Мишел Уелбек
Елементарните частици (41)

3

На 25 август по време на контролните изследвания бяха открити разсейки в коремната област; те неизбежно щяха да се разпространяват и ракът да обхване цялото тяло. Би могло да се приложи радиотерапия, всъщност друго не можеше и да се направи; ала истината трябваше да се гледа в очите, лечението беше мъчително и вероятността за успех не надвишаваше 50 процента.

По време на вечерята цареше тягостно мълчание.

— Ще те излекуват, мое малко момиченце… — обади се майката на Анабел с леко разтреперан глас.

Анабел я прегърна и опря чело до нейното; двете останаха така близо минута. Когато майка й отиде да си легне, тя остана в дневната, запрелиства някакви книги. Мишел седеше в креслото и я следеше с поглед.

— Бихме могли да се консултираме с друг специалист — обади се той след продължително мълчание.

— Бихме могли — повтори тя със странно безгрижие.

Не можеше да прави любов, белегът беше все още пресен и болезнен; но тя дълго го държа в прегръдките си. В тишината чуваше как зъбите му скърцат. По едно време прокара ръка по лицето му и усети, че е мокро от сълзи. Погали леко члена му, беше едновременно възбуждащо и успокоително. После той взе две таблетки мепронизин и успя да заспи.

 

 

Към три сутринта тя стана, наметна халата и слезе в кухнята. Разрови в бюфета и откри купичката със своето име, която кръстницата й беше подарила за десетия й рожден ден. Грижливо стри вътре съдържанието на тубата с рохипнол и добави малко вода и захар. Не чувстваше нищо друго освен дълбока, смътна, едва ли не метафизична тъга. Така е устроен животът, мислеше си тя, осеян бе с непредвидими и неоправдани разклонения; тялото й не можеше да бъде повече източник на щастие и радост. Напротив, постепенно, но в действителност твърде бързо то щеше да се превръща все повече в източник на грижи и нещастия както за нея самата, така и за околните. Ето защо се налагаше да го унищожи. Дървеният часовник с доста внушителен вид шумно отброяваше секундите; майка й го беше наследила от своята майка, която пък го бе притежавала още преди да се омъжи, така че той беше най-старият предмет в къщата. Добави в купичката още малко захар. В този момент не изпитваше дори сянка на примирение, животът й се струваше като някаква лоша, недопустима шега; недопустима или не, но това беше положението. В резултат от продължилото само няколко седмици заболяване у нея с поразителна бързина се бе породило чувството, присъщо на старците: нежеланието да бъде в тежест на другите. След края на юношеството животът й беше започнал да тече много бързо, след което последва продължителен период на скука; напоследък отново бе възвърнал предишната си скорост.

Малко преди разсъмване Мишел се обърна в леглото и откри, че Анабел я няма. Облече се, слезе; откри безжизненото й тяло върху дивана в дневната. На масата до нея имаше оставено писмо. Първото изречение беше: „Предпочитам да умра сред хората, които обичам“.

 

 

Началникът на „Спешна помощ“ от болницата в Мо беше мъж на около трийсет години, с кестенява къдрава коса и открито лице; той веднага им направи добро впечатление. Имало малка вероятност тя да се свести; според него нямало никакъв проблем да останат до леглото й. Комата е странно, слабо изследвано състояние. Почти сигурно беше, че Анабел изобщо не долавя присъствието им; въпреки това в мозъка й се долавяше слаба електрическа активност; тя вероятно беше признак на мисловна дейност, чието естество продължава да бъде съвършено загадъчно. Сама по себе си клиничната прогноза не беше никак утешителна: имало случаи на пациенти, при които дълбоката кома продължавала седмици и дори месеци, след което те внезапно се връщали към живота; най-често, уви, състоянието на кома също така внезапно преминавало в смърт. Тя била само на четирийсет години и поне нямало съмнение, че сърцето ще издържи; засега нищо друго не можело да се каже.

Над града се разсъмваше. Седнал до Мишел, братът на Анабел само клатеше глава, повтаряйки непрекъснато: „Не може да бъде… Не може да бъде“, сякаш думите му бяха в състояние да променят каквото и да било. Всъщност не всичко беше изгубено. Всичко беше възможно. Пред тях мина сестра с метална количка, върху която подрънкваха банки със серум.

 

 

Малко след това слънцето разкъса облаците и се показа небесната синева. Денят щеше да бъде хубав, също толкова хубав, колкото и предишните. Майката на Анабел се надигна с мъка. „Можем да си починем малко“ — каза тя с трепет в гласа. Синът й на свой ред стана с отпуснати ръце и я последва като автомат. Мишел кимна в знак, че няма да ги последва. Не чувстваше никаква умора. През следващите минути той долавяше преди всичко с необикновена отчетливост присъствието на сетивния свят. Седеше сам, в огрян от слънце коридор, върху плетен пластмасов стол. В това крило на болницата цареше необикновено спокойствие. От време на време в другия край се отваряше врата, излизаше сестра, която се отправяше към друго отделение. От височината на няколко етажа градският шум едва се долавяше. В състояние на пълно умствено дистанциране той премисляше веригата от обстоятелства, елементите на механизма, който бе прекършил живота им. Всичко изглеждаше окончателно, ясно и неоспоримо. Всичко изглеждаше застинало в точно очертаните рамки на конкретно минало. Едва ли днес едно седемнайсетгодишно момиче би проявило подобна наивност; едва ли днес едно седемнайсетгодишно момиче би придало подобно значение на любовта. От младостта на Анабел бяха изминали двайсет и пет години и нещата коренно се бяха променили, поне ако се вярваше на социологическите проучвания и на публикациите в списанията. Днешните момичета бяха много по-съобразителни и рационални. Те се интересуваха преди всичко от успеха си в училище и основният им стремеж беше да си осигурят в бъдеще прилична професионална кариера. Връзките с момчета за тях не бяха нищо повече от приятно прекарване на времето, развлечение, в което почти равен дял имат сексът и нарцистичното удовлетворение. Впоследствие те се стремяха да сключат разумен брак, основан както на достатъчно социално и професионално съответствие, така и на известно съвпадение във вкусовете. По този начин те, разбира се, изключваха възможността за щастие — което е неразривно свързано със синкретични и регресивни състояния, напълно несъвместими с практическото приложение на разума, — но затова пък се надяваха именно по този начин да избегнат сърдечните и нравствени терзания на своите предшественички. Тази надежда обаче щеше много бързо да рухне; на мястото на сантименталните мъки идва скуката, усещането за празнота, тревожното очакване на старостта и смъртта. Ето защо втората половина от живота на Анабел беше много по-печална и унила от първата; в крайна сметка от нея нямаше да й остане никакъв спомен.

Към обяд Мишел открехна вратата на болничната стая. Дишането на Анабел беше трудно доловимо, чаршафът върху гърдите й едва се повдигаше, но според лекаря това било достатъчно за снабдяването на тъканите с кислород; ако отслабнеше още повече, щяха да я включат на командно дишане. Засега от ръката й на лакътя стърчеше иглата на система, към слепоочието й беше прилепен електрод и това бе всичко. Слънчев лъч преминаваше през снежната белота на чаршафа и осветяваше кичур от разкошните й светли коси. Очите й бяха притворени, а лицето й, малко по-бледо от обикновено, излъчваше необикновено спокойствие. Отърсила се сякаш от всички страхове, тя никога не бе изглеждала в очите на Мишел толкова щастлива. Вярно беше, че той открай време имаше склонност да смесва щастието с комата; въпреки това тя му се струваше безкрайно щастлива. Той я погали по косите, целуна я по челото и по топлите устни. Очевидно вече беше твърде късно, но въпреки това беше прекрасно. Остана в стаята й до смрачаване. После излезе в коридора и разлисти книга с будистки медитации, събрани от доктор Еванс-Венц (от няколко седмици носеше в джоба си тази книжка, беше съвсем малка, с тъмночервени корици).

Нека всички от Изтока,

нека всички от Запада,

нека всички от Севера,

нека всички от Юга

бъдат щастливи и да пазят своето щастие;

нека живеят без вражда.

Вината не беше само тяхна, мислеше си той; живели бяха в един труден свят, свят на надпревара и борба, на суета и насилие; не бяха живели в хармоничен свят. От друга страна, не бяха сторили нищо, за да го променят, с нищо не бяха допринесли той да стане по-добър. Каза си, че е трябвало да направи дете на Анабел; после внезапно се сети, че го беше направил, поне се бе опитал, или най-малкото, бе приел подобна перспектива и мисълта за това го изпълни с радост. Едва тогава осъзна на какво се дължат нежността и спокойствието, които изпитваше през последните седмици. Сега вече нищо не можеше да направи, никой не можеше да се опълчи срещу господството на болестта и смъртта; все пак в продължение на няколко седмици тя бе живяла с чувството, че е обичана.

Ако някой практикува мисълта за обич

и на практики не се отдава непристойни,

ако примките на страстите пререже

и обърне своя взор към Пътя,

 

значи е способен тази обич да постигне

и в небето да се възроди на Брахма,

и да се сдобие скоро с Избавление,

и навеки в Безусловното да мине.

 

Ако не убива и не причинява зло,

и не се налага, унижавайки останалите,

ако сее любовта всемирна —

той смъртта без мисъл за омраза ще посрещне^[1].

Вечерта майката на Анабел дойде да провери дали има някаква промяна. Не, положението си беше същото; дълбоката кома можела да бъде продължителна, търпеливо й напомни сестрата, понякога минавали седмици, преди да стане възможна по-определена прогноза. Тя влезе да види дъщеря си, но само след минута излезе разплакана. „Не мога да проумея — промълви тя, клатейки глава, — не мога да проумея защо животът е устроен така. Сам знаете какво добро момиче беше. Винаги е проявявала такава сърдечност, никога не е създавала проблеми. Не се оплакваше, но знаех, че не е щастлива. Не получи живота, който заслужаваше“.

Малко след това, видимо отчаяна, тя си тръгна. Колкото и да беше странно, той не изпитваше нито глад, нито нужда от сън. Разходи се из коридора, слезе до входа. Антилецът, който дежуреше на рецепцията, решаваше кръстословица и на минаване му кимна. Взе горещ шоколад от автомата, приближи се до широките прозорци. Луната плуваше в пролуките между високите сгради; по авеню „Шалон“ нарядко минаваха коли. Притежаваше достатъчно познания по медицина, за да е наясно, че животът на Анабел виси на косъм. Майка й с пълно право не можеше да проумее; не е дадено на човека да приема смъртта: нито своята, нито чуждата. Приближи се до дежурния и го помоли за лист хартия. Доста озадачен, мъжът измъкна кочан бланки с антетка на болницата (именно тази антетка е позволила по-късно на Юбчежак да идентифицира текста сред купищата бележки, открити в Клифдън). Има човешки същества, които яростно се вкопчват в живота и го напускат, според израза на Русо, без охота; вече предчувстваше, че при Анабел няма да бъде така.

За щастие дошла на тоя свят,

тя всекиго би сторила богат,

и не едно, а хиляди сърца

дарила би на неродените деца.

 

Но в детския вик

и в кръвта на рода

тя няма, уви,

да остави следа.

 

В пространството нямо,

във времето — само

мечтата на нейните нощи и дни

ще се съхрани.

 

В плътта ще остане

вовек осветена,

в пръстта, във водите

на планините

и в цялата, Господи, твоя вселена,

от нея преобразена.

 

Лежи пред мен сега

тя на ръба на нищото,

без сянка от тъга,

завинаги обичаща.

 

Телата ни изстинали

в тревата утре само ще присъстват.

В небитие и минало

ще се превърне нашата човешка същност.

 

Тъй малко се обичахме с теб, Анабел,

в човешкия си вид и път човешки.

Дано поне дъждът над гроба ни, сланата, слънцето,

просторът без предел

да сложат край на мъките ни смешни^[2].