Мишел Уелбек
Елементарните частици (43)

5

В момента, когато самолетът приближи тавана от облаци, разпрострял се до безкрая под необозримото небе, той изпита усещането, че цял живот се е приближавал именно към тази минута. В продължение на няколко секунди не се виждаше нищо друго освен необятният лазурен купол и безкрайното вълнисто поле, по което се редуваха яркобели и матовобели пространства; после навлязоха в непостоянна и сива междинна зона, където възприятията бяха изменчиви. Долу се разстилаше светът на хората с неговите ливади, животни и дървета; всичко беше зелено, влажно и необикновено отчетливо.

На летището „Шенън“ го очакваше Уолкот. Беше набит мъж с поривисти движения; плешивината му беше оградена от венец рижаворуса коса. Той подкара доста бързо своята „Тойота Старлет“ сред мъгливите пасища и хълмовете. Центърът беше разположен северно от Голуей на територията на община Раскахил. Уолкот му показа оборудването и го запозна с техниците; те щяха да бъдат на негово разположение за провеждането на експериментите и за програмирането на числовите параметри на молекулярните структури. Цялата апаратура беше ултрамодерна, залите — безупречно чисти, всичко това бе финансирано от бюджета на Европейската икономическа общност. В хладилната зала Джерзински забеляза два огромни компютъра „Крей“, които напомняха кули, и чиито пултове присветваха в полумрака. В тях милиони процесори, предназначени за паралелна обработка на данните, бяха готови да интегрират лагранжевите координати, вълновите функции, спектралните разлагания, полиномите на Ермит; занапред му беше отредено да обитава именно този свят. Скръстил ръце на гърдите си, здраво притиснал ги към тялото, той напразно се мъчеше да прогони чувството на тъга и вътрешен хлад. Уолкот му предложи кафе от автомата. През прозорците се виждаха зелени склонове, които се спускаха стръмно към Лох Кориб.

Докато се спускаха по пътя към Роскахил, минаха покрай ливада, където пасеше стадо крави, с ръст по-дребен от средния и с красив светлокафяв цвят.

— Познахте ли ги? — запита с усмивка Уолкот. — Да, това са потомки на първите крави, появили се на бял свят в резултат от вашите разработки отпреди десет години. По онова време бяхме съвсем скромен и недотам добре оборудван изследователски център, но в това отношение вие здравата ни помогнахте. Животните са издръжливи, размножават се без затруднения и дават превъзходно мляко. Искате ли да ги видите отблизо?

Той отби по един черен път с коловози и спря колата. Джерзински приближи до ниския каменен зид, който ограждаше ливадата. Кравите пасяха спокойно, отъркваха глави в хълбоците на съседките си; две-три от тях се бяха излегнали. Генетичният код, който управляваше репликацията на техните клетки, беше създаден или поне усъвършенстван от него. За тези крави той беше нещо като Бог Творец; при това те бяха напълно безразлични към неговото присъствие. По склона на хълма се спусна пелена от мъгла, която постепенно ги скри от погледа. Той се върна при колата.

Седнал зад волана, Уолкот пушеше цигара „Крейвън“; дъждът се лееше по предното стъкло. Тихо и сдържано (без при това тази сдържаност да крие каквото и да било безразличие) той запита:

— Да не би да сте в траур?

В отговор Мишел сподели с него историята на Анабел чак до смъртта й. Уолкот слушаше, като от време на време поклащаше глава и въздишаше. След края на разказа той мълчаливо запали нова цигара, после я загаси и каза:

— Не съм ирландец по произход. Роден съм в Кеймбридж и изглежда, докрай ще си остана англичанин. Често твърдят, че англичаните са развили у себе си качества като хладнокръвие и сдържаност, както и способността да приемат житейските обстоятелства, включително трагичните, с чувство за хумор. Това до голяма степен е вярно и напълно идиотско от тяхна страна. Хуморът не спасява от нищо; така или иначе, от хумора няма почти никаква полза. Човек може да гледа на живота с хумор в продължение на години, понякога на много години, и в отделни случаи да съхрани тази хумористична поза до края на дните си; накрая обаче животът разбива сърцата ни. Каквото и мъжество, хладнокръвие и чувство за хумор да развива у себе си човек с годините, накрая неизменно свършва с разбито сърце. И тогава преставаме да се смеем. Остават единствено самотата, студът и мълчанието. В крайна сметка остава единствено смъртта.

Той включи чистачките и запали двигателя.

— Тук има много католици — добави той. — Нещата обаче се променят. Ирландия се модернизира. Появиха се доста предприятия за високи технологии, привлечени от ниските социални осигуровки и данъци — в нашия регион имаме „Рош“ и „Лили“. И естествено „Майкрософт“, всички тукашни младежи мечтаят да работят в „Майкрософт“. Все по-малко хора ходят на църква, сексуалната свобода е доста по-голяма, отколкото преди няколко години, има все повече дискотеки и антидепресанти. С една дума, класически сценарий…

Отново минаваха покрай езерото. Слънцето изпълзя от мъглата и водата заискри с всички цветове на дъгата.

— Въпреки това католицизмът тук все още има голямо влияние — продължаваше Уолкот. — Така например по-голямата част от техническия персонал в центъра са католици. Това ни най-малко не помага на отношенията ми с тях. Те са коректни, любезни, но гледат на мен като на чужденец, с когото не може да се разговаря откровено.

Слънцето окончателно излезе от мъглата, а около него се образува съвършен бял кръг; показа се окъпаното в светлина езеро. На хоризонта се наслагваха планинските хребети на Туелв Бенс в постепенно бледнеещо сиво, като видени насън пейзажи. Двамата мълчаха. Едва на влизане в Голуей Уолкот отново заговори:

— Аз си останах атеист, но разбирам тукашните католици. В тази страна има нещо особено. Всичко тук постоянно трепти, тревата по ливадите и водната повърхност, сякаш всичко говори за нечие присъствие. Светлината е мека и подвижна и напомня изменчива материя. Сам ще се убедите. Тук и небето е живо.