава работа. Ненормална работа. Откаченото врабче, катастрофиралия самолет — сега ги нямаше, Тери знаеше, че ги няма, и се опита да си го набие в главата. Само че му беше много трудно.

След три нощи спийдът в черния ти дроб се превръща в алкалоида мескалин — халюциногенно вещество — и започват да ти се привиждат разни неща, за които можеш да се закълнеш, че са истински. Преглъщаш ужаса, опитваш се да откъснеш очи, защото не можеш да не повярваш в онова, което виждаш. След три безсънни нощи всичко ти се струва съвсем истинско.

Когато Тери видя светлините на „Уестърн Уърлд“ да изплуват от тъмнината, той се запита каква ли лудост му предстои да види тази вечер.

 

 

В часовете, след като си тръгна от „Уестърн Уърлд“, всички в клуба направо бяха полудели. Бяха напълно откачили.

Сякаш психозата, разочарованията и насилието се бяха натрупвали и „Марке“, „Рокси“, „Ред Кау“, „Нашвил“, „Дингуолс“ и „Хоуп и Анкър“ се бяха пренесли в тази дупка в Ковънт Гардън.

Тери се опита да си пробие път надолу и чак сега видя, че гъмжи от „Псета на Дагънам“.

Бяха окупирали дансинга. Блъскаха се, търкаляха кутии от безалкохолни, плюеха, ръгаха всички, които не бяха от племето им, за да ги разкарат, превземаха заведението и това им доставяше невероятно удоволствие. Тери се замисли за Лион с надеждата приятелят му да е далече от това място.

В средата на цялата тази лудница се виждаше сако, ушито от знаме. Умника беше тук заедно с „псетата“ и изпълняваше лудешкия си танц — нещо като кръстоска между животно и боксова круша, докато „псета“, двойно по-едри от него, го налагаха, блъскаха го напред-назад също като топка в червено, бяло и синьо.

Умника видя Тери и му се усмихна глуповато, сякаш всички тук бяха приятели, ала Тери така и не намери сили да отвърне на усмивката му.

Реши, че има голяма възможност „псетата“ да направят онова, което се заканваха да сторят вече цяла година. Май наистина щяха да убият някого.

Тери си проправи път нагоре към тоалетните. Тази вечер бе особено трудно да се придвижва в това заведение. Никой не помръдваше от мястото си. Разни непознати го гледаха намръщени и ръмжаха. Тук се събираха все повече и повече непознати мутри и на него му се доплака.

Това е от спийда, реши той. Трите безсънни нощи в комбинация със спийд и със страха от онова, което ще завари.

Влезе в мъжката тоалетна. Тъпо реге отекваше в стените и напуканите огледала. Тоалетната бе пълна с мъже и жени, момчета и момичета, които се друсаха, продаваха наркотици и се плескаха с грим. Никой не използваше мястото по предназначение, въпреки това, незнайно как, тук вонеше на изпражнения като от хиляда и една нощ.

Тери откри очилатия дългокос тип, който му трябваше, да разпределя дози от по грам и половин грам върху капака на една от тоалетните чинии. Това беше дилърът. До него бе застанала хипарка със замръзнала усмивка — надрусаното му гадже. Всички закимаха, когато го видяха, и Тери се насили да се усмихне, огледа се, с което трябваше да покаже, че проявява интерес към стоката, докато дилърът бръщолевеше всякакви простотии, родени от объркания му от дрогата мозък.

— Тери… тъкмо разправях… че най-добре човек да живее на някоя лодка, а? — обърна се към него с блеснали очи. — Защото… ако живееш на лодка… нали така… не могат да ти хванат края… не си в електората, нали се сещаш, никой от армията няма да те търси. Никакви регистри. Няма те никъде, нали така?

Дилърът се изкиска на изобретателния си план, с който щеше да преметне властите. Вече десет години продаваше стоката си из кенефите на най-различни клубове, а ето че най-неочаквано му се прииска да сподели плановете си за пенсия с Тери.

— А по този начин няма данъци — усмихна се гаджето с объркан поглед. — Няма данъци за лодката.

— Така се пестят пари — закиска се дилърът.

Тъпотии, помисли си Тери.

Какви тъпотии трябваше да слуша човек, за да си купи наркотик. На Тери му се искаше да се измъкне от това място, но доброто възпитание го принуди да остане и да изслуша безумната реч на смахнатия дилър. Той продължаваше да ръси простотии, а Тери имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне.

— Страхотна идея — отвърна Тери, докато наблюдаваше как Уоруик Хънт влиза в тоалетната. — Да се пренесеш да живееш на рибарска лодка.

Обзет от презрение, Тери забеляза, че влезлият е единственият дебелак в „Уестърн Уърлд“. Естествено, как иначе, след всички обилни обеди и билетите за първа класа на полетите до Ел Ей, Ню Йорк и Токио. Ами купоните покрай работата?

Човекът, уредил с договори някои от най-великите банди през последните десет години, приличаше на брат на един от „Илектрик Лайт Оркестра“. Изпика се внимателно в напукания писоар, вдигна ципа на грижливо изгладените дънки „Левис“ и се огледа, за да види къде може да се измие. Тери се усмихна мрачно. Ама тоя къде си въобразяваше, че се намира? В скапания „Марке“, може би? Това беше „Уестърн Уърлд“, всички мивки бяха изпочупени, а водата бе спряна много отдавна. Уоруик Хънт въздъхна раздразнен, извади малка сребърна табакера от късото си сако, отвори я и бръкна вътре със сребърната лъжичка, увиснала на косматите му гърди.

— Трябва да си купиш лодка, мой човек — настояваше дилърът. — Купи си лод-лод-лод-ка!

В моменти, когато бе силно развълнуван, дилърът започваше да заеква.

— Добра идея — отвърна Тери и се запита дали дилърът не е пробвал прекалено много от стоката си.

Беше разсеян. Малка тълпа почитатели се бяха скупчили около Уоруик Хънт. Хънт може и да бе единственият затлъстял тип, с плътни бакенбарди и очила, но притежаваше таланта да сбъдва мечти. Момиче с халка на носа, къса черна коса и впити черни панталони му подаде касетка, на която със сигурност имаше демо записи на бандата й. Уоруик Хънт се усмихна търпеливо, беше очевидно, че се кефи, след като светът бе в краката му и вече бе смръкнал кока. Нищо не се е променило, помисли си Тери. Въобразявахме си, че всичко ще се промени, но в шоубизнеса всичко си е същото.

— Ни-ни-ни-кой — пелтечеше дилърът — не си купува риба, дето плува в мътни води, нали така, а?

Тери кимна в знак на съгласие и за награда получи две пликчета, пълни с амфетамин сулфат. Най-сетне. Два грама за 24 лири. Щом банкнотите, които получи от баща си, се скриха в джоба на дилъра, образът на баща му изникна пред очите на Тери. Старият ходеше превит в леденото хале, краката едва го държаха, а освен това му се налагаше да влачи и единствения си син.

Били Блицън се заклатушка в тоалетната и въодушевлението нарасна. Не обърна никакво внимание на Уоруик Хънт, който го наблюдаваше с мазна усмивка, приближи се до Тери и се усмихна. Били умееше да се усмихва така, че да се почувстваш като най-важния човек на този свят.

— Здрасти, мой човек — измърка тъжно Били. След това се обърна към дилъра и гласът му стана остър и делови. — Дай от най-доброто.

Дилърът вдигна ръце, сякаш се предаваше. Изглеждаше притеснен.

— Веднага щом ми платиш за последния път — отвърна той с изкуствена усмивка. — И за предишния път. — Май се опитваше да се шегува. — И за-за-за по-предишния път.

Красивото лице на Били Блицън се разкриви от яд.

— Скапан наркоизрод, как смееш да ми говориш така пред приятеля ми?

От очите на Били бликнаха гневни сълзи. Дилърът вдигна ръце и каза, че било възможно да се споразумеят, но вече било прекалено късно.

— Ще ти съдера скапания задник! — избоботи Били.

Тери наблюдаваше как приятелят му разкопчава гравирания каубойски колан, който придържаше панталоните на съсипания италиански костюм. Дилърът се сви в тоалетната кабинка, скри се зад гаджето си, а Били размаха колана.

Тери прегърна Били и го изтегли настрани. Тълпата се разтвори, за да им направи път да минат и Тери изведе приятеля си от тоалетната. Оказа се изненадващо лесно. Били бе лек като перце и Тери усети как го бодва необяснима мъка.

Запита се какво ли ще случи с всички тях.

Прегърна Били и го отведе в малката съблекалня на клуба. Тери открай време се слисваше от размера на стаята. Тук започваха легенди, а бе помещение не по-голямо от гардероб, с гола пейка от едната страна, стените от пода до тавана бяха облепени с постери на банди, отгоре издраскани с графити. Накара Били да седне.

Р45 се мотаеха наоколо, наливаха се с бира и се готвеха за шоуто. Не обърнаха абсолютно никакво внимание на фронтмена си.

— Ще се оправиш ли? — попита Тери.

Никога не бе виждал Били толкова вкиснат. Долната му устна висеше, огромните му кафяви очи едва стояха отворени, а на жълтата светлина в съблекалнята костюмът му изглеждаше още по-смачкан и лекьосан.

— Трябва ми нещо малко да живна — обясни Били Блицън.

Висок мъж с късо подстригана коса надникна вътре.

— Време е — обяви той.

Били осъзна какво става и се ококори.

— Голяма работа ще бъдем тази вечер, мой човек. Тук е онзи пич от звукозаписната компания. Дошъл е.

Тери пъхна ръка в джоба си, напипа едното пликче сулфат и стисна ръката на Били, за да му го даде тайно. Знаеше, че Били няма да иска да раздели наркотика с останалите от бандата. Когато приятелят му погледна, лицето му се озари.

Тери бе готов на какво ли не заради тази усмивка, защото Били Блицън бе свирил в банда, която той обожаваше. Пък и притежаваше много повече естествен чар от всеки друг, когото Тери познаваше.

— Ти си ми истински приятел — изломоти Били Блицън и го погали по бузата, от което Тери усети странен прилив на гордост и тъга.

— Да го даваш по-леко, бива ли? Прашецът е чист.

Били се намръщи.

— Онзи гадняр. Онзи скапан гадняр. Позволява си да ми говори за пари.

Р45 бяха готови с китарите и излизаха от съблекалнята.

— Просто ги разбий — пожела Тери и изправи Били Блицън на крака. Остана да го наблюдава как прехвърля китарата през рамо и се превръща в друг човек.

— Винаги ги разбивам — заяви той. — Абсолютно винаги.

Тери кимна и се засмя, усетил чувства, които не бе възможно да се дължат на спийда или на трите безсънни нощи.

Истина бе. Всяко шоу, което той правеше, бе добро. Винаги си струваше да гледаш Били Блицън.

Само дето никога не се знаеше кога ще бъде последният път.

 

 

Тери бе застанал в дъното на „Уестърн Уърлд“ и се бе качил на стол, за да гледа шоуто.

Извади останалия един грам, отвори пликчето и пъхна ключа. Обичаше да гледа Били Блицън, докато бе под въздействието на амфетамини. Той бе Дийн Мартин на рокендрола, умееше да създава еуфория, която пулсираше из вените ти, а това бе представата на Тери за щастие.

Само че, докато гледаше как зрителите ужасени се отдръпват от „псетата“, усети безсънните дни и нощи да го притискат и единствено почувства изтощение и меланхолия.

Тази вечер не бе като другите. Тази вечер всичко се разпадаше. Започна с Мисти и тъгата се разпростираше до всяко кътче от живота му. Всичко, което обичаше, му се изплъзваше.

Били и Р45 се подреждаха на сцената, включваха инструментите и обмисляха как да започнат. Панталоните на Били щяха да се смъкнат всеки момент. Тери чак сега забеляза, че приятелят му е забравил да си сложи каубойския колан.

След това певецът започна да отброява и тактува.

— Едно! Две! Три! Четири! — и групата започна с известния лайтмотив „Надрусайте се всички“. Нещата се объркаха почти веднага и Тери се сети за старите кучета в „Пейпър“ и какво разказваха за Джими Хендрикс, докато е бил на остров Райт — че било все едно да гледаш човек, когото обичаш, да умира пред очите ти.

Били забрави думите на „Надрусайте се всички“ и запълни дупките с обиди и ругатни по адрес на „псетата“, които започнаха да го плюят с бира. След това се направи, че забива спринцовка в ръката си и незнайно защо този път жестът се получи жалка имитация, вместо да вдъхнови публиката.

Под ярката светлина на сцената лицето на Били Блицън вече не изглеждаше красиво. Дори в задушния клуб, малко преди затваряне, Тери усети как по гърба му се спуска студена тръпка. Били изглеждаше така, сякаш мястото му бе в някоя морга.

В този момент Тери си спомни нещо, което баща му бе казал за истинския Дийн Мартин — че всичко било само преструвка и актьорско майсторство. Дийн се преструвал, че е надрусан, докато бил на сцената, защото знаел, че дамите и господата от предградията много си падали по такива изпълнения, също както внуците им са очаровани да гледат как Били Блицън се самоубива на сцената. Само че Дийн Мартин винаги владеел положението, докато Били Блицън не успяваше.

Това, което се случваше тук, бе истинско и Тери се почувства като истински мръсник, задето стоеше и гледаше.

Видя как Били се опитва да ходи патешката, спъна се в някакъв кабел и за малко да падне по очи. Извърна поглед. Всичко се разпадаше. Затова пък Р45, отраканите стари музиканти, не сваляха гарда, вмъкваха крадени от Еди Кохран откъси и тълпата беснееше.

Дори кръгът около „Псетата на Дагънам“ вече го нямаше. Тери отново погледна към сцената. Може би това бе достатъчно за Уоруик Хънт и останалите сеирджии.

Никога не се знае, реши Тери. Дори когато бандите бяха добри, пак не се знаеше. Не се знаеше кога нещата ще се разсъхнат и ще им се наложи да си намерят истинска работа, дали няма да дойде ден, в който да се засекат някъде из Сохо, сериозни и горди, облечени в нови дрехи, със съвършени зъби, ветерани от „Попхитовете“, за които авансът от някоя плоча са дребни пари, които няма да им се наложи да връщат.

Докато наблюдаваше как Били Блицън се опитва да си спомни думите на песните, които бе пял и свирил хиляди пъти, докато го гледаше как се опитва да се задържи на крака, Тери бе убеден, че все още има възможност приятелят му да оцелее след тази нощ, да се стегне и да запише албум, който да стане платинен. Докато водеше Р45 към бурния „Летен блус“, Тери си каза, че за Били Блицън все още не е прекалено късно. Защо тогава се чувстваше толкова нещастен? Защото нещо се бе скапало.

Наблюдаваше как тълпата пред сцената подивява, как оливат приятеля му с плюнки и бира и се почувства така, сякаш някое частно парти е отворило врати за хората от улицата, а навлеците не знаят как да се държат. Дните, когато плащаше по седемдесет и пет пенса, за да влезе и види банда, която се оказваше или „Клаш“, или „Джам“, или „Бъзкокс“, отминаваха. Били Блицън губеше почва под краката си. Беше все така откакто бе станал на деветнайсет.

Забеляза Грейс Фюри от другата страна на сцената, надменна и сериозна сред хаоса наоколо. Беше застанала с гръб към сцената и се опитваше да си проправи път през блъскащата се тълпа. Погледна Тери и се усмихна с истинско удоволствие. Поне едно приятелско лице — помисли си той. Стана му приятно.

След това се извърна рязко към похотливец от „Псетата на Дагънам“, решил, че тя няма да има нищо против, ако си навре езика в ухото й. Тери с ужас забеляза, че това е Младши, а вълчата му усмивка никак не отиваше на татуировката с трите капки. На мътната светлина приличаше на някакъв знак за племенна принадлежност. Грейс вдигна презрително среден пръст, а Младши и „псетата“ започнаха да вият от кеф. Тери върна поглед към сцената. Били бе спрял музиката и говореше на тълпата за плюенето.

— Престанете да се лигавите, недоносчета такива, мама ви чекиджийска — ломотеше той и Тери се почувства малко по-добре. Никой не бе в състояние да смеси лондонски и нюйоркски ругатни по-добре от Били Блицън.

— Къде ти е гаджето? — попита глас на нивото на чатала му. Сведе поглед към Грейс Фюри. Сега вече му стана ясно защо мъжете бяха луди по нея. Дори в тази лудница тя бе като секс богиня в шотландска поличка.

— Вече нямам гадже — отвърна Тери.

У Грейс имаше нещо, което той харесваше открай време — с нея не му се налагаше да се държи наперено. Може би защото дори не си бе помислял, че между тях може да се получи нещо. Може би защото изобщо не бе в неговата категория. Беше известна.

Тя протегна ръце нагоре и той й помогна да се качи на стола. Застанаха един срещу друг, хванати за ръце. Също като деца в „Щастливи дни“, каза си.

— Тръгна си с Даг, нали? — попита Грейс, а той погледна през рамо към сцената, лицето му пламна от унижение.

Грейс поклати глава.

— Мисти, скапаната Мисти, тя наистина ме кара да се превивам от смях. Душица с бели роклички. Мека като памуче. А после да ти врътне този номер — нареждаше Грейс, докато се обръщаше, за да види как Били полива тълпата с бира. Полетя напред и Тери я прихвана през кръста.

Не премести ръце, все едно че бе на мотор, и усети как се надървя. Кръстът й бе невероятно тънък, дланите му го обхващаха без проблем. Полата й бе най-късата, която някога бе виждал. Възхищаваше й се — тя бе коравото момиче от Ню Йорк, което не се страхуваше да мине сред „Псетата на Дагънам“ в подобно облекло.

— Какво ще кажеш?

Тери не знаеше какво да каже.

Усети дланта на Грейс отпред на панталоните си.

— За Били питам — засмя се тя. — Прецака ли се?

Тя премести ръка. Тери си пое дълбоко дъх.

— Оня тип още гледа — отбеляза той и посочи застаналия сред тълпата Уоруик Хънт. — Били скапа работата, но може би точно това е идеята.

Тя обърна глава. Погали с пръсти лицето му. Докосването й му беше много приятно. Едно-единствено докосване му бе достатъчно, за да се надърви.

— Осигурил си нещичко, нали? — попита тя и той кимна. Очите й се притвориха. Грейс бе момиче, което обичаше наркотиците.

— Тогава да вдигаме гълъбите — подкани го тя.

Тери видя как Уоруик Хънт се обръща, след като беше видял достатъчно, и разбра, че нещата няма да имат хепиенд за Били Блицън.

— Тази вечер е пълно с разни навлеци — каза Грейс, обърна се отново към сцената и го стисна игриво за дупето. — Ако исках за компания чекиджии, дето вонят на бира, щях да си стоя в Ню Джърси.

Бандата спря рязко. Били гневно сочеше някой от публиката и крещеше да престанат да хвърлят разни неща. Сякаш им даде знак да грабнат чаши, кутии безалкохолно и столове и да ги запокитят по сцената.

Били стисна халба, оставена върху един от усилвателите, и я метна сред тълпата. Тери гледаше как чашата профуча във въздуха и се стовари на главата на Уоруик Хънт. Той се срина сред кръв и счупено стъкло. Кутиите и бутилките летяха като стрели. Били Блицън и Р45 избягаха от сцената.

— Хайде, да вървим — съгласи се Тери. — Тази работа съвсем се прецака.

А идеята бе да премахнат бариерата между изпълнители и зрители. Идеята бе да направят нещо по-различно от останалите поколения.

В началото бяха успели, защото в „Уестърн Уърлд“ цареше свободомислие и демокрация. Ето че бунтът се превърна в извинение да започнат да се държат като кретени. Толкова обичаше това заведение. А онова, което обичаше, вече го нямаше. Искаше да се махне и да отведе това невероятно момиче със себе си.

Скочи от стола. Тя го последва незабавно и падна в ръцете му, а червените й устни се притиснаха към неговите. Тери усети нетърпелив глад за нея, ала тя се отдръпна през смях.

— По-спокойно, тигре.

Хвана я за ръката и тя го последва усмихната. Изглеждаше сексапилна и срамежлива и той си представи Мисти в нечия стая, представи си Сали и шанса, който бе пропуснал, но ето че сега щеше да се прибере с това момиче, щеше да се люби с една от онези жени, за които мъжете фантазират, и на Тери му се стори, че светът ще стане хубав отново, щом тази жена се озове в леглото му.

Само че първо трябваше да види приятеля си.

Били се беше свил в съблекалнята, забол нос в пликчето със спийд. Вдигна глава като снежен човек. Р45 бяха наранени и ядосани и се караха с мениджъра си за пари.

На Били не му пукаше от нищо. Той облиза белия прашец от устните и брадичката си.

— Мой човек — засмя се, когато видя Тери, след това забели очи и започна да дере костюма, ризата, тънката вратовръзка. Изведнъж дрехите бяха започнали да го задушават. — Моят приятел лондончанинът.

— Мили Боже! — възкликна Грейс и отвърна поглед.

И тогава Тери разбра, че отсега нататък ще бъде все така. Били Блицън бе истински нюйоркчанин, а ако наистина си нюйоркчанин, ако не се преструваш, тогава не подписваш договор с Уоруик Хънт, за да записваш албум с Фил Спектър в Насау.

Ако си истински нюйоркчанин, който не се преструва, тогава се съсипваш. Тогава умираш, помисли си Тери и усети как го разтърсва ридание.

Всички песни на Били Блицън, които толкова кефеха всички в „Уестърн Уърлд“ — Тери чак сега осъзнаваше, че носят някаква самоубийствена нотка, която разби сърцето му.

— Трябва да попея още малко… може би твоят отзив… майната му на Уоруик Хънт… после ще купонясваме.

Един от Р45, барабанистът, който се беше нахвърлил да души Умника по-рано същата вечер — сякаш бяха минали светлинни години оттогава, — се извърна рязко към фронтмена. Чак сега Тери забеляза, че под боята за коса и готините дрешки той е наистина стар.

— Купонът свърши, откачен скапаняко — кресна барабанистът в изуменото лице на Били.

Тери пристъпи две крачки напред и блъсна музиканта в стената.

— Остави го на мира, копеле мръсно — повиши глас заплашително и веднага седна до приятеля си на пейката, прегърна го през кокалестите рамене и двамата останаха така, обгърнати от облак бял прашец. — Трябва да вървя, Били — обясни Тери и го заболя, когато видя изражението в очите му. Години по-късно, когато си припомняше тази нощ при вестта за смъртта на Били Блицън, Тери си каза, че от всички предателства, извършени тогава, да изостави Били Блицън в съблекалнята на „Уестърн Уърлд“ бе най-голямото.

— Да вървим, Тери — подкани го Грейс и двамата тръгнаха, загърбили прегърнати „Уестърн Уърлд“. Последва секунда, в която се разнесе необичаен звук, а Тери така и не разбра какво става. След това му просветна. Нямаше музика. На сцената нямаше никой, тътенът на басите липсваше. Да, музиката бе спряла.

Грейс не се изненада, когато видя колата, която Тери бе паркирал наблизо.

Тези американци, помисли си той.

За тях един форд „Капри“ си е нищо работа.

 

 

Рей се измъкна от леглото, огледа се за банята и всичко му се стори съвсем ново.

Върху масичката за кафе, достатъчно голяма, за да играят двама пинг-понг, имаше лампа с формата на яйце. Никога не съм виждал такова чудо преди, каза си Рей. Сребърните пепелници бяха колкото купички за кучешка храна. Това бе нещо ново. Златни плочи в златни рамки висяха по стените. Беше ги виждал единствено в звукозаписни студиа, никога в дома на когото и да е. Мебелите бяха ниски и дълги, все още в найлонови калъфи, също като гигантски презервативи. Каква е цялата тази работа? Библиотека с дървена стълба, ако искате вярвайте, но книгите бяха необичайно еднакви, кориците им непокътнати, сякаш са били купувани на метър. Мама му стара, шантава работа, помисли си Рей.

А една омъжена жена го чакаше топла под чаршафите.

Това бе най-новото от всичко.

Беше спал с момичета. Беше спал с много момичета, защото те го харесваха. Харесваха го и мъжете, знаеше го със сигурност, макар че не си падаше по тази част. Бе започнал млад, петнайсетгодишен девственик, който се интересуваше само от музика, когато Уайт му възложи първата задача в „Пейпър“. Само че досега не бе имал омъжени жени и мисълта го възбуди и стресна.

Къде беше мениджърът на една от най-великите банди на света? Къде беше съпругът й тази вечер? Къде беше копелдакът, дето ходеше да купува вибратори? Какво ли щеше да направи с Рей, ако го завареше тук?

Рей обиколи къщата както беше гол, долавяше всеки шум и не спираше да се впечатлява. Никога през живота си не бе виждал подобен лукс.

Зашляпа през хола и след няколко крачки голите му крака потънаха в губер, а зад френските прозорци чу тихото ромолене на реката.

Не можеше да приеме, че това бе същата река, която течеше покрай редакцията, вечната река, където към единайсет ходеха да дръпнат по една цигара с трева на завет в сянката на небостъргача.

Това тук бе Темза на предградията, реката минаваше покрай огромни къщи на мъже, които изкарваха неприлично много пари, купуваха си имения, за да редят златни плочи по стените, а отегчените им зарязани съпруги да кукуват сами. Също като жената, чийто аромат Рей усещаше полепнал по влажната си кожа.

Тя беше властна жена, помисли си Рей с усмивка. Властна, но мила.

— Не искам да ме любиш — заяви тя, без да се впечатлява от бавното му нежно изпълнение. — Не искам да ме любиш, чукай ме.

Как само й се обръщаше езикът да каже подобни думи! Въпреки това на него му хареса. Харесваше я и нея. До голяма степен сексът досега бе механичен. Безличен. Само че госпожа Браун бе различна. Рей усети, че сексът с нея означава нещо за него. Нямаше нищо против тя да му казва какво да прави. Искаше да се научи.

Намери банята и му трябваше известно време, за да огледа всички парфюми. Как бе възможно човек да притежава толкова неща? И тогава чу шума.

Рей притаи дъх, уви бяла хавлиена кърпа на кръста си и излезе от банята. Странна късокосместа котка се отри в босия му крак и той ахна уплашен. След това чу жената да го вика по име.

Когато се върна в спалнята, устата й се плъзна по лицето му, сякаш не му се бе наситила, ръцете й го привлякоха и двамата се разсмяха от удоволствие, защото искаха още, и се залюляха на водното легло, кожата й бе хлъзгава от пот, косата и на двамата полепна по лицата им. Правя го на водно легло, помисли си гордо Рей. Това бе нещо ново. Не можеше да повярва на късмета си.

След това Рей явно бе заспал, защото се стресна със съзнанието, че трябва да си върви, макар никак да не му се искаше. Кой знае как сексът с нея го бе убедил, че ще успее да открие Джон Ленън. Сексът с нея го бе накарал да повярва, че е способен на всичко. Нахлузи панталоните си и за последен път си каза, че сигурно е страхотно да живееш с нея.

Тя се изправи в леглото, подпря се на лакът и потъна във водния матрак. Той й се усмихна. Не беше лесно да се изправиш на водно легло.

— Не си отивай — помоли тя и гласът й прозвуча дрезгав в тъмното, загубил твърдостта, която Рей бе забелязал в „Спийк“. — Остани тази нощ. Той ще се върне чак утре вечер.

Рей дръпна дрехите си.

— Не е заради него. Трябва да взема това интервю. Иначе оставам без работа.

Последва мълчание.

— Ако ме харесваше, щеше да останеш.

Той се разсмя.

— Разбира се, че те харесвам. — Седна на леглото, за да вижда лицето й. За да може и тя да вижда лицето му. — Луд съм по теб. — Тя се нацупи и го погледна със съмнение. Той се изправи и навлече тениската. — Мислех си, че не си щастлива тук, нали? Къщата е великолепна, но тя не те прави щастлива. — Събра кураж, за да го изрече. — Защо не си намерим квартира? Ще живеем заедно. Ти и аз.

Тя се изсмя и той се почувства наранен.

— Какво ще правим? — попита тя и старата твърдост се прокрадна в гласа й. — Ще живеем при родителите ти?

Той сви рамене. Не бе мислил чак толкова задълбочено.

— Ще си намерим апартамент. Стая.

— Стая ли? За гарсониера ли ми говориш? — Тя опипа нощното шкафче, след това драсна клечка кибрит и запали цигара. — Ти май наистина нямаш представа.

Рей си обу ботушите. Истина бе. Нямаше работа, нямаше къде да живее и нямаше представа за нищо.

— Май наистина нямам.

Само че мисълта не го оставяше намира — щеше да е велико да бъде с нея всяка вечер. Да, беше омъжена, но не обичаше съпруга си. И той не я обичаше. Всеки, който ти подари вибратор за рождения ден, не изпитва никаква любов към теб. Така че какво я задържаше тук? Тези… вещи ли? Така ли е, когато остарееш? Развиваш отчаяна нужда да се обградиш с вещи ли? Знаеше, че тя му е ядосана, задето си тръгва, така че не каза нищо повече.

Седна на леглото и дупето му пропадна навътре във водния матрак, докато обуваше каубойските си ботуши. Тя въздъхна, седна, без да прикрива малките си гърди, а в следващия момент се чу приглушено дрънчене и телефонът се озова в скута й, докато тя набираше номер, който знаеше наизуст. И точно тогава го обзе гняв към нея. Вбеси се, че тя не желае да живее с него, защото имаше нужда от всички тези боклуци, защото се лепна за телефона преди още да е излязъл от стаята.

— Аз съм — представи се тя и заговори с гласа, с който говореше с него. Рей я наблюдаваше, а лицето му се бе превърнало в маска. Затвори се в себе си. Какво друго да направи. Знаеше, че хората на неговата възраст често губят самообладание. Не и той обаче. Беше му по-лесно да не показва нищо. — Не, не съм с часовник — засмя се тя в слушалката, очите й блеснаха към Рей, а след това погледна настрани. — Какво? Нищо, абсолютно нищо. — Рей направи крачка към вратата на спалнята и усети погледа й. Нямаше да се разплаче пред нея. — Защо не наминеш? — попита тя. — Да, сега. — Чу се смях в нощта. — Хайде, де… знаеш, че искаш…

Рей я наблюдаваше от вратата, докосна устните си с ръка и помаха тъжно. Пръстите му все още лепнеха. Все още усещаше вкуса й.

— Ами… не — говореше тя. — Такива са момичетата като нея.

Рей излезе от къщата, тихо затвори входната врата и така и не видя как изражението й се промени.

— Слушай — каза госпожа Браун, когато го чу, че излиза. — Слушай, нека да ти звънна другата седмица. Сега е късно. Май ще легна да се наспя.

 

 

Беше застанал край пътя за Лондон, вдигнал пръст, за да спре приближаващ камион. Автомобилът дори не намали.

Мина полицейски патрул, огледаха го, двете ченгета му се ухилиха — безобидно хипи, изпуснало последния влак — а след това се отдалечиха. Настана тишина, обгърна го мъглата откъм реката и очите му се вдигнаха към небето, за да посрещнат първите лъчи на зората.

Приближи спортна кола. Беше жълт лотус „Илан“. Тя отвори вратата.

— И без това не ми се спи — обясни. Никога досега не я бе виждал толкова притеснена. Усмихна й се и му се стори, че лицето го боли от усмивки.

Тя натисна газта и колата профуча през покрайнините, а когато бяха на правия път към града, тя свали прозореца и изхвърли нещо, опаковано в хартия на звукозаписно студио „Арлекин“.

Нямаше нужда да пита. Знаеше, че е изхвърлила подаръка за рождения си ден.

 

 

Гарсониерата на Тери не беше кой знае какво.

Матракът бе под еркерния прозорец, откъдето понякога навяваше дъжд, имаше електрически радиатор, а навсякъде бяха разпилени плочи. На стената бе закачен класическият постер от „Драконът влиза“, на който Брус Ли бе гол до кръста, съвършен мъж със съвършено тяло, дори с издрано лице и гърди.

Шофьорчето на горния етаж беше надуло „Мотърхед“ до дупка — винаги правеше така, когато приятелката му се прибираше при майка си. Мокетът бе лекьосан за спомен от стотиците предишни обитатели на стаята. В един ъгъл бяха натрупани бели хавлиени халати, взети от „Хилтън“ в Глазгоу, от „Холидей Ин“ в Нюкасъл и „Драгонара“ в Лийдс. Нещата на Мисти бяха пръснати навсякъде — роклите, купища книги, посветени на фотографията, филмови ленти и ботуши.

В тази стая не съществуваше домашен уют.

Грейс бе чедо на рокендрола. Беше си обула скъсани чорапи в Лоуър Ийст Сайд и бе показала среден централен на разни типове от Бауъри, които се бяха опитали да й подметнат нещо. Беше свикнала на мизерия и мръсотия. Той запретна полата й около кръста, езиците им се преплетоха, а нетърпеливите му ръце искаха да бъдат навсякъде непрекъснато.

— Дай стоката — настоя тя.

Той кимна, откри огледалце и с ножче за бръснене оформи линията. Грейс седна на леглото, кръстоса крака и той с усилие на волята откъсна очи от нея и продължи да оформя линиите. Сърцето му биеше нетърпеливо. Деляха го минути от най-невероятното чукане в живота му. Грейс се отпусна по гръб на леглото. Ножчето за бръснене бързо оформи четирите линии сулфат.

Хубавото на стаята бе, че не се виждаше много добре. Беше осветена от гола прашна четирийсетватова крушка, отблясъци от електрическия радиатор и фенерите, които Мисти бе окачила около леглото, когато се нанесе, и така и не свали повече. Стаята струваше шест лири на седмица и беше в разнебитен блок в Крауч Енд. Беше я наел от грък, обяснил на Тери, че заминава за Мелбърн, защото с Англия е свършено. Цветните фенери придаваха специален вид на стаята, все едно че си беше вкъщи. Може би му се струваше така, защото Мисти ги бе поставила.

Тери откри пластмасова сламка на червено и бяло райе и смръкна две от линиите на огледалото. Грейс се надигна, посегна към дозата си, а Тери притисна устни към нейните, след което стана, за да отиде в банята и да наплиска лицето си със студена вода.

Беше възбуден и нервен, нямаше търпение да го направи, питаше се къде ли е гаджето на Грейс, вокалът от бандата. Дали двамата не се промъкваха тайно с други партньори? Дали не се бяха разбрали предварително? Тери откриваше, че между мъжете и жените има много повече сенки, отколкото бе предполагал. Дали тя щеше да му стане гадже след тази вечер? Така щеше да даде на Мисти да се разбере, така щеше да им покаже на всички — Грейс Фюри да му стане гадже. Всички точеха лиги по нея, а бързите удари на сърцето му напомняха, че след малко ще бъде негова. Наплиска се с вода, усмихна се на отражението си в огледалото, готов за чукане, което никога нямаше да забрави.

Тя го чакаше, когато се върна. Беше заела поза, която би трябвало да го разпали, поза, която щеше страшно да го изкефи, ако можеше да избира. Беше приседнала на края на леглото, без дрехи, кръстосала крака, облегната назад.

Само че онова, което вледени Тери, бе фактът, че тя се друсаше.

Грейс не беше изсмъркала белите линии, както той очакваше. Беше извадила спринцовка, бе завързала стегнато горната част на ръката си, така че когато той влезе в стаята, завари фантазията си, момичето на мечтите си да търси вена, а когато я намери, се задъха, след това изхлипа от удоволствие, когато иглата влезе и вкара наркотика, готов да се влее в кръвта й.

Като в мъгла Тери отказа да направи същото, да сподели с нея капещата игла. Направи го любезно, сякаш отказваше бисквитка със следобедния чай, и остана да я гледа как се гърчи от удоволствие — извива гръб, затворила очи, поема въздух в еуфория, и той разбра, че тя изпитва много повече удоволствие, отколкото той можеше да й даде.

След това не искаше нищо повече — нито наркотици, нито момиче, нито чукане. Спринцовките го плашеха до смърт. Само че беше млад и бе прекалено късно да спре, а и откога само искаше да се докопа до момичето, което всички желаеха.

Затова разкъса дрехите си и се строполи върху нея на неравния матрак във влажната гарсониера, по-скоро обзет от отчаяние, отколкото от желание. Слабото й бяло тяло бе все още в унес под него, спринцовката се търкаляше някъде до тях и проблясваше на светлината на фенерите, останали от Коледа.