Мишел Уелбек
Елементарните частици (8)

7

Първият спомен на Брюно бе от времето, когато беше на четири години, и това беше спомен за едно унижение. Тогава той ходеше на детска градина в парка „Лаперлие“ в Алжир. През онзи есенен следобед учителката обясняваше на децата как се правят гирлянди от листа. Момиченцата бяха насядали по склона на възвишението и чакаха, проявявайки вече типичното женско покорство; повечето от тях бяха с бели роклички. Земята бе покрита със златист килим от листа, предимно на кестени и чинари. Един след друг неговите другари привършваха гирляндите и всеки отиваше да го окачи на шията на своята избраница. Той така и не напредваше, листата се късаха, всичко се разпадаше в ръцете му. Как да им обясни, че има нужда от любов? Накрая се разплака от яд, а учителката така и не отиде да му помогне. Времето изтече, децата станаха и се отправиха към изхода на парка. Скоро след това детската градина бе затворена.

Баба му и дядо му живееха в красив апартамент на булевард „Едгар Кине“. Буржоазните сгради в центъра на Алжир бяха построени в стила на парижките здания от времето на барон Осман. По средата на жилището минаваше двайсетметров коридор, който водеше до салон, от чийто балкон се откриваше гледка към белия град. Години по-късно, когато вече се бе превърнал в четирийсетгодишен разочарован скептик, той все още ясно виждаше как четиригодишен върти с все сили педалите на триколесното си велосипедче по тъмния коридор към сиянието на отворената балконска врата. Може би именно в тези моменти бе изпитал най-голямото щастие, отредено му на този свят.

През 1961 година дядо му почина. При нашия климат трупът на един бозайник или птица привлича най-напред няколко вида мухи (Musca, Curtonevra), а когато започне разлагането, в играта се включват нови видове, преди всичко Calliphora и Lucilia. Под комбинираното въздействие на бактериите и на хранителните сокове, отделяни от ларвите, трупът постепенно се втечнява и става поле за млечнокисела и амонячна ферментация. След три месеца мухите са свършили работата си и отстъпват място на отряд твърдокрили от рода Dermestes, както и на люспестокрилото Aglossa pinguinalis, които се хранят предимно с мазнини. Белтъците в процес на ферментация се усвояват от ларвите на Piophila petasionis и от твърдокрилите от рода Corynetes. Съдържащият все още известно количество влага труп впоследствие преминава във владение на акаридите, които изсмукват от него последните количества сукървица. Окончателно изсъхнал и мумифициран, той дава убежище на нови обитатели: ларвите на кожоядите атагени и антрени, на гъсениците на пеперудите Aglossa cuprealis и Tineola bisellelia. Именно с тях приключва цикълът.

Брюно си припомняше красивия черен ковчег на своя дядо със сребърен кръст. Картината излъчваше покой и дори щастие: дядо му сигурно се чувстваше добре в такъв разкошен ковчег. Едва по-късно той научи за съществуването на акаридите и на всички тези ларви с названия, напомнящи имената на италиански старлетки. Въпреки това дори сега образът на дядо му в ковчега бе за него като щастливо видение.

Още помнеше баба си в деня на пристигането им в Марсилия, седнала върху оставения по средата на кухнята куфар. По плочките на пода сновяха хлебарки. Вероятно именно в този ден разсъдъкът й се бе помътил. В разстояние само на няколко седмици тя бе преживяла смъртта на своя съпруг, спешното отпътуване от Алжир, трудното намиране на квартира в Марсилия, и то в мизерните североизточни предградия. Никога преди кракът й не бе стъпвал във Франция. Дъщеря й я бе напуснала и така и не бе дошла за погребението на баща си. Вероятно всичко се дължеше на някаква грешка. Със сигурност някой някъде бе допуснал грешка.

Впоследствие тя постепенно си стъпи на краката и живя още пет години. Купи мебели, разположи леглото на Брюно в столовата, записа го в кварталното училище. Всяка вечер след часовете отиваше да го прибере. Срам го беше да го виждат за ръка с тази съсухрена, прегърбена старица. Съучениците му си имаха родители; по онова време децата на разведени все още бяха малко.

Нощем тя отново и отново премисляше периодите от живота си, който приключваше така злощастно. Стаите бяха с ниски тавани и лете вътре бе ужасно задушно. Успяваше да заспи едва на разсъмване. Денем сновеше из квартирата, влачейки подпетени чехли, и си говореше сама, без да си дава сметка за това, като повтаряше по петдесет пъти едно и също изречение. Мисълта за дъщеря й я обсебваше. „Тя не дойде на погребението на баща си…“ Минаваше от стая в стая с парцал или тенджера в ръка, отдавна забравила за какво ги е взела. „Погребението на баща си… Погребението на баща си…“ Чехлите се влачеха със съскане по плочките. Брюно се гушеше изплашен в постелята; даваше си сметка, че всичко това ще свърши зле. Понякога тя започваше от сутринта, още по пеньоар и с ролки на главата. „Алжир — това е Франция…“; сетне започваше съскането на чехлите по пода. Тя бродеше из двете стаи със застинал в неизвестна точка поглед, „Франция… Франция“, повтаряше, постепенно затихвайки, гласът й.

Открай време бе добра готвачка и това се оказа нейната последна радост. Приготвяше за Брюно разкошни ястия, сякаш на масата имаше най-малко десетина гости. Пиперки в масло, аншоа, картофена салата: понякога имаше пет предястия преди основното блюдо — пълнени тиквички, заек с маслини или с кускус. Не й се удаваха единствено сладкишите, но в дните, когато получаваше пенсията си, купуваше кутии халва, сметана с кестени, бонбони с плънка от Екс. Постепенно Брюно се превръщаше в дебело и боязливо дете. Самата тя почти нищо не хапваше. В неделя се залежаваше в леглото и Брюно отиваше да се сгуши до костеливото й тяло. Понякога си представяше как става нощем с нож в ръка и я пронизва право в сърцето; представяше си как после горко плаче, проснат пред безжизненото й тяло; представяше си как сам умира след това.

В края на 1966 година тя получи писмо от дъщеря си, научила адреса от бащата на Брюно, с когото си разменяха картички за Коледа. Жанин не изразяваше особено съжаление за миналото, припомняйки го в едно изречение: „Научих за смъртта на татко и за твоето преместване“. Съобщаваше освен това, че напуска Калифорния и има намерение да се установи в Южна Франция, без при това да даде адрес.

Една сутрин, докато пържеше тиквички, старата жена обърна тавата с врящо масло. Намери сили да се добере до коридора и писъците й привлякоха съседите. Вечерта след часовете Брюно видя пред входа на училището госпожа Аузи от горния етаж, която го заведе право в болницата. Позволиха му да постои няколко минути при баба си, чиито рани бяха покрити с превръзки. Бяха й поставили силна доза морфин, но тя все пак успя да познае своя внук и взе ръката му в своите, след което отведоха детето. През нощта сърцето й не издържа.

За втори път Брюно се сблъска със смъртта и отново значението на случващото се почти напълно му убягна. Години по-късно, докато предаваше контролно по френски или добре написано съчинение на историческа тема, все още си представяше как ще разкаже за него на баба си. Веднага след това се сещаше, че тя е починала, но тази мярнала се за момент мисъл така и не прекъсваше диалога между двамата. По-късно, когато готвеше магистърска степен по съвременна литература, той надълго и нашироко обсъждаше с нея своите бележки; впрочем по онова време вярваше в присъствието й само в минути на помрачение. За случая бе купил две кутии сметана с кестени; това бе техният последен продължителен разговор. Когато завърши университета и получи назначение като преподавател, установи, че се е променил и вече не може да влиза в контакт с нея; образът на баба му постепенно изчезваше зад стената.

На другия ден след погребението се разигра странна сцена. Баща му и майка му, които той за пръв път виждаше заедно, започнаха спор какво да правят с него. Бяха в голямата стая на апартамента в Марсилия и седнал на леглото, Брюно ги слушаше. Винаги е любопитно да слушаш как другите говорят за теб, особено когато явно не си дават сметка за твоето присъствие. Така може да се стигне до загуба на съзнанието за собственото съществуване, което в известен смисъл не е неприятно. С една дума, той нямаше усещането, че става въпрос за него. При това този разговор бе решаващ за бъдещето му и по-късно той често си го припомняше, без при това да изпита истинско вълнение. Не бе в състояние да направи връзка, да установи кръвна връзка между себе си и тези двама възрастни, които въпросния ден в столовата го бяха поразили преди всичко с високия си ръст и младежкия си вид. През септември Брюно трябваше да постъпи в шести клас и бе решено да го настанят в пансион, а баща му да го взема в Париж за уикендите. Майка му щеше да се постарае да го приютява от време на време през ваканциите. Брюно не възразяваше; двамата възрастни не му изглеждаха враждебно настроени. Така или иначе, за него истинският живот бе животът му при баба.