Мишел Уелбек
Елементарните частици (42)

4

Анабел умря два дни по-късно и за семейството й може би така беше по-добре. Когато някой умре, ние винаги сме склонни да правим подобни тъпи изявления, но в този случай действително майка й и брат й трудно биха понесли продължително състояние на неизвестност.

В бялата сграда от бетон и стомана, същата, където беше починала баба му, Джерзински за втори път си даде сметка за могъществото на пустотата. Той прекоси стаята и се приближи до тялото на Анабел. То бе същото, каквото го знаеше, с тази разлика, че топлината постепенно го напускаше. Сега плътта й беше почти студена.

Някои живеят до седемдесет, дори до осемдесет години с мисълта, че все още ги очаква нещо ново, че, както се казва, приключението ги дебне зад ъгъла. В крайна сметка се налага да бъдат чисто и просто убити или поне докарани до пълна инвалидност, за да им дойде умът в главата. Не такъв бе случаят с Мишел Джерзински. Живота си на мъж той бе прекарал сам, сред космическа пустота. Бе допринесъл за напредъка на знанието; това беше неговото призвание, начинът, по който бе реализирал природните си дарби; любов обаче той така и не бе познал. Въпреки красотата си Анабел също не беше познала любовта; а сега беше мъртва. Тялото й, положено на известна височина от пода, ярко осветено, вече беше ненужно, подобно на кой да е неодушевен предмет. След това поставиха капака на ковчега.

В прощалното си писмо тя бе пожелала да бъде кремирана. Преди церемонията пиха кафе в една от приемните за посетители на болницата; на съседната маса някакъв циганин, на когото преливаха кръв, разговаряше за коли с двамата приятели, които му бяха дошли на свиждане. Помещението беше слабо осветено — няколко аплика на тавана сред неугледна украса, напомняща гигантски коркови тапи.

Излязоха на открито. Зданията на крематориума се намираха недалеч от болницата, в границите на същия комплекс. Камерата за кремация представляваше огромен бял бетонен куб, разположен по средата на също така бяла площадка; отразената светлина заслепяваше очите. Горещият въздух трептеше и се гърчеше край тях подобно на безброй змийчета.

Ковчегът беше положен върху подвижна платформа, която водеше към пещта. В продължение на трийсет секунди всички запазиха мълчание в знак на последно сбогом, след което служителят задейства механизма. Зъбчатите колела, които придвижваха платформата, леко изскърцаха; вратата се затвори. В момента, когато от огромните горелки изригнаха пламъци, Мишел извърна глава. В продължение на около двайсет секунди пред очите му продължаваха да играят огнени отблясъци; после всичко приключи. Един служител събра пепелта в малка кутия, паралелепипед от бяло борово дърво, и я връчи на брата на Анабел.

На връщане към Креси караше бавно. Слънцето блестеше в листата на кестените покрай алеята пред кметството. Преди двайсет години двамата с Анабел се бяха разхождали по същата тази алея на връщане от училище. В градината пред къщата на майка й се бяха събрали двайсетина души. По-малкият брат беше пристигнал от Съединените щати за случая; беше слаб, нервен, очевидно стресиран, облечен малко прекалено изискано.

Анабел бе помолила да разпръснат праха й в градината на дома на родителите й; и това й желание беше изпълнено. Слънцето започваше да се снишава. Беше просто прах — почти бял на цвят. Той бавно като воал се слягаше над земята между розовите храсти. В този момент в далечината се разнесе звънът от сигнализацията на железопътния прелез. Мишел си припомни следобедите от времето, когато беше петнайсетгодишен и очакващата го на гарата Анабел се притискаше в прегръдките му. Той погледна земята, слънцето, розите; еластичния килим на тревата. Беше напълно непонятно. Присъстващите бяха мълчаливи; майката на Анабел поднесе вино за помен. Тя подаде чаша на Мишел, погледна го в очите. „Можете да останете няколко дни, ако желаете“ — тихо му каза тя. Не, той щеше да замине; да работи. Нищо друго не умееше. Стори му се, че по небето пробягват лъчи; едва тогава си даде сметка, че плаче.