Уилям Уортън
Илюзии (3)

III
Три кокошки

Точно когато дояждам втората палачинка, дочувам до болка познатото скърцане на предната спирачка на форда. Изправям се на колене върху стола и виждам, че действително това са очакваните гости.

— Пристигнаха, Лор. При това са здрави и читави.

Двамата с нея се приближаваме до западния прозорец, Бен застава зад нас. Предната дясна врата се отваря и Никол слиза от колата. Носи дебело яке и се е омотала с огромен червен вълнен шал. Кой знае защо ми напомня на Айседора Дънкан, която е любимка на Никол. По-малката ми дъщеря е нахлупила върху челото и ушите си вълнената си шапка, а шала е вдигнала пред устата си. Лудешки размахва ръце, макар вероятно да не ни вижда през тесния прозорец. Приятелят слиза от другата страна. Потръпвам от изненада. Той адски прилича на Майк, само дето е по-възрастен, косата му е оредяла и той има брада. Никога не съм предполагал, че Никол може да хареса подобен мъж. Доколкото съм забелязал, досега си е падала само по мръсни, кльощави и миризливи музиканти, които не са с всичкия си, или по невероятно красиви типове, стремящи се към кариера в киното.

— Божичко, Лор! Това момче е копие на Майк!

Лорета се втурва покрай мен и вдига капака на пода.

— Ами че това е самият Майк, глупчо. Каква прекрасна изненада; в края на краищата цялото семейство се събира тук за Коледа.

Сега виждам, че младият мъж действително е синът ни. Той се протяга, за да се раздвижи след дългото шофиране и това ми напомня за начина, по който сутрин протягам ръце към слънцето. Сетне леко повдига левия си крак и в стила на героя на Джак Керуак пуска звучна пръдня. Питам се къде е Женевиев. Може би са се разминали и сега тя напразно го очаква на летището в Лос Анжелис.

Забързано слизам по стълбите откъм избата, следвайки Лорета по петите. Мадам Лемоан стои със скръстени ръце на прага на къщата си и лицето й засиява от щастие, когато забелязва радостта ни. Майк сграбчва Лорета в прегръдките си. На свой ред прегръщам Никол. Допираме страните си и се целуваме по френски маниер. Дори когато сваля дебелото яке, тя ми се струва по-напълняла. Ала очевидно е в добро здраве, очите й блестят, а лицето й е румено — изглежда по-добре, отколкото преди две години, когато я видях за последен път.

— Изненадахме ли ви?

— Разбира се. Какво се е случило? Къде е Женевиев?

— Майк ще ти обясни. Хайде да влизаме, умирам от студ.

Маги се измъква от задната седалка. Навлечена е с още повече дрехи от Никол и изглежда премръзнала до смърт. Досега върху скута й и около нея бяха натрупани различни пакети и чанти. Подавам й ръка, за да й помогна да преодолее наведената предна седалка. Прегръщаме се сърдечно. Тя е висока точно колкото Лорета, но е по-слаба. Поддържа формата си с физически упражнения и изглежда прекрасно. След като роди Сет беше напълняла, но сега отново прилича на момиче, струва ми се по-млада от Никол, макар да е с пет години по-голяма от нея. Носи вълненото палто, което беше оставила в парижкия ни апартамент.

— Здравей, татко. Божичко, косата ти напълно е побеляла. Хей, да не би да боядисваш веждите си, или са естествено черни?

— Само косата ми е побеляла, Маги. Остаряването се оказа така неприятно и мъчително, както предполагах.

Тя обгръща раменете си с ръце и скрива долната половина на лицето си във високата яка на пуловера си.

— Господи, направо съм се вкочанясала. Майк държеше стъклото свалено, за да сигнализира. Левият мигач не работи.

— Зная.

Синът ми се намесва:

— Бога ми, татко, не е зле веднъж в живота си да купиш свястна кола; с тази рискуваш живота си; всеки път, когато вдигах над осемдесет, започваше така да вибрира, че зъбите ни заплашваха да изпопадат. Мускулите на ръцете още ме болят от стискането на волана.

— Вярвам ти. Причината е в шасито — беше изкривено още когато купих колата. Ето защо и гумите се износват бързо. Ясно ми е, че си уморен, Майк.

— Направо съм скапан. Иска ми се да спя поне три дни.

Маги се навежда да вземе багажа си от задната седалка.

Лор е прегърнала Никол. Майк заобикаля колата, прекосява участъка, покрит с буци замръзнала кал и се приближава към мен. Очите му са зачервени, сякаш три дни е пушил марихуана. Навярно причината е липса на сън — за да се озове тук, е трябвало часове наред да лети през океана, сетне геройски да се бори със семейната таратайка по заледените пътища. Пътешествието до мелницата е направо убийствено. Майк се здрависва с мен и поставя свободната си ръка върху рамото ми.

— Изненадахме ли те?

— Напълно. Не те очаквах, пък и не те познах с тази брада. Отначало те помислих за приятеля на Никол. Между другото, къде е той?

— Реши да не идва. Успяхме да убедим Ники, че зимно време помещенията в мелницата са недостатъчни за шестима души, особено ако един от тях не е член на семейството. Знам го от опит, нали живях тук една зима. Майчице, капнал съм от умора; шофирането на тази кола е истински подвиг — знаеш, че предната лява спирачка е почти извън строя.

— Известно ми е. Къде е Женевиев?

Може би си въобразявам, но ми се струва, че той ме стрелва изпод око; от опит знам, че децата ми ме гледат така, когато (разбира се, съвсем неволно), започвам да се бъркам в живота им.

— Женевиев реши, че неин дълг е да остане тук; така и не дойде в добрата стара Америка. Твърдеше, че не може да остави майка си сама точно на Коледа. Баща й също ще пристигне и ще остане няколко дни, за да уреди въпросите с имуществото. Преживяването ще бъде неприятно и за двама им, ето защо Женевиев държеше да бъде тук. Аз пък се зарадвах на възможността да прекарам Коледа в мелницата с цялото семейство, както едно време.

Отново се взира в лицето ми, сякаш иска да се убеди, че съм му повярвал. Чувствам, че нещо не е наред, но не зная точно какво. Майк е от хората, които „излъчват“ вибрации. Обикновено ги усещам, но никога не успявам да отгатна значението им. Той се привежда към мен.

— Наложи се да похарча таксата за университета, за да си купя самолетен билет. Нали не се сърдиш?

— Не. Просто ще напиша нов чек. Доколкото знам, крайният срок за внасянето на сумата е четвърти януари.

— Не се притеснявай за парите, татко. Ще ги изкарам.

Какво ли има предвид? Да не би да е започнал работа?

Или пък ще извърши компютърен обир на някоя банка? Може би ще ми обясни по-късно.

Иска ми се да бях лишен от „вътрешна антена“ или пък тя да беше по-чувствителна. Моята антена ми подсказва кога нещо не е наред, но не и причината. През повечето време съм в емоционален полумрак. Като се има предвид, че пощенската служба ще бъде затрупана с картички и че предстоят няколко празнични дни, започвам да се страхувам, че парите за таксата не ще бъдат приведени до четвърти януари.

— Имаш ли нещо против да взема колата ти, татко? Искам да се отбия в дома на Женевиев и да й съобщя, че съм тук. Ще разопаковаме багажа, после ще прескоча да я видя.

— Разбира се, че нямам нищо против. Между другото, тя знае ли за пристигането ти?

— Не. Положително ще бъде много изненадана. Честно казано, самият аз не знаех, че ще се озова тук до самия ден на заминаването на Пег и Ники. Имах късмет, че разполагах с онзи чек. Стегнах си багажа само за половин час.

— Радвам се, че си тук, независимо от причината. Може би утре за последен път цялото семейство ще празнува заедно Коледа.

Осъзнавам, че отново „не съм в час“. Но това не ме изненадва особено, тъй като е обичайното ми състояние. Освен това зная, че не бива да разпитвам Майк защо не отиде до дома на Женевиев с форда. Ще изчакам Лор да проучи ситуацията и да ми я разясни.

Тя все още бърбори с Никол и с Маги. Маги е много нервна — забелязва се дори от разстояние. Може би очаква да я порицая задето е изоставила Джордж и Сет. Никога няма да го сторя, безполезно е. Освен това съм принуден да живея със съпругата си. Подобни отношения не се нуждаят от обяснения и анализи; при тях важи първият закон на Кели: в любовта няма виновни и невинни (стигне ли се до чувства, всеки греши).

 

 

Залавяме се с разтоварването на багажа. Тримата носят само спални чували и сакове. Момичетата съобщават, че са оставили големите куфари в апартамента. Майк е по-небрежен и от мен към облеклото си. Целият му багаж се е побрал в най-малкия сак, не е оставил нищо в Париж. Сигурен съм, че ще премръзне. Носи само синия пуловер, който Женевиев му изплете послучай миналата Коледа. Ако не е побрал някакво чудодейно сгъваемо палто в сака и не си е взел чорапи, бельо, ризи и обувки, ще му бъде необходимо допълнително облекло. Замислям се какви топли дрехи сме прибрали в горния хамбар, който използваме като килер. Все ще открием нещо. Всъщност мога да му отстъпя дебелото си зимно палто, което рядко обличам. Благодарение на термобельото от каталога на „Бийн“ не усещам никакъв студ.

Най-сетне Бен излиза и предпазливо заобикаля Лорета и момичетата, мен и Майк. Опитва се да види всички, да участва в посрещането без да бъде забелязан. Притеснявам се как ще реагира на поздравите на сестрите си. Тази година за пръв път запази самообладание и позволи на мадам Лемоан да го целуне по бузата, когато пристигнахме. Майк пръв го забелязва.

— Боже мой, Бен! Пораснал си поне петнайсет сантиметра откакто те видях за последен път. Сега аз съм твоят по-малък брат. Я ми кажи точно колко си висок? Забелязвам, че брадата ти започва да набожда.

Приближава се до него и му протяга ръка. Бен, чиито длани не отстъпват по големина на стъпалата му и чиито пръсти са дълги и тънки, се здрависва като истински мъж, но за нищо на света не желае да погледне в очите човека, чиято ръка стиска. Струва му се, че е прекалено интимно. Обикновено се взира в земята или в някаква точка зад онзи, с когото се здрависва. Майк отлично го познава и се съобразява с тази негова странност.

— Навярно е към един и деветдесет, Майк. Когато реших да отбележа ръста му върху дебелата греда, трябваше да се кача на стол. Миналото лято той израсна по-висок и от двама ни.

Дъщерите ми забелязват Бен. Докато се приближава към него, Никол увива шала около шията си и тръсва глава, за да падне косата й върху ушите и раменете й.

— Господи, превърнал си се в исполин. Невъзможно е да си братчето ми. Отново съм най-малката в семейството. Какво се е случило?

Протяга ръце и го прегръща. Дори не достига до рамото му. Той се вцепенява, не прави опит да я докосне и вирва глава, да не би сестра му да се опита да го целуне. Тя отстъпва на една крачка и го оглежда от глава до пети.

— Божичко, не мога да повярвам; гледайте, поникнала му е брада! Може би ще бъдеш новият Дядо Коледа, а пък още по-косматият ти брат ще се класира за ролята на първо джудже.

Маги застава зад Никол. Поставя сака си върху снега, за да не го изцапа с кал.

— Здрасти, Бен. Станал си толкова красив, че едва те познах. Обзалагам се, че съученичките ти непрекъснато те преследват.

Прегръща го, но не го целува, макар да е висока почти колкото него. Ако положи повечко усилия, може би ще успее да докосне с устни брадичката му. Навярно е забелязала как Бен се огъва назад.

Той взима саковете от момичетата. Те носят спалните чували. Майк е пъхнал багажа си под двете си мишници. На нас с Лорета остава да пренесем опакованите подаръци и някаква платнена чанта, която е натъпкана с нещо — дано да е пълна с топли дрехи. Грабваме пакетите; надявам се да са купили видеоигра „Атари“ за Бен и че касетите са точно тези, които го интересуват — „Сражение“ и „Космически нашественици“. Нашето момче не си пада по спортните игри — футбол, тенис… Сигурен съм, че всичко е както трябва.

Решаваме да минем по обиколния път през бента. Трудно ще ни бъде с багажа да се катерим по тясната стълба и да се промушваме през отвора в пода. Освен това искам да им покажа колко красиво е езерото и да се похваля, че съм почистил бръшляна от покрива, помел съм листата от верандата и съм привързал розите към стената.

Откъм бента мелницата досущ прилича на истинска селска френска къща: с високи прозорци и с каменна тераса по дължината на сградата, фасадата й откъм пътя, където е паркирана колата, изглежда студена и заплашителна, като висока крепост. Никол и Маги продължават оживено да бърборят с майка си. Преди да слязат по стълбата, Лор спира и се обръща.

— Погледнете, момичета. Виждали ли сте някога по-прекрасна картина?

Двете ни дъщери притискат спалните чували към гърдите си и послушно поглеждат към езерото. Цялата му повърхност е осеяна с миниатюрни заледени издънки, скупчени на групички като пеперуди. Всеки кристал отразява и пречупва блясъка на снега, в резултат на което се превръща във факла от бяла светлина, изпъстрена със сини, червени, лилави и дори жълти точици.

— Господи! Все едно се намираме в Дисниленд или гледаме научнофантастичен филм. Навярно наркоманите имат подобни видения — прошепва Никол, тоест Ники. Маги безмълвно се взира в прекрасната гледка.

— Толкова е красиво; някои сутрини съм наблюдавала подобно явление в Айдълуайлд, Калифорния. Но хайде да влизаме, направо съм замръзнала.

Бен и Майк стоят като хипнотизирани зад мен. И двамата носят багаж, но са без ръкавици. Ала не оставят саковете, само продължават да се взират в езерото.

— О, татко! Забравил съм колко красиво е тук. Толкова е лесно да позволиш на подробностите да се заличат от съзнанието ти. Знаеш ли, страхувах се да дойда, след като научих за нещастието с Тиери и разбрах, че Анри Карон е умрял от рак, а мадам Лемоан едва не е хвърлила топа след инсулт. Притеснявах се дали ще свикна с тези промени, дали ще изпитвам същите чувства.

— Мадам Лемоан вече е добре, Майк. Възвърна паметта и отчасти силите си. Все ме разпитва за теб. Вчера ни дойде на гости. Дори стоеше на прага на къщата си, когато пристигнахме, но навярно не е искала да ни пречи. Същата си е — прекрасната жена, която познаваш.

— Нима е била наблизо, а ние даже не я поздравихме?

Поглежда ме право в очите, после сякаш понечва да се отправи към дома на съседката и да й се извини. Бен се намесва:

— Няма значение, Майк. Тя ще разбере. По-късно ще я посетиш. — Отминава брат си и продължава: — Не се притеснявай. Погледнах към нея и направих знак, че я виждам, а тя докосна с пръст устните си, като че искаше да замълча — очевидно не желаеше да ни пречи. Мадам Лемоан е мъдра жена, Майк.

Отминава и мен и слиза по стълбата. Майк се доближава и възкликва:

— Господи, татко, винаги ли е толкова сериозен?

— Общо взето, да. Толкова е добросъвестен, че кара мен, импулсивния човек, да се чувствам като лош дух.

 

 

Слизаме предпазливо по напуканите стъпала и се озоваваме в мелницата. Жалко, че не бях тук да видя първоначалната реакция на момичетата при влизането им, но се радвам, че за няколко минути останах насаме с Бен и с Майк. Бог знае защо успявам да намеря общ език само със синовете си. Поне така ми се струва. Трудно е да разбера дали съм прав, във всеки случай момичетата по-често изразяват недоволството си от мен… или пък са склонни да се оплакват повече в сравнение с момчетата.

В тази област Лор е истинска специалистка — не мрънка, не се заяжда, но непрекъснато ми досажда, като ми напомня какво трябва да свърша, не ми позволява да се отпусна и зорко ме наблюдава. Винаги казва: „Хайде да направим това“ или „Струва ми се, че трябва да го направим“, но всъщност „това“ е само моя задача. Може би се случва при всички семейни двойки. Не зная и не ме интересува. Ще ми се да можех да контролирам нещата и най-вече брака си.

 

 

Влизам и едва затварям вратата след себе си. Доскоро имаше тясна пролука между огромната маса и воденичния камък, в който сме поставили елхата. Само че сега пролуката е барикадирана от трите сака и трите спални чувала. Не е ясно дали децата са влезли и са захвърлили багажа зад себе си, или са го пуснали на пода и са го прескочили. Всъщност мястото е относително подходящо за целта. Рано или късно ще се наложи да качат чантите си в таванското помещение, така поне са по-близо до стълбата.

Замислям се за миг преди да изрека предложението си — идеята ми се струва толкова логична.

— Имате ли нещо против да занеса багажа ви горе?

В продължение на две секунди цари тишина; тримата се споглеждат, после едновременно избухват в смях. Лор ме поглежда. Бен объркано ги наблюдава, сякаш иска да разбере какво е толкова смешно; какво не е чул и не е разбрал. Никол пристъпва напред, спъва се в чантите и полита към мен.

Зная защо се смеят и имат пълно право. Никол закачливо ме целува по носа, както някое дете би потупало любимото си куче по главата след успешно изпълнен от него трик.

— Татко, ако щеш вярвай, но докато пътувахме насам, говорихме точно за това. Чувстваме се странно, че баща ни се държи като стара мома. Изпаднахме в истерия, като си спомнихме как непрекъснато метеш пода тук, в мелницата, или как почистваш с прахосмукачка апартамента в Париж; когато бяхме на почивка в Бавария, ти дори помагаше на старата фрау Бергер при ежеседмичното съботно почистване. Спомняш ли си как не ни пускаше в стаите ни, ако не сме си оправили леглата и не сме подредили дрехите си в гардероба?

Тя толкова силно се смее и се кикоти, че едва говори. Имам странното усещане, че смехът й не е искрен, че служи за прикриване на някакво дълбоко чувство. Може би дъщерите се дразнят от бащи, които са вманиачени по реда и по чистотата. Другите деца мълчат; поглеждам ги изпод око — по лицата им е изписано неудобството, което пък аз изпитвам. Лор се е вцепенила. Ето че едва сме прекрачили прага на мелницата, а вече се очертава семеен скандал, очевидно всички са забравили, че днес е Бъдни вечер.

— Кой знае, Ники, може би страдам от натрапчивата идея за чистота. Разказвал съм ви как майка ми ме „дресираше“. Всеки път, когато изцапвах пеленките си, тя отказваше да ме кърми. После ме сложи на гърне още преди да се науча да седя; спомням си, че все пропадах през отвора. Едва когато навърших седем, успях да докарам лайно, което да не прилича на заешки барабонки.

Маги запушва ушите си с пръсти.

— Хайде, татко. Не започвай с гадостите още от сега. Мислех, че ще изчакаш поне докато започнем да се храним. Кълна се, че в детството си като нищо можех да загина от гладна смърт, имайки предвид, че Майкъл непрекъснато се уригваше и пърдеше, а ти ни разказваше отвратителни истории.

— Извинявай. Просто се опитвах да обясня. Млъквам.

Най-любопитното е, че обичам реда, но самият аз много-много не обичам да се мия; освен това определено не се обличам добре и винаги изглеждам размъкнат. Но се чувствам зле и несигурен сред безредието; така и не разбрах дали е по вина на майка ми, на службата в армията или пък причината е психологическа. Живея така, като че всеки момент ще започне съботната инспекция. Навярно действам на нервите на близките си, но моите нерви се отпускат. Най-приятните и спокойните мигове в живота ми настъпват, след като съм почистил апартамента, у дома няма никого и всички помещения, където цари идеален ред, са на мое разположение. Навярно в тези моменти отново се превръщам в „Невидимия“. Може би се опитвам да накарам всичко около мен да изчезне.

Майк проговаря и ме откъсва от размишленията:

— Прав си, татко. Не биваше да захвърляме багажа където ни попадне. Но се радвахме задето сме тук, а като влязохме и забелязахме колко е чисто и красиво, като истински дом, изобщо не помислихме какво правим. Ще ти помогна. Застани по средата на стълбата, а аз ще ти подавам чантите.

Изкачвам се на четвъртото стъпало, за да ми е по-удобно да поставям багажа на пода на таванското помещение. Майк и Никол ми подават саковете и спалните чували. Радвам се, че не виждат изражението ми. Напоследък дори най-незначителните събития ме карат да се просълзя. Но съм сигурен, че щом дъщерите ми не искат баща, който се държи като стара мома, положително ще изпаднат в ужас, ако разберат, че той е и ревльо. Възможно е да съм изнервен от очакването, от безбройните въпроси, които си задавам, от усилието да подготвя всичко, включително себе си. Най-страшно е да не знаеш какво ще се случи.

Освен това забелязвам, че с напредването на възрастта се разнежвам по-лесно. Може би философите са хора, които ронят сълзи за щяло и нещяло; смятам, че това е валидно поне за онези от тях, чиято житейска философия е напълно безрезултатна.

Лорета се преструва, че не се е случило нищо особено. Чувам, че пълни чайника, за да приготви чай, който ирландците смятат за универсален лек — нещо като пилешката супа за евреите.

— Само да видите какви усилия е положил баща ви за спалнята ви. Толкова е уютно — таванът е облицован с плат, до всяко легло има нощна лампа. Дори подът е застлан. Баща ви саморъчно изпра килимчето в езерото, макар водата да е леденостудена. Сами ще се убедите колко е уютно.

Слава Богу, че Лор ме подкрепя. Ако и тя се предаде, с нас е свършено. Сигурен съм, че ще издържи. По време на кризи е доказала, че притежава железни (или по-скоро еластични) нерви. Досега не съм успял да установя кое определение е по-правилно.

Ето че саковете и спалните чували вече са върху най-горното стъпало. Качвам се в таванското помещение и разпределям багажа пред леглата. Маги ме следва. Подавам й ръка, за да й помогна да преодолее последното стъпало. Тя се държи за перилото, което поставих в миналото, за да предпазя малкия Бен от падане.

— Татко, гарантираш ли, че разни плъхове няма да изгризат пръстите на краката ми и не ще притичват по лицето ми?

Косата й ще настръхне, ако й кажа колко изпражнения от гризачи съм измел от таванското помещение и от кухненския шкаф. Плъховете дори са изгризали до половината един сапун; острите им зъби са му придали формата на корал. Успели са да пробият и капака на бурканче с горчица, навярно са били горчиво разочаровани след като са я опитали.

Ще запазя в тайна тези подробности. Откровеността ми би я накарала да потръпне от отвращение и да не мигне по цяла нощ. Напоследък не мога да преценя какво постигам с откровеността си. В повечето случаи установявам, че искам да причиня болка някому, понякога на самия себе си. Спекулирането с истината и със справедливостта (във всяко от тези понятия се съдържа илюзорна арогантност), е причинило най-големите злини на човечеството. Инквизицията, Стогодишната и Трийсетгодишната войни, кръстоносните походи, изтребването на хора, включително на евреите от Хитлер — всичко това е извършвано в името на „истината“ и на желанието да се постъпи „справедливо“.

Започвам да си мисля, че човекът ще бъде щастлив и ще успее напълно да се реализира само когато осъзнаем, че всичко е временно, дори самият живот; когато проумеем, че всъщност, действителността е нереална. Необходимо е да се отдаваме на предположения да градим хипотези, без да очакваме точен отговор, а само нови въпроси.

Стремежът ни към непоклатима сигурност в действителен и в преносен смисъл, всъщност е бягство от истинската ни същност. Ако човек е надарен с разум, то е за да си задава различни въпроси, да проверява валидността на отговорите, отново да прави догадки и така до безкрайност. Една религия или нравствена система, дори една държава, създадени въз основа на тази теория, ще бъдат истинска благодат за нашата планета, дори за цялата вселена. Какво щастие да мислиш и да бъдеш заобиколен от други мислители.

Усещам, че съм се отплеснал във философски проблеми; време е да сляза на земята.

— Честна дума, мисля, че ще умра, ако някой плъх ме нападне. Едно време адски се страхувах да спя на тавана; отгоре на всичко мама ми разказа как някакъв плъх се разхождал по лицето й; още сънувам кошмари като си го припомня.

Тя закрива лицето си с длани и потръпва. Докато Маги беше малка, си мислех, че уплахата й е престорена, ала сега съм на друго мнение. Тя е прекалено чувствителна. Ето защо ни е трудно да разберем поведението й. Сякаш тя съзнателно изключва рецепторите си, става напълно безчувствена и се държи така, сякаш дори най-близките й не съществуват, че никой и нищо няма значение за нея. Страхувам се да мисля как се отнася с Джордж и със Сет.

 

 

Никол е застанала на най-горното стъпало. Тук таванът е полегат, но тя е нисичка и не се налага да се навежда. Свалила е дебелото си яке и стои с ръце на кръста.

— Дай ми лист хартия, парче въглен и ще ти напиша Обръщението от Гетисбърг^[1]. После мога да прекарам през града човек, намазан с катран и овалян в перушина, мога да стана първата жена-президент, да освободя неколцина цветнокожи роби.

Майк е застанал малко по-ниско от нея.

— Прекрасно е, татко. Положил си страхотни усилия. Навярно знаеш, че стъкленият памук е много опасен, ако попадне в очите ти; а ако проникне в белите дробове, причинява силикоза. Надявам се, че си работил с очила и с маска.

Бързам да го излъжа. Прекалено съм възбуден, за да обяснявам, че по природа съм си небрежен. Никол се изтяга върху едното легло.

— Страхотно е. Напомня ми за онзи случай, когато обясних на Майк и Пег, че Дядо Коледа не съществува.

Майк и Маги са вперили очи в нея. Аз също. С нетърпение очаквам следващите й думи. Постъпката й беше неоправдана и безсмислено жестока и нарани всички ни. Питам се как ли я оценява сега.

Никога досега не сме говорили за случилото се преди години, по време на една от първите ни Коледи в мелницата. И без „откровението“ на Никол беше трудно да създадем вълшебната атмосфера на празника. Сега тя седи върху леглото с кръстосани крака, като йога.

— Показах им подаръците, които беше скрил в старото рено. — Извръща глава и сподавено се кикоти; преструва се, че не забелязва нашата реакция. — Милите ми братче и сестричка, не искахте да повярвате, но все пак успях да ви убедя: заведох ви в хамбара и ви показах скритите подаръци. Господи, май бях едва осемгодишна, а вие сте били на десет и на дванайсет.

Настъпва тишина, Майк и Маги отново се споглеждат. Думите на Никол са изпълнени с толкова злоба, че с усилие на волята стисвам устни и се въздържам да проговоря. Наум си повтарям: „Запази спокойствие, инатливо старче; дръж се, приятел!“

Майк изкачва последните няколко стъпала и оглежда полиците, сковани лично от мен, които заемат цялата стена. Подредил съм всички книги, които досега бяха разхвърляни из цялата мелница. Отделих любимите книги на Бен от онези, които чете Лорета. После занесох останалите на тавана. Доскоро те бяха поставени върху первазите на прозорците, понякога на три реда; търкаляха се под леглата или на полицата над камината… всъщност върху всяка плоска повърхност. Вероятно аз, великият философ, чета най-малко от всички членове на семейството. Маги и Никол са пристрастени към готическите любовни романи, но от време на време прочитат по някой трилър. Много рядко посягат към някоя сериозна книга, обикновено по настояване на Лорета. Съпругата ми е преподавателка и извън училището, а ние сме учениците, които, макар и тъпички, винаги са на нейно разположение.

Странното е, че с напредването на възрастта чета все по-малко. Упорито се самозаблуждавам, че съм се отдал на философски размишления; от време на време записвам по някоя случайно хрумнала ми идея, но от пет години не съм публикувал нищо. Предполагам, че писателят в мен умря, когато започнах да преподавам в Американския колеж в Париж. Всъщност съдбата би могла да бъде много по-жестока към мен. Тази работа е за предпочитане пред перспективата да съм учител в някоя прогимназия в Илинойс. На практика парижкият колеж е най-доброто учебно заведение, в което съм работил: студентите са умни и са от различни националности, което е особено интригуващо. Но все пак ме гризе мисълта, че бих могъл да се занимавам с нещо много по-важно. Може би трябва да се посветя на създаването на нова, практическа религия. Религия, която ще помогне на хората да осъзнаят собствената си стойност, вместо непрекъснато да им внушава чувство за вина. Освен това няма да служи за потискане и за манипулиране на човечеството. Може би ще постигна целта си, подобно предизвикателство е точно по вкуса ми; ала все още съм прекалено млад. Или пък индусите са ме изпреварили.

Ето защо се опитах да събера тук всички книги, които според мен ще заинтересуват момичетата. Освен това те служат като изолация, тъй като запушват няколко от дупките на източната стена. Най-студените ветрове в долината са източните.

Майк се обръща.

— Знаеш ли, Ники, бих могъл да те убия задето ни съсипа празника. Все още се вбесявам като се сетя за постъпката ти. Я си признай, какво те накара да го сториш? Спомням си, че плаках цяла нощ. Струва ми се, че от този момент престанах да бъда дете и разбрах колко ужасно е да си възрастен. Може би си била готова за този преход, но аз не бях.

 

 

— Татко, откога не си сменял маслото на колата? Почерняло е.

— Добре, Майк, ще го проверя, когато се върна в Париж.

По-скоро ще сменя колата, отколкото маслото. Това е последната ми грижа на света. По принцип грижите ми са на привършване.

Сетне, точно по средата на разговора за смяната на маслото, когато Майк е изпил само половината от билковия чай, зачервените му очи се изпълват със сълзи. Господи, какво да направя? Щом това означава толкова много за него, ще купя ново масло. Той блъсва стола назад и става. Момичетата се споглеждат, после отново се залавят с чая. Лор и аз сме озадачени. Бен остава съсредоточен върху списанието за оръжия. По негова молба момичетата донесоха няколко броя от колекцията му в Париж.

Майк се приближава до камината, взима ключовете за моя мотоциклет и тръгва към капака на пода.

— Отивам до Женевиев, за да й кажа, че съм тук.

Лорета го поглежда внимателно и загрижено.

— Ще се прибереш ли за обяд, Майк? А Женевиев ще може ли да дойде?

Той вече слиза и между стъпалата се виждат само зачервените му насълзени очи.

— Да, разбира се, че ще се върна. Нали е Бъдни вечер. Но за Женевиев не знам.

Вратата долу се отваря. Майк излиза. Лор отново налива чай.

— Ще сложа още едни прибори за обяд. За всеки случай.

Седим, без да разговаряме и слушаме как Майк безуспешно се опитва да запали мотоциклета. После чуваме как го форсира и изкарва на пътя. Сетне започва да го бута покрай мелницата. Моторът запалва и изревава нагоре по хълма, към къщата на семейство Вашо. Поздравявам се, че не предупредих Майк за заледените участъци. Ами, ако се подхлъзне и катастрофира? Защо не взе някоя от колите? Не са чак толкова лоши.

 

 

Момичетата се качват горе да подреждат нещата си, а Бен и аз закрепяме елхата, за да не падне и започваме да слагаме електрическите светлинки. За щастие имам още една кутия с крушки. Светлинките са свързани по старомодния начин — последователно — и ако изгори една, всички угасват. Проверяваме ги, завинтваме и отвинтваме и изведнъж те блесват като светлинна магия, неочакван шок, изненада или сняг на Коледа сутринта.

Бен се качва на воденичния камък. Висок е. Може да увие кабела около върха на елхата и бавно да го спусне по клонките, като търпеливо разплита почти незабележимите зелени жички сред боровите иглички. Успяваме да наредим светлинките на четири нива. Доволни сме от себе си. Бен се вторачва в елхата. Пъхнал е палци в задните си джобове. Прегърбил се е, а лицето му е озарено от съзнателна и неудържима усмивка — най-силната демонстрация на възторг, която според мен може да си позволи.

Никол слиза по стълбите. Спира.

— Господи! Погледнете, тези двамата са сложили крушки на елхата. Досущ като булевард „Уилшър“ или Белия дом.

Тя прескача последното стъпало. Маги предпазливо върви след нея и спира по средата.

— О, татко! Мислехме, че Коледа ще бъде старомодна, с истински свещи, каквито използвахме в Бавария.

Протягам ръка и изключвам светлинките. Бен извръща глава.

— Това е само резервен вариант, Пег. Ще ги запалим, след като заминете или ако се свършат восъчните свещи. Едва ли ще забелязвате крушките сред гирляндите и украсата. Няма да знаете, че са там.

Никол застава пред елхата и слага ръце на кръста си.

— Аз ще знам.

— Виж какво, Ники, те са като едновремешните. Имах такива, когато бях дете.

Господи, тя се държи толкова враждебно! А може би аз съм свръхчувствителен и нервен. Коледа може да бъде трудна — време на неизпълними очаквания.

Маги слиза. Коледните украшения са сложени на масата. Лорета окачва три щипки на върха на елхата. Прави го методично, почти машинално, защото мислите й са далеч. Много е тъжно.

Бен лъска топките с хартиени кърпи. Маги минава покрай яслата с люлката на младенеца — сцената, която двамата с Бен подредихме на перваза на прозореца, фигурите са отпреди двайсет години. Някои съм издялал от дърво, други децата са направили от хоросан или сапун, а трети са от папие-маше. Много са.

— Спомням си как в Германия оцветявах фигурата на Йосиф. Лицето му още изглежда така, сякаш има запек. Къде е овцата със счупения крак? А, ето я. Много обичам да изработвам коледната украса. Не знам защо с Джордж още не сме направили люлка с младенец. Той не иска да пълним главата на Сет с религиозни глупости. Но аз мисля, че тази украса не е чак толкова религиозна. Забавно е. Все едно играеш на кукли… Господи, татко, ти и Бен сте направили всичко. Винаги двете с Ники сме изработвали фигурите. Това беше наша задача.

— Тогава ги наредете както искате, Пег. Бен и аз само проверявахме дали всички фигури са тук.

— Няма да е същото. Ще ги оставим така. Двамата сте свършили добра работа.

Ники се приближава до капака на пода, сетне се обръща.

— Знаете ли, може би ще бъде забавно да направим нови фигури — модернистични и същевременно готически. Така ще докажа, че съм истински скулптор… Хайде, Пег, в колата останаха доста наши неща. Да отидем да ги донесем. Взела съм ключовете.

— Добре, Ники, но онова мазе долу ме плаши. Мислех, че вече съм преодоляла страха си. Не се боя, когато във Финикс или в Лос Анджелис е тъмно, а тук. Дори през деня. Това мазе е като гробницата на Дракула.

Двете вдигат капака. Никол слиза първа. Държа го, докато минат, после го спускам. Момичетата бъбрят и изглеждат доволни, но всичко е някак изкуствено. Вероятно се дължи на нервността на Маги. Или на моята.

Поглеждам към Лорета, която е в кухненския ъгъл. Тайно ми прави знак. Приближавам се до нея. Тя прошепва:

— Отвори си устата.

Правя го, като си мисля, че е ми е приготвила нещо вкусно. Готов съм на почти всичко. Лорета държи устата ми широко отворена и гледа вътре като зъболекар.

— Не виждам кръв. Очаквах, че езикът ти ще бъде изранен от хапането.

Тя затваря устата ми с палци и нежно ме целува. Не го е правила отдавна. Прекрасен коледен подарък.

— Това няма да продължи дълго, Уил. Сигурна съм, че ще заминат за Париж веднага след годишнината ни. Не забравяй, че и на тях им е трудно. За всички ни е така. Те биха искали да се почувстват отново деца на тази последна Коледа. Нашето желание е същото. Но не можем да се придържаме към всичко. Няма смисъл.

Опитва ли се да ми каже нещо?

Прегръщам я. Притискам я до себе си. Вглеждам се в нежните й кафяви и трептящи очи, които те посрещат радушно, а после те отминават. Приличат на катерици, които се стрелкат насам-натам, водени от любопитство и страх. Не искам да уловя погледа й, но в същото време искам да го задържа.

— Може би идеята да поканим момичетата тук не беше толкова добра, а?

И двамата се усмихваме на неочакваната шега.

— Мисля да взема Бен в мазето да режем дърва. Така ще ти дадем възможност да останеш сама с момичетата, преди Майк да се върне. Нещо става, но не мога да разбера какво. Може би ще кажат на теб.

— Вероятно се дължи на умората от пътуването със самолета, скъпи. Всички сме нервни, а Маги се опасява, че ще кажем нещо за Джордж и нейните неприятности. Не се притеснявай. Коледа е. Всичко ще бъде наред. Да направим каквото можем.

— Добре, добре. Ще се опитам, но искам да покажа на Бен как да ми помага да режем дърва. Остарявам и чувствам необходимост от силен и изпълнен с готовност син, който да ме подкрепя.

Лор ме избутва леко от кухненския ъгъл и се обръща към мивката.

Бен може и да ме е чул, но се съмнявам. Задълбочил се е в книгата — пак някой от неговите романи за екзекутори, които разбиват мафията.

— Хей, Бен, ще ми помогнеш ли да нарежем малко дърва? Ще те науча как да боравиш с триона.

Бавно и неохотно откъсва поглед от книгата. Мислите му са далеч от Морван, Бъдни вечер, камини и дърва за огрев.

— Нали има нарязани дърва?

Бен посочва купчината до камината. Явно няма желание и би трябвало да го оставя на мира, ала решавам да опитам още веднъж, преди да отида да режа дървата сам.

— Хайде, Бен, ще ти достави удоволствие. Това е истинско коледно занимание. Дори по-хубаво, отколкото да вярваш в съществуването на Дядо Коледа.

Слагам якето, шапката и ръкавиците си.

Бен започва да се надига и оставя книгата, като отбелязва с лентичка мястото, до което е стигнал. Никога не прегъва страницата. За тази цел използва какво ли не — билет от метрото, плик или стара касова бележка, но винаги написва заглавието на книгата, която чете. Листчето остава завинаги предназначено за тази функция. Импровизираните маркери се мачкат, измърсяват и скъсват, но тежко и горко на онзи, който ги изхвърли, употреби за нещо друго или присвои.

Веднъж, без да искам изхвърлих един от тези маркери — просто разтребвах по характерния за мен майчински начин. Бен го извади от кофата за боклук и грижливо го изглади.

— Татко, тези маркери означават много за мен. Поглеждам ги и си спомням цялата книга. Инак може да я забравя.

 

 

Бен става. Запътвам се към мазето, а той подпира капака, докато сляза по стълбите.

— Бен, сложи си якето и ръкавиците. Тук долу е студено, пък и трябва да внесем дърва отвън.

Той свива рамене и спуска капака след мен. Стъпвам на пода и отварям външната врата. Дървата са струпани пред мелницата, от страната на хамбара. Момичетата са зад форда и не поглеждат към мен.

Покрил съм купчината със сукното от масата за пинг-понг. Развързвам вледенилото се възлесто въже. Пластмасата е скована от студа и чуплива. Въжето е зелено и изпъква на фона на каменната стена. Бен излиза и застава зад мен. Сложил е якето и ръкавиците си и се е превил на две, за да се предпазва от острия вятър. Поглежда момичетата, които разтоварват багажа. Още не ни забелязват.

— Бен, вдигни този край. Аз ще държа другия и така ще сгънем платнището и ще го сложим настрана.

Вдигаме сукното и го изтърсваме от снега, треските и вейките. После го сгъваме и оставяме на земята. Дърветата са сухи и по тях няма скреж или сняг.

— А сега, да внесем десетина дървета.

Клоните са еднометрови — твърде дълги за камината. Трябва да ги срежем на две.

Пренасяме дърветата вътре и ги облягаме на влажната заледена каменна стена. Бен упорито избира най-големите. Удивително силен е, като се има предвид неатлетичната му стойка. Покриваме цялата стена и аз спирам. Вече съм плувнал в пот.

— И така, да започваме с рязането.

Откачам триона от гвоздея на носещата греда до мелничния механизъм. Направен е от една метална тръба, извита като лък, а острието е там, където би трябвало да е тетивата. Трионът е шведски, но аз скоро сложих ново острие с големи и неравни зъбци, наречени „американски тип“ от французите. Реже дървото с лекота и ще бъде добро начало за Бен, защото няма нищо по-обезсърчително от тъп трион.

Заклещвам единия край на дървото под стълбите, а другия слагам на средноголемия пън, който използвам за рязане, откакто направихме камината. Така сме правили през всичките тези години.

— Добре, Бен. Дръж здраво този край и гледай да не мърда, а аз ще ти покажа как се борави с триона. Точно така. Може дори да седнеш върху дървото и да използваш тежестта на тялото си… Най-важното е да не се порежеш. Пази ръцете, пръстите и краката си. Едва ли ще си отрежеш нещо, но можеш да се нараниш дълбоко, ако не внимаваш.

Поглеждам го. Той наблюдава триона, ръцете и очите ми. Може би не трябваше да говоря за дълбоки рани. Искам рязането на дърва да му доставя удоволствие — както на мен, но не желая да се нарани. По дяволите, трудно ми е да реша какво да направя.

— И така, Бен. Първо трябва да прецениш колко е дълго дървото и същевременно да избереш място, където няма възли от разклоненията. Аз винаги търся най-тънката част.

Нагласям триона и леко го дръпвам назад. Зъбците с лекота срязват кората.

— Най-важното, което трябва да запомниш, е, че трионът реже дървото. Ти само го насочваш, направляваш и придаваш допълнителна сила с дълги и леки движения. Опитните дървосекачи могат да режат дърва по цял ден, без да се изпотят.

Започвам бавно да движа триона напред-назад, издърпвайки го докрай. Острието потъва все по-дълбоко в дървото. Разклащам го леко и не натискам.

— Целта е да не огъваш триона и да режеш в права линия. Наистина е забавно.

Очите на Бен са приковани в триона, а тялото му е напрегнато. Дървото е почти срязано и тежестта на Бен започва да огъва триона.

— Сега се дръпни назад, така че дървото да се разцепи и да го прережа. Това е всичко. Дръж здраво.

В същия миг дървото се счупва. Показвам на Бен как да нареди цепениците на стълбите, за да ги занесем горе, след като свършим с рязането.

— А сега е твой ред. Избери си дърво.

Той взима едно от най-дебелите. Заклещваме го под стълбите. Давам му триона. Учуден съм, че ръцете му треперят. Мислех, че приема всичко с лекота. Не знам защо пропускам да забележа тези неща. Вероятно се дължи на някаква психическа или емоционална слепота.

— Не се притеснявай, Бен. Това е най-лесното нещо на света. Ще ти хареса.

— Знам. Но изпитвам същото чувство, както когато за пръв път стрелях с пушката. Трионът има толкова много сила, за да среже твърдото дърво, а ти го правиш да изглежда съвсем лесно.

Той поставя триона върху дървото и предпазливо го дръпва назад. Зъбците потъват в кората. Бен държи лявата си ръка до тялото, а краката — назад. Аз хващам здраво дървото и той започва да реже. Опитва се да прави дълги и леки движения, но натиска и бърза.

— Спокойно, Бен. Остави трионът да си върши работата. Не бързаме за никъде.

Той продължава по-бавно, а на лицето му заиграва усмивка.

— Сякаш нагорещен нож реже масло, татко. Не знаех, че е толкова лесно.

Бен обича да употребява цветистите клишета, които прочита в книгите. Разклаща триона и срязва дървото от външната страна, запазвайки твърдата сърцевина за последния натиск. След малко дървото се разцепва.

— А сега, внимавай. Последните движения са най-трудните. Трионът не трябва да се огъва. Пази краката си.

Внимателно и почти майсторски той срязва дървото, но половината пада на земята. Той се навежда да я вземе.

— Първо остави триона, Бил. После можеш да вземеш цепеницата.

Той обляга триона на пъна, сетне нареждаме на стълбите нарязаните дървета. Обръщам се да взема друг клон. Бен прави същото.

— Нека да срежа още едно, татко. Започвам да разбирам как става. Имаш право, наистина е забавно.

Сядам върху единия край на дървото. Бен последователно извършва първите движения. Знам, че до края на живота си ще реже дърва по един и същ начин. Той старателно избягва всяка промяна в процедурата.

Забелязвам, че момичетата стоят на прага. Усмихвам се.

— Уча Бен да реже дърва. Отдава му се. Вижте.

Двете носят разни пакети, които сигурно са били в багажника на колата. Поглеждам дали ще минат през капака на пода, ала те държат толкова много неща, че е по-добре да заобиколят по бента. Никол слиза в мазето и застава до мен.

— Тук виждаме как един баща предава тайните на мъжествените си умения на малкия си син. А нас защо не си ни научил да режем дърва? Трябва да вършим само женската работа — да слагаме масата, да помагаме в готвенето и да оправяме леглата, така ли? Не е честно.

О, Боже! Пак се започва. Бен свършва с рязането на поредното дърво. Натискам, за да разцепя клона и той го срязва докрай.

— Е, Ники, не знаех, че искаш да режеш дърва. С удоволствие бих те научил. Бих се възползвал от помощта ти по всяко време. И през ум не ми е минавало, че ще проявиш интерес. Пък и Пег не обича да стои тук, в мелницата.

Двамата с Бен нареждаме дърветата на стъпалата. Бутам ги настрана, в случай че момичетата искат да се качат оттам. Бен отново взима триона. Никол протяга ръка и той й го дава.

— Сега ще видите колко съм силна.

Тя оставя нещата си на прага. Маги не помръдва от мястото си. Бен се приближава до мен.

— Бъди предпазлива, Ники. Много е остър. Може да се нараниш дълбоко, ако не внимаваш.

Никол мята през рамо края на дългия си шал.

— Не се притеснявай, братко. Само гледай как ще хвърчат трески.

— Внимавай, Ники. Най-важното е да извършваш дълги и леки движения. Сила не е необходима.

Хващам единия край, за да се уверя дали дървото е здраво заклещено. Бен минава покрай Маги, за да донесе още дърва. Никол започва да реже с къси и бързи движения. Ръката й е твърдо близо до острието. Знам, че не обича да й правя забележки, нито да й помагам. Опитва се да докаже нещо.

— Ще ти покажа какво е сила. Дребна съм, но по-силна от някои мъже.

— Внимавай да не отскочи трионът, Ники. Това е най-важното. Ръката ти е много близо до острието.

Шалът пада от раменете й, увисва и един от зъбците закача вълната. Ники спира, оставя триона и дръпва шала си.

— По дяволите! Ейми Лу ми го изплете и подари за Коледа, преди да тръгна. Проклет трион!

Тя маха шала и го слага върху пакетите. Бен взима едно дърво и застава зад нея. Маги се обляга на валчестата дръжка на вратата. Никол отново грабва триона. Този път ръката й е на безопасно разстояние от острието, но все пак е твърде близо. Забелязвам, че сред струпаните на стъпалата неща има и две бутилки „Шабли“ — едната, изпита до половината. Лорета и аз купихме три бутилки „Пуили-Фюм“ и три „Сансер“, така че да имаме достатъчно бяло вино. Предполагам, че Никол ги е взела за всеки случай. Тя знае, че Лор предпочита червеното.

— Опитай с плавни движения и разклащай триона, за да не се огъва. Видиш ли, че започва да се разцепва, карай бавно, за да не се порежеш.

Няма отговор, а само трескаво бъхтене напред-назад — досущ пародия на истинско рязане на дърва. Никол прави всичко само със сила и воля. Накрая дървото се разцепва, счупва се и пада. Тя се изправя. На челото й е избила пот.

— Готово. Знаех, че мога да го направя.

Бен взима триона от ръката й. Аз нагласям дървото. Надявам се, че Бен няма да каже нищо враждебно. Едва ли ще го стори. Няма да му мине през ума. Само на мен ми хрумват такива неща.

— Да, наистина го сряза бързо. С тази скорост след два часа ще имаме дърва за цяла седмица.

Тя взима нещата си и увива шала около врата си. Маги се отдалечава от вратата.

— Честно казано, предпочитам да помагам в приготовлението на курабиите. Това място ме плаши с колелата, зъбците и влагата си. Хайде, Ники.

Двете излизат и минават по бента. Бен е готов отново да реже. Сигурно повече няма да докосна триона. Бен иззе тази ми функция. Едва ли ще се разплача, но мисля, че бих могъл да го направя заради Ники. Знам, че всеки трябва да има собствен живот и никой не бива да ни помага. Но е много трудно да стоиш встрани.

Двамата с Бен нарязваме още петнайсет дървета и ги нареждаме на стъпалата. Купчината стига до полицата на камината. Знам, че е смешно, но това ми вдъхва чувство за сигурност — все едно хладилник, пълен с храна.

Лор замесва тестото за курабиите. Прави ги по рецептата, която използваше майка ми. Слага им орехи и конфитюр от ягоди. Но преди да се опекат, курабиите трябва да се увият в пергамент и няколко часа да се оставят в хладилника, за да се втърдят. Аз и децата обичаме да открадваме от тестото, преди Лор да го сложи в хладилника. Тя не обича тестото, но отделя малко за нас.

Майка ми казваше, че ако ям неопечено тесто, ще ме заболи стомахът и ще ми избият пъпки, но аз го правех, въпреки последствията. Не разбирам много от сбъдване на предсказания, но онова вероятно беше такова.

Маги стои до вратата и гледа към верандата. Мелницата е построена в ниското и оттам не се вижда бентът и езерото.

— Може ли да отидем да разгледаме моя имот, татко? Ти ми изпрати снимки на работата, която си свършил, но не съм виждала как е станало в действителност.

Двамата с Лор подарихме за сватбата на Маги и Джордж една хубава ливада, около един акър. Наклонът е югоизточен и винаги е огряна от слънцето. В близкия висок ъгъл се намират развалините от първата къща в нашето село, която е по-стара и от мелницата.

Всъщност бяха останали само камъните. Принадлежала е на човека, който контролирал водите на нашето езеро — част от уникалната система за пренасяне на дърва. По онова време хората са се отоплявали предимно с дърва.

Фермерите и дървосекачите отсичали дървата и ги пускали по потоците, вливащи се в река Йон и оттам — в Сена. Изрязвали знак на всяко дърво, за да ги разпознават. По даден сигнал отваряли шлюзите. Потоците бързо се напълвали и трупите се устремявали със скорост от около шейсет километра в час към Кламеси. Там ги преброявали и заплащали на собственика.

В къщата на Маги живеел човекът, който за няколко лири отварял и затварял шлюзите.

Казаха ни, че в периода между Първата и Втората световна война вдовицата му отгледала дванайсет деца в същата тази къща. Трудно е да се повярва, че тринайсет човека са живели в толкова малко пространство.

За мен изравянето на останките се превърна в мания — нещо като археологическа страст. Винаги когато приятелите ни идваха на гости, аз ги карах да копаят заедно с мен. Изкоренихме всички храсти, коренища и папрати. После изкопахме пространството между стените и натрупахме пръстта, за да направим тераса с изглед към селото, като я заздравихме с камъни.

Изкъртихме старите плочки от пода и оформихме ъглите. Помещението беше квадратно — пет на пет. Макар да е имало втори етаж, цялата площ е възлизала едва на петдесет квадратни метра.

Можете ли да си представите семейство с дванайсет деца да живее в такава малка къща?

Оправихме трегерите на вратите и прозорците и почистихме старата фурна за хляб — облицована с плочки и почти непокътната.

Започнах да изграждам стените, внимателно редейки камъните като в гигантски ребус, запълвах цепнатините с глина и вар и завърших със смес от кал и цимент като мазилка. Това беше страхотен проект. Една прекрасна безмислица.

След като стените се извисиха на два метра и половина, аз се отказах от идеята да възстановя къщата в първоначалния й вид и сложих покривните греди. Облицовах ги с дъбови дъски, издялах каменни стъпала и сега там има страхотна слънчева тераса. Изградих и предпазен парапет, висок до кръста. Достатъчно уединено е за нудистки слънчеви бани и най-важното — сравнително тихо и далеч от рибарите, за да можеш да спиш на открито през лятото. Оттам Бен хвърля самолетчетата и стреля с пушката си.

Направихме и градина. Почвата е плодородна, а слънцето грее през целия ден. Морван не се слави с много слънчева светлина. Инсталирах и ръчна помпа, с която докарвам вода от селския кладенец.

Най-хубавото е двуминутната разходка до мелницата, защото виждаме цялата долина. Там горе се чувствам като на летящо килимче, което се носи ниско над земята. Все едно сънувам. В мястото има нещо вълшебно. Аз съм сериозен философ и не би трябвало да вярвам в магии, но мисля, че без тях не бих могъл да приема живота.

Ето защо, изгарям от нетърпение да покажа къщата на Маги и да й дам храна за размисъл, някакво чувство за приемственост, постоянство и обновление. Още съм способен да се самозаблуждавам, смятайки, че детайлите в обкръжението могат да повлияят на поведението. Аз съм класически пример на апатичен романтик.

Обличаме все по-дебели дрехи. Температурата кръжи около минус петнайсет градуса. Непрекъснато уверявам Бен, че ще завали, но започвам да губя увереност, защото въздухът не мирише на сняг. Маги, която е метър шейсет и седем, се навежда, за да мине през вратата на къщата си.

Интериорът не е много внушителен. Още не съм направил под. Плочките са напукани и се ронят. Вероятно трябва да излея нова циментова плоча и да пренаредя плочките или поне да сложа дюшеме. Ала силите ми са на привършване. Циментът в двата чувала, които съм занесъл там, се е втърдил, а ръчната количка е пълна с инструменти, покрити с брезент. Изпитвам леки опасения, защото не знам какво очаква Маги. Може да мисли, че къщата е завършена и годна за обитаване. Не сме сложили дори врата и прозорци. Всичко е съвсем примитивно.

— Господи, татко, чудесна е! Ако нещата загрубеят, Сет и аз може да се преместим тук. Няма да е много трудно да сложим прозорци, врата и дюшеме. А в ъгъла ще изградим камина. Ще си живеем прекрасно. Ще засадим градина и ще се отопляваме с дърва. Сигурна съм, че Джордж ще ни изпраща някакви пари. Може да бъдем истински независими.

Тя говори съвсем сериозно! Познавам по лицето й. За пръв път разбирам, че наистина мисли да напусне Джордж. Щом нашата Маги има желание да живее в тази скалиста дупка, положението явно е лошо. Поглеждам Лор, която е присвила очи и се е съсредоточила върху Маги. Убеден съм, че мисли същото. Нито един от двама ни не подозираше колко отчайващи са нещата. Беше страхотно да ги гледаме като деца — бяха приятели и вечно се надпреварваха.

— И аз ще дойда да живея с теб, Пег. Между нас казано, можем да превърнем тази стая в уютно гнезденце и да кажем на останалия свят да си го начука.

Бен се обръща и излиза. Това по принцип беше неговото място. Той не обича слънцето и топлината. През лятото, когато ние плуваме, слушаме радио и се печем, Бен се затваря във влажната си и студена стая, сяда до големия прозорец и чете. Гледката оттам е красива — досущ картина. Виждат се хълмовете отвъд пътя и ливадата, която купехме заедно с мелницата. Има и поток. Преди три години направих за Бен къщичка в клоните на едно дърво, израснало на остров във водата, която също се вижда от неговия прозорец.

Лорета и аз тръгваме след Бен. Момичетата се изнизват нагоре по стъпалата. Винаги се чувствам въодушевен, когато дойда тук. Ливадата е късо подрязана и зелена. Изкачваме още четири стъпала — този път дървени — и излизаме на терасата. Пространството е десет на пет, а подът — застлан с дъбови дъски. Хубава е. Лор отива до края и поглежда към селото. Момичетата предпазливо се приближават до нея. Терасата е оградена с висок до кръста парапет.

Учудващо е и някак страшно, че с толкова малко усилия се озовахме сякаш на небето. В същия миг облаците се разкъсват и силни лъчи светлина озаряват заскрежения пейзаж около нас. Магия е единственото определение за това явление. Сенките на облаците кръстосват шарените хълмове. Маги се вкопчва в перилата.

— Господи, татко, завива ми се свят. Все едно излитам с „Боинг 747“ или гледам от крилото на безмоторен самолет.

Чувам, че мотоциклетът ми се задава от върха на хълма, където се намира къщата на семейство Вашо. Майк ту се показва, ту се скрива сред дърветата, после се вижда ясно, докато минава по онзи незалесен отрязък от пътя, преди да влезе в селото. Маги се обръща към мен.

— Майк пристига. Да отидем да го посрещнем. Може да ни заведе в хижата си.

Поглеждам Лорета. Тя отново е на хиляди километри далеч от нас. Опитвам се да вдъхна малко ентусиазъм.

— Няма ли да е забавно, ако вземем обяда и ядем там, Лор? Може да запалим камината. Миналото лято струпах вътре сухи дърва. Двамата с Бен складирахме достатъчно материал за един хубав огън.

— Чудесна идея, Уил. Но по-добре първо да попитаме Майк.

Лицето на Маги засиява.

— Много искам да видя хижата на Майк. Последният път, когато ходих там, тя беше само една кална дупка в земята и купчина камъни. Той и Деби работиха като обезумели. Между другото, какво стана с нея?

Никол я дръпва за ръката и двете започват да слизат по стъпалата.

— Ами, Женевиев я замени. Никой не знае как стават тези неща, сестро.

Смеят се. Лорета и аз тръгваме след тях. Бен се влачи най-отзад. Върви и чете. Това е начин да бъде тук и същевременно да го няма.

В главата ми отново се върти проклетият въпрос за любовта. Дали това означава само да се чувстваш добре с някого и да ти е приятна компанията му? Или е по-скоро чувство за отговорност и загриженост? Доколко любовта означава да притежаваш и да се чувстваш нечия собственост? Никога няма да узная.