Мишел Уелбек
Елементарните частици (34)

18
След дълга раздяла

Вместо някогашната мотриса до Креси ла Шапел вече пътуваше осигуряващият връзката с покрайнините бърз влак. В самото село бяха настъпили значителни промени. Той спря насред гаровия площад и с удивление се озърна. В единия край на авеню „Женерал Льоклер“ се издигаше хипермаркет „Казино“. Навсякъде наоколо се виждаха нови къщи и блокове.

По думите на служителя в общината всички тези промени бяха настъпили след откриването на „Евродисниленд“ и удължаването на железопътната линия на бързия влак до Марн ла Вале. Мнозина парижани бяха решили да се заселят тук; цените на парцелите бяха нараснали почти тройно, последните тукашни земеделци бяха разпродали фермите си. Сега тук имаше физкултурен салон, зала за спектакли, два басейна. Бяха се появили известни проблеми с престъпността, но не повече, отколкото другаде.

Докато крачеше към гробищата покрай старите къщи и незасегнатите от промените канали, Мишел неволно изпадна в плен на онази смътна печал, която човек изпитва при завръщане в местата, където е преминало детството му. Прекоси околовръстния път и се озова пред мелницата. Пейката, на която двамата с Анабел обичаха да сядат след училище, все още беше на мястото си. Едри риби се бореха с течението на тъмната вода. Слънцето надникна за миг в пролуката между два облака.

 

 

Пред хода на гробището го очакваше човек. „Вие сте…“ — „Да“. Как ли наричаха сега гробарите? Той държеше лопата и голяма черна пластмасова торба за смет. Мишел го последва. Когато приближиха до изровения гроб, човекът измърмори: „Не сте длъжни да гледате…“ Смъртта трудно може да бъде разбрана и човешкото същество всячески избягва да види как в действителност изглежда тя. Мишел си спомняше тялото на покойната си баба отпреди двайсет години, когато я беше целунал за последен път. Въпреки това в първия момент беше изумен от онова, което откри на дъното на изкопа. Баба му беше погребана в ковчег; в прясно изровената пръст обаче се виждаха само трески, парче полуизгнила дъска и белезникави неща с неопределена форма. Когато си даде сметка какво в действителност е това, той бързо извърна глава, опитвайки се да гледа в противоположната посока; но беше твърде късно. Беше видял окаляния череп с празните орбити и висящите кичури бели коси. Беше видял разпръснатите гръбначни прешлени, примесени с буци пръст. Беше разбрал.

Човекът продължи да тъпче останките в пластмасовата торба, поглеждайки от време на време към Мишел, който стоеше напълно слисан редом с него. „Както винаги — измърмори той. — Не може да не погледнат, просто е по-силно от тях. Какво искат, един ковчег не може да изтрае двайсет години!“ — троснато добави той. Докато той изсипваше съдържанието на торбата на новото място, Мишел остана на няколко крачки от него. Когато приключи, човекът се приближи до него и запита: „Добре ли сте?“ Мишел кимна в отговор. „Надгробният паметник ще бъде преместен утре. Подпишете се във ведомостта“.

Значи това беше. След двайсет години става това. Примесени с пръст кости и кичури бели коси, необикновено гъсти и живи. Отново виждаше как баба му бродира пред телевизора, как се отправя към кухнята. Значи това беше останало от нея. Докато минаваше край „Бар де спор“, си даде сметка, че целият трепери. Влезе и си поръча чаша пастис. Едва когато седна на една от масите, установи, че обзавеждането е много различно от онова, което помнеше. Имаше американски билярд, видеоигри, телевизор, включен на MTV, който предаваше клипове. На рекламното пано бе залепена корица от „Нетлук“ с виденията на Зара Уайтс и снимка на голяма бяла акула от Австралия. Постепенно изпадна в лека дрямка.

 

 

Анабел го позна първа. Беше влязла да купи цигари и го зърна на излизане, сгушен на стола. Поколеба се две-три секунди, сетне приближи. Той вдигна очи.

— Каква изненада… — каза тихо тя. После седна срещу него на тапицираната с изкуствена кожа пейка.

Почти не се беше променила. Лицето й си беше останало удивително гладко и чисто, косите — сияйно руси; човек никога не би могъл да си помисли, че е на четирийсет години, би могъл да й даде не повече от двайсет и седем или двайсет и осем.

Беше дошла в Креси по причини, сходни с неговите.

— Баща ми почина преди седмица — обясни тя. — Рак на дебелото черво. Боледува дълго, мъчително и със страшни болки. Останах за малко да помогна на мама. Инак живея в Париж, също като тебе.

Мишел сведе поглед. Настъпи известно мълчание. На съседната маса двама младежи разговаряха за двубои по карате.

— Преди три години срещнах случайно Брюно на летището. От него научих, че се занимаваш с наука, че си спечелил известност и признание в твоята област. Каза ми също така, че не си се оженил. Аз не постигнах кой знае какво, работя в общинската библиотека. И аз не се омъжих. Често съм си мислила за теб. Бях те намразила, когато не отговаряше на писмата ми. Минаха двайсет и три години, но още не съм забравила.

Тя тръгна с него, за да го изпрати до гарата. Свечеряваше се, наближаваше шест часа. Спряха на моста над Гран Морен. Бреговете бяха обрасли с водни растения, кестени и върби; водата беше гладка и зелена. Това беше един от любимите пейзажи на Коро и той го бе изобразил върху няколко картини. Застаналият неподвижно насред градината си старец, приличаше на плашило.

 

 

— Сега се намираме в една и съща точка — каза Анабел. — На еднакво разстояние от смъртта.

Миг преди влакът да потегли, тя се покатери на стъпалото, за да го целуне.

— Пак ще се видим — каза той.

— Да — отвърна тя.

 

 

Следващата събота тя го покани на обяд. Живееше в малък апартамент на улица „Льожандр“. Вътрешното пространство беше строго разпределено, но не му липсваше уют — таванът и стените бяха облицовани с тъмно дърво като в корабна каюта.

— Живея тук от осем години — каза тя. — Нанесох се, след като издържах конкурса за библиотекарка. Преди това работех в канал TF1, в отдела за съвместни продукции, но ми писна. Не харесвам тези среди. На новото място получавам три пъти по-малка заплата, но се чувствам по-добре. Работя в общинската библиотека на XVII район, в детския отдел.

Беше приготвила агнешко с къри и индийска леща. Докато се хранеха, Мишел не говори много. Разпита Анабел за семейството й. По-големият й брат поел бащиното предприятие. Бил женен и имал три деца — момче и две момичета. За съжаление работите в предприятието не вървели, в областта на оптиката конкуренцията ставала все по-свирепа и той два пъти бил на границата на фалита. Намирал утеха, като пиел пастис и гласувал за Льо Пен. По-малкият й брат пък работел в маркетинга на „Л’Ореал“ и неотдавна получил назначение в Съединените щати като началник на отдела по маркетинг за Северна Америка; виждали се много рядко. Бил разведен и нямал деца. Две твърде различни, но еднакво симптоматични съдби.

— Животът ми не беше щастлив — каза Анабел. — Може би съм отдавала прекалено голямо значение на любовта. Прекалено лесно установявах връзка с мъже, които ме изоставяха веднага след като постигнеха своето, и това ме караше да страдам. Мъжете правят любов не защото са влюбени, а защото са възбудени; години ми трябваха, за да проумея тази проста истина. Всички край мен живееха по същия начин, наоколо царяха свободни нрави, но аз не изпитвах никакво удоволствие да предизвиквам или да съблазнявам. Накрая се отвратих от самия секс; вече не можех да понасям тържествуващата им усмивка, когато започнех да свалям роклята си, глупавото им изражение в момента на оргазма и преди всичко просташкото им държание след края на акта. Всички до един бяха жалки, безволеви и самовлюбени. Дотегна ми да се отнасят към мен като към животно, което бива предавано от ръка на ръка, макар да минавах за желана, тъй като от естетична гледна точка бях безупречна и те се гордееха, когато ги виждаха с мен в ресторанта. Един-единствен път ми се стори, че става нещо сериозно, и заживях заедно с един тип. Беше актьор и физически привлекателен, но все не можеше да пробие, така че най-често аз плащах наема за апартамента. Живяхме заедно две години, забременях. Той ме накара да направя аборт. Послушах го, но веднага след излизането ми от болницата осъзнах, че всичко е свършено. Напуснах го същата вечер и известно време живях на хотел. Бях на трийсет години и това бе вторият ми аборт. Случи се през 1988 година, всички започваха да осъзнават каква опасност представлява СПИН, а за мен самата това беше същинско освобождение. Бях спала с десетина мъже, нито един от които не заслужаваше да си спомням за него. Днес смятаме, че първоначално минаваме през период на безгрижие и развлечения, след който ни спохожда призракът на смъртта. Всички мъже, които познавах, изпитваха ужас от старостта и непрекъснато мислеха за възрастта си. Превръщането на възрастта във фикс идея започва твърде рано — откривала съм я дори у двайсет и пет годишни, — а с времето нещата все повече се влошават. Реших да сложа точка, да изляза от играта. Животът, който водя, е спокоен и безрадостен. Вечер чета, пия билков чай и други топли напитки. Всяка събота и неделя ходя при родителите си, отделям много време на моя племенник и на племенничките. Вярно е, че имам нужда от мъж, понякога нощем се боя и заспивам трудно. Вземам успокоителни и приспивателни; истината е, че невинаги ми помагат. Честно казано, иска ми се животът ми да премине колкото се може по-бързо.

Мишел запази мълчание; изобщо не беше изненадан. Повечето жени минават през бурна младост, когато са обсебени от мисълта за мъже и секс; после постепенно им омръзва и не им се ще толкова да разтварят крака и да подлагат задник; започват да дирят изпълнена с нежност връзка, която не откриват, и страст, която вече не са в състояние да изпитат; от този момент нататък за тях започват трудните години.

 

 

В разтворено положение диванът легло заемаше почти цялото свободно пространство.

— Използвам го за пръв път — каза тя.

Легнаха един до друг, прегърнаха се.

— Отдавна престанах да вземам хапчета, а и у дома няма презервативи. Ти имаш ли?

— Не… — въпросът й го накара да се усмихне.

— Искаш ли да го направя с уста?

Той се замисли за момент и накрая каза: „Да“. Беше приятно, но удоволствието не беше кой знае колко силно. (Впрочем при него открай време беше така; при някои сексуалната наслада е много силна, при други — доста умерена или почти отсъства; дали това се дължеше на възпитанието, на връзките между невроните или на нещо друго?) Този орален секс за него беше преди всичко трогателен: символ на срещата им след толкова години и на прекъснатата им безвреме обща съдба. След това обаче усещането беше чудесно, когато Анабел се обърна настрани, за да спи, и той я взе в обятията си. Тялото й беше гъвкаво и нежно, топло и необикновено гладко; имаше тънка талия, широки бедра, малки стегнати гърди. Той пъхна крак между нейните, положи едната си ръка върху корема й, а другата върху гърдите; тази нежност и топлина го върнаха към първите дни на сътворението. Заспа почти веднага.

Първо видя човек, облечено в дрехи пространство, открито беше само лицето му. По средата на лицето грееха очите; изражението им беше трудно определимо. Пред него имаше огледало. При първия поглед в огледалото човекът изпита усещане, сякаш пропада в празно пространство. При това беше неподвижен, седнал; просто беше погледнал на отражението си като на нещо странично, независимо от самия него, предназначено за другите; след минута настъпи относително безразличие. Ала достатъчно беше да извърне глава настрани за няколко секунди и всичко започваше отначало; налагаше му се отново с мъчително усилие, подобно на приспособяването на очите към прекалено близък предмет, да преодолява чувството на отъждествяване със собственото си изображение. Отношението към собственото „аз“ се изразява в периодични пристъпи на невроза и човекът беше все още твърде далече от изцелението.

След това видя бяла стена, във вътрешността на която се образуваха букви. Постепенно буквите придобиваха плътност, очертавайки върху стената подвижен барелеф, раздвижван от предизвикващи гадене пулсации. Отначало се появи думата „мир“, след това думата „война“; сетне отново думата „мир“. После явлението внезапно изчезна. Атмосферата сякаш се втечни и по нея пробяга вълна; слънцето беше грамадно и жълто. Видя мястото, където се формира коренът на времето. Този корен пускаше разклонения във Вселената, възлести и извити в началото, лепкави и свежи към края. Извивките на тези разклонения обхващаха, стягаха и прилепваха към себе си отделни части от пространството.

Видя мозъка на мъртвец, част от пространството, съдържащ пространството.

Накрая пред него се появи мисловният агрегат на пространството и неговата противоположност. Видя мисловния конфликт, който структурира пространството, и неговото изчезване. Видя пространството във вид на много тънка линия, разделяща две сфери. В първата сфера се намираше битието и раздялата, във втората небитието и изчезването на индивидуалността. Спокойно, без колебание той се отправи към втората сфера.

 

 

Сепна се и се надигна в леглото. До него Анабел дишаше равномерно. Будилникът й марка „Сони“ показваше 03:37. Дали ще може да заспи отново? Трябваше да може. Носеше у себе си таблетки ксанакс.

На сутринта тя му приготви кафе; самата тя пи чай с препечени филийки. Денят беше хубав, но вече доста прохладен. Тя гледаше голото му тяло, все така странно и по младежки тънко. Трудно беше за вярване, че и двамата са четирийсетгодишни. Ала тя вече не можеше да има деца без риск от сериозни генетични малформации; неговата мъжественост пък до голяма степен беше отслабнала. От гледна точка на продължението на рода двамата представляваха двойка стареещи индивиди с незначителна генетична ценност. Тя беше изживяла живота си; беше вземала кокаин, участвала бе в групов секс, нощувала бе в луксозни хотели. Красотата й я бе поставила в епицентъра на движението за освобождение на нравите, белязало нейната младост, от което бе пострадала особено силно и което в крайна сметка й бе отнело почти всички жизнени сили. По силата на собственото си безразличие той се бе оказал в периферията на това движение, в периферията на живота, в периферията на всичко и бе засегнат от него само частично; през това време просто бе постоянен клиент на кварталния супермаркет „Монопри“ и ръководител на изследователска група по молекулярна биология. Тези тъй различни помежду си битиета бяха оставили твърде малко следи върху разделените им едно от друго тела; ала все пак животът бе извършил разрушителното си дело, ден след ден бе обременявал репликационните способности на техните клетки и органели. Надарени с разум бозайници, способни да се обичат, те се съзерцаваха взаимно в ярката светлина на това есенно утро.

— Зная, че е прекалено късно — каза тя. — И все пак ми се ще да опитаме. Все още пазя абонаментната карта за влака от учебната ’74-75 година, последната, когато ходехме заедно в лицея. Всеки път когато я погледна, ми се доплаква. Не разбирам как бе възможно нещата до такава степен да се скапят. Не мога да се примиря с това.