Уилям Уортън
Илюзии (7)

Майк

Странно е на Бъдни вечер да бъдеш толкова близо до дома си и да не си със семейството си. Не ми се ходеше на селското празненство. На Маги също. А Женевиев просто не можеше. Господи, колко е потисната. Ала не я обвинявам. Хората, които се развеждат, говорят така, сякаш им вадят апендикса, но случаят тук не е такъв.

И така, след повече от десет хиляди километра аз съм тук, на хълма, на около три километра от мястото, където семейството ми ще празнува Коледа. Чудя се какво мислят. Вероятно са изчислили всичко — няма начин да запазиш в тайна големи емоционални промени от чувствителен човек, а нашето семейство е свръхчувствително. Поне някои от нас са такива.

Беше невъзможно да оставя Женевиев. Не и в нейното състояние. Ужасно страда, когато вижда как двама души, които много обича, се нараняват взаимно, а тя не може да направи нищо. Мисля, че тази Коледа ще бъде много трудна.

Майка й и баща й се държат учтиво и цивилизовано — така, както се очаква от интелигентни и образовани французи, но в същото време наранените чувства са много. И двамата са изготвили списък на нещата, които искат да вземат от къщата. Доколкото разбирам, и двамата искат едно и също — всичко. Това е невъзможно. Обзалагам се, че ако са искрени, желанието им ще бъде никога да не се бяха захващали с този развод. Никой от тях няма да се ожени повторно. Разбира се, може да живеят с други хора, ако го искат, но защо да си навличат всички онези неприятности с адвокати и тъй нататък?

Не разбирам тяхното поколение. Но от друга страна, и с моето става същото. Ето, например, Маги, Джордж и малкият Сет по средата. Ако продължават в посоката, в която са се отправили, ще катастрофират.

Господи, може би в основата на всички тези главоболия е самият брак! Ако се замислиш сериозно по този въпрос, желанието ти да се ожениш за някого означава, че не му вярваш. Дори да му вярваш, бракът си остава като някаква отрова, за да ти напомня как си започнал с някоя лицемерна църква или законодател — цяла тълпа пиявици, които ти дават разрешение да се ожениш.

Децата променят всичко. Може би трябва да се уреди нещо така, че и двамата родители да им дадат възможност и да им помагат, докато станат достатъчно големи да се грижат за себе си. Това не бива да се оставя само на жената. И мъжът трябва да е съпричастен.

Но аз не мисля, че това е причината хората да се женят. Повечето го правят защото смятат, че така е редно. Или жената се уморява да ходи на работа и иска да си стои вкъщи. Или мъжът не може да се грижи за себе си и се нуждае от жена, която да го гледа като майка. А в много случаи причината е самотата. Вероятно е много трудно да живееш и да се храниш сам и да няма с кого да споделяш мислите си. Но всеки един съквартирант би ти помогнал в това отношение. Достатъчно е да търсиш, докато намериш някой мъж или жена, които ти допадат.

Всеки, който в днешно време се жени заради секса, трябва да е ненормален. Това се отнася както за мъжете, така и за жените. Сексът не е основателна причина. Няма смисъл.

Има и други случаи — като Женевиев или баба, които са искали да напуснат родния си дом, защото животът там е станал твърде труден и болезнен и са започнали да мислят, че като се омъжат, ще имат свое гнездо. Но, за Бога, защо е необходимо да се женят, когато могат да живеят с някого? Ала Женевиев не разсъждава така. Тя е типична френска буржоазка. Трябва да призная, че това е едно от нещата, които харесвам у нея. Писнало ми е от „ексцентрични“ жени.

 

 

Никак не ми се ходеше в хижата днес следобед. Имам толкова много лоши спомени от онова място. Всеки път, когато отида там, си припомням цялата лудост. Деби наистина беше малко откачена, но не подозирах, че е толкова зле, за да сложи край на живота си. Господи, колко се уплаших. Беше глътнала десетина таблетки успокоително, докато съм събирал дърва край дъскорезницата. Когато се върнах, Деби беше в кома. Удрях й плесници и я обливах със студена вода, но тя се свличаше на земята. Натърках устата й със сапун, за да повърне. Тупах я по гърба, влачих я из гората и я карах да тича, а тя плачеше. Страхувах се, че ще умре. Селяните не разбират тези неща. Морван не е Венеция, Калифорния или Пало Алто. Тук всичко е примитивно.

Когато най-после се уверих, че Деби е добре, аз я заведох обратно в хижата. Постройката още не беше завършена и подът бе покрит с дъски само наполовина. Завих я в един спален чувал, сетне надух гумения дюшек и го пъхнах под нея. Разгърнах и своя спален чувал, метнах го върху двама ни и я притиснах до себе си. Тя спря да плаче, но продължи да трепери — толкова силно, че тресеше и мен.

Тогава разбрах, че това не й е за пръв път. Цяла нощ я държах в прегръдките си, а на сутринта й казах, че ще я заведа в Париж и ще се обадя на родителите й. Не можех да поема отговорността. Освен това, по някакъв странен и натрапчив начин съзнавах, че Деби не е подходяща за мен. Тя обичаше да рискува. Катереше се на най-опасните места по скелето и се преструваше, че лети. Винаги вършеше шантави неща — търкаляше се надолу по хълма, като се смееше и пищеше. Часове наред правеше глинени фигурки и съдини.

Знам, че е много по-умна от мен, но Деби не разсъждава трезво. Не иска да води обикновен живот — както и аз, между другото. Съзнавах, че ако бях живял твърде дълго с нея, чувствата ми щяха да бъдат наранени.

 

 

Ето защо, в представите ми хижата е свързана с нещо зловещо. Деби замина, а аз довърших пода, направих врата и веранда и я заключих. След случилото се там, не можех да прекарам сам нито една нощ, а оттогава минаха почти пет години. Онова лято с Женевиев беше хубаво. Тя сякаш премахна проклятието от къщата и прогони злите духове.

Но трябва да призная, че танците и коледните песни със семейството бяха страхотни. Ники е малко като Деби — отдава се на нещо изцяло и безразсъдно. Може би това наричат артистична или творческа натура. Ала Ники се възползва от дарбата си — прави скулптури. Понякога е груба, но не мисля, че е причинявала болка някому и по характерния за нея начин обича така, както живее.

Чудя се какво я измъчва. Вероятно има неприятности с приятеля си или нещо подобно. Тя е от онези жени, които се увличат от женени мъже на възрастта на татко, защото й се виждат интересни. Но едва ли би имала нещо общо с мъж като татко, защото той е ексцентричен, а тя не понася такива хора. Ала ако е срещнала някой свестен тип, на който всичко му е на мястото, Ники би могла да налапа въдицата. Надявам се, че не е така.

Женевиев се е обърнала с гръб към мен. Изглежда най-после е заспала. Имах чувството, че никога няма да спре да плаче. Ако родителите имат представа колко е трудно за децата, макар да са пораснали, много щяха да се замислят дали да се разведат. Е, освен ако случаят не е изключителен.

Пред тях Женевиев се държи така, сякаш нищо не е станало. Не иска да взима ничия страна, нито да бъде с тях, когато започнат да се карат. Но когато е с мен, тя дава воля на чувствата си. Казва, че никога няма да разбере какво се е случило. Бракът на родителите й бил толкова стабилен — такъв, какъвто би трябвало да бъде. А може би само й се е струвало така, защото е била твърде млада. Или наистина е настъпила промяна, както твърдят те. Доколкото разбирам от думите на Женевиев, майка й се увлякла по еманципацията на жените. Имала чувството, че Морис, бащата на Женевиев, е надменен и се държи с нея като с малко момиче. Казала на Женевиев, че той имал нещо като „синдрома на гуруто“ — обичал и разбирал всички и ги поучавал как да живеят.

Е, Морис наистина е до известна степен такъв. Има брада и чудесна усмивка. Предразполага хората да разговарят с него и ги изслушва. Но какво лошо има в това? Една жена би трябвало да се радва, че има интересен съпруг, а не дръвник. Но Валънтайн се увлякла по едно старо гадже, с когото се срещала, преди да се запознае с Морис. Станала му любовница. Всичко беше толкова глупаво. Казала на Морис. Той имал желание да се примири за известно време с връзката й, но после Валънтайн поискала развод. Имала намерение да изживее детската си мечта. Подобно на повечето французи, майката на Женевиев е ужасно наивна. Истинска романтичка.

Но сега от цялата история остана само тъгата. Валънтайн има чувството, че е съсипала живота си, а Морис намери едно младо момиче, което го оценява и няма нищо против неговия „синдром на гуру“. Според мен тя е пълна простачка, но му се глези и това му харесва.

И така, тази вечер съвсем неочаквано Женевиев ми казва, че иска да се оженим. Като имам предвид онова, което става с родителите й, бих помислил, че това ще е последното й желание. Заедно сме от три години и никога не сме разговаряли по този въпрос — само се забавлявахме. За пръв път срещах човек, който харесва същите нещо като мен и е толкова забавен.

Мисля, че тя иска да се махне от дома си. Разбрах, че нещо не е наред, когато получих писмото й. Съобщаваше ми, че няма да може да дойде с мен на пътешествието, което бяхме запланували. Очаквах с нетърпение да видя онези пустини и слънцето — ясно и горещо. Притесних се за нея. Знаех, че и тя иска да заминем. Освен обичайните неща, в писмата си пишехме почти само за това пътуване.

Една от възможностите беше да кажа, че не мога да дойда, но не го сторих и това би трябвало да говори нещо. Вече не съм сигурен дали идеята беше толкова добра. След като ме попита така, със сълзи на очи, не можех да кажа не. Господи, трябва да помисля сериозно.

Какво да направя? По дяволите, дори да се откажа от докторската си степен, пак ще ми трябва поне още една година, за да завърша магистърска и да получа учителска правоспособност! С моята специалност в някоя гимназия ще имам четири месеца ваканция — като никой друг учител. Но се страхувам, че може да се наложи да прекарам целия си живот в Америка. По дяволите, аз съм по-скоро французин и знам, че Женевиев би предпочела да умре, отколкото да напусне Франция и да живее в Калифорния или на друго такова място, французите не се експортират лесно.

Затова казах да.

Въпросът е как ще се оправям. Първо трябва да кажа на родителите си. Господи, татко няма да ме разбере, но той никога не разбира нищо и дори не се опитва да го направи! Сякаш единственото, към което се стреми, е живот без сътресения. Разхожда се из своята въображаема вселена, изглаждайки нещата и премахвайки грижите. В това се състои неговата отговорност. На мама ще й бъде по-трудно. Знам, че тя очаква много от мен.

Едно от нещата, които мога да сторя, ако зарежа учението, е да работя за мосю Коста на Ру Мен д’Ор в Париж. Бил съм там през летните ваканции и той каза, че ако искам да му стана помощник, ще ме вземе. Добър съм в тази работа. Дърводелството не е лош занаят, пък и аз обичам да работя с дърво.

И без това като учен вероятно ще стигна до задънена улица. Знам, че не съм маниак в това отношение. Може и да имам идеи и богато въображение, но те са свързани с дребните неща. Можете ли да си представите палеонтолог с богато въображение? На повечето лекции съм като риба на сухо. Уча се добре, но старите скали някак загубиха очарованието си за мен.

Мосю Коста използва ателието си само през деня. Има апартамент в Двайсети район на Париж. Но притежава законно разрешение да живее на работното си място. Вътре има тоалетна и мивка. Мога да сложа сгъваемо легло на мястото на онзи окъсан стар диван до прозореца. Ако ни позволи да нощуваме там, можем да направим подобрения.

В замяна ще почистваме ателието и ще мием прозорците. Ще плащаме електричеството и газта. Мосю Коста вероятно ще се съгласи. И Женевиев може да си намери работа, за да имаме достатъчно пари, докато успея да отворя собствен магазин. След време, когато мосю Коста се пенсионира, може да купя ателието. Той остарява и би трябвало скоро да се пенсионира. Ще се оправим някак.

По дяволите, как ще обясня всичко това на мама и татко? Дори на мен ми звучи налудничаво. Вероятно разсъждавам повърхностно. Вече дори не съм сигурен чия беше идеята да се оженим. Женевиев ридаеше силно, а аз не обичам да я гледам разплакана. Всичко в главата ми се обърка. Вече не съм сигурен в нищо.

По дяволите, винаги съм се заричал, че това няма да ми случи, а ето ме сега в същата задънена улица, по която тръгна татко. Дори да продължа образованието си, пак ще стигна дотам. Ще се забутам в някоя гимназия, където ще преподавам по двайсет и пет часа седмично и няма да мръдна никъде. Нямаш ли докторска степен, не можеш да получиш работа в колеж.

Откровено казано, бих бил щастлив да имам местенце като татковото. Вярно, че отдавна се е заврял там, но има работа, преподава нещо, което му харесва, зает е около петнайсет часа седмично и най-важното — живее в Париж. Но назначението му беше една щастлива случайност. В днешно време едва ли би му провървяло така. На мен също. Палеонтолозите се търсят точно колкото онтолозите.

Ала аз съм на двайсет и пет. Татко е бил на двайсет и две, когато се е оженил, а мама — на двайсет и една. Дядо — на двайсет и една. Баба — на деветнайсет. Хората винаги са се женили млади.

Известно време няма да имаме деца. Ще почакаме. Женевиев е само на деветнайсет години.

Татко няма да ми даде пари да продължа образованието си, ако Женевиев живее с мен. Не знам защо мисля така, но съм сигурен в това. Винаги е бил такъв — смята, че семейните доходи трябва да отиват на едно място и ако ти потрябват пари, искаш. Оженя ли се, решението и отговорността според него са мои. Ето например Пег и Джордж. Отначало им беше много трудно. Татко вероятно им е помагал, но не много. А отидем ли в Калифорния, Женевиев няма да може да си намери работа — преди всичко английският й не е достатъчно добър.

 

 

Господи, колко е тихо тук, в стаята на Женевиев. И студено. Миналото лято, когато в къщата беше истинска лудница, тя си я обзаведе сама, за да има уединено кътче. Родителите й не говореха помежду си, а чрез нея и Женевиев предаваше съобщенията от единия на другия. Това е достатъчно, за да подлуди когото и да е. А отгоре на всичко майка й непрекъснато плачеше.

Помещението е било обор, когато във фермата са отглеждали животни. Старите камъни са пропити с миризмата на стотици крави. Обикновено харесвам стаята, но тази вечер обстановката ми навява мисли за Йосиф.

Дева Мария е била бременна, не са били женени и са живели в стар краварник преди почти две хиляди години.

Женевиев е сложила на пода черги, а по стените — ковьорчета, които е тъкала сама. Толкова е тъмно, че не ги виждам, но знам, че са там. Тя е от онези жени, които умеят да превърнат всяко място в удобен и уютен дом. Наистина се нуждая от такъв човек в живота си.

Женевиев стене и се обръща по гръб. Надявам се, че няма да заплаче отново. Облягам се на лакът и се вторачвам в нея. Това може да бъде съпругата ми до края на живота. В мрака различавам само очертанията на скулите и вдлъбнатините около очите й.

На горния етаж всичко е много изискано. Преди да се скарат, родителите й са работили като роби, за да превърнат тази стара ферма в шедьовър на френския земевладелски стил. Тук всички правят така. Запазиха оригиналните греди и гладко измазаха с гипс камъните между тях. Изградиха камина там, където е било старото огнище.

Всичко е подредено, чисто и красиво — почти като апартамент в Париж. Столичаните харесват изложените на показ селски вещи. После, когато отидат в провинцията, те се опитват да направят всичко като в Париж. Дори французите понякога вършат безумия.

Трябва да отбележа, че що се отнася до ремонтите, моите родители са или много умни, или мързеливи. Още живеят в старата мелница, където воденичните камъни стоят на местата си и всичко — дори интериорът — е от камък. Никак не е уютно и дърводелските изделия са малко грубовати, но това е част от живота в Морван.

И сега, тук, горе, по нищо не личи, че е Коледа. На пръв поглед няма да разбереш, че има празник. Но като се замисля, едва ли има какво да се празнува.

Но и друг път атмосферата не е била подходяща — само красиви тънки свещи и няколко клонки, грижливо подредени в една ваза на масата. Никога не е имало елха. Вярно, че французите не почитат много Коледа, особено интелектуалците с леви убеждения, каквито са родителите на Женевиев. Всичко, което намирисва на религия и на обичаи, е отстранено от живота им.

А моето семейство посреща Коледа както подобава. Смятам, че спазват всяка коледна традиция, която са измислили хората по света. Мама изпълнява целия ритуал по немски образец на шести декември, деня на Свети Никола и после отново, на шести януари. От първи декември до Бъдни вечер пеем коледни песни край адвентистките свещи и всяка седмица запалваме по още една, докато накрая настъпи великата нощ.

Още когато бяхме деца имахме църковни календари, преди всички останали — с изключение на германците — да знаеха за съществуването им. Спомням си, че бяха много красиви — с двайсет и четири прозорчета, които отваряхме всяка нощ след вечеря, преди да изпеем коледните песни. Зад всяко прозорче имаше картинка — ангел, бонбон или снежен човек. Приличаха на китайски сладкиши, но с коледни изображения. Всички имахме по един календар и татко ги нареждаше пред свещите така, че отворените прозорчета изглеждаха като цветни стъкла. Беше истинско вълшебство. Татко е специалист по магиите.

Мисля, че всичко това започна през онези девет години, които прекарахме в Бавария. Не си спомням предишните Коледи. После отидохме в мелницата и пренесохме там голяма част от германската коледна атмосфера. Сетне добавихме и някои френски нюанси.

Господи, спомням си колко неприятна беше първата ми Коледа в калифорнийския университет. Прекарах я в общежитието, далеч от дома си. Всички други се прибраха при родителите си, но за мен пътуването беше много скъпо и семейството ми нямаше толкова пари. Много е трудно да имитираш Бъдни вечер, когато си съвсем сам. Купих евтина елха и я занесох незабелязано в стаята си. Изрязах украшения от хартия и ги оцветих. Сложих няколко свещи и пях коледни песни, като си акомпанирах с китарата. Вечерта беше топла и аз дръпнах пердетата. После прочетох на глас приказката „В нощта преди Коледа“. Накрая заспах и когато се събудих, останах разочарован, че под елхата няма подаръци. Едва ли не очаквах, че татко ще скочи върху Бимбо, дресирания орел на Франки Фърбо, и ще долети през нощта в Калифорния с много подаръци. Вероятно подсъзнателно се надявах, че Дядо Коледа ще предприеме това извънредно пътуване.

Чудя се какви ли ще бъдат коледните празници с Женевиев и децата ни. Тя ще трябва да свикне да живее с един пламенен почитател на Коледите. Нямам намерение да седя в празна къща, без украса от борови клонки и голям, саморъчно направен венец, окачен на вратата. Няма да пия спокойно шампанско от чаши с високи дръжки, нито да крещя на някаква дивашка селска вечеринка. Където и да живеем, Коледата ще бъде старомодна. Мразя дори песните като „Рудолф, еленът с червения нос“ и „Бяла Коледа“. Трябва да има закон срещу амбулантните търговци, които осакатяват Коледа.

Това е семеен празник и е необходимо някой от семейството да се занимава с организацията. Мисля, че при нас това е татко, но и мама допринася много. Татко държи на традициите, опитва се да ги съчетава и се старае да има приемственост. В същото време може да бръщолеви часове наред как нищо не е реално. Но на Коледа е страхотен. Това сигурно се вмества някак в шантавия му свят.

Трябва да го чуете как говори за дупките, които имали в другия си край вселените и за ентропията. Има цяла теория за достоверността на грешките. Господи, горката Пег запушваше уши и затваряше очи. Чудя се дали всички философи са странни като татко.

Вечеринката у Калве вероятно е свършила. Искрено се моля Пег и Ники да са останали разочаровани. Аз обикновено се забавлявам на такива празненства. Дали някой е забелязал, че си тръгнах, без да окача чорапите си на камината? Мама все ми напомня да го направя, но този път просто не съм бил там, когато го е сторила.