Тони Парсънс
Краят на нощта (10)

10.

Охранителните светлини угаснаха, когато старият портиер на фабриката, Пи Джей, посивял, уморен, зает да навива цигара, се появи от дървената си кабина, тясна и сбутана като ковчег.

— Не очаквах да те видя отново — заговори той на Тери и плъзна върха на езика си по цигарата.

Пи Джей се бе преоблякъл в раирана пижама. Затова го наричаха Пи Джей. Щом дойдеха малките часове на нощта, той се преобличаше в пижама, вадеше тютюна и се приготвяше да подремне, както сам се изразяваше.

— Мислех, че обикаляш целия свят с онези надрусани скапаняци.

— Миналата седмица пътувах — обясни Тери. — Горе ли са?

Човекът се усмихна криво.

— Къде другаде?

Тери влезе във фабриката и му се стори странно, че е дошъл след като бе прекарал почти цяла година в „Пейпър“. Огледа просторното хале, където бутилираха джина, сега тихо и спокойно, поточните линии бяха плъзнали навсякъде из огромното помещение. Не бе предполагал, че някога ще се върне. Но пък в мига в който влезе, го обзе необичайно спокойствие.

Халето тънеше в мрак, но на етажа се виждаше запалена флуоресцентна лампа.

Всички — и работниците, и служителите, получаваха безплатно джин в шест и можеха да се прибират. Затова пък младите, които се занимаваха с огромния компютър, работеха без прекъсване, на смени от по дванайсет часа, от осем вечер, до осем сутринта. Единственият начин да преглътнат работата, бе като пийнат малко джин.

Компютърен оператор — на Тери му звучеше модерно и много интелектуално, но това бе просто работа за хлапетата, отпаднали от училище. Все хлапета като Тери — неспокойни, изпълнени с нежелание да работят в обикновен офис, които искаха светът просто да млъкне и да не се занимава с тях.

Компютърните оператори по цяла нощ подменяха касети, поставяха дискове с размерите на капаци за кофи за боклук, вкарваха чекове със заплати, фактури и инвентар в метален принтер с размерите на автомобил. Най-хубавото на тази работа бе, че никой не те надзираваше. Човек можеше да прави каквото пожелае.

Той се стрелна нагоре по металните стъпала към тесен офис, пълен със сакове с инструменти, недоядена храна и напитки, и ги видя зад стъклената преграда — белият компютър бе надвиснал над тримата. Пит, красиво момче с кофти кожа и дълга провиснала кестенява коса, свиреше в някаква банда и бе първият му приятел във фабриката.

Кишор бе пакистанец, който искаше да стане програмист, но така и не успя да открие фирма, която да му даде шанс.

И Сали Зу — истинското й име беше Зоу Зий, — намръщена, застанала до Кишор, загледана в съобщението, което излизаше от принтера. Беше забравил колко много обичаше това лице. Как бе възможно да забрави подобно нещо.

Тя вдигна очи и го видя, поклати глава и се извърна, преди да скръсти ръце на малките си гърди. В следващия момент Питър изскочи от стаята, провисналата му коса се развя, той се засмя весело.

— Не мога да повярвам — какво правиш тук? Не трябва ли — абе не знам — да си на някое турне със Спрингстийн или „Тин Лизи“, или някой друг.

Кишор излезе от компютърната зала, ухилен срамежливо, последван от Сали, все още скръстила ръце на гърдите си. Сякаш Тери я бе разочаровал, а тя нямаше да му позволи да го стори отново.

— Изтънил си си веждите — отбеляза студено. — Изглеждаш смешен.

Как бе могъл да остави това момиче? Как бе възможно да е толкова силен и толкова глупав?

— Здрасти, Сал — поздрави той.

— Да не би гаджето да има свободна вечер? — подхвърли тя. Акцентът й бе като на всяка китайка, родена във Великобритания. Говореше на кокни, ала с едва доловим примес на хонконгско произношение.

Тери сви рамене. Искаше му се да се държи като непукист, не като обзет от самосъжаление. Бе също като нещастния Роки Балбоа, неразбран от света.

— Какво гадже? — попита.

— Да не би да те е зарязала? — подразни го Сали.

— В момента съм наложил вето на жените — обясни Тери.

Питър се разсмя развълнуван.

— Ами гаджетата, дето се мотаят около рок групите? Приятел, ти трябва да си напълно изтощен.

Сали се усмихна, зъбите й бяха лъскави и бели, очите й тъмни като разтопен шоколад.

— Да, зарязала го е — заяви компетентно тя.

— Кой знае какво си видял! — отбеляза Питър. Седна на бюрото и плесна с ръце. — Концерти в Америка! Ексклузивни плейбеци в студиа, пълни с наркотици! Място зад сцената! Обикаляш по време на турнетата с автобус и се чудиш с какво по-напред да се надрусаш. А пък момичетата! Гаджета, гаджета и пак гаджета!

— Не прекалявай — сряза го Сали. Тя открай време беше нещо като моралистка, сети се Тери. Поне пред хората.

— Мили Боже! — възкликна Кишор и се изчерви, а Тери чак сега си спомни, че всички приказки и намеци за секс го притесняваха. Затова пък Питър имаше мръсна уста и за тримата.

— Искам да ми разкажеш всичко — настоя той.

— Ами — поколеба се Тери. — Видях как една жена пишка.

Питър се усмихна колебливо.

Това бе по време на първата му седмица в „Пейпър“, когато бе на турне с „Лайнърд Скайнърд“. Кевин Уайт го бе изпратил като наказание, задето бе взимал спийд в офиса, или по-точно защото бе позволил на един от чистачите да го хване. Това бе първото му провинение в „Пейпър“. Затова пък музиката му допадна — страхотно буги само като за барова обстановка, освен това музикантите го изкефиха — момчета и момичета от юга, които яко надигаха бутилката. Все още не можеше да повярва, че води такъв живот, че всеки ден му носи някое ново приключение.

Тери бе в нечия хотелска стая, една от онези претъпкани с народ и пиячка хотелски стаи, както става винаги по време на турне, и си говореше с един от бандата на вратата на банята, защото нямаше къде другаде да застане.

Една от беквокалистките — ниско, но готино гадже, профуча покрай тях, запретна полата си, смъкна бикините и се изпишка, сякаш повече не можеше да стиска. Тери остана зяпнал, макар че се опита да се държи така, сякаш бе виждал много жени да пишкат. А тя може би дори не беше в своята баня.

Питър го погледна объркан.

— Ама… ти сигурно си се запознал с всички звезди. Кажи… виждал ли си — абе, не знам. Мик Джагър. Кийт. Ротън. Спрингстийн. „Клаш“. Деби Хари. Да, скапаната Деби Хари.

Тери призна, че наистина е виждал всички до един.

— Освен това имаш чувството, че ги познаваш от сто години — обясни той. Питър го погледна недоверчиво, защото нямаше подобно чувство. — Прекарал си толкова много време да мислиш за тях и да ги слушаш — продължи Тери. — Така че, когато го срещнеш на живо, Джагър ти се струва познат. Но все пак никога досега не бях виждал жена да пишка.

Питър фрасна игриво Тери по ръката, сякаш той се бъзикаше.

— Абе, няма ли кой да му донесе чаша чай — подкани останалите. Вдигна кутийка безалкохолно. — Останал е малко джин с тоник, ако ти се пие нещо по-силно.

Тери се усмихна. Открай време се наливаха с тази напитка, преди да започнат работа — с джин с тоник. Гледаха да притъпят досадата от дванайсетчасовата смяна. Колегите му в „Пейпър“ изобщо нямаше да я разберат тази работа. Тя не даваше удовлетворение, нито пък носеше някакво удоволствие, просто си бе типичната за средната класа работа. Работиш във фабриката, за да можеш да платиш за всичко, от което имаш нужда, а понякога всекидневието така ти дотяга, че имаш нужда от нещо по-силно, за да издържиш.

Трудно бе да останеш буден до осем сутринта, особено когато знаеш, че другите на твоята възраст лудеят някъде в центъра или са се сгушили в леглото, да не говорим, че става още по-трудно, когато си се налял с джин и тоник.

Тери си спомни откъде другаде идваха трудностите — от приспивните песни, които пускаха по радиото в безкрайните часове преди да настъпи утрото. Имаше едно рекламно парче, от което очите му винаги се затваряха, главата му натежаваше и не му оставаха сили, парче, изпълнявано от няколко певци, които звучаха като засипани от лавина.

— „Ка-пи-тол… помага ти да не заспиш“ — пееха те, а той имаше чувството, че заспива. — „Ка-пи-тол… помага ти да не заспиш“.

Тази вечер обаче по радиото имаше нещо друго. Тази вечер пускаха само Елвис. Гласът на Краля се носеше от малък транзистор. Питър увеличи звука.

— Ти разбра ли за Елвис? — попита той.

Тери поклати глава.

— Починал е в Мемфис — обясни Питър. — Инфаркт, поне така предполагат.

Тери остана шокиран. Значи затова бандата на Тед не му обърна никакво внимание. Дори не му бе минало през ума, че Елвис Пресли е мъртъв. Елвис бе от онези творци, които присъстват в живота ти открай време, и ти се струва, че ще бъдат там завинаги.

Когато Тери бе още малък, Елвис му звучеше лигаво, нещо като Шърли Баси на рокендрола, много показност и много позьорство като за шоу бизнеса и поредица от тъпи балади. Сега обаче, докато слушаше Краля по програма „Капитол“ в нощта, когато бе починал, той усети магията на музиката му. Заля го неочакван прилив на тъга. Очите му се напълниха със сълзи и той тихичко ги избърса. Да не би това да бе от спийда?

— Кажи как е „Страната на Мордор“? — попита Тери. — Нещо ново?

„Страната на Мордор“ беше бандата на Питър. Тери ги беше слушал, когато пяха на дискотеката във фабриката по случай Коледа. Изпълниха двайсет минути соло на китари, пяха за елфи и успешно скапаха празненството. Единствено хранително отравяне с наденичките можеше да бъде по-неприятно.

Питър стана мрачен.

— Никой вече не се интересува от рок — обясни той. — Виж ги само как говорят за Клептън. Искат нещо ново. — Погледна обвинително щръкналата боядисана коса на Тери. — Все неща, дето ти харесваш. Нали се сещаш — песни от по две минути за бунтове и пенсии. — След това се оживи. — Ако обаче напишеш нещичко за нас…

Тери се престори, че мисли.

— Ще поговоря с редактора — излъга той.

Кишор подаде на Тери пластмасова чаша с гореща кафява течност и той му се усмихна доволно, макар да знаеше, че не става за пиене. Спомни си, че всичко от автомата имаше един вкус. А горещата отвара му напомни за други неща — като например наполовина пълна кутия тоник или кола, смесени с джин, докато двамата с Питър спорят за качествата на „Харвест“, „Пинк Флойд“ и Джими Пейдж, а Кишор му разказва какво пускали от рекламната агенция в пощенските кутии на родителите му в Ийст Енд; и нощта прекарана със Сали в спалния й чувал в един от празните офиси, тялото й е нежно и топло до неговото, а Питър и Кишор поемат тяхната половина от смяната. И тогава си спомни почти всичко останало. Спомни си целувките с вкус на джин, искрящите й кафяви очи и дългите й слаби крака.

— Заповядай. — Тя му подаде чашката от термоса си. В ароматната вода плуваха няколко листчета. — Не е от онзи, който обичаш. Не е на „Брук Бонд“. Това е истински китайски чай.

Той остави пластмасовата чашка и посегна към напитката на Сали.

— Любимият ми — отвърна, а тя го погледна така, сякаш искаше да му докаже, че не вярва нито на една негова дума.

След това всички вдигнаха очи, защото се появи съобщение. Касетите бяха спрели да записват.

— Касетите с данните за заплатите трябва да се сменят — обясни Сали. — Хайде, Кишор.

Върнаха се в компютърната зала. Тери ги изчака да излязат.

— Имаш ли нещо? — обърна се той към Питър.

Питър се усмихна колебливо. Сякаш не очакваше да го чуе от Тери.

— Нямаш нужда аз да ти давам, мой човек — отвърна. — Ти нямаш ли?

— Одеве свърших всичко, а ми трябва малко за настроение — обясни Тери. — Малко спийд. Абе може и да е за пушене, за смъркане, каквото и да е.

Тери знаеше, че Питър купува от време на време по половин грам амфетамин сулфат за шест кинта, за да има, когато „Страната на Мордор“ репетират в гаража на родителите му. Ала явно си бе въобразил, че Тери се снабдява от дилъра на Кийт Ричардс. Или пък лично от Кийт Ричардс.

— Ами… ами рок звездите и бандите, дето движиш с тях? — попита Питър. Сигурно са бъкани със стока. Всичко е ясно — секс, наркотици и рокендрол, нали така? Това е то, нали?

— „“Ка-пи-тол" — въздишаха по радиото. — Помага ти да не заспиш."

Тери усети как му се приспива. Проклета реклама! Зад стъклената преграда Сали и Кишор слагаха нови касети в големите бели отвори. Въздъхна уморено.

— Абе нещо се е закучило при мен — обясни Тери. — Нямаш ли нищо?

Питър го погледна притеснено.

— Имам само стимуланта с кофеин „Про-плюс“ — отвърна гузно. След това лицето му се озари. — Затова пък можем да го счукаме и да го смръкнем.

— „Про-плюс“ ли? — възкликна Тери и дори не се постара да прикрие разочарованието си. — Че това се купува във всяка аптека. Да не би да си въобразяваш, че Кийт Ричардс и Джони Ротън пазаруват от местния супермаркет?

Питър стана сериозен.

— Не познавам нито Кийт, нито Джони. Ти знаеш по-добре.

Тери отпи дълга глътка от кутийката тоник. Усети вкуса на напитката, примесен с джин. „Про-плюс“, значи! Колко ниско падат някои. В скоро време щеше да започне да пуши бананови кори.

Въпреки това се примири.

— Хайде, давай. — Зае се да помогне на стария си приятел да счукат малките жълти хапчета на прах.

Сали и Кишор се върнаха в офиса. Тя ги изгледа, неспособна да повярва.

— Само не ми казвайте, че имате намерение да си заврете това в носовете — слиса се.

Тери не й отговори, дори не я погледна, докато наблюдаваше как старият му приятел внимателно стрива „Про-плюс“ на жълта пудра с дъното на термоса.

— Точно така, секс наркотици и рокендрол — въздъхна замечтано Питър. — Защо не ми разкажеш още нещо, Тери.

 

 

Руби Потър.

Името се стори омайно на Лион и той започна да си представя картини от бъдещия им живот.

Руби Потър. Руби Пек. Госпожа Руби Пек. Госпожа Руби Потър-Пек. Лион Потър-Пек. Семейство Потър-Пек. Я погледни, това не са ли семейство Потър-Пек?

Вече далече от пъстроцветните светлини на „Голдмайн“, под ярката светлина на сладкарницата за понички Лион научи, че най-красивото момиче на света вече си има свой собствен живот.

— Можеш да му звъннеш, ако искаш — обади се дебелата й приятелка и посегна към поничка с яйчен крем, а сърцето на Лион се сви. — В края на улицата има телефонна будка. Върви — защо не му се обадиш?

— Не искам да му се обаждам — заинати се Руби и прелестното й лице се сгърчи предизвикателно.

„Дънкин Донътс“ беше осветен като стая за разпити и докато седеше на масата с фурнир, занитена към пода, Лион не можа да не си зададе някои неприятни въпроси.

За кого, по дяволите, говореха? Какъв беше този копелдак на Руби? Как бе възможно Лион да е толкова тъп, та да си въобразява, че момиче като Руби Потър ще се заинтересува от момче като него?

Само че щом погледна лицето й, всички тези въпроси изгубиха смисъл. Лион не откъсваше очи от Руби и тя му се усмихна над шоколадовата поничка, и светът стана по-хубав. Всичко лошо отлетя и той се отдаде на този върховен момент.

— Не разбирам защо не му се обадиш — продължи да настоява Джуди и облиза капка крем от устната си. — Знаеш много добре, че искаш.

Според Лион бе добър знак, че Руби има приятелка, която не може да се справи с наднорменото тегло. Сигурно единствено човек с много широко сърце би се сприятелил с дебело момиче, реши Лион. Руби навярно бе твърде чувствителна и задълбочена, за да се интересува от нещо толкова тривиално като външния вид. Бе красива както отвън, така и отвътре. Той въздъхна и побутна с пръст поничката със сладко, а след това отхапа от мястото, където бе желето от малини.

Двете не го попитаха с какво се занимава. Това му се стори странно, защото в света на родителите му, дори в „Пейпър“, това бе нещо като начин да разчупиш леда. Но пък те живееха в различен свят. Разбра, че тя е фризьорка едва след като му изнесе дълга лекция за качествата и недостатъците на „Есенно злато“.

— Аз пиша за музика — съобщи им той с надеждата да ги впечатли. — Дори тази вечер съм на работа. — Опитваше се да се представи като важна личност: — вие имате ли представа колко съм зает? — Това ми е работата — уточни Лион. — Искате ли да видите някоя банда? Аз лично трябва да чуя една.

— Банда ли? — намръщи се Руби, така сякаш Лени и „Райфенсталс“ бяха Джо Лос и оркестърът му. Много се надяваше тя да отиде с него. Искаше му се да прекарат заедно цялата вечер. Само че работата му я озадачаваше. Да отидат да видят някаква банда?

— Значи можеш да намериш билети за „Куин“ на „Уембли“ — предположи Джуди, вече по-заинтригувана.

Лион се опита да прикрие презрението си. Не успя.

— Може и да мога — отвърна. — Само че защо ми е да го правя?

— Защото Фреди Меркюри е страхотен — кресна възмутена Джуди. — Ти си пълен скапаняк, бе.

Руби подхвърли поничка на масата.

— Джуди! — У нея имаше деликатност и грация, забеляза Лион, които й придаваха одухотвореност. Сигурно бе зарязала училище на петнайсет и никога не бе разчитала на неговите „предимства“, както се изразяваше баща му. Но пък Руби Потър бе по-деликатна от всичките му познати.

— Кого познаваш? — попита Джуди.

Лион си пое дълбоко дъх.

— Боб Марли. Пати Смит. Джо Стръмър. Пол Уелър. Пийт Иели. Фил Лайнът. Джони Тъндърс. „Сюър Ратс“.

— Срещал ли си АББА?

— Не съм срещал АББА.

Джуди се подсмихна презрително.

— Значи не си срещал никого.

В този момент Лион ги видя. „Псетата на Дагънам“. Бяха двама, от двете страни на улицата. Обръснатите им глави блестяха. Идваха към „Дънкин Донътс“ и игриво подмятаха капак от кофа за боклук. Лион наблюдаваше как единият хваща капака, стъпва на пътя и го мята към приятеля си с всички сили. Капакът профуча над главата на второто „псе“ и се блъсна в прозореца над масата им.

Джуди скочи и закрещя обиди, а Руби изпусна поничката. „Псетата“ се разкискаха доволно, приближиха до прозореца, потриха панталоните си отпред и започнаха да правят неприлични жестове. Лион вече се бе пъхнал под масата, отпуснал се на колене и длани и наблюдаваше как Джуди потропва възмутено с крак. Не излезе, докато не чу, че „псетата“ си прибират капака и се отдалечават през смях нанякъде.

— Открих я — измъкна се гузно той. — Лещата. Всичко е наред. Открих си лещата. — Двете момичета го наблюдаваха как поставя въображаемата леща в окото си. След това той започна да мига ожесточено. — Така вече е по-добре.

— Виж, Руби — обади се Джуди.

Тя посочи автомобил, спрял отпред, пълен със спретнати, грижливо обръснати младежи. Яко момче с тениска с къси ръкави и карирани панталони слезе от колата и се отправи към „Дънкин Донътс“. Ухилен доволно, той се приближи и седна на ръба на масата им.

— Виж ти, виж ти. Малката Руби Потър. От плът и кръв.

Пред Руби се виждаше недоядената шоколадова поничка. Младежът с тениската я грабна и я натъпка в устата си.

— Как може да си такова прасе! — възкликна Джуди и го перна по бялата гладка ръка. Младежът се престори, че поничката му доставя невероятно удоволствие, замляска и потри плоският си корем.

— Ти си противен — заяви Джуди.

— Ти си духачка — изръмжа младежът.

— Ще ти се — отвърна Джуди.

— Не повече, отколкото на теб — озъби се той.

— Не му обръщай внимание, Джуди. Той ще си тръгне — предупреди я хладно Руби.

Младежът се разсмя и се наведе към Руби.

— Къде е Стив тази вечер? — попита той подчертано тихо.

Момичето извади малко огледалце от чантата си и се престори, че се оглежда внимателно, за да оправи няколко кичура коса.

— Не знам и не ми пука — тросна се тя.

Младежът се разкиска, сякаш знаеше ужасната истина. Лион се усмихна насила. Перкото не си бе направил труда да му обърне внимание.

— Искаш ли да те закараме? — попита той. — Ескортът ни е отвън. — Наведе се през масата, ухилен похотливо, уж готов да й подаде приятелски ръка. — Не се притеснявай, Стив ще прояви разбиране.

— Пет пари не давам дали Стив ще прояви разбиране! — повиши глас Руби.

На Лион му се доплака. Трябваше да се сети. Стив значи. Сигурно всички готини момичета си имат гаджета, наречени Стив, които могат да те спукат от бой.

— А кого включва това „ние“? — обади се Джуди. За Лион беше очевидно, че много би искала някой да я закара до тях.

— Нали знаеш — отвърна младежът. — Рон. Алфи. Шпионина.

Руби и Джуди извиха очи.

— Тези навлеци — заяви Джуди.

— Няма нужда да ни карате — реши Руби. — Вече има кой да ни закара.

Лион усети, че тя му се усмихва мило. Запита се какво ли означава тази усмивка. Сграбчи го паника.

Тя да не би да си въобразяваше, че той има кола?

— Както кажеш, миличка — отвърна напереният младок, въпреки че Лион забеляза разочарованието му. — Ние ще почакаме навън, ако все пак решиш нещо друго.

Той се смъкна от масата, като все още се държеше така, сякаш Лион бе невидим. А Лион се запита как е възможно тя да бъде заобиколена от толкова противни хора. Трябваше да я спаси. Те не я уважаваха, не я ценяха както заслужаваше.

— Ще каже на Стив, че те е видял — предупреди я мрачно Джуди.

Руби се разсмя хитро.

— Може да каже на Стив каквото пожелае.

Джуди ставаше все по-мрачна.

— Стив направо ще побеснее… да отидеш в „Голдмайн“ съвсем сама… — Погледна многозначително Лион. — Да се забавляваш…

— Ще му се отрази добре — отвърна Руби и Лион забеляза, че тя може да бъде и жестока. Сигурно всички красавици са такива, помисли си той. Правят каквото си искат.

След това момичетата излязоха, той припна след тях и забеляза наситено жълтия форд „Ескорт“ паркиран точно пред „Дънкин Донътс“. В колата бяха седнали четирима, до един в тениски с къси ръкави, висяха на прозорците и се хилеха. Нито един от тях не бе подстриган. От радиото се носеше песента „Изпитвам любов“ на Дона Съмър. Лион бързо се озърна, за да е сигурен, че наоколо не се мотаят „Псетата на Дагънам“. Бяха си отишли, сигурно за да се присъединят към мелето в „Уестърн Уърлд“. По средата на улицата бе захвърлен капак от кофа за боклук.

— „Толкова е хубаво, хубаво, хубаво“…

— Други пътници — провикна се високият. — Дрин-дрин! — Сигурно той беше Шпионина. Джуди се наведе към прозореца, ала Руби остана крачка назад, докато чакаше Лион да каже нещо. Той я погледна безпомощно.

— Къде ти е возилото? — попита го Руби.

Той разпери ръце.

— Аз не… нямам…

Джуди се извърна към него, подпряла ръце на ханша, по устните й все още полепнала пудра захар от поничката.

— Нямаш кола? А как според теб ще се приберем?

Той се обърна замаян към Руби. Сигурно нямаше да я види никога повече.

— Много се извинявам — избъбри смутено.

Джуди вече се наместваше между двамата младежи на задната седалка на жълтия „Ескорт“. Те всички се разкрещяха възторжено. Дона Съмър беше близо до оргазъм.

— Хайде, Руби — подкани я Джуди.

Само че Руби поклати глава и се обърна, скръстила ръце на гърдите. Почакаха още малко, за да се уверят, че тя говори сериозно, след това ескортът пое сред писък на гуми и „Изпитвам любов“. Лион зърна Джуди на задната седалка, извърната назад, за да му покаже среден централен.

— Какво ще правим? — попита Руби. — Как ще се прибера? — Едва сега забеляза синината му. — Какво ти се е случило?

— А, нищо. — Той докосна скулата си. — Стана в събота. Бях в Луишам. Нали се сещаш, на демонстрацията.

— Аха — отвърна тя. — Луишам. Да, и баща ми ходи да протестира. Тези въпроси много го вълнуват. Също като теб.

Лион не посмя да попита. Не посмя да попита най-красивото момиче на света на чия страна е бил баща й.

 

 

Нищо. Абсолютно нищичко.

Само дето ноздрите му се напълниха с „Про-плюс“, а нервите му бяха опънати от кофеина. Тери и Питър зяпаха към Сали и Кишор от другата страна на стъклената преграда, как нагласяват касетата, потънали в работа като докери след пристигането на нов товарен кораб.

— Всичко това е правено преди — отбеляза Питър.

Тери го погледна. За какво говореше?

— Тази нова музика — продължи Питър. — Всички тези тъпотии за безмозъчното поколение. „Студжес“ и МС5 бяха първи. Дори преди това. Ами първият албум на Хендрикс. „Не живея днес“ — по-безмозъчно и празно от това здраве му кажи. После той умря. Джими умря. — Питър отпи от тоника и топлия джин. — Всичко, дето го правят новите банди — вече е било правено.

Тери избухна.

— Не и от нас! Аз не съм го правил! Мама му стара! Много мразя хората да говорят така! — Скочи на крака. Беше му писнало да слуша подобни простотии. Беше му писнало да му повтарят, че всичко е боклук работа, че от шейсетте насам нищо не се е случило. Не е бил млад преди десет години — бил е още дете. А след десет години нямаше да бъде млад — щеше да е старец. Сега бе времето му. Точно сега. Тази вечер. Тук и сега. А някакъв скапаняк се опитваше да прецака нещата.

— Писнало ми е да се кланям на дъртофелите, дето са по на трийсет! Да не би да си въобразяваш, че Джони Ротън ще доживее до четирийсет? Да не би да си въобразяваш, че Ротън ще се превърне в Дес О’Конър? Няма значение какво са правили другите — ние не сме го правили!

Питър изсумтя.

— Виж какво — защо не тафим малко джинче? — предложи той.

Тери се замисли за миг.

— Ами, добре. Да ходим да тафим малко джин.

Винаги имаше стари бутилки джин, сбутани из чекмеджетата в офисите. Във фабриката нямаше друго за крадене. Тери и Питър обиколиха тъмните стаи и провериха всички бюра, докато най-сетне откриха нещо. Бутилката беше наполовина празна. Някой нещастен чиновник сигурно гледаше да се подкрепи преди оперативките в единайсет. Питър отви капачката и отпи дълга глътка.

— Остана ли тоник? — попита Тери.

Питър поклати глава, отпи нова глътка и се намръщи отвратен.

— Мразя го тоя джин — заяви.

— Ами да — съгласи се Тери и пое бутилката. — Най-противната напитка на света.

 

 

Лион застана пред заключените врати на „Ред Кау“ и изруга тихичко, защото бе изпуснал Лени и „Райфенсталс“.

— Струва ми се, че е затворено — провикна се Руби от таксито.

Лион се взря през прашния прозорец на „Ред Кау“, макар да знаеше, че няма смисъл. Беше пропуснал изпълнението им. Защото танцува.

Знаеше, че работата е сериозна. Освен ако чистачите и онези праведници в „Кънтри Метърс“ не те видеха, на никого не му пукаше какво правиш в „Пейпър“. Кевин Уайт пет пари не даваше дали се боцкаш с Кийт Ричардс, дали пушиш трева с Питър Тош или смъркаш сулфат със Сид Вишъс. На никого не му пукаше, стига да си вършиш работата.

Само че какъвто и наркотик да беше взел, която и рок звезда да посиняваше в апартамента ти, Уайт и старите кучета искаха материала ти навреме. Сред хаоса и наркотиците в „Пейпър“ работната етика бе най-важното нещо. Рецензия без грешки, подходяща дължина, задължително предадена навреме. Единственото, което се приемаше напълно сериозно в „Пейпър“, бе музиката и крайните срокове.

— Ще се качваш ли, мой човек? — попита таксиметровият шофьор.

Хубавото е, помисли си Лион, че вече знам какво мисля за Лени и „Райфенсталс“. Не ми трябва да гледам как тъпата крава тропа с ботуши, за да разбера, че не я харесвам. Така че какво може да ме спре да напиша за събитие, което не съм гледал? Каквото и да напиша, все ще излезе истина, нали? Знам какво ще напиша още преди да започна да го пиша.

Лион се качи отново в таксито, без да откъсва поглед от съвършеното лице на Руби, почувства се щастлив отново, знаеше, че най-сетне се превръща в истински журналист.

 

 

Най-големият проблем беше пенисът на Даг Уд.

Тери го беше виждал — огромен, с изпъкнали вени, сякаш специално създаден за порнофилм. Огромната висулка се появяваше в сънищата на Тери, проникна в нервния страх, останал след „Про-плюс“.

Скоро след като се запозна с Даг, Тери се бе запознал и с огромното чудовище с главичка като гигантско личи. Славният мъж беше седнал начело на дълга маса в ресторант в Западен Берлин. Дращеше по ленената покривка с пластмасовата капачка на химикалка.

След като му представиха Тери, Даг го предизвика да се надбягват по улиците на Берлин. Тери го зяпна, неспособен да повярва дали шоуменът говори сериозно. След това разбра, че Даг е съвсем сериозен, и прие. Знаеше, че няма друг избор. И така, двамата изоставиха другите в ресторанта и хукнаха по празните среднощни улици. Тичаха с всички сили, но по средата към „Хилтън“ Даг заяви, че Тери бил готин, че нямало нужда да тичат повече, и Тери разбра, че е преминал някакъв тест.

След това Даг започна да разпитва Тери за новата музика, искаше да разбере какво става в Лондон, на какво да се надява, какво ще очаква публиката от него. Едва по-късно, когато Тери стана по-зрял, осъзна, че Даг Уд се е страхувал — страхувал се е, че няма да успее да се представи според изискванията на дивите деца, които го очакваха в Лондон, Глазгоу и Ливърпул.

— Сигурно е страхотно — подхвърли Питър и се загледа в бутилката джин. Беше почти празна. — Да се мотаеш с рок звезди…

Тери и Питър седяха върху бюрата в малкия офис, гледаха как Сали и Кишор работят и си подаваха бутилката с пълно безразличие. По радиото бяха пуснали Елвис и той заплашваше с неочаквано насилие. В песента се казваше, че трябва да си корав мъж. Лошо.

Може и да бе точно така, помисли си Тери. Може би под слънцето нямаше нищо и всяко поколение се обличаше според модата, перчеше се и си въобразяваше, че училището не е за тях, а в действителност всичко това бе правено преди.

— Безплатни плочи, безплатни представяния — продължаваше Питър. — Какъв живот само.

Тери се разсмя с горчивина.

— На теб ти е по-добре тук, приятел.

Питър го погледна вбесен.

— Я стига простотии. — Изправи се, олюля се, говорът му бе завален. Навря лице току до Тери и младежът усети металния мирис на джин. — Стига с тези смрадливи простотии.

— Истината е — отвърна Тери, макар да знаеше, че това е последното, което е готов да признае, както и последното, което Питър искаше да чуе. — Истината е, че нещата не са такива, каквито изглеждат. — Той пое бутилката, отпи голяма глътка, усети как стомахът му се разбунтува и се запита дали няма да повърне. — Рок звездите само се преструват, че са ти приятели. — Сети се как Били Блицън го бе дръпнал настрани в Нюкасъл. Имаше и други готини — Джо Стръмър, Джони Тъндърс, Фил Лайнът. — Един-двама са наистина свестни, ако имаш късмет да попаднеш на тях. Повечето… гледат да те използват. Искат за тях да се пише в „Пейпър“. Това е истината. Какъв тираж продаваме? По двеста и петдесет хиляди на седмица. Разбира се, че ще се държат мило с нас! Само че всичко това е пълна гадост. И ти си въобразяваш, че са щастливи. Музикантите ли? Бандите ли? Направо са ужасени! Младите се страхуват, че никога няма да успеят, старите се страхуват, че краят им идва.

Китаристът и създателят на песните на „Страната на Мордор“ му се стори съкрушен.

— Значи всичко е лъжа и измама — рече най-сетне Питър, дръпна на свой ред бутилката джин и допи остатъка. Когато видя, че няма повече, остана загледан за момент в зелената бутилка и я запокити към стъклената преграда, която разделяше офиса от компютърната зала. Сали и Кишор отскочиха стреснати, когато стъклото се разби, а Елвис продължи да пее, радостен и жизнен.

Питър стискаше в ръка нечий термос и разбиваше останалите стъкла от преградата, докато всички до едно изпопадаха на земята. Тери се кискаше, неспособен да повярва на очите си, Сали крещеше името на Питър, а Кишор бе готов да се разреве.

Тогава Питър влезе в компютърната зала, дръпна касетите и ги метна през разбития прозорец, а тънките кафяви ленти се надиплиха като тоалетна хартия на футболен мач, сетне започна да рита със сандалите си огромния бял обелиск, а Тери продължи да се смее още по-гръмко, докато приятелят му подскачаше от болка на един крак.

Сали бе прегърнала Питър през кръста в опит да го дръпне настрани от компютъра, докато крещеше към Тери да го спре.

— Всички ще останем без работа!

Кишор бе в офиса и дрънкаше нещо за следващата стъпка към програмиране, стъпката, която никога нямаше, да успее да направи, а Тери спря да се смее, защото всичко свърши изведнъж, бурята, разразила се в гърдите на Питър, отшумя и с всеки ритник го болеше все повече, а смехът бе угаснал. Не можеше да гледа Сали толкова притеснена. В следващия момент Пи Джей застана на вратата, мигаше объркан, все още по пижама, стиснал метла в ръка.

— Тъпи дребни копеленца — викна той. — Да сте почистили всичко до сутринта, иначе ще изхвърчите.

— Да почистим ли? — обади се Сали. — Как да почистим, дърт тъпако? — Тя подхвърли счупена шпула към Пи Джей и лъскавата лента се размота. — Той съсипа всичко! Погледни само!

Питър се върна в офиса през вратата, макар вече да нямаше нужда, защото спокойно можеше да прекрачи счупеното стъкло. Беше потен и объркан.

— И така. — Тери скочи от бюрото и грабна метлата от Пи Джей. — Да се хващаме на работа.

Всички го зяпнаха.

Сали се разсмя и поклати глава.

— Не можеш да се върнеш тук просто защото от новия ти живот не е излязло нищо. Не ти ли е ясно? — Тя отпусна ръка на рамото на Кишор. — Не плачи, Киш. Ще им кажем… не знам какво точно ще им кажем. Направили са го крадци, вандали.

— Няма да ни повярват! — отвърна Кишор и започна да кърши ръце. — Ще се сетят, че сме ние!

Питър седна на пода и скри лице в длани.

Сали внимателно издърпа метлата от пръстите на Тери.

— Върви си — каза му тя.