Мишел Уелбек
Елементарните частици (39)

1

При завръщането си в Париж той намери писмо от Деплешен. Според вътрешния правилник на Националния център за научни изследвания беше длъжен два месеца преди изтичане на отпуската да поиска удължаване или да подаде молба за връщане на работа. Писмото беше учтиво и пълно с хумор, Деплешен се подиграваше с административните ограничения, но закъснението надминаваше три седмици. Той остави писмото върху бюрото в състояние на дълбока неувереност. От година насам беше напълно свободен сам да избира полето на своите изследвания; какво беше постигнал? В крайна сметка почти нищо. Включи компютъра и с отвращение откри, че в електронната му поща има осемдесет нови писма; при това беше отсъствал само два дни. Едно от съобщенията беше изпратено от Института по молекулярна биология в Палезо. Колежката, която го заместваше, бе поставила началото на програма за изследване на ДНК на митохондриите; за разлика от ДНК на ядрото, тя, изглежда, беше лишена от механизми за корекция на нарушения на кода под действието на свободни радикали; това всъщност не представляваше кой знае каква изненада. От университета в Охайо беше пристигнала по-интересна информация: в резултат от изследвания на сахаромицетите там бяха открили, че онези техни разновидности, които се размножават по полов път, се развиват по-бавно от размножаващите се чрез клониране; следователно случайните мутации в случая се явяват по-ефикасни от естествената селекция. Експерименталната схема беше твърде любопитна и влизаше в явно противоречие с класическата хипотеза за половото възпроизвеждане като двигател на еволюцията; в случая обаче този факт имаше само анекдотично значение. С пълното дешифриране на генетичния код (което беше въпрос на месеци) човечеството щеше да бъде в състояние да контролира собствената си биологична еволюция; тогава сексуалността щеше да разкрие истинската си същност на безполезна, опасна и регресивна функция. Ала дори в случай на успех при разкриването на появата на мутации и на евентуалния им вреден ефект все още нищо не беше в състояние да хвърли светлина върху техния детерминизъм и следователно не беше налице възможност за обяснение и практическо приложение: очевидно именно в тази насока трябваше да бъдат ориентирани изследванията.

 

 

Без папките и книгите, които изпълваха лавиците, кабинетът на Деплешен изглеждаше огромен.

— Ами да… — каза той с лека усмивка. — В края на този месец излизам в пенсия.

Джерзински остана със зяпнала уста. Човек общува с някого в продължение на години, дори на десетилетия, и постепенно привиква да не задава въпроси от личен характер и да засяга действително важни теми с мисълта, че по-късно, при по-благоприятни обстоятелства все ще стигне до тези въпроси и теми; перспективата на безкрайното отлагане на по-близките и по-човешки контакти никога не изчезва напълно, тъй като общуването между хората по принцип не може да се вмести в някакви неизбежно тесни и застинали рамки. Ето защо пред нас винаги се мержелее перспективата за „истински и дълбоки“ отношения; това продължава години, понякога десетилетия, докато някое окончателно и безвъзвратно събитие (най-често смърт) ни възвести, че вече е твърде късно и че тези „истински и дълбоки“ отношения, за които сме мечтали, никога няма да се сбъднат, подобно на толкова други наши мечти. За петнайсет години професионална кариера Деплешен беше единственият човек, с когото Мишел би желал да установи връзка, излизаща извън рамките на обичайното сътрудничество, предполагащо срещи по конкретни, утилитарни и безкрайно скучни поводи, от които е изтъкано служебното битие. Така или иначе, случаят беше пропуснат. Той огледа печално кашоните с книги, натрупани по пода на кабинета.

— Мисля, че няма да е зле да излезем да пийнем по нещо — предложи Деплешен, улавяйки безпогрешно настроението в този момент.

 

 

Двамата минаха покрай музея „Орсе“ и избраха маса на терасата на кафене „XIX век“. В близост до тях половин дузина италиански туристи чуруликаха оживено като ято безгрижни птици. Джерзински си поръча бира, а Деплешен сухо уиски.

— Какво смятате да правите оттук нататък?

— Нямам представа — Деплешен, изглежда, действително нямаше представа с какво ще се занимава занапред. — Може би ще пътувам. Малко сексуален туризъм — усмихна се той. Когато се усмихваше, лицето му си възвръщаше предишния чар; чара на човек без илюзии, защото несъмнено той беше свършен човек и въпреки това много чаровен. — Шегувам се, разбира се — истината е, че вече изобщо не се интересувам от подобни неща. Но знанието — да… Все още изпитвам жажда за знание… Имайте предвид, че малцина изпитват подобна жажда, дори сред учените; повечето се задоволяват да правят кариера и скоро се превръщат в бюрократи; а тя има огромно значение за историята на човечеството. Нека си представим ситуация, при която ограничен кръг от хора — не повече от няколкостотин души по цялата земя — продължават упорито да изпълняват една трудна и абстрактна мисия, напълно непонятна за непосветените. Тези хора си остават неизвестни за останалата част от човечеството; не печелят нито власт, нито богатство, нито почести; никой няма дори най-малка представа какво удоволствие им доставя тази тяхна скромна дейност. И въпреки всичко те представляват най-важната световна сила поради една много проста причина и тя е, че те държат ключа към рационалната достоверност. Всичко, което те обявят за истинно, рано или късно се оказва такова за цялото население на земята. Никоя икономическа, политическа, обществена или религиозна власт не е в състояние да се опълчи срещу рационалната достоверност. Би могло да се твърди, че Западът прекалено много се занимава с философия и политика, че води напълно безпредметни препирни по философски и политически въпроси; би могло да се твърди също така, че Западът страстно обича литературата и изкуствата; в действителност обаче нищо не играе толкова важна роля в неговата история като нуждата от рационална достоверност. В крайна сметка заради нея Западът е готов да пожертва всичко: религията, щастието, надеждите и дори съществуването си. Това е нещо, което трябва да имаме предвид, ако решим да направим цялостна оценка на западната цивилизация.

Той млъкна и се замисли. Погледът му се плъзна по околните маси и спря върху чашата пред него.

— Помня едно момче, с което се запознах в предпоследния клас на лицея. Тогава бях на шестнайсет години. Сложна, неспокойна личност. Произхождаше от богата, вярна на традициите фамилия, чиито ценности впрочем напълно споделяше. Един ден, по време на някакъв спор, той ми каза: „Онова, което определя стойността на дадена религия, е качествеността на морала, върху който е изградена“. Онемях от изненада и възхищение. Така и не разбрах дали сам е стигнал до това заключение, или го е открил в някоя книга; във всеки случай мисълта му ми направи огромно впечатление. Четирийсет години разсъждавам върху нея и сега ми се струва, че той грешеше. Според мен към религията не бива да се подхожда само и единствено от морална гледна точка; все пак Кант напълно основателно твърди, че дори Спасителят на човешкия род трябва да бъде съден според критериите на всемирната нравственост. Започвам да си мисля обаче, че религиите са преди всичко опити за обяснение на света, а нито един подобен опит не може да се смята за състоятелен, ако влезе в противоречие с нашата нужда от рационална достоверност. Математическото доказателство, експерименталният подход са върхови постижения на човешкото съзнание. Наясно съм, че фактите на пръв поглед ме опровергават, че ислямът — най-глупавата, най-измамната и най-мракобесническата от всички религии — в наше време очевидно печели терен; ала това е само едно повърхностно и временно явление: в дългосрочен план ислямът е обречен, и то далеч по-сигурно от християнството.

 

 

Джерзински вдигна глава; дори не бе подозирал, че Деплешен се вълнува от подобни въпроси; междувременно той се поколеба, преди да продължи:

— След зрелостния изпит изгубих Филип от поглед, но научих, че няколко години по-късно се е самоубил. Все пак не мисля, че има някаква връзка: сигурно никак не е лесно да бъдеш едновременно хомосексуалист, ревностен католик и роялист.

В този момент Джерзински си даде сметка, че той самият никога не се бе замислял сериозно върху проблемите на религията. При това отдавна му беше известно, че след като беше победила религиозните вярвания от предишните векове, материалистическата метафизика на свой ред бе победена от най-новите постижения на физиката. Само по себе си беше твърде любопитно, че нито той, нито някой от познатите му физици не бе изпитвал каквито и да било съмнения и безпокойства, свързани с духовни проблеми.

— Що се отнася до мен — изрази той току-що оформилата се в ума му мисъл, — струва ми се, че би трябвало да се придържам към онзи прагматичен позитивизъм, на който се основава работата на всеки учен. Съществуват факти, свързани помежду си от закономерности, а понятието причина не е научно. Светът се равнява на сумата от знания, които притежаваме за него.

— Аз вече не съм учен — отвърна с обезоръжаваща простота Деплешен. — Може би именно поради това на стари години се оставям да ме занимават метафизични проблеми. Ала сигурен съм, че вие имате право. Учените трябва да продължават да изследват, да експериментират, да откриват нови закони, а останалото няма никакво значение. Спомнете си мисълта на Паскал: „Трябва да се каже общо: това се прави чрез фигура и движение, защото отговаря на истината. Но да ги определим точно и да сглобим машината, е смешно. Защото е безсмислено, несигурно и много трудно“^[1]. Разбира се, за сетен път е прав той, а не Декарт. Впрочем… решихте ли какво ще предприемете занапред? Питам ви… (той махна с ръка в знак на извинение) заради тази история със срока.

— Да. Очаквам да получа назначение в Центъра за генетични изследвания в Голуей, Ирландия. Налага се в кратък срок да подготвя условията за провеждане на някои прости експерименти с широка гама радиоактивни маркери при точно определени параметри на температура и налягане. Нуждая се преди всичко от голяма изчислителна база и, доколкото зная, те разполагат с два паралелно свързани компютъра „Крей“^[2].

— Смятате да поемете по нов път в изследванията си? — в гласа на Деплешен пролича вълнение, което сам той долови и леко се усмихна, сякаш се подиграваше на самия себе си. После добави тихо: — Жаждата за знания…

— Според мен грешка би било да се работи, изхождайки единствено от естествената ДНК. Самата ДНК има сложна молекула, чиято еволюция донякъде е случайна: налице са неоправдани излишества, дълги вериги, в които не е кодирана информация, и какво ли не още. Ако целта е действително да бъдат изучени условията за мутация като цяло, трябва да се тръгне от най-простите самовъзпроизвеждащи се молекули, в които броят на връзките не надвишава няколкостотин.

Деплешен клатеше глава с блеснали очи и вече не криеше възбудата си. Италианските туристи си бяха заминали и сега освен тях в кафенето нямаше други посетители.

— Няма съмнение, че предстои продължителна работа — продължи Мишел. — Подложените на мутации структури принципно не се различават една от друга. Ала би трябвало да съществуват предпоставки за структурна стабилност на субатомно равнище. Ако успеем да изчислим една стабилна структура дори от няколкостотин атома, остава само въпросът за силата на въздействие… В крайна сметка може би донякъде избързвам.

— Може би не… — сега Деплешен говореше бавно и замечтано като човек, който съзира безкрайно далечни перспективи, достига до призрачни и неведоми прозрения.

— Необходима ми е пълна независимост на работата, извън йерархията на Центъра. Има неща, които все още са на етапа на чистата хипотеза: прекалено дълго и трудно би било да се обяснят.

— Аз, разбира се, ще пиша на Уолкот, който ръководи Центъра. Той е свестен и ще ви предостави пълна свобода. Вие, струва ми се, вече сте работили с тях? Онази история с кравите…

— Да, дребна работа.

— Не се тревожете. Излизам в пенсия (този път въпреки усмивката в гласа му прозвуча известна горчивина), но все още разполагам с достатъчно влияние. В административно отношение ще се водите в неплатен отпуск, който можете да продължавате всяка година, докогато желаете. Който и да ме наследи, едва ли ще преразгледа това решение.

Разделиха се недалеч от Пон Роял. Деплешен му подаде ръка. Той нямаше син, сексуалната му ориентация го бе лишила от такава възможност, а винаги се бе отнасял с насмешка към идеята за брак на приятелска основа. Държа ръката му в своята няколко секунди със съзнанието, че това, което преживява в момента, е нещо изключително. После си помисли колко изморен е всъщност; след това се обърна и тръгна сам покрай кея с букинистите. В продължение на минута-две Джерзински гледа човека, който се отдалечаваше в сгъстяващия се здрач.