Мишел Уелбек
Елементарните частици (31)

15
Хипотезата на Макмилан

Стигнаха с такси до Халите и вечеряха в една денонощна бирария. За ордьовър Брюно си поръча ролмопс. Каза си, сега всичко е възможно, но веднага си даде сметка, че преувеличава. Умът му все още разполагаше с богати възможности: лесно би могъл да си представи, че е сив плъх, солница или енергийно поле; на практика обаче в организма му, както и преди, продължаваше процесът на бавна разруха; същото се отнасяше и за Кристиан. Въпреки редуването на нощите индивидуалното съзнание оставаше непроменено в разделената им плът. Ролмопсът в никакъв случай не беше решение на проблема, но и порция лаврак с копър едва ли би променила положението. Кристиан бе потънала в озадачено или по-скоро загадъчно мълчание. Двамата поръчаха кисело зеле с домашни наденички от Монбелиар. В състояние на приятна отпуснатост, характерно за мъжа след оргазъм с жена, проявила особена нежност и страст, Брюно за момент си припомни професионалните си грижи, които биха могли да се сведат до следния проблем: какво място би могло да заеме творчеството на Пол Валери в програмата по френски език на класовете от природоматематическото направление? След като приключиха с киселото зеле и поръчаха сирене „Мюнстер“, той се почувства донякъде изкушен да си отговори: „Никакво“.

— За нищо не ставам — каза Брюно с примирение. — Дори свине не бих могъл да отглеждам. Нямам никакво понятие как се правят надениците, вилиците и мобилните телефони. Всички тези предмети, които ме заобикалят, които използвам или които консумирам, неспособен да ги произведа — не съм дори способен да разбера процесите на производството им. Ако промишлеността внезапно спре и всички специалисти, инженери и техници изчезнат, аз няма да съм в състояние да възобновя който и да било производствен процес. Тъй като се намирам извън обсега на икономическо-индустриалния комплекс, няма да мога да осигуря дори собственото си оцеляване: няма да мога да се изхранвам; да се обличам, да се пазя от лошото време; моите собствени технически познания стоят далеч по-долу от тези на неандерталеца. Намирам се в пълна зависимост от заобикалящото ме общество и от своя страна съм почти напълно безполезен; единственото, което мога да правя, са съмнителни коментари върху отживели времето си културни явления. Въпреки това получавам заплата, и то добра, далеч по-висока от средната. Мнозинството от хората край мен се намират в същото положение. Всъщност единствената действително полезна личност, която познавам, това е брат ми.

— С какво чак толкова се занимава той?

Брюно се замисли, въртейки в чинията си парченце сирене, дирейки достатъчно впечатляващ отговор.

— Той създаде нови крави. Казвам това като пример, но си спомням, че в резултат от изследванията му се появиха генетично модифицирани крави, които дават по-голямо количество мляко, и то с по-високи хранителни качества. Той промени света. А аз не направих нищо, не създадох нищо; приносът ми към света е равен на нула.

— Но не си направил нищо лошо…

Лицето на Кристиан се помрачи и тя набързо дояде сладоледа си. През юли 1976 година беше прекарала две седмици в имението на Ди Меола по склоновете на Ванту, същото, където предишната година Брюно беше пребивавал заедно с Анабел и Мишел. Когато сподели това с Брюно, двамата се бяха изумили от съвпадението; веднага след това я бе пронизало остро съжаление. Ако се бяха срещнали през седемдесет и шеста, когато той е бил на двайсет години, а тя на шестнайсет, животът им вероятно би протекъл по друг начин. Това беше първият признак, по който тя отгатна, че е на път да се влюби.

— Всъщност няма нищо удивително в това съвпадение — продължи Кристиан. — Тъпите ми родители принадлежаха към онази прослойка, повлияна от анархистките възгледи на битниците от петдесетте, които са се увъртали около майка ти. Възможно е дори да са се познавали, но нямам никакво желание да проверявам дали наистина е така. Презирам тези хора и може да се каже, че дори ги мразя. С пълно основание мога да твърдя, че те олицетворяват злото, те творят зло. Отлично си спомням онова лято на седемдесет и шеста. Ди Меола умря две седмици след моето пристигане; имаше рак с много разсейки и беше престанал да се интересува от каквото и да било. Въпреки това се опита да ме сваля, по онова време не изглеждах никак зле; не беше обаче много настоятелен, мисля, че изпитваше физически страдания. Цели двайсет години той игра ролята на стария мъдрец, който те посвещава в тайните на духа и т.н., за да вкарва в леглото си млади момичета. Трябва да му се признае, че не изостави ролята си до самия край. Две седмици след моето пристигане взе някаква бавна отрова, чието действие се проявява след няколко часа; после покани всички гости на имението и отдели на всеки от тях по няколко минути, нещо като „смъртта на Сократ“. Впрочем говореше за Платон, но също така за Упанишадите, за Лао Дзъ, с една дума, обичайния брътвеж, разпростря се върху Олдъс Хъксли, припомни, че го е познавал лично; описа беседите си с него; може би донякъде преувеличаваше, но все пак се намираше пред прага на смъртта. Когато дойде моят ред, бях силно развълнувана, но той просто ме помоли да разтворя блузката си. Огледа гърдите ми, сетне се опита да каже нещо, но аз не го разбрах, вече му беше трудно да говори. Изведнъж се надигна от креслото и протегна ръце към гърдите ми. Позволих му да ме докосне. За момент зарови лице в пазвата ми, след това отново се отпусна в креслото. Ръцете му силно трепереха. Кимна ми в знак да си тръгна. Не открих в очите му никаква тайна на духа, никаква мъдрост, там имаше единствено страх.

Привечер умря. Бе наредил на върха на хълма да бъде издигната погребална клада. Всички се заехме да събираме клони, след което започна церемонията. Давид беше този, който запали погребалната клада на своя баща, в очите му имаше странен блясък. Не знаех нищо за него, освен че е рок музикант; около него се навъртаха разни съмнителни типове, татуирани американци на мотоциклети с кожени облекла. Бяхме с една приятелка и когато се мръкна, не се чувствахме дотам сигурно.

Неколцина изпълнители на там-там се разположиха край огъня и започнаха да удрят барабаните в тържествен ритъм. Участниците подхванаха танц, огънят започваше да грее силно и както обикновено, те започнаха да се събличат. За истинска кремация са необходими тамян и санталово дърво. За случая просто бяха събрани сухи клони, към които вероятно бяха прибавени стръкове от местни билки — мащерка, розмарин, чубрица; ето защо половин час по-късно наоколо се разнесе мирис на барбекю. Тъкмо това отбеляза един приятел на Давид — дебеланко с кожен елек, дълги мазни коси и липсващи предни зъби. Друг пък, който приличаше на хипи, обясни, че у много първобитни племена изяждането на починалия вожд е широко разпространен ритуал. Беззъбият поклати глава и се изкиска; Давид се приближи и започна да спори с тях; беше напълно гол и на светлината на огъня тялото му действително изглеждаше великолепно — сигурно се занимаваше с културизъм. Усетих, че може да се стигне до бой, и веднага отидох да си легна.

Малко след това се разрази буря. Сама не зная защо станах и се върнах при кладата. Там все още имаше трийсетина души, които танцуваха под дъжда. Един от тях ме хвана грубо за раменете и ме завлече до огъня да ми покаже какво е останало от тялото. Видях череп с празни очни кухини. Плътта не беше напълно изгоряла и примесена с пръст, приличаше на малка купчина кал. Развиках се, онзи тип ме пусна и успях да избягам. Още на другия ден двете с моята приятелка си тръгнахме. Никога повече не чух да се говори за тези хора.

— Не си ли чела статията в „Пари Мач“?

— Не — Кристиан сви учудено рамене.

Брюно замълча, поръча две кафета и едва тогава продължи. През годините у него се беше изградил груб и циничен, типично мъжки възглед за живота. Светът представляваше бойно поле, гъмжащо от диви зверове, заключено в тесния, ясно очертан, но недостъпен хоризонт на нравствения закон. При това е писано, че законът въплъщава любовта и я претворява на дело. Кристиан го гледаше внимателно и нежно; очите й бяха поизморени.

 

 

— Това е една толкова гнусна история — започна някак неохотно Брюно, — че направо се чудя защо журналистите не й обърнаха повече внимание. Накратко, случи се преди пет години, процесът се състоя в Лос Анджелис, в Европа сектите на сатанистите все още бяха слабо известни. Давид ди Меола беше един от дванайсетте обвиняеми — веднага си спомних името му; той беше един от двамата, които бяха успели да се изплъзнат от полицията. В статията се изказваше предположение, че вероятно се е укрил в Бразилия. Уликите срещу него бяха смазващи. Бяха открили в дома му стотина грижливо подредени и надписани видеокасети със записи на убийства и изтезания; на някои от тях той се появява с открито лице. На прожектираната пред съдебните заседатели касета имало запис с мъченията, на които са подложени старица на име Мери Макналахан и нейната внучка, все още пеленаче. Вижда се как Ди Меола отрязва крайниците на бебето с остри клещи, а сетне изтръгва окото на старицата с пръсти и мастурбира в кървавата орбита; същевременно с помощта на дистанционно снима в едър план лицето й. Жената е превита на две, здраво закрепена към стената с метални гривни в помещение, напомнящо гараж. В края на филма тя е просната на пода в собствените си изпражнения; записът продължава повече от четирийсет и пет минути, но само полицията го е изгледала от край до край, защото на десетата минута съдебните заседатели пожелали прожекцията да бъде спряна.

Появилата се в „Пари Мач“ статия до голяма степен е съставена от интервю, дадено пред „Нюзуик“ от щатския прокурор на Калифорния Даниел Макмилан. Според него не става дума за процес срещу отделна група хора, а за осъждане на цяла една общност; този случай е симптоматичен за процеса на разпад на съзнанието и морала, обхванал американското общество от края на петдесетте години насам. На няколко пъти съдията иска от прокурора да се придържа стриктно към фактите по делото; паралелът, който последният прави с делото Менсън, според него е неуместен, още повече че измежду всички обвиняеми единствено по отношение на Ди Меола може да бъде открита някаква връзка с движението на битниците и на хипи.

На следващата година Макмилан публикува книга, озаглавена From Lust to Murder: a Generation^[1], доста посредствено преведена на френски език под заглавие „Поколение убийци“. Книгата приятно ме изненада; очаквах да открия обичайните излияния в религиозно-фундаменталистки дух за пришествието на Антихриста и призиви за връщането на задължителните молитви в училищата. Оказа се, че е точна, добре документирана и пълна с подробни анализи на множество случаи; Макмилан обръща особено внимание на извършеното от Давид, описва цялата му биография, провеждайки за целта задълбочено разследване.

 

 

Веднага след смъртта на своя баща през септември 1976 година Давид продава имението заедно с трийсетте хектара земя и купува в Париж недвижима собственост в стари сгради; запазва за себе си голямото жилище на улица „Висконти“, а всички останали преустройва за даване под наем. Старите просторни апартаменти са преградени, много от стаите за прислугата са свързани помежду си; обзаведени са кухни и бани. В резултат се сдобива с двайсетина гарсониери, които сами по себе си са в състояние да му осигурят солиден доход. Все още не се е отказал да пробие в рок музиката и смята, че за това в Париж може би ще има повече възможности; вече е на двайсет и шест години. Преди да пробва късмета си в звукозаписните студиа, решава да махне две години от възрастта си. Нищо по-лесно от това: достатъчно е на въпроса на колко е години да отвърне „на двайсет и четири“. Естествено никой не се заема да проверява дали казва истината. Много преди него Брайън Джоунс постъпва по същия начин. Според събрани от Макмилан свидетелства една вечер, по време на организирано в Кан парти Давид се засича с Мик Джагър; когато го вижда, той отскача два метра назад, сякаш е настъпил пепелянка. Мик Джагър вече е най-голямата звезда; богат, обожаван и циничен, той представлява всичко онова, което Давид би искал да бъде. Неговото обаяние се дължи на факта, че той в най-пълна степен олицетворява злото, тълпата повече от всичко се възхищава от ненаказаното зло. В определен момент Мик Джагър има проблем с властите, проблем с утвърждаването на своето „его“ в групата, и по-конкретно конфликт с Брайън Джоунс; всичко приключва благополучно не без помощта на басейна. Макар официалната версия да е съвсем различна, Давид е сигурен, че Мик Джагър е човекът, бутнал Брайън Джоунс във водата; дори си представя как точно го е направил и благодарение на това убийство е оглавил най-великата рок група в света. Давид е напълно убеден, че всяко велико начинание на този свят се основава на убийство; в края на седемдесет и шеста той вече е готов да блъсне колкото души трябва във всеки подходящ за целта басейн; през следващите години обаче успява само да се вреди като втори басист при записите на няколко плочи, нито една от които не жъне какъвто и да било успех. От друга страна обаче, жените продължават да го харесват. Изискванията му в еротично отношение стават все по-високи; придобива навика да спи с две момичета едновременно, за предпочитане блондинка и брюнетка. Кандидатки лесно се намират, защото е много красив със своята почти животинска сила и мъжественост. Гордее се с дългия си и дебел член и с големите си космати тестиси. Постепенно започва да губи интерес към обикновения секс, но продължава да изпитва удоволствие при вида на момичетата, които коленичат пред него, за да му направят свирка.

В началото на 1981 година от минаващ през Париж калифорниец научава, че се търсят групи за записи на дискове хеви-метъл в чест на Чарлз Менсън. Решава още веднъж да опита късмета си. Продава всички апартаменти, чиято цена се е покачила четирикратно, и се установява в Лос Анджелис. Вече е на трийсет и една години, а официално на двайсет и девет, което никак не е малко. Преди да се представи пред американските продуценти, решава да се подмлади с още три години, физически напълно спокойно може да мине за двайсет и шест годишен.

Работата се проточва, а от затвора Менсън претендира за огромни авторски права. Давид започва да се занимава с джогинг и да посещава сатанистки кръгове. Калифорния открай време е предпочитано място за секти, изповядващи култа към Сатаната, като се започне с First Church of Satan, основана през 1966 година в Лос Анджелис от Антон Ла Вей, и Process Church of the Final Judgment, установила се през 1967 година в Сан Франциско, в района Хайт Ашбъри. Тези групировки все още съществуват и Давид се свързва с тях; общо взето, те не стигат по-далече от ритуални оргии и понякога до жертвоприношения на животни; чрез тях обаче Давид получава достъп до къде по-тайни и страшни кръгове. Запознава се например с Джон ди Джорно, хирург, който организира „аборт-партита“. След изваждането на зародиша той го смила на кайма, смесва го с тесто и го пече, за да го подели между участниците. Твърде скоро Давид си дава сметка, че най-върлите сатанисти изобщо не вярват в Сатаната. Те са също като него отявлени материалисти и много бързо са се отказали от всякакви кичозни церемониали, свързани с петолъчни звезди, свещи и дълги черни одежди; подобен декор е имал поначало за цел да накара начинаещите да скъсат с всякакви морални норми. През 1983 година му е позволено да извърши първото ритуално убийство на пеленаче от пуерторикански произход. Докато самият той кастрира бебето с помощта на нож-трион, Джон ди Джорно му изтръгва очните ябълки и ги сдъвква.

По това време Давид почти се е отказал да става рок звезда, макар понякога сърцето му да се свива, когато види клип на Мик Джагър по MTV. Така или иначе, проектът „Tribute to Charles Manson“ се е провалил и макар да се представя за двайсет и осем годишен, в действителност той е на трийсет и пет и започва наистина да се чувства прекалено стар. Във фантазиите си за власт и могъщество му се случва да се мисли за Наполеон. Възхищава се от човека, потопил Европа в кръв и станал причина за смъртта на стотици хиляди човешки същества без оправданието на каквато и да било идеология, вяра или убеждение. За разлика от Хитлер и от Сталин, Наполеон е вярвал единствено в себе си и е прокарвал рязка граница между собствената си личност и останалия свят, разглеждайки другите като прост инструмент за осъществяване на своята воля за власт. Давид си спомня за своите далечни генуезки предци и си въобразява, че има родствена връзка с диктатора, който, разхождайки се сутрин по бойното поле, гледа хилядите обезобразени и изкормени човешки тела и отбелязва небрежно: „Голяма работа… Една парижка нощ ще попълни загубите“.

От месец на месец Давид и останалите участници отиват все по-далеч в ужасите и зверствата. Понякога заснемат кървавите си изстъпления, като предварително са прикрили лицата си с маски; един от тях е продуцент във видеоиндустрията и има достъп до техника за размножаване. Добрият snuff movie^[2] понякога намира богати купувачи и може да достигне цена до двайсет хиляди долара копието. Една вечер, докато е на гости у свой приятел адвокат за поредната оргия, Давид вижда по телевизията в една от спалните да върви негов филм. На касетата, заснета месец преди това, се вижда как той реже мъжки член с моторна резачка. Силно възбуден, той примамва едно момиче на дванайсетина години, приятелка на дъщерята на домакинята, и го принуждава да коленичи пред стола, на който е седнал. Момичето отначало се противи, но след това започва да му прави свирка. На екрана се вижда как резачката се приближава и леко докосва бедрата на мъж на възраст около четирийсет години, който е здраво вързан със скръстени ръце и крещи от ужас. Давид се изпразва в устата на момичето в момента, когато трионът прерязва члена; той сграбчва момичето за косите и насила извръща главата му, за да гледа продължителния кадър, на който се вижда в едър план как останалото парче от члена пикае кръв.

 

 

Събраните за Давид свидетелства свършват дотук. В ръцете на полицията случайно попада матрицата на филм за изтезания, но изглежда, Давид е бил предупреден навреме и успява да се укрие. На това място Даниел Макмилан се връща към основната си теза. В книгата си той ясно показва, че така наречените сатанисти не вярват нито в Бога, нито в Сатаната, нито в каквато и да било свръхестествена сила; впрочем богохулствата по време на техните церемонии са само лека еротична подправка, за която повечето участници бързо забравят. Подобно на техния първоучител Маркиз дьо Сад, те са абсолютни материалисти и сладострастници, които дирят все по-силни нервни усещания. Според Даниел Макмилан постепенният упадък на нравствените ценности през шейсетте, седемдесетте, осемдесетте и най-сетне през деветдесетте години е закономерен и необратим процес. Съвсем нормално е онези, които са се отърсили от обичайните морални задръжки, да се обърнат към по-широк кръг наслаждения, свързани с прояви на жестокост; два века преди тях Сад е извървял същия път. В този смисъл серийните убийци от деветдесетте години са незаконни рожби на хипитата от шейсетте; за техни общи предци могат да се приемат виенските акционисти от петдесетте. Под булото на артистични прояви въпросните акционисти, сред които Нич, Мюл и Шварцкоглер, устройват публично клане на животни; пред съставена от кретени зрителска аудитория те изтръгват крайници, разкъсват вътрешности, ровят с ръце из кървавата плът на невинните животни, докарвайки до краен предел страданията им, а през това време помощник фотографира или филмира цялата тази касапница, за да могат след това документалните кадри да бъдат изложени в художествена галерия. Този Дионисиев стремеж към освобождаване на зверското и на злото, чийто пръв тласък е даден от виенските акционисти, продължава да се проявява през следващите десетилетия. Според Даниел Макмилан този прелом, засегнал западното общество след 1945 година, не е нищо повече от завръщане към култа на грубата сила, отрицание на изграждалите се в продължение на векове норми на морала и правото. Общото между виенските акционисти, битниците, хипитата и серийните убийци е, че всички те са абсолютни анархисти, проповядващи безграничното утвърждаване на личността над всякакви обществени норми, над всякакви прояви на лицемерие, каквито според тях са моралът, чувството, справедливостта и състраданието. В този смисъл Чарлз Менсън изобщо не може да се смята за чудовищно извращение на явлението хипи, а негов логичен завършек; Давид ди Меола само продължава и прилага на практика идеите за освобождение на личността, проповядвани от неговия баща. Макмилан принадлежи към партията на консерваторите и някои негови нападки срещу личната свобода предизвикват скърцане със зъби сред редиците на собствената му партия; книгата му обаче предизвиква огромен отклик. Въоръжен с авторските си права, той се отдава изцяло на политическа дейност; на следващата година е избран в Камарата на представителите.

 

 

Брюно млъкна. Отдавна беше изпил кафето си, минаваше четири часа сутринта и в салона нямаше нито един виенски акционист. Впрочем Херман Нич излежаваше в австрийски затвор присъда за изнасилване на малолетна. Беше прехвърлил шейсетте и би могло да се очаква да го сполети внезапна смърт, така един от източниците на злото в света щеше да бъде елиминиран. Излишно беше да се вълнува чак толкова. Наоколо цареше спокойствие; самотен сервитьор сновеше между масите. В момента бяха единствените посетители, но заведението работеше денонощно без прекъсване, така пишеше на входа, а също и върху менюто, така че това бе условие, предвидено в договора. „Надявам се тези педали да не ни досаждат“ — машинално отбеляза Брюно. Човешкият живот в съвременното общество неизбежно минава през един или повече периоди на криза, на сериозна лична равносметка. Ето защо е напълно в реда на нещата в центъра на една голяма европейска столица да има поне едно заведение, отворено през цялата нощ. Той поръча малиново желе и две чаши вишновка. Кристиан беше слушала внимателно неговия разказ; в мълчанието й имаше нещо болезнено. Време беше да се върнат към простите удоволствия.