Събуждам се, преди да отворя очи. Лежа, без да знам кой съм и къде се намирам. Наистина ли съм на петдесет и две, женен от трийсет години, баща на четири деца и преподавател по философия в една чужда страна? Или съм седемгодишно дете и всичко останало е сън?

Раздвижвам се, опипвам тялото си и проверявам — и едното, и другото може да са истина. Отварям очи, но това пак не доказва нищо. Може би е сън, както и всичко, което следва.

Отново усещам световъртеж. Де да можех да се убедя, че има нещо реално. Поемам по утъпкания път и се озовавам пред Бога.

Преди около хиляда години в доказателството си за Божието съществуване Анселм Кентърбърийски характеризира Господ като „същество, по-съвършено от което не можем да си представим“. Същевременно се предполага, че Господ е неизменяем, невеществен, безграничен, безвременен и безусловен. А онова, което ние знаем, възприемаме и преживяваме, е променливо, веществено, пределно, временно и условно. Но Бог е всичко. Космосът. Нещо повече, Той е несравним. Бог не е нито причината, нито следствието, а в същото време е по-висшият във вселената. „По-висш“ намеква за сравнение, нали? Твърде съм тъп, за да бъда онтолог. Извинявай, Анселм. Но наистина вярвам в съществуването на Бог или на някакви непознати за мен сили. Вярата ми се основава на нещо толкова лично, че не мога да го споделя.

Щом е всичко, тогава Господ е и нищо, защото нищото е всичко. Дори нищото да е нищо, и Господ трябва да е това. Но Кант твърди, че съществуването не е предикат и не добавя нищо за усъвършенстването на субекта. Следователно съществуващият субект не е по-съвършен от несъществуващият.

Пак започвам. И отново не стигам доникъде. Същевременно съм убеден, че всичко е нищо. Следователно нищото трябва да е нещо, макар и без Господ, но то не може да бъде нищо или всичко без Него.

Трябва някак да се настроя да мисля за действителността и да не позволявам на въображението ми да се изплъзва. Да мисля за нещата едно по едно и да се придържам към някакъв ред в този постоянно променящ се космос. Щом не можем да преустановим ентропията^[1], то поне трябва да оставим всичко да изчезне, но в определен ред, не хаотично. Необходимо е да вярвам в реалното съществуване на всичко. Това ще ми помогне. Тайната е някъде там. Сигурен съм, че животът е една огромна самоподдържаща се система и всяка част е част от нещо друго, а всички ние — един дух.

Долавям миризмата на огън. И всепроникващия мирис на влага и мухъл, характерен за нашите мръсни каменни мелнични стени. Това вероятно не е сън. Може би наистина съм един мъж, прехвърлил средната възраст, който се събужда, за да посрещне Коледа. Отново трябва да ръководя нещата, да осъществя празника и да го направя щастлив и весел, независимо от чувствата, които изпитвам.

Отварям очи. Още е тъмно като в рог. Възможно ли е да съм заспал само за няколко минути и Коледа още да не е дошла?

Измъквам от леглото тихо, за да не събудя Лор. Трудно е да повярвам, че утре ще се навършат трийсет години, откакто сме женени. Много са, но се надявам, че още нищо не е свършило. Вече не става въпрос само да издържим. Сега в нашата инерция има нещо положително, което смятам, че си заслужава да запазим. Напоследък усещам, че Лор ме гледа така, сякаш не ме познава или поне й се иска да е така. Разбирам я.

Огънят продължава да гори. Сигурно някой е станал и е сложил дърва в камината. Може би Бен. Не, той почти никога не се буди нощем. Вероятно е била Никол, когато се е върнала от танците. А може би още не се е прибрала. Часовникът ми е на кухненския бюфет и не знам колко е часът.

Разбърквам жаравата и хвърлям още две дървета. След няколко минути ще лумне буен огън. Прекосявам стаята и поглеждам термометъра. Деветнайсет градуса. Огънят е горял цяла нощ. Проверявам газените котлони, които весело блестят с отразена светлина.

Връщам се, стъпвайки на пръсти, взимам джобното фенерче и пристягам пижамата си, защото, освен че закопчалката се е развалила и ластикът се е разтегнал, долнището непрекъснато пада. Надничам през пердетата, за да видя външния термометър. Минус двайсет градуса! Разликата между температурата вътре и вън е цели трийсет и девет градуса. Сигурно това е защото в къщата има много тела, излъчващи топлина. Или одеалото, което сложих на прозореца, е повишило изолацията.

Поглеждам към елхата. Не искам восъкът от свещите да капе върху подаръците. Бен спи. Диша дълбоко и същевременно тихо.

Подаръците не са нещо особено. Тази Коледа е като всички останали.

Обзема ме обичайното коледно чувство за вина и започвам да се чудя дали сме направили достатъчно. Вероятно никога няма да го сторим. Дори изведнъж да станем милионери, може би пак няма да мога да купя достатъчно неща за Коледа. В такъв съдбоносен момент аз винаги имам усещането, че съм пропуснал нещо и съм се провалил.

Нахлузвам чехлите и обличам пуловер върху пижамата. Слагам си и колан, за да не пада панталонът. През зимата винаги спя с вълнена шапка. Смъквам я над ушите си. Леглото ни е точно до студената западна стена, където е прозорецът. През пукнатините на камъка духат мразовити ледени ветрове.

Внимателно изкачвам трите стъпала и отварям вратата за хамбара горе. Господи, колко е студено! В банята е светло. Облекчавам се със силна струя, тихо и продължително, и пускам водата. Учудващо е, че водата в тоалетната чиния не е замръзнала. Сигурно защото е пускана достатъчно често. Оставих водата в мивката да тече бавно и я чувах, когато се будех, така че канализацията не е замръзнала. Поне аз мисля, че е така. Надявам се.

Двамата с Майк сме прекарали много студени утрини на долния етаж, с бутилка с газ, дълъг маркуч и кибритени клечки, за да подгряваме медните тръби там, където водата извира от земята, минава по външната стена и отива в мазето и после нагоре, към мивката, опитвайки се да разтопим проклетия лед. Започне ли да се пука, ледът пращи и това е най-хубавата музика за мен. Пускам още вода. Изливам малката тенджера, в която се отича водата от спуканото казанче зад тоалетната чиния. Вероятно заради него водата не замръзва.

Сега идва ред на най-трудното — да сляза в мазето и да донеса подаръците, които съм скрил. Надявам се, че никой не е претърсвал мелничния механизъм, макар че подаръците не са нещо особено. Успях да запазя в тайна поне формата за печене на вафли. Лорета се престори, че не забелязва миксера „Молине“, но сигурно го е видяла, докато чакахме на опашката в „Карфур“. Тя е роден Шерлок Холмс.

Купил съм й и шишенце „Екюсион“. Един приятел го взе от безмитния магазин в Париж, но тя сигурно знае и за това. Няма начин. Всяка Коледа й подарявам един и същ парфюм. Това е наша традиция.

Мога да отворя шишенцето и да усетя уханието на Лорета — на орлови нокти, което ми напомня за лято, паркетин и коледни курабии и ме връща в детството.

За Майк не съм купил нищо. Мога да му дам видеоиграта „Бойни кораби“, която взех за Бен. Знам, че Бен обича да я играе. Майк също я играеше, когато беше по-малък. Но е ужасно детинска за един двайсет и пет годишен мъж, дори за петнайсет годишно момче. Ала какво друго да му подаря? Той наистина ни изненада.

И какво ще остане за Бен? Ще получи пушка, но вече я видя. Мога да му дам мотоциклета си. Скоро ще бъде достатъчно голям, за да го кара законно, но и без това тук няма кой да го спре. Въпросът е, че той никога не е проявявал интерес към мотоциклетите, нито дори към велосипедите. Понякога го возя, но за него това е само начин за придвижване от едно място на друго. Не изпитва никаква тръпка.

Тихо спускам капака над главата си. Тук долу е повече от студено и толкова влажно, че въздухът пронизва белите ми дробове. Водата, която е изтекла под вратата и стената, е замръзнала. Не си спомням това да се е случвало преди. Тази Коледа сигурно е най-мразовитата от всички досегашни. Трябва да преместя горе виното и безалкохолните напитки, преди шишетата да са се пръснали от леда.

Осъзнавам, че не съм поглеждал навън, за да проверя дали още вали сняг. Надничам през прозореца на мазето. Не виждам почти нищо заради останалите от лятото паяжини. В трескавото си почистване съм забравил да измия този прозорец.

Избърсвам стъклото. Да, снежната покривка е около трийсет сантиметра, но вече не вали. Стоя на ледения гранитен под, взирам се навън и треперя. Обзема ме някакво странно вълнение — все едно умирам. Успокояващо е. Не ме плаши и само за миг изпитвам чувството, че се отдалечавам от всичко.

Трудно ми е да се отдръпна от прозореца.

Внимателно се качвам на мелничарската фуния и отстъпвам назад по гигантските зъбчати колела, които преди години са движили воденичните камъни. Подаръците са там. Върху тях е паднал малко сняг. Взимам ги.

Не сме купили нищо и за момичетата. Само онези портрети, които поръчахме. Това беше най-доброто, което можахме да измислим. Лор написа поздравленията. Двамата се подписахме и сложихме вътре по двайсет долара — парите, които преди две години ни останаха от последното пътуване до Щатите.

Идеята за портретите ми харесва. Ще ги рисува Жо, един дългогодишен мой приятел. Момичетата го познават и обичат. За тях ще бъде приятно преживяване да седят в уютното му ателие и да разговарят с него, докато ги рисува. Жо е интересен събеседник.

Едно от нещата, които ме изумяват у него, е колко много обича хората. При това, такива, каквито са. В същото време, макар да звучи парадоксално, той ги обича и такива, каквито биха могли да бъдат. На всичко гледа с любов и вярва на онова, което вижда. Отнася се така не само с хората, но и с пейзажите и натюрмортите. Влага себе си и своята вяра във всяка картина и я превръща в реалност. Погледна ли някоя от творбите му, аз имам чувството, че въртележката на живота сякаш е спряла и за пръв път виждам ясно и спокойно.

Пъхам подаръците под мишница и забързвам нагоре. Вдигам капака и топлината ме лъхва като дъха на самия живот. Миризмите на горящи дърва и на топли камъни са се слели в нещо неповторимо.

Задрасквам името на играта „Бойни кораби“ и пиша „За Майк“. Надявам се, че Лорета има някакъв допълнителен подарък за мен. Всяка година ме изненадва с нещо специално. Всъщност, прави го всеки ден. Тя е непредсказуема. И най-странното е, че никой не забелязва тази нейна особеност.

Стоплям ръце над огъня. Пламъците са буйни. Използвам една скиорска щека вместо ръжен, за да разбутам дървата. И в същия миг забелязвам чорапите. Как не съм ги видял досега? Може би не са били там. Не мога да повярвам на очите си!

Окачени са от единия до другия край на полицата на камината, а огънят хвърля червеникави отблясъци върху тях. Огромни са и плетени на ръка. На всеки е избродирано име. Има чорап дори за Майк. И за Женевиев! Вторачвам се и не мога да го проумея. Сякаш са се появили от нищото.

Радвам се като дете. Наистина ще бъде Коледа. Чорапите ще компенсират всичко. Стоя там и сияя. Огънят и вълшебните отблясъци по чорапите ме карат да затая дъх. Обръщам се и поглеждам часовника си, който е на кухненския бюфет. Седем и седем минути. Утрото на Коледа!

Знам, че няма да заспя, но отново се вмъквам в леглото и чакам да се зазори. Наистина съм взел най-подходящата за мен жена. Как е възможно да съм бил толкова умен на младини? И как е успяла да направи онзи номер с чорапите след всичко, което става в живота й? Може би е поръчала да й ги изпратят по пощата от Париж до мадам Калве и после ги донесла тук, докато сме били на вечеринката. Кой ли ги е изплел? Вероятно мадам Сибела, италианката, която живее над нас в Париж. Тя вечно плете нещо. Веднъж Лор я помоли да изплете чорапи за нея и за Сет.

Господи, каква страхотна идея. Чудя се какво ли е сложила в тях. Наистина имам чувството, че съм дете, очакващо коледното утро. Толкова съм развълнуван, че е изключено да заспя.

Мисля пак да стана, да запаля свещичките на елхата и да открия празника с моята шумна и малко изопачена версия на „Радост за света“. Но Бен спи дълбоко, пък и снощи всички стояха до късно. Можем още да полежим.

Внимателно се обръщам и се сгушвам до Лор. Тя мънка нещо в съня си. Иска ми се да я събудя и да отпразнувам с нея чудото, което е сътворила, но няма да е честно, затова само я притискам до себе си и я целувам по рамото през памучната нощница.

Тъкмо се унасям, когато будилникът на Бен започва да писука. Нагласил го е за седем и двайсет и пет — времето, по което става да ходи на училище в Париж. Винаги го чувам. Нашият радио-часовник звъни пет минути след неговия. Ала никога не събужда Бен. И този път е същото. Вслушвам се в звуците и както обикновено, отброявам трийсет секунди, докато спре.

Обръщам глава и поглеждам през прозорчето на капандурата. Топлината отвътре стопява снега по стъклото. Това вероятно е ужасно разхищение на топлина, но пък в стаята е светло. Стените са толкова дебели, че през другите прозорци не влиза много светлина. Небето е още тъмно. Цветът му е тъмносив като на олово. Съзирам дори клоните на брезата, които са надвиснали над покрива на мелницата.

Осъзнавам, че съм затаил дъх и очаквам да чуя тропота на еленови копита и наистина долавям нещо. Мисля, че това е само ледът, който се пука под тежестта на снега върху плочите.

Обикновено не се излежавам, след като съм се събудил. Тогава ме обземат най-потискащите мисли — за празнотата, безмислеността и небитието. В известен смисъл това са моите оръдия на труда и аз мога да боравя с тях по абстрактен начин, но не и в едно ранно зимно утро.

Ала днес нямам проблеми. Аз съм доволен и щастлив — сгушил съм се до съпругата си и усещам топлината, жизнеността й и уханието на познатия парфюм. Завладян съм от загадъчността и чудото на самия живот.

На горния етаж някое от момичетата се размърдва. Вслушвам се в звуците, опитвайки се да разбера дали е станала, за да използва преносимото биде.

После чувам мотоциклета. Сигурно са Майк и Женевиев. Трябва да е луд, за да кара в този сняг, но инак го бива. Надигам се и заставам на колене. Отново целувам нежно рамото на Лор и я разтърсвам.

— Майк пристига, Лор. Мисля, че е време да празнуваме Коледа. Чорапите са много красиви. Не мога да си представя по-хубава коледна изненада. Ще запаля свещите.

Тя ме поглежда. Очите й са още замъглени от съня, но съсредоточени. Усмихва се, придърпва главата ми към себе си и леко ме целува със стиснати устни.

— Весела Коледа, Уил. Какви чорапи? Би ли стоплил малко вода за миене?

Лор се вторачва в тъмното небе.

— Не е ли ужасно, че забравихме да окачим чорапи? Сетих се, едва когато си легнах, но бях твърде уморена, за да стана отново.

Изправям се и я поглеждам. Обувам чехлите. Не съм свалил пуловера и колана. И така, Лор е решила да играе докрай ролята на Дядо Коледа. Наистина, много мило от нейна страна.

Приближавам се до полицата на камината, където е кибритът и запалвам свещите. С онези чорапи полицата изглежда призрачно очарователна и мистично вълшебна. Сякаш виждам Дядо Коледа, който седи в люлеещия се стол и се усмихва, а отблясъците от огъня го карат да примигва.

Започвам от най-големите свещи на елхата, които хвърлят отражения върху разноцветните топки. Не мога да не си помисля колко хубаво би било да има и разноцветни електрически светлинки. Ще почакаме, докато момичетата отидат в Париж.

Лорета е станала и е облякла халата си. Стои с отворена уста и гледа чорапите. В училище беше звезда в пиесата, която играеха, но днес мисля, че изпълнява най-великата роля в кариерата си.

— Боже мой, Уил! Колко са красиви. Откъде ги намери?

Тя минава покрай Бен, протяга ръце и докосва чорапите, прочитайки имената, избродирани на всеки от тях.

— Но те са плетени на ръка, Уил. А имената са избродирани най-отгоре. Великолепни са.

Лор се приближава до мен и ме прегръща. Духвам пламъчето на свещта, която държа, за да не изгоря косите й. Тя плаче. Това вече е малко прекалено. И аз съм на път да се разридая. Чудесен начин да започнем Коледа.

— Хайде, Лор, не е необходимо да плачеш.

— О, Уил, понякога си много мил. Вярно, твоята недействителна, несъществуваща и безнадеждно безразсъдна глава е пълна с онези чудесни налудничави идеи. Но това е най-невероятното нещо, което съм виждала. Обзалагам се, че си мислил и действал по въпроса още от лятото, когато ме попита дали искам децата да дойдат за Коледа. Никога няма да забравя това, каквото и да се случи.

Тя се отдръпва и се вторачва в очите ми. Разплаканото й лице разцъфва в усмивка.

— Извинявай, скъпи. Такава съм си. В най-важния момент ми се налага да ходя по нужда. Ей сега ще се върна. Стой, където си.

Тя се освобождава от прегръдките ми, минава покрай елхата и изкачва трите стръмни стъпала към хамбара.

— Внимавай, Лор. Там е замръзнало, но тоалетната работи. Не знам защо водата продължава да тече. Да запаля ли и другите свещи?

Тя ми се усмихва през рамо.

— Не забравяй да стоплиш вода, скъпи.

Лор носи нещо увито в хартия. Пак ли се е свършила тоалетната хартия? Маги веднъж се оплакала на Лорета, че когато е тук, никога нямаме тоалетна хартия. И оттогава Лорета складира по десетина рула. Трудно им намираме място.

Тръгвам към кухнята. Лор се държи много странно. Ужасно е разстроена. И с двама ни е така. Но това, че се преструва за чорапите, после се разплаква и избягва, е истинска лудост.

Безспорно, щеше да бъде хубаво, ако бях малко по-чувствителен или не толкова чувствителен. А онези ридания са безсмислени — Лор много рядко плаче. В това отношение е като мъж — не показва чувствата си.

Може би наистина й се е наложило да отиде в тоалетната. Сутрин това е по-скоро мой проблем, но неизвестно защо, тази година всичко в мелницата е различно.

Напълвам чайника — както обикновено догоре. Запалвам най-големия газен котлон и слагам водата. Няколко капки се разливат и цвърчат. Аз съм човек, който се възхищава от красотата на кибритената клечка, на лекотата, с която тя се запалва и как лумва газта — тихо и настойчиво затопля водата, която дори не се е наложило да донеса от кладенеца.

Навярно не израснах правилно в умствено отношение. В мен продължава да живее едно дете. Нещата от живота, с които би трябвало да съм свикнал, още ми се струват чудеса. Но в такъв случай, може би не забелязвам чудесата, които стават наоколо. За мен те са непознати и невероятни. Дори нямам чувството, че живея в същия свят като всички останали. Сякаш съм извънземен.

Маги слиза по стълбите. Облечена е в яркочервена пижама с розов ластик на глезените и китките. Стъпва на пода. Обула е дори пухкави червени чехли.

— Харесваш ли ме, татко? Приличам ли на Госпожа Коледа? Как искам Сет да е тук.

Поглежда ме. После спира и ококорва очи.

— Божичко! Приличаш на пират, който се е загубил в някой бедняшки квартал. Откъде намери този шантав костюм?

— Много си красива, Маги. Развеселяваш мрачното и студено коледно утро.

Чакам я да забележи чорапите. Тя се приближава до умивалника и се взира в огледалото. Бен е отворил очи. Ако не беше това движение, човек не би разбрал, че се е събудил. Бавно протяга ръка, взима очилата си и се вторачва в часовника с калкулатор.

— Коледа ли е вече?

Маги отива при него. Завързала е косите си с меко парче червен вълнен плат. Отива й и подхожда на чорапите. Навежда се над Бен и импулсивно и нервно го целува. Той е уязвим и безпомощен.

— Разбира се, глупчо. Какво мислиш, че е?

Чувам, че долу Майк отваря вратата и тропа по стъпалата. Бутва с глава капака и го вдига. Сложил си е червено-оранжево мотористко яке и черна вълнена шапка на оранжеви ивици. Сигурно ги е взел назаем от Морис.

Лицето му е по-червено и от дрехите. Метнал е някакъв сак на рамо и прилича на Дядо Коледа от Ангелите на Ада.

— Весела Коледа на всички. Къде е мама? А Ники?

От горния етаж се разнася неясен и сънен глас.

— В леглото съм, Майк. Там, където би трябвало да е всеки разумен човек. Защо сте станали, преди слънцето да се е показало над хълма? Трябва да сте откачили.

Майк сваля шапката и якето си и ги окачва до вратата.

— Нали знаеш, че това е семейна коледна традиция, Ники. Винаги ставаме рано. Никога не се излежаваме, докато слънцето изгрее. Може да пропуснем Дядо Коледа. Трябва да спазваме обичаите.

Господи, колко е прав Майк! През последните двайсет и пет години, дълго преди да се зазори, ту единият, ту другият скачаше от леглото и питаше дали се е съмнало. Когато бяха малки, това започваше още в единайсет часа на Бъдни вечер.

Предполагам, че във всяко семейство е така, но в нашето винаги всичко се преувеличава. Чуваме, че Ники става.

— Добре. Идвам. Между другото, колко е часът? Пет сутринта?

Бен седи на ръба на леглото си. Отново поглежда часовника.

— Сега е точно седем и трийсет и четири. Може да се каже, че е Коледа сутринта.

Той провесва крака от леглото и нахлузва огромните си чехли. Взима дрехите си и тръгва към студената тоалетна. Преди да влезе или да успея да го спра, той вижда чорапите и се вторачва в тях.

— Божичко, Дядо Коледа наистина е идвал. Погледнете какви гигантски чорапи. И са пълни догоре.

Бях започнал да мисля, че никой няма да ги забележи, но не казвах нищо. Чаках Лор. Тя би трябвало да е тук, за да се наслади на удоволствието от труда си.

Майк и Маги също гледат чорапите. Стъписани са. Устата им са отворени. В същия миг Лор открехва вратата на хамбара. В очите й още има сълзи.

Застава на стъпалата, а Майк и Маги едновременно се приближават до чорапите.

Ники слиза по стълбата на плевника. Обула е памучния си клин и притиска няколко пакета до гърдите си. С другата ръка се държи за стълбата. Стига до най-долното стъпало и също се вторачва в чорапите.

— Боже мой! Какво се е случило? Откъде се взеха тези неща?

Силният й писклив глас е в пълен контраст със святото благоговение на другите деца. Говори така, сякаш декламира реплики от гимназиална пиеса. Върви с наведена глава. За нея разстоянието е огромно.

Лорета още стои на трите стъпала пред банята и пристяга колана на халата си.

— Господи, колко е хубаво! Чудесно е, че всички са у дома за Коледа. Ще се опитам да запомня тази сцена до края на живота си. Погледнете чорапите. Баща ви е направил най-вълшебния коледен подарък, който можете да си представите.

В стаята настъпва тишина. Само огънят пращи. Никол — превита на две и с разрошени коси — бавно и тихо оставя подаръците под елхата, сетне протяга ръка и докосва чорапа, на който е избродирано нейното име.

— Как го направи, татко? Знам, че не можеш да плетеш. Веднъж се опитах да те науча. Спомняш ли си? Кой ги изплете? Вярно, че обичаш да се правиш на невидим и си дяволски потаен, но как успя да го сториш? Чудесни са.

Мисля, че това продължава прекалено дълго. Наистина не разбирам какво се опитва да постигне Лорета.

— Чакайте малко. Нито съм изплел чорапите, нито съм ги напълнил. Имаш право, Ники, такова нещо е непосилно за мен. Бих искал да съм аз. Да бях имал нужното въображение или да се бях сетил. Но не е така. Замислете се, деца. Кой ви напомня всяка Коледа да окачвате чорапите си над камината?

Млъквам и оглеждам всички, после се вторачвам в Лорета, която продължава да стои на стъпалата.

— Тази година е Мадам Коледа. Не съм аз. Тя се преструва дори пред мен. Слез, Мадам Коледа и приеми нашия поклон. Това е най-удивителната изненада, която си ни поднасяла. Хайде, признай си.

Всички — дори Бен — започваме да ръкопляскаме. Учуден съм, че забелязвам сълзи в очите му. Мисля, че той не съзнава за присъствието им. Майк подава ръка на Лор, за да й помогне да слезе по стъпалата.

— Ура за истинския Дядо Коледа!

Маги също протяга ръце към Лорета.

— Трябваше да се досетя. Мамо, този път се престара. Двамата с татко ни разглезихте твърде много, но това надминава всичко.

Бен намества очилата си с палец. Още държи дрехите си в ръце.

— Да, благодаря, мамо. Но все пак ми се иска да беше Дядо Коледа. Нямаше ли да е страхотно?

Никол го поглежда, слага ръце на кръста си и поклаща глава.

— Господи, Бен, наистина си много глупав.

Лорета продължава да стои на стъпалата. Не поема ръката на Майк. Впила е юмруци в хълбоците си и стои с разкрачени крака — нещо нетипично за нея. Лор обикновено заема благоприлични пози. Застане ли така, очаквай неприятности. Какво ли ще бъде този път?

— Достатъчно, Уил! Прекаляваш. Наистина, забавно е да се правиш на Дядо Коледа и тъй нататък, но ти нямаш мярка. Всяка година излизаш на снега, ядеш моркови и ги плюеш наоколо. После тропаш тук, вътре с ботуши и с онези еленови копита, които издяла от дърво и държиш в хамбара. Една година си купи широк черен кожен колан и го остави на масата, след като се натъпка с оставените за Дядо Коледа курабии и мляко. Ако ядеше и пиеше колкото теб, истинският Дядо Коледа нямаше да може да се провира в комините.

На светлината на свещите сцената прилича на театрално представление. Червеният й халат блести с отразена светлина като костюм на истински Дядо Коледа. Протягам ръка да й помогна да слезе.

— Стига, Лор. Престани да се опитваш да ме победиш на собствената ми игра. Тук аз съм въображението и специалистът по нереалността. Децата пораснаха, дори аз. Само искаме да ти благодарим. Всичко, което направи, е твърде прекрасно, за да мине така, сякаш го е сторил някакъв загадъчен и митичен Дядо Коледа. Стига толкова.

Лорета се обляга на вратата и не поема ръката ми.

— Уил, това е много обезпокояващо. Как може да си толкова безчувствен? Не разбираш ли какво изпитвам? Децата мислят, че изненадата е моя, а не е така. Освен това се чувствам глупаво и не като истинска майка. Може би една истинска майка би направила това, но ти много добре знаеш, че не умея да плета. Слушайте, искам да ви задам един въпрос.

Чакаме. В очите й отново бликват сълзи, но този път различни — на гняв и в същото време на тъга.

— Лъгала ли съм ви някога?

— Не, Лор.

— Добре. Сега ви казвам, че не съм изплела онези чорапи, нито съм поръчвала на някой да ги изплете. Не съм купила онова, което е в тях. Нямам абсолютно нищо общо с тази история и ти го знаеш. Бих искала да си признаеш, преди да си развалил всичко с глупавото си държание.

Тя поема ръката ми, слиза и се отпуска в прегръдките ми. Децата мълчат.

Бен пръв нарушава тишината. Навежда се и разбутва дървата в огъня.

— Тогава трябва да е Дядо Коледа. Честно казано, да казваш на децата си, че Дядо Коледа не съществува, е една жестока шега, която родителите измислят, за да ни накарат да пораснем. Също както ни заставят да ходим на училище, без да се интересуват дали искаме или не, да мием зъбите си, да изрязваме ноктите си, да се къпем, да взимаме уроци по пиано, плуване, тенис и езда, да мълчим и да не тичаме — всичко, което принуждава детето да не се държи като човешко същество и го превръща във възрастен.

Произнесъл монотонно този монолог, Бен сграбчва дрехите си и тръгва към тоалетната. Аз се навеждам и издърпвам шнура на електрическия нагревател.

— Включи печката там, Бен, инак ще измръзнеш. Навън е най-малко минус десет градуса.

— Няма ми нищо. Усещам студа, само когато искам.

Той отваря вратата и излиза. Сега е ред на Никол да сложи ръце на кръста и да вирне глава.

— Странно хлапе. Как е възможно да не чувстваш студа? Мисля, че то е по-зле и от теб, татко. Няма представа кое е реално. Но аз имам и тук ми е студено. Някой да се размърда и да ми направи място до огъня.

Сгъвам походното легло на Бен и прибирам дюшека под стълбите. Чудя се кое от децата е поднесло тази чудесна коледна изненада с чорапите. Лор не би ме излъгала — поне за такова нещо.

Когато се връщам, трите деца са донесли столове от трапезарията и са се сгушили около огъня. Спирам за миг и се вглеждам в тях. Лорета е отишла в кухненския ъгъл и е изключила кипящата вода за миене. Излива малко в легена. Никол ме поглежда.

— Хайде, Дядо Коледа, вземи един стол и се сгрей.

— Не ми е студено, Ники, пък и без това няма място. И не съм Дядо Коледа.

— Я стига. Всички знаем, че мама не лъже, затова трябва да си ти. Ти си големият лъжец в семейството. Не, и това не е съвсем вярно. Как е възможно някой да лъже, когато не вярва, че съществува истина? Щом няма нищо реално, тогава и лъжата е нереална. Може да си направил всичко това и да не съзнаваш, че е така, защото действителността е нереална. А вероятно не е достатъчно важно, за да си спомняш.

Майк леко я побутва с рамо.

— Престани, Ники. Според мен Бен има право. Дядо Коледа е минал оттук и е оставил чорапите. Какво значение има дали го е сторила мама, татко, Дядо Коледа или Великденското зайче? Защо да спорим? Хайде да видим какво има в чорапите.

Маги го поглежда.

— По-добре да изчакаме Бен. Инак ще бъде ужасно разочарован. И аз мислех за онова, което той каза. Не смятам, че греши, Ники. Просто гледа по друг начин на нещата.

Лорета свършва с миенето на зъбите. Тя е единственият човек, когото познавам, който мие зъбите си преди и след закуска. Измива и лицето си, но още е по нощница и халат. После се приближава до огъня.

— Майк има право. Да престанем да играем на детективи и да видим какво има в чорапите. Умирам от любопитство. Да видим какво ни е донесъл Дядо Коледа. Да си призная, трудно ми е да измислям какво да купя на всеки, дори на себе си.

Майк откача чорапа с неговото име. Кукичките стоят над камината през цялата година. На тях във влажно време сушим дрехите си, а в слънчево — банските костюми или затопляме чорапите си, когато ходим да се пързаляме на замръзналото езеро. Майк слага чорапа на воденичния камък, върху който е изградена камината.

— Хей, погледнете. Има чорап дори за Женевиев. Онзи Дядо Коледа наистина си знае работата.

Семейна традиция е да отваряме подаръците един по един, за да може всеки да им се радва. Пък и това удължава коледния ритуал.

Заглеждам се в свещите на елхата. Скоро ще изгорят, затова взимам други, но преди да ги сложа, започвам да махам остатъците от восъка по металните щипки. Ники ме хваща за ръката.

— Хайде, татко. Остави свещите и се радвай на Коледа заедно с нас.

— Не може без елха и свещи, Ники.

Слагам една свещ. В същия миг Бен се появява на стъпалата. Облякъл се е и носи пижамата си в ръка. Ники поглежда него, сетне мен.

— Добре, щом искаш, включи ултрамодерните си електрически светлинки, но после ела да се веселим.

— Светлинките не са ултрамодерни, Ники. Донесох ги от Илинойс. Те са от къщата на родителите ми, където израснах. Съвсем същите са като онези, които имах, когато бях малък.

— Стига само да не мигат като неонови реклами, татко.

Навеждам се, включвам светлинките и елхата засиява в ярък блясък — досущ като в детството ми. Чудесно е. Лор се приближава до мен и хваща ръката ми.

— Мисля, че това е най-хубавата елха, която сме имали, скъпи Дядо Коледа.

Усмихва се и ме гледа в очите. Всички се струпват около Майк. От чорапа се подава човешка фигура — Дядо Коледа. Има бяла брада и червен костюм. Поглеждам и виждам, че от всеки чорап наднича такъв Дядо Коледа.

На ръката му е завързано чувалче. Майк внимателно го отваря и изважда сгънат лист хартия — жълта и набръчкана по краищата.

Майк бавно я разгръща. Лор запалва лампата с абажур от жълта коприна, която виси над масата в трапезарията.

Писмо от Дядо Коледа. Също като онези, които пишех на всички деца, когато бяхме малки. Вглеждам се и виждам, че е написано със собствения ми почерк — големи закръглени букви и огромни снежинки вместо точки.

Майк ме поглежда усмихнат и сочи писмото.

— Сега вече всичко е ясно. Хайде, татко, не знам как си успял да направиш останалото, но трябва да признаеш, че това те издаде.

Приближавам се до него и протягам ръка към писмото. По гърба ми лазят странни тръпки.

— Дай да го видя, Майк. Не мога да повярвам.

Той ми дава бележката и ето какво е написано там:

Драги, Майк,

Надявам се, че подаръците, които съм ти донесъл, ти харесват. Весела Коледа и бъди мил с братята, сестрите и родителите си. Не забравяй, че те обичам и ще мисля за теб през цялата година. Моля те; кажи на родителите си, че курабиите и млякото ми липсват. Елените ми биха желали догодина да има моркови. Те работят много. Още веднъж, Весела Коледа!

Дядо Коледа

— Това е фалшификация. Кой фалшифицира коледните ми писма? Двайсет години усъвършенствам този почерк.

Никол отмята глава и се смее престорено.

— Хей, а може би това е оригиналът. В края на краищата, Дядо Коледа е решил да участва във всичко това. Всъщност, фалшификаторът си ти. Ти се опитваше да ни накараш да повярваме, че Дядо Коледа е писал писмата.

Взирам се в текста. Не съм писал писмото, но мога да се закълна, че почеркът е мой. Маги се приближава до мен и протяга ръка. Давам й бележката.

— Имаш право. Това е почеркът на истинския Дядо Коледа. Никой не може да го имитира. Знаеш ли, аз пазя всички писма, които съм получавала на Коледа. Когато Сет е послушен, сядам и му ги чета. Той също ги харесва. Сякаш са послания от космоса. Миналата година и аз се опитах да напиша едно. Мислех, че ще бъде лесно, защото пиша с лявата ръка, а при вида на онези писма, винаги съм оставала с убеждението, че Дядо Коледа е като мен. Но се оказа много трудно. След десетина опита се отказах и смятах да ти се обадя, татко, за да изпратиш по едно писмо на Сет и на мен. Джордж се държа така, сякаш бях полудяла. Господи, ужасно е сам да напишеш истинско коледно писмо!

Тя връща бележката на Майк и се вторачва в очите ми. Толкова е срамежлива, че много рядко го прави.

— Хайде, татко. Трябва да си ти. Никой друг не може да пише коледни писма.

— Освен самият Дядо Коледа.

Усмихвам се и също я поглеждам в очите. Обикновено ми е трудно да гледам хората в очите, особено онези, които обичам. Не знам в кое око да гледам, нито как да гледам и двете едновременно, без погледът ми да се замъгли. Освен това се страхувам, че може да падна и да потъна в нечия празнота. Трудно е да живея със себе си.

Но този път щастието ни се усмихва — и двамата отместваме поглед към Майк, който е извадил някакъв цилиндричен пакет, опакован в красива коледна хартия.

— Какво е това? Дядо Коледа е станал ужасно загадъчен на стари години. Може би Франки Фърбо му е дал от онзи вълшебен звезден прах, с който е намазал шейната си, за да лети по-бързо.

Той отваря подаръка.

— Господи, калейдоскоп! При това не с пластмасови, а с истински разноцветни стъкла.

Майк го вдига към грейналата елха и бавно го завърта.

— Прилича на „Шартр“ или на „Сен Шапел“. Увеличава светлинките на елхата и все едно гледаш светлинно шоу. Не мога да повярвам.

Всички се изреждаме да погледнем стъкълцата. Изключителна красота. Бен не е виждал калейдоскоп и не иска да го пусне.

— Истинска магия. Не ми казвайте какво се прави с него. За мен това е едно вълшебство и искам да остане такова.

Майк бърка по-надълбоко в чорапа и изважда голям бинокъл, сложен в кожен калъф. Доближава го до окото си като монокъл и се вторачва в нас.

— Е, доктор Уотсън, не знам какво е естеството на тази загадка, но наистина съм озадачен.

Той се кикоти по характерния за него начин, после се приближава до елхата и фокусира бинокъла върху една от топките.

— Само отражението върху нея изпълва цялата лупа.

Вече сме се събрали около него. Изглежда подаръците са интересни колкото самите чорапи.

Сетне Майк изважда чифт старомодни пантофи от агнешка кожа. От вътрешната страна има нарисувано заешка муцуна — точно каквито ми подаряваха, когато бях дете. После всяка Коледа търсехме такива с Лор, но така и не намерихме. Майк ги вдига, за да ги видим и подскача от радост като малко дете.

— Брей! Погледнете. Обзалагам се, че са ръчна изработка.

Лор се навежда към него.

— Дай да ги видя, Майк. Сигурен ли си, че ще ти станат?

— Разбира се, мамо. Дядо Коледа знае всичко, дори номерът на обувките ми.

Той продължава да вади подаръци — все по-вълнуващи и оригинални.

В чорапа има кристали във всякакви форми — сърцевидни, ромбовидни, овални, правоъгълни и дори един, поставен в края на стъклен жезъл.

После, когато всички започваме да бъркаме в чорапите, ние намираме множество подаръци като на Майк, но и по нещо специално за всеки.

За Маги има геоложко чукче в красив кожен калъф. Идеалният подарък за човек, който следва геология. А за Ники — пълен комплект инструменти за дърворезба.

— Кажете ми, как Дядо Коледа е разбрал, че искам да се пробвам в дърворезбата. Цялата работа наистина става изключително загадъчна.

За Бен има телескоп, а за Маги — книги в кожени подвързии. Лор получава подставки за салфетки с имената на децата. Още се чудя кой е направил всичко това. От една страна е лесно да бъда като Бен и да отдам на Дядо Коледа дължимото, но от друга, наистина искам да знам какво става и кой е купил тези чудесни подаръци. Кой е имал толкова много пари, да не говорим за въображението?

Два часа вадим подаръци и се чудим. Всеки получава и по едно джобно фенерче със самозареждаща се батерия.

За Лор има и комплект книги на Джейн Остин в кожени подвързии. Тя продължава да ме гледа така, сякаш аз съм направил всичко това. Тя получава и шишенце парфюм — този път „Моят грях“.

Има и по още един подарък, пред който останалите някак бледнеят. Кутийка за бижута, а в нея — пръстен. Златен. Досущ като онзи, който майка е купила на татко, преди да се оженят. Татко ми го даде, когато беше на смъртно легло.

Миналата година го загубих в езерото. Бях съкрушен. Цяло лято се гмурках, пресявах калта и се проклинах за нехайството. Как можах да загубя нещо, толкова грижливо пазено цели петдесет години? Имах чувството, че съм спукана гума или счупена скорост на машина на времето.

Но на тези пръстени не са гравирани инициалите на татко, а фамилното ни име, оградено в кръгче. Те са съвсем обикновени — нито женски, нито мъжки. Единствената разлика е в размера. Готвя се да го сложа на пръста си, когато Ники казва:

— Чакайте малко. Мисля, че Дядо Коледа иска тези пръстени да бъдат част от някаква церемония или ритуал. Може да направим семейна сватба. Да застанем в кръг и всеки да сложи пръстена на човека до себе си. Искате ли?

Тя не ни оставя време да отговорим и започва да ни дърпа.

— Ще се наредим според възрастта. Ти застани тук, татко.

Слага ме пред камината. Всички се въодушевяват от идеята й.

— Мамо, ти застани от дясната страна на татко.

Лор взима кутийката с пръстена за нея. Цялата маса и някои от столовете са отрупани с подаръци. Маги застава до Лор, която ме поглежда и се усмихва. Явно идеята й харесва. После следва Майк. Никол хваща Бен за ръката и го намества между себе си и мен. Сякаш група полуоблечени келтски жреци се подготвят за някакъв ритуален танц. Никол ни се усмихва.

— И така, всички ли взеха пръстените си?

Кимаме — не съвсем едновременно и малко учудени от всичко това.

— Извадете ги от кутийките и ги хванете с лявата ръка, за да ги сложите на дясната на човека вдясно от вас. Всеки ще сложи пръстен на по-младия от него, с изключение на Бен, който затваря кръга и ще сложи пръстен на татко. И всички трябва да го направим едновременно.

— Чакай малко. Трябва да сложим пръстените на човека вляво, инак няма да ни станат.

Хващаме пръстените с другата ръка. Чудесно е, че всички приемат това сериозно. Дори Бен. Напълно сме завладяни от коледната фантазия.

— А сега, татко, би ли казал нещо загадъчно и мистично, подходящо за случая? Да ни шашнеш, както винаги правеше, когато бяхме деца?

Чувствам се хванат натясно, но от друга страна харесвам такива неща. Вдигам пръстена си, като леко го обръщам към елхата. Другите правят същото.

— В името на това дърво, символ на природата, което сме взели от гората и сме донесли в дома си, за да ни помогне да отпразнуваме раждането на новата година, нека да бъдем благословени като семейство — досущ горичка от хора, която се извисява нагоре и търси мир и любов в този свят.

Не съм убеден дали казах онова, което исках, но се обръщам и слагам пръстена на дясната ръка на Лор. На лявата тя носи венчалната халка — вече трийсет години без един ден. Всеки прави същото. Майк слага пръстен на Никол.

— Бих искал Женевиев да е тук. Дали и в нейния чорап има такъв пръстен?

Лор поглежда мен, после Майк.

— Ако няма, ти винаги можеш да й купиш, Майк. Стига да искаш. Ще ти дам пари.

Стоим и гледаме пръстените, без да знаем какво да правим.

— Шест златни пръстена… — подхваща Майк.

Присъединяваме се към него и без да бързаме, запяваме. Приключваме с дванайсетия стих и настъпва кратко мълчание. После Никол се обажда:

— Тринайсет бебета подскачат…

Тя, разбира се, си измисля. Разсмиваме се, после весело и танцувайки, довършваме песента, като започваме отначало и спираме след яребицата на крушата. Бавно се въртим в кръг и аз пак се озовавам с гръб към огъня.

Разпръсваме се и всеки започва да разглежда подаръците под елхата. Пускам електрическата печка, но слабо. Навън вече не вали, ала е натрупал много сняг. Виждам, че Лор шепне нещо в ухото на Никол. Предполагам, че е във връзка с някакви други подаръци, затова се изненадвам, когато Ники отмята глава назад и се смее превзето.

— О, мамо, сигурно се шегуваш!

После и двете се качват горе, където спят момичетата. Какво ли ще последва? Изглежда живея в загадъчност. Когато бях дете, имаше едно радиопредаване, наречено „Обичам загадките“, което много ми харесваше, но сега не мога да кажа, че е така.

Всички чакат Коледа да продължи. Маги ме поглежда и свива рамене по френски маниер. Майк и Бен са коленичили на пода и разглеждат подаръците, като се преструват, че не чакат.

От горния етаж се разнася шепот. Отначало Лор и Ники сякаш се карат, после настъпва тишина и отново се чува шушукане. Решавам да кажа нещо. Все някой трябва да го направи.

— Хей, какво става там горе? Хайде, идвайте. Коледа е. Чакаме ви.

Лорета дръпва завесата и поглежда. Помещението горе е нещо като балкон, който свършва над дневната и е преградено със завеса.

— Ей сега слизаме, скъпи. Ако искате, може да продължите без нас. Идваме след минутка.

В лицето и в гласа й има нещо, което ме озадачава. Говореше така, когато ми се обади бързо да се прибера вкъщи, защото Маги е изгълтала цяла опаковка успокоителни хапчета. Имаше същия вид, когато получи писмото, в което майка й пишеше, че баща й е починал. Лицето й беше сивобяло и съкрушено, но тя продължаваше да се усмихва по типичния за нея начин — спокойно, сякаш иска да каже: „Спокойно, моряци, корабът потъва.“ Господи, какво ли е станало сега?

Стоим като препарирани още две-три минути. Свещите са изгорели до половината. После чувам шум и виждам краката на Ники на най-горното стъпало. Тя наднича оттам. Усмихва се — една по-младежка, агресивна и позитивна версия на усмивката на майка си. Лорета върви след нея, като внимателно държи халата си, за да не се спъне.

Ники настоява Бен да разопакова видеоиграта. Двамата с Майк му показват указанията. Бен се усамотява в ъгъла и се съсредоточава върху нея. Жалко, че не донесохме телевизора, за да я включи към него, но във фиата няма място дори за един уокмен.

Майк е приготвил саморъчно направени подаръци. За Лорета има подставка за кибрит, която да окачи над печката. Майк дори донася чук от хамбара и заковава един гвоздей. Изрисувал е подставката с цветята на Морван и я е лакирал.

Лорета изказва благодарността си, като го целува, но сякаш е другаде, а не тук.

За мен Майк е направил кожен калъф за ножа ми, тип швейцарска армия. Украсил го е с цветя — същите като на подставката за кибрит. За Ники и Маги е приготвил кукли, които вървят, като движиш дървения кръст с четири връвчици над тях. Подаръкът за Маги е патица, а за Ники — пиленце. Майк им показва как вървят на пода. Ники закарва пиленцето си до мивката, за да се види в огледалото.

— Виждаш ли, това си ти. Пиленце.

Бен получава лентички за отбелязване на страницата в книги — изрязани на ръка и оцветени, двайсет на брой и всяка със заглавието и името на автора на произведение, което Майк е прочел и харесал. Бен е очарован и ги размесва като карти за игра. Знам, че до Великден ще е прочел всички книги, написани на лентичките, включително „Зен и изкуството да поддържаш мотоциклет“, „По пътя“, „Престъпление и наказание“ и „Степният вълк“.

Лорета ме целува, когато стеснително й подарявам парфюма. Формата за печене на вафли отбелязва мигновен успех. Единодушно решаваме, че трябва да ядем вафли за закуска. Лорета изважда готварската книга, за да потърси рецептата, а Майк прочита указанията за ползването. Лорета се радва и на миксера „Молине“, но не подскача и не танцува, преструвайки се, че не знае за него. Още сме зашеметени и озадачени от вълшебните чорапи, но не мога да не се зачудя какво стана там горе между Никол и Лорета.

После изведнъж, но тихо, Лор излиза и отива в тоалетната. Стои там най-малко пет минути, точно когато разопаковаме коледните подаръци. Това е неприсъщо за нея.

Връща се и усмивката й е някак по-ведра. Не е плакала. Носи подарък, завързан с голяма панделка. Подава ми го.

— Заповядай, скъпи. Мисля, че това ще е подходящо както за теб, така и за мен.

Обикновено не получавам подаръци. Внимателно развързвам панделката и махам лепенките. Лорета го е опаковала собственоръчно — познавам стила й. Отварям кутията. Пижама. С ластик на китките и глезените, почти като анцуг, но лека и тъмнокафява. Слагам я на гърдите си.

— Погледни ме. Приличам на манекен от френско модно списание.

Лорета мие ръцете си. Поглежда ме.

— Скъпи, омръзна ми да те гледам как сутрин пристягаш с колан онази дрипа. Ще я изхвърля.

— Трябва й само нов ластик, Лор. Дори не е скъсана.

Оставям новата си пижама на масата и поглеждам старата.

Едва сега виждам, че яката е изтъркана и карираният плат е избелял. Нещата се променят, без да забележа. Продължавам да нося тази пижама, сякаш е нова.

— Веднага ще се кача да се преоблека, Лор. Весела Коледа. Можем да накъсаме старата пижама и учениците ти да я използват за парцалчета в часовете по рисуване.

— Не, Уил, няма да направя такова нещо с онези мили дечица. Ще я изхвърлим в кофата за боклук. Това е коледният подарък, който най-много искам от теб.

— Добре. Разбрах.

Изтърчавам в тоалетната и обличам новата пижама. По мярка ми е. Малко е стегната в кръста, но напоследък с всичките ми дрехи е така. Трябва да призная, че вече не съм на трийсет и три.

Връщам се и Ники и Майк ме посрещат с ръкопляскане и възторжени викове.

Отваряме и останалите подаръци и аз хвърлям хартиените опаковки в огъня — още една коледна традиция, създадена от мен. Опасна, но вълнуваща. Коледното утро може да заприлича на циклон, ако не се погрижиш за всичко. Лорета и Никол пекат вафли, а Майк им дава технически указания. Маги и Бен нареждат масата. Бен дори сяда.

Обзело ни е истинско коледно настроение. Това се дължи на чорапите и особено на пръстените. Изключвам печката в ъгъла и отивам да пусна нагревателя в банята. В дневната е повече от двайсет градуса, а горе, където ще се обличат момичетата вероятно е още по-топло, но в тоалетната е хладно.

Изваждам пликовете с поздравленията и двайсетдоларовите банкноти. Връчвам ги на Лор и тя ги раздава на момичетата. Изглеждат доволни. Надявам се, че подаръкът не е твърде егоистичен. В края на краищата, няма да стоят толкова дълго в Париж, пък може и да не искат да ги изхарчат, докато позират.

За Майк съм приготвил специален плик с чек за петдесет долара. Тайно го подавам на Лор, за да напише и тя нещо и да сложи подписа си. После му го занасям.

— Това е за теб, Майк. Не е за таксата за образование, нито за самолетен билет. Нещо допълнително, за да си купиш каквото искаш за Коледа. Признавам, че малко ни изненада, но приятно. За съжаление, още не сме добре финансово.

Той отваря плика, прочита поздравлението и не помръдва. Очите му се насълзяват. Обръща се, приближава се до елхата, вторачва се в нея и избърсва лице с ръкава на пуловера си. Гледам го и усещам, че сърцето ми се свива.

Господи, та това са само петдесет долара. Защо трябва да плаче? Дали пак не казах нещо неправилно? Да отида ли при него и да сложа ръка на рамото му или да се престоря, че не забелязвам? Божичко, колко вълнения! Започвам да се чувствам като Бен — всичко това е твърде много за мен. След две минути и аз ще избухна в сълзи, ако не внимавам. А може би трябва да направя точно това.

Майк се обръща, приближава се до Лор и я целува по рамото. После стиска ръката ми.

— Благодаря и на двама ви. Разбира се, че ще използвам парите, но не ги заслужавам. Имам чувството, че непрекъснато взимам от вас и с нищо не ви се отплащам.

Объркан съм. Положението е извън моите възможности. Ала нещо трябва да се каже. Ники ме спасява.

— Не се притеснявай, Майк. Все някога ще се наложи да се отплатиш. Знаеш какъв е татко — никога не губи. Един ден ще платиш за всичко. Не се тревожи.

Тя го прегръща през кръста, изплезва ми се и се смее.

Това оправя нещата, формата за печене на вафли пожънва голям успех. Прави ги толкова бързо, колкото ги ядем и това е страхотно. Лорета приготвя сиропа по обичайния начин — разтопена кафява захар и сок от клен за цвят и аромат.

Разчистваме масата, обличаме топли дрехи и излизаме. Времето е ясно и мразовито. Майк пробва леда върху езерото. Лорета слага ръка на устата си, когато той започва да подскача, за да ни покаже колко е твърд. Дори Бен се престрашава да стъпи върху заледената повърхност. Снегът се разпръсва лесно и оставя ясни и прозрачни ивици лед.

Лор излиза с подаръците за децата на Кати. Вече минава десет, но в къщата им не се забелязват признаци на живот. Решаваме да изчакаме. Вероятно са танцували до шест сутринта.

Майк взима метла и започва да мете леда. Никол слиза в мазето и изважда кънките. Стояха неизползвани повече от четири години. Изчистваме ги от паяжините и паяците, изтъркваме ръждата, избърсваме праха, смазваме ги и ги обуваме. Всичко това правим вътре, край огъня.

Взимам друга метла от мазето и още една от стаята на Маги. Майк, Никол и Маги започват да разчистват място за пързаляне. Снегът се трупа и натежава удивително бързо. Работим усилено и след петнайсет минути измитаме едно хубаво пространство от десет на десет метра. Само за Бен няма кънки. Но дори да имаше, той нямаше да ги обуе.

Почти съм забравил колко е забавно да се плъзгаш по леда. Лор и аз се пързаляме хванати за ръце. Трудно й е да държи изправени глезените си — винаги са били слаби, дори в онези чудесни зимни дни в Бавария, където се пързаляхме почти всеки ден. Глезените й все се огъват.

Майк решава да доведе Женевиев. Качва се на мотоциклета както е с кънките. Предполагам, че може да кара и да спира в този сняг, но не знам как го прави.

След около пет минути се връща. Не можал да изкачи хълма към къщата на семейство Вашо.

Никол, Бен и аз сме разчистили още сняг и сега имаме сто и петдесет квадратни метра. Никол и Маги се пързалят заедно. Майк завързва няколко къси въжета, които е отрязал от волейболната ни мрежа и ги усуква около гумите на мотоциклета. Толкова е студено, че не знам как стяга възлите.

— Хайде, татко. Ела да те повозя.

Плъзвам се към мотора и се хващам за багажника. Майк потегля бавно, помагайки си с крака, за да поддържа равновесие. Издърпва ме до неутъпканите преспи. Имам чувството, че се пързалям в пудра. Около мен хвърчи сняг. Майк крещи и свири с уста. Това със сигурност ще събуди семейство Калве.

Стигаме до края на езерото. Той подпира мотора с крак и прави завой. Пускам се и бавно спирам, затънал до коленете в тръстиките. Майк ме изчаква. Връщам се при него и отново се хващам за багажника. Набираме скорост и се приближаваме до разчистеното пространство, където го пускам, завъртам се и спирам до Лор. Майк качва мотоциклета на бента.

— Ей сега ще се върна. Женевиев ще бъде очарована.

Той минава по бента и внимателно се спуска на пътя.

Надявам се, че ще слезе по хълма също така безпрепятствено и ще отиде до семейство Вашо, без да скъса въжетата. По дяволите, все някак ще се оправи.

Ники и Маги търкалят снежни топки, за да разчистят езерото. Снегът е малко сух за тази цел, но сега слънцето е напекло земята, небето е ясносиньо и снегът е по-мек и лек. Снежните топки скоро стават големи. Пространството за пързаляне се увеличава.

Ники сяда на една от топките. Изпотила се е. Маха шала и разкопчава якето си. Неуморна е.

— Имам страхотна идея.

Тя оглежда езерото, сякаш го измерва. Задъхала се е. Маги търкулва своята снежна топка до Никол и също сяда. Не си спомням да е полагала такива големи физически усилия. Смъква шапката до ушите си, сваля вълнените ръкавици, отърсва ги от снега, потрива ръце, затопля пръстите с дъха си и отново слага ръкавиците. Сетне поглежда Никол, която започва да се смее. Не мога да преценя дали смехът й е истински, но кой съм аз, че да съдя хората?

— Погледнете колко много материал имаме. Хайде да изваяме в естествен размер сцената с раждането на Христос. Тук, на леда. Майк, Бен и аз ще бъдем скулптурите, а татко, мама и Маги ще носят сняг. Ще направим нещо, което ще съперничи на Шартр, Фатима, Лурд, Нотр Дам и Сен Дени взети заедно.

Отказвам да отговоря, но ще се присъединя към останалите. Бен е влязъл в мелницата. Лор поглежда Маги, сетне мен.

— Идеята ти е чудесна, Ники. Няма нищо по-подходящо за Коледа. Ти си гений.

— Е, мамо, крайно време беше някой да го признае. Аз съм творческа личност според всички онези шантави тестове, които ни правят в „Ла Джола“. Защо мислиш, че следвам скулптура? Мислех да ставам първият велик скулптор-жена на този свят… Хайде да започваме. Татко, можеш ли да вдигнеш онази снежна топка, която Пег току-що дотъркаля? Сложи я върху тази.

Маги и Никол стават. Минавам зад снежната топка, която е най-малко един метър в диаметър и с помощта на Никол я премествам върху другата. Никол започва да заглажда снега и да запълва дупките.

— Това ще бъде Дева Мария.

Тя се отдалечава на една-две крачки и разчиства с крак място върху леда.

— Люлката ще бъде тук. Пазиш ли още онова старо магаре за рязане на дърва?

Кимам. Магарето е долу в мазето.

— Добре. Ще го преобърнем и ще затрупаме със сняг долната част, а отгоре ще бъде люлката. Майк ще направи бебето. Това е по неговата част.

Какво ли иска да каже? Дали не е някакво тайно послание? За това ли говореха с Лорета там горе? Бременна ли е Женевиев? Главата ми отново се замайва. Опитвам да се отърся от новата натрапчива мисъл. Вероятно Ники искаше само да ни напомни, че преди години Майк нарисува малкия Исус в бебешката люлка.

Майк довежда Женевиев. И той се въодушевява от идеята на Ники. Радвам се, че виждам Женевиев. Тя е въплъщение на французите — дребна, енергична, с бързи очи и ръце и интелигентна. Двамата с Майк осъществиха първия си истински контакт тук, в мелницата, на двайсет и първия му рожден ден. Имаше празненство. Какъв чудесен подарък! Понякога Лор и аз си говорим какви хубави внучета може да ни родят.

Целуваме се четири пъти. Лицето й е гладко и гладно. Женевиев се държи за човека, когото целува, но повечето французи не го правят. После Майк я завежда в мелницата, за да й покаже чорапите. Искам да видя дали и за нея има пръстен. Тръгвам след тях, но забелязвам, че Лор леко клати глава.

Правим още снежни топки. Ники ги извайва, използвайки градинска лопатка. След около пет минути Майк и Женевиев излизат. Тя е очарована. Гледа пръстена на ръката си и сериозно говори на Майк.

— Но, Мишел, Дядо Коледа не съществува. Това е приказка за деца. Кой би могъл да направи всичко това? Да купи такива чудесни подаръци? Нищо не разбирам.

Майк се усмихва, прегръща я и ни вика да излезем от езерото.

— Горката Женевиев не вярва в Дядо Коледа. Какво мислите?

Женевиев стъпва на леда. Много е красива. Приближава се до мен. Току-що съм дотъркалял поредната снежна топка.

— Не трябваше да го правиш, но ти благодаря. Пръстенът много ми харесва.

Тя разперва пръсти и го поглежда. По мярка й е.

— Не благодари на мен, Женевиев. Дядо Коледа ще се ядоса и всичко ще изчезне. Ще се изпари.

Майк ми помага да дотъркалям снежната топка до останалите.

— Точно така, Женевиев. Това се случва непрекъснато.

Никол изпраща Майк в мазето да търси магарето за рязане на дърва. Той и Женевиев натрупват сняг в долната му част и да бъда проклет, ако всичко това не прилича на ясла. Ники има набито око. Трябва да го е наследила от някого, но не е от Лор, нито от мен. И двамата имаме добро зрение, но не сме наблюдателни, особено аз. Женевиев продължава да говори с Майк на френски — за подаръците и за Дядо Коледа. Умът й не го побира. Логичният й френски разум не може да забрави тази мисъл.

Маги и аз се забавляваме страхотно, докато търкаляме и наместваме огромните снежни топки. И двамата сме потни, а ръкавиците ни са мокри, но сме обзети от творческо вдъхновение. Лор е успяла да придума Бен да излезе и дори той се увлича. Неговият специалитет са лицата или поне Никол му позволява да прави това, защото е най-интересно. Тя оформя красиви фигури с развети наметала. Отначало се появява Дева Мария, после Йосиф — малко по-големи от естествен размер, но по-дебели. Снегът би се разпаднал, ако фигурите са тънки. Зад тях стоят двама пастири и една крава. Само за нея са необходими шест снежни топки. Има и магаре, и две овце. Лежат на леда, с лице към яслата. Няма начин Никол да им направи крака. Но това придава на цялата група по-въздействащ вид — около люлката са коленичили майката, бащата и двамата пастири, а животните са легнали в снега до тях.

Майк се е справил чудесно с младенеца. Лицето е абсолютно ангелско. Но може би това е принизяване за Исус. Дали не трябва да е месианско като на Распутин? Фигурата на Христос е единствената с ореол. Направен е от гумен маркуч, подпрян на купчина сняг зад главата на бебето.

Майк и Никол настояват да направим скулптури и на тримата влъхви. Лор и аз сме изтощени. Тя влиза в къщата, за да се заеме с приготвянето на коледната вечеря. Часът е три. От дома на семейство Калве още не се е показал никой. Сигурно са изпаднали в алкохолно опиянение.

Трескавото правене на фигури от сняг се превръща в обсебеност. Но е забавно. Не си спомням някога да съм се увличал в такъв грандиозен проект. Скулптурите сякаш оживяват.

Ще помня тази Коледа до края на живота си. Въпреки усложненията, загадъчността и притесненията, тя е най-хубавата досега. Превъзхожда дори Коледите в детството ми. Не вярвах, че това е възможно. И знам, че е хубава, именно защото е объркана, неразбираема и загадъчна.

Довършваме и последния мъдрец. Фигурата е на самия бент. Сякаш току-що пристига. Мадам Калве отваря вратата, за да изтърси покривката за маса. Още е облечена в синия си домашен халат — същия, който носи от дванайсет години, откакто идваме в мелницата.

Тя замръзва на мястото си. Слиза две стъпала, вторачва се, после се обръща и изтичва в къщата.

— Кати, Клод, venez voir! Venez voir ce qu’ils ont fait!^[2]

Никол и Маги са прикрепили градинския маркуч към крана навън и пръскат с вода снежните фигури. Температурата още е под нулата и ледът замръзва и става гладък. Много е красиво. Може би, защото е нещо, което сме направили заедно, но според мен снежните скулптури съперничат на онези, които съм виждал в Рим и във Флоренция. Има някаква наивна простота, масивност на формите и монолитност на материала, която им придава великолепие. Краткотрайната светлина на зимния ден започва да избледнява и розовото зарево от запад прави цвета на лицата почти човешки.

Майк тегли Женевиев с мотоциклета. Тя се пързаля с кънки за пръв път и непрекъснато пада. Държи се за въжето, което Майк е завързал за багажника. Писъците, виковете и смехът им контрастират на величественото мълчание на снежните фигури — истинска коледна музика за моите уши.

Но аз съм премръзнал. Маги и Бен също. Никол изглежда не усеща ни умора, ни студ. Отново слага кънките, за да се присъедини към Майк и Женевиев. Внимателно слизам по стъпалата. Влизам в мелницата, сядам на люлеещия се стол и свалям кънките. Краката ми се радват на свободата и топлината. Приближавам се до Маги, за да й помогна да събуе кънките. Окачаме палтата и ръкавиците си на кукичките над камината. Сега вълшебните чорапи и реалните подаръци са сложени на леглата ни. И Бен окачва ръкавиците и палтото си. После се намества на люлеещия се стол, където седях аз. Лор работи в кухненския ъгъл.

— Уил, скъпи, ще омесиш ли плънката за пуйката? Знам, че я харесваш по някакъв начин, а аз все не мога да я направя така.

Измивам ръцете си. Наистина има точно определен начин, по който харесвам пълнежа на пуйката. Обичам да го мачкам, докато всичко се слее в едно — хапките хляб, целината, подправките, кестените и ябълката. Този ефект се постига само ако бръкнеш с двете ръце и стискаш, и мачкаш, докато не останат цели и твърди парченца. Ръцете ти стават лепкави, но това занимание ми доставя удоволствие. Вероятно е останало от детството, когато се стисках и не ходех по голяма нужда. Омесването на плънката сигурно е първи братовчед на потребността ми от ред.

Правя сместа, както трябва и напълвам пуйката. Зашивам я с конец и оставям малко плънка, за да я сложа в алуминиево фолио. Пълнежът никога не ми стига, особено когато е мек и влажен като сегашния — компенсира за сухото месо на пуйката.

Скоро пуйката е във фурната и картофите са залети с масло и готови да влязат вътре, четирийсет минути, преди да извадим всичко. Лорета предлага да отидем на разходка. Тя вари червените боровинки, които имах късмета да намеря на Марше Алигр в Париж. Сега ни остава само да чакаме. Проверявам газената бутилка. Все още е тежка. Газта няма да свърши по време на печенето, както се е случвало преди.

— И така, кой ще дойде с нас на една разходка за изостряне на апетита?

Лор сваля палтото си от кукичката. Сложила си е шапката и ръкавиците. Уморен съм, но разходката преди вечеря също е наша коледна традиция. Ала от друга страна, никога не сме правили цяла ясла, пълна с хора и животни от сняг, точно преди да започнем да готвим. Маги протяга крака.

— Не мога. Ще заспя над яденето. Ще остана вкъщи и ще заливам пуйката на половин час.

Никол се е изтегнала на нашето легло. Лицето й е бледо, но скулите й са зачервени.

— И мен не ме бройте. Мисля да подремна.

Бен се е навел над огъня и разбутва дървата.

— Аз също ще остана тук да се грижа за огъня. Искам да чета книгата, която Маги и Никол ми подариха.

Книгата е огромна и се разказва за историята на авиацията. Сигурно струва петдесет долара. Има стотици цветни илюстрации на всеки по-крупен самолет от началото на въздухоплаването.

Никол разказа някаква шантава история, свързана с книгата. Сложила я на багажника в купето на влака, с който пътувала от летище „Дьо Гол“ до Париж. Книгата паднала и едва не кастрирала младият французин, който седял до Никол. Не била виждала толкова изумен и уплашен човек. Скочил от мястото си и изтичал накуцвайки до тоалетната, вероятно за да провери дали е невредим. После се преместил.

Майк събува кънките. Седи на воденичния камък под елхата, а коледните украшения го удрят по главата. Женевиев стои до него.

— Женевиев и аз ще отидем у тях, за да видим какво става. Ще се върнем за голямата вечеря. В колко часа ще ядем?

Лорета поглежда швейцарския часовник, на който липсва кукувицата.

— Пуйката би трябвало да е готова в седем и половина.

Никол вдига глава от възглавницата и сънено казва:

— Ако не успеете да дойдете, аз ще изям вашия дял.

Майк става и взима ключовете за мотоциклета. Още една кукичка остава без дрехи, изпускащи пара. Хвърлям две дървета в огъня.

— Добре, ще отидем сами. Бен, от време на време отмествай поглед от книгата, за да проверяваш дали огънят гори. Това е нашият главен източник на топлина. Мръкне ли, ще стане по-студено.

— Добре. Няма да мърдам оттук. Кога съм оставял огънят да угасне?

Разстроен е. Никога не е бил толкова докачлив. Винаги сме се спогаждали. Обръщам се към Лор.

— Е, скъпа, предполагам, че ще бъдем само двамата. Накъде да тръгнем?

— Бих искала да погледам кравите и агнетата. Да минем покрай къщата на Пинсон и после надолу, по онзи стар и дълбоко набразден римски път. Ще излезем пред дома на семейство Вашо и ще се върнем по пътя.

Кимам. Излизаме и внимателно затваряме вратата. Чувам, че Бен става и слага газената бутилка, за да я подпре. Поглеждам термометъра. Минус четири градуса. Мислех, че е по-студено.

Качваме се на бента. Клод, Филип, Кати, Пиер Русо и двете момиченца гледат нашите скулптури. Пиер се приближава до нас и стиска ръката ми. Говори тихо, сякаш сме в църква.

— Ah, ca c’est quelque chose. Est-ce-que c’est vrai que vos enfants ont fait cette miracle?^[3]

Усмихвам се и му казвам, че Маги, Лорета и аз само сме правили снежните топки, а Никол, Майк и Бен са оформили фигурите.

Сега композицията е великолепна. Слязлото на хоризонта розово слънце удължава сенките и придава още по-голяма монолитност на фигурите. Жалко, че не могат да останат завинаги. В същия миг се сещам за фотоапарата, който купих за Лорета. Извинявам се и се връщам в мелницата, като бутвам газената бутилка, фотоапаратът е в кутията под елхата. Подозирам, че Лор прави също като Бен — запазва малко от коледната атмосфера за по-късно, когато е по-спокойно. Не бърза да отваря подаръците. Излизам и й давам пакета. Лор разговаря с Кати и с момиченцата. Разхождат се около ледените статуи.

Лорета поглежда пакета, после мен.

— Сега ли трябва да го отворя?

— Ще се зарадваш, ако го направиш.

Тя дръпва панделката и разопакова подаръка. Вижда, че е фотоапарат и се усмихва.

— Знаеш, че не мога да снимам, Уил. Но си постъпил правилно. Трябва да си направим снимки.

Подава ми кутията. Изваждам фотоапарата, слагам филмче и й обяснявам как се снима. Няма нищо по-лесно. Доближавам го до окото си. Светлината е достатъчна. Натискам копчето. Чува се характерното за „Полароид“ жужене и снимката излиза. Вълшебството на фотоапарата почти засенчва нашите ледени скулптури. Всички охкаме и ахкаме на два различни езика.

Снимката е сполучлива, фигурите се виждат ясно. В тях има някакъв мистичен ореол на вечност и неизменност и същевременно — усещане за нещо човешко, присъщо на живата картина. Има и атмосфера на духовен символизъм.

Едва убеждавам Лор да откъсне поглед от фотосите и да се опита да снима. Напомням й да държи фотоапарата неподвижен, докато натиска копчето. Това са единствените му неконтролируеми променливи величини. Инак прави всичко сам.

Тя иска да види какво е излязло от първия й опит, но аз я карам да продължава да снима от различни ъгли близо до фигурите, защото светлината намалява. Издърпвам снимките и ги държа в ръка ветрилообразно като карти за игра. Събираме цялото село. Лорета изщраква филмчето и се приближава до нас. Лицето й е оживено и радостно. У нея се е промъкнало някакво силно коледно чувство. После, докато разглеждаме снимките — една от друга по-хубави и невероятно прекрасни — и двамата сме завладени от мига, погълнати от настоящия момент в екзистенциалния смисъл, отдалечени от всичко и изживяваме пълноценно радостта си. Даваме снимките и на другите, за да ги видят и Лорета се обръща към мен. Говори на английски.

— Уил, това е най-хубавият подарък, който би могъл да измислиш. Парите си заслужават. Ще запазя снимките до края на живота си. По някакъв начин те говорят какъв е животът ни. И като си помисля, че нашите деца и ние двамата заедно сме направили всичко това.

Прибирам фотоапарата и снимките в кутията и я оставям на верандата. Никой няма да го открадне. Доколкото знам, в радиус от двайсет километра няма такъв човек.

Тръгваме към Уи дьо Бра. Минаваме по моста, влачим се нагоре по хълма и изведнъж усещам промяна в атмосферата. Не става дума за времето, макар че и то се променя — над нас надвисват облаци. Говоря за Лорета. Превключила е на друга емоционална скорост — от еуфория до нещо сериозно. Чакам. Няма как. От опит знам, че не можеш да ускориш този процес. Направиш ли го, чака те катастрофа.

— Уил, искам да ти кажа нещо, но не знам как да започна.

О, Боже! Продължавам да чакам, а сърцето ми ускорява ритъма си. Може би трябва да побегна. Не, ще посрещна това като мъж. Ще го споделя. Правя опит да успокоя положението и да се разсея.

— За Майк ли се отнася? Бременна ли е Женевиев?

Тя ме поглежда. В очите й има страх и изумление.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не знам, само се мъча да отгатна.

— Става дума за Никол. За това разговаряхме, докато вие чакахте да отворим подаръците. Месечният ми период настъпи неочаквано и я помолих за дамски превръзки. И тя започна да говори. Изпитваше потребност да го стори. Ето защо се забавихме толкова много. И двете съжаляваме, че ви задържахме, но нямаше как.

— Искаш да кажеш, че Никол е бременна?

— Не, но иска да бъде. Да има бебе.

— Ами, това е лесно. Само трябва да намери подходящия мъж, да свършат оная работа и ако й провърви, ще има бебе. Какво толкова ужасно има? Срещнала ли е някой?

— Да, един скулптор в Калифорния. Онзи, когото искаше да доведе тук за Коледа. Но той не желае да се ожени за нея и да бъде баща. Но въпреки това, Никол иска да роди дете от него.

— Това е лудост.

— Моли да й помогнем да отгледа детето.

— Предавам се. Как бихме могли да й помогнем?

— Тя би искала да живее тук през последните три месеца от бременността и да роди в Американската болница, където имаме семейна застраховка. После, когато стъпи на краката си, ще заведе детето в Америка и ще се опита да се оправя някак.

— Страхотно. И как ще се издържа?

— Не си го изкарвай на мен, Уил. Само ти предавам думите й. В Калифорния имало много самотни родители, които получавали помощ от държавата. Съществували дори комуни, където се грижели един за друг. Можеш ли да си представиш нашата Никол да живее по този начин?

— Не мога. Всичко това е толкова нереално, че действителността прилича на мираж.

Искам да призная, че не съм потресен. Предполагам, че би трябвало да бъда, но не е така. Живеем през осемдесетте. Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта дойде и си замина. Тези безумни неща не са толкова налудничави, колкото бяха.

Продължаваме да вървим. Трудно ми е да подредя мислите си. Не мога да понеса толкова много промени. Нищо в тях няма смисъл в един безсмислен свят.

Лор ме поглежда и се усмихва по характерния за нея загадъчен начин. В изражението й има състрадание, доброта и разбиране. Ако не беше толкова студено и вълнените й ръкавици не бяха мокри, мисля, че щеше да протегне ръка и нежно да ме погали по лицето — както потупваш кон, преди да е прескочил трудно препятствие или куче, след като ти донесло отстреляна яребица.

— Уил, не можем ли да й помогнем финансово през първите шест месеца, когато ще трябва непрекъснато да стои вкъщи при бебето? Само си помисли — пак ще ставаме баба и дядо.

Бързо пресмятам на ум. Това ще ни струва най-малко пет хиляди долара.

От невероятно и невъзможно, положението се превръща във фантастично. По дяволите, откъде й е хрумнала подобна идея, като знам какво е семейството ни? Лор отново ме гледа. Спира и се обръща към мен. И аз спирам. Тя протяга ръце. Намираме се до една пролука в живия плет. Поглеждам през рамото й към хълмистите побелели ниви. Два ястреба или гарги се реят над долината. Вторачвам се в очите на Лор. Може успешно да изиграе ролята на Света Филомена, Майка Тереза или някоя друга великомъченица.

— Бих искала да вземем детето, ако Никол реши да продължи образованието си, Уил. Мисля, че така ще е по-добре. Държа да го направя. Чувствам някакъв самарянски дълг и ще го изпълня.

Виж ти! Как е възможно един мъж да живее толкова дълго с една жена и да знае толкова малко за нея? Не, греша. Щях да знам, ако имах време да помисля. Не познавам единствено себе си.

— Боже мой, Лор! Ти си по-луда и от Никол. Аз съм прехвърлил петдесетте. Няма да можем да се грижим за такова малко бебе. Ще се побъркаме. Ами, ако Никол срещне човек, за когото иска да се омъжи? Кой ще я вземе, след като има дете от друг? Може цял живот да остане сама. Ще се наложи да работя, докато стана на седемдесет и пет, за да го издържам, докато се изучи. Няма да мога. Не съм сигурен дали ще се оправя дори с Бен.

— Хайде, скъпи. Сега изглеждаш по-млад, отколкото когато Бен се роди. Важното е с какво се занимаваш, а не на колко си години. Отглеждането на още едно дете може да ни се отрази добре. Пък и нали познавам моята Никол. Няма да зареже бебето си. Вероятно няма дори да изслуша идеята ми. Но аз ще й го предложа, ако ти се съгласиш. Според мен тя иска предимно нашата морална подкрепа и да чувства, че сме с нея, независимо какво решение ще вземе.

Отново съм объркан. Знам какво ме безпокои, но не знам как да го кажа. Вечният ми проблем. Страхувам се от вината. Мисълта, че ще се почувствам виновен, може за секунди да заличи всичко благородно у мен. Не се сдържам.

— Добре, Лор. Изслушах те. До известна степен съм съгласен с теб, но пак помисли. Да предположим, че след три или пет години в живота на Ники се появи човек, за когото тя иска да се омъжи. Но той отказва заради детето. И в края на краищата Никол остава сама до края на живота си, безсилна да направи нещо заради това решение. Няма ли да ни попита защо не сме я спрели и не сме й обяснили какво може да се случи? Няма ли да ни обвини? Имам предвид всичко онова, което сме направили за децата си. Навремето сме смятали, че постъпваме правилно. А сега чувам какво мислят те. Загубих увереността си. Омръзна ми непрекъснато да греша. Това някак не ти въздейства — ти си извисена над нещата, но с мен не е така. Може би съм високомерен, имам невярна представа за себе си и искам всички да ме обичат. Знам ли. Но в момента се притеснявам, че след пет или десет години Никол ще ни се сърди. Толкова голям егоист съм — ако можеш да го повярваш. Навярно да получиш шамар в лицето е част от факта, че си добър родител, но мен не ме бива в това отношение.

Още не съм казал онова, което чувствам и имам предвид, но вече съм наблизо. Лор плаче. Макар да няма този навик, днес й е за втори път. Животът ни се обърка. В бръчките, издълбани от всички онези истински фалшиви усмивки, се стичат сълзи. Не издържам. Отмествам поглед.

— Горкият. Не знаеш ли, че децата много те обичат, Уил. Именно затова изпитват необходимост да ти причиняват болка. Чувстват се смутени от твоята любов и от начина, по който ги обичаш — безумно, всеобхватно и индивидуално. Понякога усещат, че трябва да отвърнат на удара, само за да оцелеят. Това са вътрешни особености и емоции, за които можем само да се досещаме.

Защо ли ми се струва толкова трудно? Какво ще си помисли Лор за мен, когато направя онова, което трябва? Ще бъде ли по-щастлива?

Продължаваме да стоим там. Опитвам се да не разсъждавам. Усещам, че част от стегнатия възел и задръжките у мен омеква и се отпуска. Отново тръгваме. Държим се за ръце. Обикновено не обичам да се разхождаме така на публично място, но сега нямам нищо против. Може би защото носим ръкавици.

Мракът настъпва все по-неумолимо. Тъмните очертания на дърветата се сливат и придобиват виолетов отенък. Коледният ден е обречен на нощта. Но не става по-студено. Снегът под краката ни е мек. Не скърца, а шляпа. Поглеждам небето — сиво и забулено с бързо движещи се облаци, почти като пред лятна гръмотевична буря. Навеждам глава.

— Добре, Лор, но ти й го кажи. Не вярвам на себе си. Или ще започна да крещя, или ще си глътна езика и ще разваля всичко. Знаеш, че децата са свикнали да се правя нарочно на невидим.

Продължаваме да вървим. Излизаме на главния път. От двете ни страни има тъмни каменни къщи и само тук-там, през спуснатите капаци проблесват светлинки. Поглеждам Лор, която ме наблюдава.

— Имаш право, Лор. Може да е забавно да имаме бебе вкъщи. И отново да си стоиш у дома — домакиня, майка и съпруга. Като в добрите стари времена. И в същото време ще бъдем баба и дядо. Само си помисли. Но кажи честно, наистина ли го искаш?

Тя се обръща към мен и спира, за да ме прегърне. Вдига лице и се целуваме — толкова силно, че шапката й пада в кишата. Над мен сякаш плисва дъжд. Разделяме се. Взимам шапката, избърсвам я и я слагам на главата й, а Лор я смъква над ушите си. Оглеждам се да проверя дали някой наднича през капаците, обаждайки се на местния полицейски отдел за борба с порока.

— По-добре да се връщаме при пуйката и при децата, Лор. Няма съмнение, че ще завали дъжд. Ако не друго, то поне в Морван времето е разнообразно.

Забързваме се, после започваме да се пързаляме. Много е приятно е да се плъзгаш в кишата. Непрекъснато се блъскаме един в друг. Спускаме се по хълма и се задъхваме, докато стигнем до мелницата. Лорета е обула ботуши с гумени подметки и се пързаля, независимо дали иска или не. Моите стари ботуши ни дават устойчивост, ако я държа здраво.

Минава шест, когато се прибираме вкъщи. Никол още спи. Маги затваря фурната, след като е заляла пуйката. Бен е разглобил пушката си и я почиства на масата, същата, която ще украсим с нашата коледна вечеря. Вдига глава и пита:

— Кога ще ядем?

Лорета проверява пуйката. От фурната се разнасят страхотни ухания. Лорета маха напоената с масло кърпа от гърдите на пуйката и нарежда картофи около нея.

— Хайде, Бен. Време е да прибереш пушката. Коледната вечеря ще започне скоро.

Другите нареждат чиниите, ножовете и вилиците. Слагаме прибори и за Майк и Женевиев, макар че още не са дошли. Отново усещам световъртеж и губя чувство за ориентация. Поглеждам Никол, която спи с леко отворена уста и се опитвам да я възприема като майка. Тя е умна, но не мога да си представя, че ще прояви достатъчно последователност и всеотдайност, за да бъде майка. Ала по всяка вероятност майчинските сокове ще избият на повърхността.

Опитвам се да помогна в подреждането на масата, но Бен и Маги — под вещите указания на Лорета — се справят отлично. Затоплят чиниите на газения котлон. Чувам бръмченето на мотоциклета на Майк. Никол се обръща и отваря очи. Сяда, прозява се и провесва крака от леглото.

— Господи, тук е като в работилницата на Дядо Коледа! Каква задача имате за едно уморено малко джудже?

Лорета се приближава до нея и й подава ръка да стане. Прегръща я. Никол изглежда смутена. А може би е само сънена.

— Ники, ще ми помогнеш ли да приготвя соса от червени боровинки? Доколкото разбирам от готварската книга, първо правим част от него, после взимаме малко за желето. Прочети рецептата. Не мога да намеря очилата си, пък и буквите са много дребни.

Никол и Лор махат капака на димящата тенджера с червени боровинки. Моята задача е да нарежа пуйката, затова се изтягам на леглото, на което доскоро лежа Никол и събирам сили. Топлината й прониква в гърба ми.

После ми хрумва да сложа нови свещички на елхата, за да ги запаля, докато се храним. Ставам и отварям два пакета. Трудно ми е да ги поставям, защото клонките се огъват и не намирам лесно щипките. В бързината, докато тръгвахме от Париж и аз съм забравил очилата си. Господи, мразя да завися от тях, след като цял живот съм имал отлично зрение!

Майк и Женевиев идват, като тропат по стъпалата и бъбрят. Надявам се, че е почистил мотоциклета от кишата. Хромираните части, разбира се, ще ръждясат, но когато изсъхне, ще бъде истински дявол. Ала Майк е на друго мнение. Знам, че предпочита мотоциклетът да изглежда така, сякаш току-що е минал през кален мотокрос. Вероятно това е съвременната представа за мъжественост. Нали и ние навремето засуквахме ръкави, за да приличаме на Марлон Брандо или на Джеймс Дийн. Обичам да карам мотоциклета, когато е лъснат. Имам чувството, че е коледен подарък и се качвам за пръв път — вероятно неизживяно детство.

Женевиев отива да помогне на Лор и Никол. Бен отново слага дърва в огъня. Хвърля още един пън. Сигурен съм, че съм сложил свещи навсякъде.

В седем и четвърт изваждам пуйката от горещата фурна. Изглежда идеална. Лор е сложила на масата големия нож, вилица и дълбока чиния, в която да натрупам нарязаното месо. Никол оставя двете разновидности на соса от червени боровинки в хладилника и изважда изстуденото бяло вино, което ще пием с вечерята. Майсторски накъдря металното фолио около корковата тапа, изважда я бързо и сръчно и я закача отстрани на бутилката. Тя работи две лета като сервитьорка на коктейли и това е едно от придобитите й тогава умения.

Разрязвам пуйката и соковете бликват. Отделям бутчетата. В нашето семейство оставяме частите с тъмно месо цели. Отрязвам крилцата по същия начин. Наточвам ножа. Имам проблем. Така и не можах да усъвършенствам движенията на месар, но се старая да им подражавам. Не научавам лесно такива неща.

Започвам да режа бялото месо на дълги и сухи ивици. Виж, това ми се отдава. От всяка страна на гърдите излизат по десет парчета. После отбирам всички най-вкусни скрити късчета, които обикновено пропускам в началото. В единия край на чинията съм натрупал бялото месо, а в другия — черното. Всъщност пуешкото е светло, само бутчетата са по-сухи.

Сетне прерязвам конците и изсипвам пълнежа. Лор е приготвила затоплена чиния, в която вече е сложила плънката от алуминиевото фолио. Купчината ухае чудесно. Сместа не е нито твърде влажна, нито твърде суха. Устата ми се напълва със слюнка. Отмъквам едно крехко парченце от филето. Каквото и да режа — пуйка, патица, гъска, пиле или кокошка — винаги си откъсвам малко като награда. Много е вкусно. Първата хапка винаги е най-хубавата. Дъвча бавно и се опитвам месото да се слее с мен и да ми помогне да навляза в същността на нашата чудесна вечеря.

Обръщам се. Всичко е на мястото си. Помагам на Лор да седне на стола — още една коледна традиция, после се настанявам и аз. Другите също сядат. В нашата къща казваме молитви два пъти в годината — в Деня на благодарността и на Коледа. Макар че произлизаме от католически семейства, Лорета и аз не използваме традиционната формула. Предпочитаме по-естествената и може би езическа благодарност за изобилието на тази земя. Оглеждам се. Майк ми прави знак, че иска той да произнесе молитвата.

Никой не възразява и аз кимам. Семейна традиция е по време на молитвата да държим ръцете си на масата и да се гледаме в очите. Сетне взимаме чашите и вдигаме наздравици. Никол е наляла виното. Майк се навежда към Женевиев. Явно й обяснява какво става. После се изправя.

— Бих искал да изкажа благодарността си, че днес съм тук. Прекрасно е да бъда с най-близките си и да споделям част от изобилието на тази красива земя. Ако дължим това на някого или на някаква сила, благодаря им. Аз съм сред вас, защото моите родители са ме заченали, за да споделят любовта си. Благодаря и на тях.

Майк поглежда Лорета и мен. Смутен съм. Виждам, че той има моя проблем — не разбира кога е прекалил. Задържам погледа си върху него, но ми е трудно. В очите ми напират сълзи. Майк вече плаче. После издърпва Женевиев от стола. Тя е навела глава — от стеснение или от сдържана радост.

— А сега, Женевиев и аз искаме да заявим, че ще продължаваме да бъдем благодарни на света и на живота по най-добрия и естествен начин — като го споделим. И с надеждата, че един ден ще го споделяме и с други хора от нашата кръв. Весела Коледа на всички!

Той протяга ръка. Чукаме се с чаши от мляко, ябълков сок, кока-кола и шоколадово мляко, в които сега има вино. Настъпва суматоха. Едва сега дебелата ми глава проумява какво каза Майк — ще се жени. Или поне нещо такова.

Никол скача и се хвърля да го прегръща. Блъска чашата му и по гърба й потича студено вино. Но тя явно не забелязва това. После сграбчва Женевиев и я притиска до себе си. Издърпва я стола и започва да танцува с нея. Бен става и се отдалечава от масата. Лор минава покрай мен и отива да целуне Женевиев и Майк. Седя и гледам храната, като си мисля, че изстива и се чудя дали да не я върнем във фурната. Колко съм далеч от нещата.

Майк ме поглежда. Ставам и заобикалям масата. Минавам покрай Бен, който седи на люлеещия се стол. Майк е заел обичайното му място. Протягам ръце и ги слагам на раменете му.

— Моите поздравления, Майк. И на теб, Женевиев. Надявам се, че ще живеете дълго и ще бъдете щастливи като майка ви и мен.

Навеждам се да открадна целувка от Женевиев. Тя е дребничка и по-ниска от Никол. Предполагам, че ще имам дребни внучета, но един гигант в семейството е достатъчен.

Лор се приближава до нас и с едната си ръка прегръща Майк, а с другата — мен. Поглежда ту единия, ту другия.

— Чудесно е да имаме двама женени мъже в семейството. Знаеш ли, Майк, когато баща ти беше на твоите години, ние вече бяхме женени, а аз — бременна.

Това беше предназначено за мен. Вярно е. Но в днешно време младите хора изглеждат по-млади. Ала Лорета не спомена, че тогава вече имах учителска правоспособност и преподавах в една гимназия. Печелех по петстотин двайсет и седем долара на месец, но в онези дни в средата на петдесетте, тези пари бяха достатъчни, за да издържам съпруга. Не мога да не се зачудя какво мисли Майк по въпроса, но продължавам да се усмихвам.

Никол още прегръща Женевиев. Бъбрят на френски. Моят акцент е ужасен, но разбирам всичко.

— Господи, Женевиев, извади голям късмет. Жениш се за последния интересен мъж на света. Надявам се, че съзнаваш това. Ако промениш решението си, кажи ми. Нямам нищо против малко кръвосмешение.

Майк се включва в шегата.

— Добре, Ники. Ти си втората на опашката. Ако Женевиев ме зареже, ще потърся теб.

Не мога да погледна Никол. Направя ли го, тя ще разбере, че зная в колко неприятно положение се намира — иска бебе, а няма мъж, на който да се опре. Нуждае се от родителска помощ. Сигурно й е трудно. Започвам да разбирам какво се опитваше да ми каже Лорета.

Като капак на всичко, освен че вечерята изстива и Бен мърмори недоволно, Маги стои настрана и плаче. По лицето й се стичат сълзи. Раменете й се тресат от ридания. Трудно ми е да погледна и нея.

Не мога да не се замисля колко се забавлявахме на нейната сватба тук, в мелницата. Аз фалшифицирах свидетелството за раждане на Джордж, за да сключат църковен брак. Маги няма религиозни предпочитания, но искаше истинска старомодна церемония. Дойдоха сестра ми, Джоун, и нейният съпруг. Тя помогна на Маги да ушие булчинската си рокля. Сил Бърнстейн, стар приятел, свири на цигулка по време на литургията. Маги беше шаферка на сватбата на дъщеря му. Всъщност, нашата Маги е кръстена на нея. Пяхме песни от „Цигуларят на покрива“. Станах за смях, когато се разплаках, докато изпълняваха „Къде е момиченцето, което носех“.

После в мелницата дойдоха повече от петдесет гости от селото. Танцуваха и тропаха, докато помислих, че хамбарът ще се срути. Като по някакво чудо, стадо крави нахлу в нашето езеро и не можа да излезе от тинята. Никой не помнеше такова нещо. Всички мъже отидоха да ги измъкват.

Най-странното беше, че докато слизахме по хълма на връщане от църквата и моят приятел Сил свиреше на цигулката, наоколо започнаха да се разнасят изстрели. Минехме ли покрай някоя къща, избухваше истинска канонада — досущ като на война. Оказа се, че това е стар морвански обичай. Мъжете изтичват напред и се скриват в хамбарите и когато сватбената процесия мине, стрелят.

По-късно осуетих още един местен обичай. Долу, в мазето, мъжете разпалваха огън, в който се готвеха да хвърлят влажно сено и бомбички. Едва успях да ги разубедя да не го правят, защото булката е нервна и това няма да й хареса.

А сега стоя, усмихвам се и не мога да погледна нито Маги, нито Никол или Лор. Дори Майк. Той се хили по типичния за него начин — с широка замръзнала усмивка. Прави го, когато е смутен и изпитва вина. Устните му изтъняват и закриват зъбите. Мога да се закълна, че очите му са сини като на сиамска котка, която се готви за скок. Познавам тази усмивка. Ухили ли се така, време е да си затворя устата и да се махна. Това е вариант на усмивката му на гуру. Враждебна, решителна и самодоволна.

След като не мога да гледам никого, може би е по-добре да съм сляп. Вероятно тогава щях да пиша като Омир. Не, никога няма да бъда като него.

Започвам да чувствам, че е време да вляза в ролята си на баща.

— Добре. А сега, сядайте да отпразнуваме това паметно събитие. Храната изстива.

Никол взима чашата си.

— Първо искам да вдигна наздравица.

Всички взимаме чашите. И без това аперитивът е преди яденето. Никол се вглежда в очите на всеки от нас. На нея не й трябва да ослепява.

— Да пием за плодовитите жени и за мъжете, които се женят.

Отпиваме по една глътка. Всички стоим около масата, с изключение на Бен. Маги вдига чашата си. Очите й още са насълзени. В ръката си стиска разпадаща се хартиена кърпичка. Гласът й е тих и задавен.

— За дълъг живот и брачно щастие като на мама и татко.

Отново пием. Имам чувството, че се намираме на руски дипломатически прием, където всеки трябва да вдигне наздравица. Съсредоточавам се върху онова, което ще кажа — не бива да е твърде лицемерно. Опитвам се да не мисля колко ще изстине храната. Лор е готова с поздравлението си.

— За дълголетие, щастие, здраве и брак не като нашия, а самобитен, съдържателен и неповторим в живота ви.

Настъпва миг тишина. Опитвам се да проумея какво иска да каже Лорета. Понякога все едно превеждам думите на делфийския оракул. Идва моят ред. Бен още не обръща внимание на церемонията.

— За самия живот и за нашата обща радост от него.

Това е горе-долу върхът на творческата ми изобретателност.

Майк се обръща към Женевиев. Лицето й зачервено и над горната устна има капчици пот.

— О, не, Мишел.

Майк я окуражава. Тя вдига чаша.

— Надявам се, че Майк и аз ще бъдем щастливи сто години… и никога няма да се караме… Правилно ли го казах, Мишел?

Никол се приближава до Бен и го дръпва за ръката.

— Хайде, Бен, брат ти се жени. Не можеш ли да му пожелаеш щастие в този паметен ден?

Макар и с нежелание, той се оставя да го убедят да отиде до масата. Главата му е наведена. Протяга ръка с дланта напред — досущ поздрав от картина на Давид.^[4]

— Добре, за щастието. Кога ще ядем?

Това разсейва напрежението и наситената с чувства атмосфера. Сядаме. Храната не е толкова изстинала, колкото предполагах. Може би затоплянето на чиниите е помогнало. Или емоционалният заряд на онова, което става тук, е накарал времето да спре. Всъщност, температурата на храната е идеална. Плънката, сосът от червени боровинки, пуйката и картофите са съвършени — топли, но не чак толкова горещи, че да не усещаш вкуса им. Мислех, че няма да имам апетит след прилива на толкова много адреналин, но ям като изгладнял вълк.

Разговорът около масата е оживен. Маги и Никол изтръгват подробности от Майк и Женевиев. На френски и на английски. Как са решили да се оженят? Кога? Наистина ли искат да има сватбена церемония? Ако е така, в църква ли ще се венчаят или другаде?

Главното, което разбирам, е, че сватбата ще бъде скоро, бракът — граждански и ще се женят във Франция. Поне Майк ще се сдобие с френско гражданство, ако иска. Но все още не разбирам как ще се издържат? Женевиев споменава нещо за работа в пощата, но това е всичко. Дали Майк ще остане да живее във Франция? И какво ще работи? Твърде много се притеснявам, но не мога да го превъзмогна. Такъв съм си. И какво от това?

Опитвам се да ям бавно и да не гълтам направо храната. Лесно е да претупваш нещата на такъв голям празник. Завършваме с тиквеник — изненада от Маги и Лор. Приготвен е от консервираната тиква, която Маги е донесла от Америка. Тя се радва като дете, че всички го харесваме.

— Помислих си, какво е Коледа без тиквеник? Вероятно съм имала предвид Деня на благодарността, но се получи много добре, нали?

Всички се включваме в разтребването на масата. Дори Бен помага, като изтупва покривката и подставките за чиниите. Всъщност, по-скоро си пречим, отколкото да вършим нещо съществено.

Качвам се горе, все едно ще ходя до тоалетната. Излизам през страничната врата и отивам на бента.

Навън е невероятно топло. Появил се е южен вятър и снегът бързо се топи. На оскъдната светлина виждам, че нашите ледени фигури се изглаждат, омекват и започват да приличат на скулптурите на Хенри Мур. Езерото още е покрито с лед, но и през ум не ми минава да стъпя на него. Минавам по бента и излизам на пътя. Селото е притихнало. У семейство Калве светят няколко лампи, но у мадам Лемоан е тъмно. Заставам в средата на пътя и се протягам. Преядох. Чувствам се потиснат. Може би това се дължи на южния вятър, който понякога ми въздейства така.

Отивам в гаража да проверя дали Майк е смъкнал въжетата от гумите на мотоциклета. Вероятно няма да се нуждае от тях, когато изкачва хълма, защото снегът бързо се топи. Клякам до мотора и в тъмнината докосвам колелата. Въжетата са накъсани и заплетени в спиците. Това може да бъде опасно.

Намирам големия фенер, който държа тук долу за спешни случаи и осветявам колелата. Трудна работа. Взимам нож и едни стари клещи. Започвам да размотавам въжетата, но после осъзнавам, че ще бъде по-лесно, ако вдигна мотоциклета на трупчета и го изключа от скорост. Залавям се за работа, когато чувам, че навън някой шляпа в кишата и маха резето. Вратата се отваря. Майк.

— Господи, татко! Не трябва да правиш това. Въжетата се протриха, докато идвахме насам, но закъснявахме за вечерята и бяхме толкова развълнувани, че реших да сляза по-късно и да ги махна. Не знам как винаги отгатваш какво не е наред и веднага скачаш да го оправяш. Сигурно е някакво специално умение или вълшебство.

— Мога и да не го правя, Майк. Майка ми беше такава. Знаеше какво съм сбъркал, още преди да съм го сторил. Бях убеден, че е вещица.

Изправям се. Майк започва да маха въжетата — мазни и усукани. Коленича и режа остатъците. Работим мълчаливо. Знам, че трябва да кажа нещо, но не е лесно.

— Наистина ли искаш да се ожениш, Майк?

Той не вдига глава, а протяга ръка да размотае едно от въжетата.

— Какво имаш предвид, татко?

— Бременна ли е Женевиев?

— Не. Нищо подобно.

Срязвам още две въжета. Невъзможно е да ги разплета. Предполагам, че Майк е стегнал здраво възлите.

— Къде ще живеете, Майк? Как? Неприятно ми е да се държа толкова бащински, но аз съм единственият баща, който имаш. Пък и трябва да го направя. Дори само, за да успокоя съвестта си. Не разговарях достатъчно с Маги за нейния брак. Тя взе всички решения сама и виж какво стана сега.

Майк работи клекнал. Също като баща ми. Може да клечи един час, но аз издържам само пет минути, защото се схващам. Това е едно от уменията, които са ме прескочили и са наследени от следващото поколение. Той се обръща и ме поглежда.

— Не се притеснявай за Пег. Всичко ще се уреди. Може би двамата с Джордж са направили грешка, това е всичко.

Изправям се. Прерязах въжетата. Майк наглася фенера, за да се съсредоточи върху другата страна на колелото. Взимам фенера и възсядам мотоциклета, така че да осветявам мястото, където той работи. И двамата сме по пуловери, но не е студено.

От устата ни излиза пара. Майк се качва на задната седалка, с гръб към мен и стисва гумата между краката си.

— Зарязвам университета, татко. Затова престани да изпращаш чекове за учебната такса. Женевиев и аз ще живеем тук, във Франция. Тя е намерила малък апартамент в Двайсети район. Само за шестстотин франка на месец. Аз ще помагам в магазина на стария мосю Коста. Вероятно ще ми плаща по четири хиляди. Женевиев ще работи в пощата. Двете заплати би трябвало да ни стигат. Сигурно ще ми дадат разрешително за работа, след като се оженя за нея.

— Това ли искаш, Майк? Твоят прадядо, дядо и повечето чичовци бяха дърводелци. Труден занаят и не носи много пари… Виж какво, остани в университета още две години. После ще имаш карта за Академичния съюз и докторска титла. Аз не успях да го направя, защото се ожених твърде рано. Не искам и ти да допускаш същата грешка. Това може да промени целия ти живот.

— Твоят живот не ми изглежда толкова лош, татко. Ще бъда доволен, ако моят е наполовина толкова хубав.

Достатъчно ли говорих? Не искам да споря, а само да му помогна да огледа нещата от всички страни. Никой не познава същината на живота на другия. Изумен съм, че моят му харесва. Господи!

— Виж какво, Майк. Ако учиш само още една година, ще имаш учителска правоспособност и вероятно магистърска степен. С тях ще получиш работа навсякъде по света, дори тук, във Франция, в Международното училище, където преподава майка ти или в Американския колеж. През тази една година ще ви помагаме финансово, ако искате. Животът ти ще бъде различен… Но най-важното е дали наистина искаш да се ожениш. Не го ли правиш само от състрадание към Женевиев, защото родителите й се развеждат? Имаме желание да ти помогнем, но не и ако това се задълбочи в нещо, за което после ще съжаляваш. Като Маги.

Майк маха последното въже. Проверява и предната гума. Става, протяга се, повдига се на пръсти и се прозява. Може би иска да ми каже, че се е уморил от разговора и смята да се измъкне. Не, това е само от напрежение.

— Татко, ти беше ли наясно с всичко, когато се ожени за мама? Знаеше ли, че я обичаш? Притесняваше ли се какво ще стане, след като двамата сте толкова различни? Мама произхождаше от заможно семейство, от което се опитваше да избяга, нали? Безпокоеше ли се дали само я съжаляваш, искаш да я спасиш и да я защитаваш от света?

Той млъква. Слизам от мотоциклета и насочвам фенера към пода. Как е възможно да имам толкова умно дете?

Как е разбрал тези неща? Неговият живот трябва да е по-хубав от моя. Не обичам да мисля колко малко знаех за родителите си, когато бях на неговата възраст. Те бяха само биологичен фон. Едва когато станах на четирийсет и пет и те умираха, разбрах какво е потеклото им.

Майк отваря вратата, за да влезе малко светлина.

— Е, татко, аз съм си такъв. Понякога съм уверен, друг път съм убеден, че греша. Всичко, което ти каза, ми е минавало през ума. Не мога да гарантирам нищо за себе си или за Женевиев. Това е риск, но смятам, че имам желание да го поема. Ще поговоря с нея дали да отидем в Калифорния и да продължа образованието си. Вече не мога да взимам сам решенията, свързани с нашия съвместен живот. Благодаря за предложението, но не трябваше ли първо да разговаряш с мама? Парите са и нейни, нали?

— Майк, когато си женен от трийсет години, не е необходимо да питаш за тези неща, просто ги знаеш.

— Ето, това имах предвид, татко. Разбираш ли?

Той отваря широко вратата. Изгасям фенера и го окачвам на стената, над водомера. Излизаме и нагазваме в калта. Заобикаляме къщата и се качваме на бента. Спираме и гледаме бавно топящите се ледени фигури, после влизаме в мелницата.

Разтребването е към своя край. Лор накисва тенджерата в умивалника. Маги и Женевиев бъбрят на френски, бършат чиниите и ги нареждат в кухненския шкаф. Никол почиства масата. Поглежда ни.

— Идвате точно навреме. Наяждате се и оставяте жените да разтребват. Типично.

Но в тона й няма язвителност. Усмихва се. Майк окачва палтото си.

— Бихме се с полярни мечки и вълци, Ник. Цели глутници се разхождат навън. Опитахме се да хванем нещо за ядене, но беше твърде тъмно.

В същия миг забелязвам, че съм забравил да запаля свещите по време на вечерята. Може да го направя и сега. Взимам кибрита от подставката, която Майк ни подари.

Никол слага покривката и бодливата зеленика на масата. Ще започна от най-горните свещи и ще продължа надолу, за да не пропусна някоя. Може да се изгоря, ако протегна ръце над някоя вече запалена свещ. Никол се приближава до мен и ми помага.

— Татко, наистина ли искаш да запалиш твоите електрически светлинки? Нямам нищо против. Само се заяждах.

— Не. Те са резерва, Ники. Използвам ги, когато свършат свещите или ме мързи да сложа нови и да ги запаля. Ще се придържаме към старомодния начин.

Пламва и последната свещ. Отстъпваме назад, за да видим ефекта. Другите седят около масата. Обърнали са столовете с лице към елхата. Бен е в люлеещия се стол, но не чете, а гледа ту огъня, ту елхата.

Майк подема „Там, в яслата“, после изпяваме „Зелени ръкави“. Все не мога да запомня думите и си измислям. Лор и Никол помнят всичко, затова се вслушвам в тях. Майк и Женевиев се преместват на леглото. Тя се изтяга до него и слага глава на гърдите му. За нея тези песни не означават нищо.

Започвам следващата с „Il est ne le divine enfant“^[5] и тя ме поглежда, усмихва се и започва да пее с нас. Ще бъде хубаво да я имаме в нашето семейство. Приказките, че щом синът ти се ожени, се сдобиваш с дъщеря, не са съвсем безпочвени.

Пеем, докато угасне и последната свещ. Всички гледаме така, сякаш някой умира, как пламъчето потрепва, проблесва, намалява и накрая угасва. Остава да гори само огънят, който хвърля отблясъци върху украшенията на елхата. Чудесен завършек на коледния ден.

След малко Майк и Женевиев решават да тръгнат за тяхната къща. Усещам, че тя става нервна и се притеснява за родителите си. Предлагам на Майк да вземе колата, защото пътят е толкова кишав, че с мотоциклета ще се намокрят. Давам му ключовете.

— Не забравяй, че няма трета скорост, спирачките са несигурни, амбреажът заяжда и прозорецът не се затваря.

— Нещо ново, татко? Някога имал ли си кола, която да е в пълна изправност? Едва ли ще мога да карам превозно средство без три сериозни повреди.

Той протяга свободната си ръка и ме прегръща. Говори тихо, почти шепнешком.

— Ще обсъдя с Женевиев онова, което ми каза. Още веднъж благодаря за предложението и не забравяй да питаш мама.

Маги и Никол се качват да си легнат. Денят беше дълъг и снощи никой не спа достатъчно. Едва се влача. Бен изважда сгъваемото легло и дюшека и се настанява пред камината. Включвам електрическите светлинки на елхата. Блясъкът им е приятен и топъл. Лорета вече си е сложила тъмносинята памучна нощница. Бен отива в тоалетната да се преоблече. Бързо свалям дрехите си и нахлузвам новата пижама. Страхотен коледен подарък. Тъкмо се вмъквам в леглото, когато Бен излиза от банята. В едната си ръка държи дрехите, а в другата — два пакета, увити в хубава хартия. Оставя ги под елхата, после се мушва в спалния чувал, слага си очилата, поставя часовника на масата и се изтяга. Явно възнамерява да празнува Коледа по свой начин.

Чудя се какви ли подаръци ни е приготвил. Дали има нещо за Майк, Никол и Маги? Съмнявам се. Утре вероятно ще бъде истинската Коледа за него. Надявам се, че другите деца няма да останат разочаровани, когато разберат това. Опитвам се да реша дали да изключа светлинките на елхата, когато усещам, че заспивам.

Бележки

[1] Мярка за степента на хаоса в една субстанция или система. В една затворена система, каквато е вселената, ентропията винаги се увеличава, а наличната енергия намалява. — Б.пр. ↑

[2] Елате да видите! Елате да видите какво са направили! (фр.) — Б.пр. ↑

[3] А, това вече е нещо. Вярно ли е, че вашите деца са направили това чудо? (фр.) — Б.пр. ↑

[4] Жак Луи (1748–1825). Придворен художник на Наполеон. — Б.пр. ↑

[5] Роди се Божи син (фр) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Уортън Илюзии (10)

Метаданни

Данни

Илюзии

Информация

История

Сваляне / Връзки

VIШест гъски снасят яйца

Уилям Уортън
Илюзии (10)

VI
Шест гъски снасят яйца