Мишел Уелбек
Елементарните частици (44)

6

Нае квартира недалеч от Клифдън, на „Скай Роуд“, в бившата сграда на бреговата охрана, чиито помещения бяха преустроени в апартаменти под наем за туристи. Стаите бяха украсени с чекръци, с газени лампи и изобщо старинни предмети, предназначени да радват окото на туристите; него това не го дразнеше. В тази сграда и в живота въобще той щеше да се чувства като на хотел.

Нямаше никакво намерение да се връща във Франция, но през първите седмици на няколко пъти му се наложи да отскочи до Париж във връзка с продажбата на апартамента и прехвърлянето на сметките. Вземаше полета от летище „Шенън“ в 11,50. Самолетът се носеше над морето, слънцето нажежаваше до бяло водната повърхност; вълните напомняха червеи, които се гърчат и преплитат, докъдето стигне погледът. Знаеше, че под този необятен килим от червеи се въдят мекотели; острозъби риби разкъсваха мекотелите, за да бъдат на свой ред разкъсани от други, по-едри риби. Често задрямваше и му се присънваха кошмари. При събуждането самолетът вече летеше над сушата. В състояние на полусън го удивляваше еднообразието в цветовете на полята, понякога кафяви, понякога зелени, но неизменно посърнали. Самолетът се снижаваше, бавно се спускаше, неудържимо привлечен от този живот, от диханието на милиони човешки същества.

Към средата на октомври гъста мъгла, дошла направо от Атлантика, покри полуостров Клифдън. Заминаха си и последните туристи. Не беше студено, но всичко беше потънало в дълбока и мека сивота. Джерзински излизаше рядко. Беше взел три диска, съдържащи повече от 40 гигабайта данни. От време на време включваше своя компютър, преглеждаше някоя молекулярна структура, сетне се изтягаше върху грамадното легло с кутията цигари до себе си. Все още не се беше връщал в Центъра. През прозореца виждаше как бавно се кълби мъглата.

Към 20 ноември небето се разчисти, времето беше студено и сухо. Свикна да прави дълги разходки пеша по крайбрежния път. Отминаваше Гортръмнах и Нокавали, стигаше до Кладахдъф, понякога чак до Охръс Пойнт. В такива моменти се оказваше в най-западната точка на Европа, на самия край на западния свят. Пред него се простираше Атлантическият океан, четири хиляди километра вода го деляха от Америка.

Според Юбчежак тези два-три месеца самотни размишления, през които Джерзински не прави нищо, не предприема никакви експерименти, не програмира никакви изчисления, трябва да се считат за ключов период, по време на който са набелязани основните елементи на по-сетнешните му изследвания. Във всеки случай за западноевропейците последните месеци на 1999 година са странен период, белязан от особени очаквания, от неясни предчувствия.

Трийсет и първи декември 1999 година се падаше в петък. В клиниката във Вериер льо Бюисон, където Брюно трябваше да прекара остатъка от дните си, беше организирано скромно празненство, в което взеха участие както болните, така и обслужващият персонал. Пиха шампанско, ядоха чипс с пипер. По-късно, в разгара на празника Брюно танцува с една медицинска сестра. Не се чувстваше нещастен; лекарствата, които приемаше, оказваха своето влияние и бяха убили у него всякакви желания. Обичаше да похапва, увличаше се по телевизионни игри, които гледаше с останалите пациенти преди вечеря. Вече не очакваше нищо от редуването на дните и тази последна вечер от второто хилядолетие премина за него добре.

В гробищата по целия свят наскоро починалите продължаваха да гният в гробовете и постепенно да се превръщат в скелети.

Мишел прекара вечерта у дома. Намираше се твърде далеч и отгласите от празненството в селището не достигаха до него. На няколко пъти в паметта му изникна образът на Анабел със смекчени и спокойни черти; също и образът на баба му.

Припомни си, че когато беше тринайсет-четиринайсетгодишен, си купуваше джобни фенерчета, които обичаше да разглобява и сглобява до безкрай. Спомни си също така самолетчето с мотор, подарък от баба му, което той така и не успя да накара да излети. Беше красив самолет в защитен цвят, който си остана в кутията. Прекосявано от потоци на съзнанието, все пак неговото битие съхраняваше някои индивидуални черти. Докато има същества, има и мисли. Мислите не заемат пространство. Съществата заемат определено пространство и ние ги виждаме. Изображението им се оформя в кристалина на окото, минава през хороидеята и достига до ретината. Сам в празната къща, Мишел присъства на скромното шествие от спомени. През тази вечер съзнанието му постепенно се изпълваше от една-единствена увереност: не след дълго щеше отново да може да се захване с работа.

По цялата повърхност на планетата измореният, изтощен човешки род, изпълнен със съмнения за самия себе си и за своята история, се готвеше криво-ляво да встъпи в новото хилядолетие.