Мишел Уелбек
Елементарните частици (30)

14

На 1 септември сутринта Брюно отиде да чака Кристиан на Гар дю Нор. От Ноайон до Амиен тя бе пътувала с автобус, а оттам до Париж с директен влак. Денят беше чудесен; влакът пристигна в 11 часа и 37 минути. Беше облечена в дълга рокля на цветчета с дантелени маншети. Той я прегърна. Сърцата и на двамата биеха до пръсване.

Обядваха в индийски ресторант, след което отидоха в неговия апартамент да правят любов. Брюно бе излъскал паркета и поставил цветя във вазите, чаршафите бяха чисти и миришеха приятно. Той успя да остане дълго в нея, докато тя стигне до оргазъм; слънчевите лъчи, проникващи между завесите, играеха в черните й коси, в които се забелязваха тук-там сиви нишки. След първия оргазъм тя бързо стигна до втори, вагината й започна да се свива от силни спазми; в този момент той се изпразни в нея. Веднага след това се сгуши в прегръдките й и двамата заспаха.

Когато се събудиха, слънцето се бе спуснало ниско между многоетажните сгради; беше към седем часа. Брюно отвори бутилка бяло вино. До този момент не бе споделял с никого годините, последвали завръщането му от Дижон; сега щеше да го направи.

„През осемдесет и девета, в началото на учебната година, Ан беше назначена за преподавател в лицея «Кондорсе». Наехме малък, доста мрачен тристаен апартамент на улица «Родие». Виктор ходеше на детска градина, така че денем бях свободен. Именно тогава тръгнах по проститутки. В квартала имаше няколко салона за тайландски масаж — «Ню Банкок», «Лотюс д’ор», «Май Лин»; момичетата бяха любезни и усмихнати, всичко минаваше отлично. По същото време започнах да посещавам психотерапевт; не помня точно, но ми се струва, че имаше брада, или пък го бъркам с герой от някакъв филм. Най-напред му разказах за младежките си години, описвах подробно салоните за масаж — чувствах, че изпитва презрение към мен, и това ми носеше облекчение. Във всеки случай през януари се обърнах към друг специалист. Новият беше доста приятен, кабинетът му се намираше недалеч от метро Страсбур-Сен Дьони, така че на излизане можех да прескоча и до някой стриптийз бар. Казваше се доктор Азуле и в чакалнята му имаше броеве на «Пари Мач»; като цяло имах впечатлението, че е добър лекар. Моят случай не го заинтересува кой знае колко, но не му се сърдя — истината е, че всичко, което му разказвах, беше ужасно банално, за него бях просто поредният застаряващ и изпаднал във фрустрация глупак, който вече не изпитва желание към жена си. По същото това време той бе поканен като експерт в процеса срещу банда младежи сатанисти, които бяха разчленили и изяли някаква малоумна — този случай се оказа далеч по-интригуващ. В края на всеки сеанс ме съветваше да се занимавам със спорт, беше направо обсебен от тази идея — трябва да отбележа, че самият той бе започнал да пуска коремче. В крайна сметка сеансите при него бяха приятни, но малко монотонни; единственото, което предизвикваше у него известно оживление, бяха отношенията ми с родителите. В началото на февруари му разказах една действително любопитна случка. Всичко започна в чакалнята на салона «Май Лин»; влязох и седнах до някакъв мъж, който ми се стори смътно познат, нищо повече от съвсем неясно впечатление. Най-напред поканиха него, а малко след това се качих и аз. Кабините за масаж бяха отделени една от друга с пластмасови завеси, бяха само две, така че аз се оказах в съседство с него. В момента, когато момичето започна да гали слабините ми с насапунисаните си гърди, внезапно се сетих: субектът в съседната кабина, на когото правеха боди-боди, беше баща ми. Остарял и напълно заприличал на пенсионер, но без всякакво съмнение беше баща ми. В този момент го чух как стигна до оргазъм с лекия шум на изпразващо се мехурче. След като и аз се изпразних, изчаках известно време, преди да се облека; никак не ми се искаше да се сблъскаме на входа. Но в деня, когато разказах това на психотерапевта, реших да се обадя на стария. Той беше изненадан — по-скоро приятно — да чуе гласа ми. Наистина бил излязъл в пенсия, продал всичките си дялове от клиниката в Кан; през последните години изгубил доста пари, но положението не било толкова зле, други били далеч повече за оплакване. Уговорихме се да се видим в близките дни, но срещите ни все се отлагаха.

В началото на март ми се обадиха по телефона от инспектората по просветата. Една преподавателка от лицея в Мо излязла в отпуск по майчинство преди предвиденото и ми предлагаха да я замествам до края на учебната година. Отначало се поколебах, защото имах много лоши спомени от Мо; колебанието ми продължи три часа, след което си казах, че в края на краищата изобщо не ми пука. Вероятно именно това е старостта: емоционалните реакции отслабват, миналото буди у човека малко ненавист и малко радост; интересува го преди всичко функционирането на вътрешните му органи, тяхното неустойчиво равновесие. Когато слязох от влака и прекосих града, първото нещо, което ме порази, беше колко малък и грозен е той, напълно лишен от облик. През детството си всеки път когато пристигнех в Мо, имах чувството, че навлизам в някаква грамадна преизподня. Нищо подобно, преизподнята бе съвсем малка, без каквито и да било отличителни черти. Къщите, улиците… всичко това не будеше у мен никакви спомени; дори лицеят беше преустроен. Посетих сградата на бившия пансион, превърната в местен исторически музей. В същите тези помещения момчетата ме бяха удряли, унижавали, забавлявали се бяха да плюят и пикаят върху мен, да навират главата ми в клозетната чиния; въпреки това не изпитвах никакво вълнение, с изключение може би на лека тъга — без каквато и да било конкретна причина. «Дори Бог не може да заличи онова, което вече е било», твърди някъде католически автор, чието име не помня; ако се има предвид онова, което беше останало от моето детство в Мо, подобна задача, изглежда, не беше толкова трудна.

Няколко часа се разхождах из града, наминах дори към «Бар дьо ла плаж». Спомних си за Каролин Есеян, за Патрисия Овейе; всъщност аз изобщо не бях забравял за тях, така че околните улици ни най-малко не допринасяха за тези възпоминания. Срещнах много младежи, имигранти — повечето негри, много повече, отколкото навремето, и това действително беше нещо ново. Едва след това отидох да се представя в лицея. Директорът се пошегува по повод факта, че съм учил тук, и дори предложи да подири личното ми досие, но аз смених темата и успях да избегна това. Дадоха ми часове в три класа: една паралелка десети и две единайсети — хуманитарна и природоматематическа. Веднага ми стана ясно, че най-трудно ще ми бъде с хуманитарната, в която имаше три момчета и трийсетина момичета. Трийсетина шестнайсетгодишни момичета, блондинки, брюнетки и червенокоси, французойки, арабки, азиатки — до една прелестни и апетитни. При това беше ясно, че всички те правят секс, че сменят момчетата, радват се на младостта си; всеки ден минавах край автомата за презервативи и те ни най-малко не се стесняваха да го използват пред мен.

Всичко започна в момента, когато си въобразих, че може и на мен да ми излезе късметът. Вероятно имаше немалко дъщери на разведени родители и може би щях да попадна на някоя, която дири образа на баща си. Можеше и да се получи, чувствах, че може и да се получи. Необходим беше обаче мъжествен, вдъхващ доверие баща, с широки рамене. Пуснах си брада и се записах в Гимнастическия клуб. С брадата се получи само отчасти, защото беше прошарена и ми придаваше доста странен вид, приличах донякъде на Салман Рушди; от друга страна обаче, мускулите ми наистина заякнаха и за няколко седмици развих доста добър раменен пояс. Възникна обаче нов проблем — моят член. Сега може да изглежда нелепо, но през седемдесетте години никой не се занимаваше сериозно с размерите на мъжкия член; цялото ми юношество беше белязано от всевъзможни комплекси за моята физика, с изключение на този. Не си спомням кой пръв подхвана тази тема, вероятно педитата; впрочем тя се среща често и в американските полицейски романи, докато, напротив, у Сартър няма нито дума по въпроса. Така или иначе, под душовете на Гимнастическия клуб ми стана ясно, че мъжкото ми достойнство е съвсем малко. Проверих у дома: 12 сантиметра, в краен случай 13 или 14, ако рулетката се притисне докрай в основата. Така открих нов източник на терзания; при това нищо не можеше да се направи, недостатъкът си беше окончателен и безвъзвратен. Именно тогава намразих негрите. Всъщност в нашия лицей нямаше много от тях, защото повечето учеха в техническия лицей «Пиер дьо Кубертен», същия, в който небезизвестният Дьофранс организираше своите философски стриптийзи и подмазване пред младежта. Сред моите ученици имаше само един грамаден и як негър в хуманитарния клас, който се наричаше Бен и непрекъснато ходеше с шапка и маратонки «Найк». За него съм сигурен, че имаше огромен член. Естествено всички момичета пълзяха пред този бабуин; а аз, който се опитвах да им преподавам поезията на Маларме, не представлявах никакъв интерес за тях. Ето, това е залезът на европейската цивилизация, мислех си с горчивина: отново да паднем на колене пред дебелите фалоси като на този павиан от рода hamadryas. Стана ми навик да ходя на часове без слип отдолу. Негърът излизаше тъкмо с онази, която бях харесал за себе си: дребничка, светлоруса, с детинско личице и заоблени като ябълки гърди. Двамата идваха на училище хванати за ръце. По време на писмените контролни работи винаги държах прозорците затворени; на момичетата им ставаше горещо, те сваляха пуловерите, гърдите им прилепваха за мокрите тениски, а аз мастурбирах, скрит зад бюрото. Спомням си деня, когато им дадох да направят разбор на една фраза от «На път към Германт»:

Чистотата на кръвта, от поколения свързана само и единствено с най-знатните френски фамилии, бе освободила тези хора от така наречените «маниери» и ги бе дарила с безупречна простота.

Гледах Бен: той се чешеше по главата, дръгнеше си топките, дъвчеше дъвка. Какво бе в състояние да проумее тази голяма маймуна? А и какво ли биха могли да проумеят останалите? Самият аз започвах да се колебая какво точно е искал да каже Пруст. Всички тези десетки страници, посветени на чистотата на кръвта, за благородството на гения, сравнен с благородството на произхода, специфичната среда на видните професори по медицина… всичко това ми изглеждаше като някаква дрънканица. Очевидно днес живеем в един опростен свят. Херцогиня Дьо Германт има далеч по-малко мангизи от рапъра Снууп Доги Дог; Снууп Доги Дог има много по-малко мангизи от Бил Гейтс, но затова пък момичетата си падат повече по него. Два параметъра, нищо повече. Някой би могъл да се захване естествено да напише роман в стила на Пруст за днешните тузари, да направи съпоставка между славата и богатството, да вмъкне сцени на сблъсък между славата за пред широката публика и дискретната слава, достояние на малцина посветени; подобна творба обаче не би представлявала никакъв интерес. Славата в областта на културата не е нищо друго освен посредствен ерзац на действителната слава, придобита чрез медиите; последната е свързана с развлекателната индустрия и благодарение на това носи повече пари от която и да било друга човешка дейност. Какво представлява някой банкер, министър или директор на компания в сравнение с една филмова или рок звезда? От финансова, сексуална и от всяка гледна точка просто една нула. В наши дни всички тези различителни стратегии на Пруст са лишени от всякакъв смисъл. Ако разгледаме човека като йерархично животно, като животно, което гради йерархии, то между днешното общество и това от XVIII век има толкова общо, колкото между небостъргача GAN и Малкия Трианон. Пруст докрай си остава европеец, един от последните истински европейци редом с Томас Ман; писаното от него вече няма никаква връзка с каквато и да било реалност. Без съмнение фразата по адрес на херцогиня Дьо Германт си оставаше великолепна. Въпреки това от нея на човек му ставаше някак тягостно и затова в крайна сметка аз се обърнах към Бодлер. Тревога, смърт, срам, пиянство, носталгия, погубено детство — това бяха все безспорни и непоклатими теми. Въпреки всичко положението си оставаше доста странно. Пролетта, топлината, всички тези възбуждащи желание момичета, а аз декламирам:

Бъди, о, моя Скръб, по-мъдра, търпелива.

Ти чака Вечерта; виж, вече е дошла

и в сумрака зловещ града гъмжащ обвива —

почивка за едни, за други пак тегла.

 

И в тоя тежък час тълпата нечестива

под бича на Страстта — палач на воля зла! —

за угризения на рабски пир отива.

Подай ми, Скръб, ръка; да бягаме! Ела…^[1]

Направих пауза. Стиховете бяха развълнували момичетата, ясно усещах това, цареше абсолютна тишина. Беше последният урок; след половин час щях да се кача на влака, за да се прибера при жена си. Изведнъж от дъното на стаята се чу гласът на Бен: «Хей, мой човек, на теб в главата ти е заседнала смъртта!» Каза това високо, но в тона му нямаше предизвикателност, а дори нотка на възхищение. Така и не разбрах дали това се отнасяше за Бодлер или за мен; освен това като «коментар на текста» никак не беше зле. Все пак трябваше да реагирам по някакъв начин. Казах само: «Напуснете». Той не помръдна. Изчаках трийсет секунди; бях се изпотил от страх, усещах, че скоро няма да мога да произнеса нито дума; въпреки това намерих сили да повторя: «Напуснете». Той стана, събра бавно нещата си и тръгна към мен. Във всеки силов сблъсък има един благословен момент, една вълшебна секунда, когато застиналата в готовност мощ на двамата противници сякаш се изравнява. Той спря пред мен, беше с цяла глава по-висок и за момент помислих, че ще ме зашлеви, но нищо подобно не се случи и той спокойно се отправи към вратата. Бях спечелил победа. Незначителна победа, защото на другия ден той отново беше в час. Изглежда, беше разбрал нещо, сигурно беше доловил някой от моите погледи, защото по време на урока започна да пуска ръка на приятелката си. Повдигаше й полата и пъхаше ръка колкото се може по-нагоре между бедрата; после поглеждаше към мен с усмивка и съвсем невъзмутимо. Желаех тази мацка до безумие. През целия уикенд писах памфлет с расистко съдържание в състояние на непрекъсната ерекция; в понеделник позвъних в редакцията на «Енфини». Този път Солерс ме прие в своя кабинет. Беше весел, духовит, също както по телевизията, дори повече. «Вие сте неподправен расист, чувства се, че ви идва отвътре, и това е добре. Бум-бум!» С изящно движение на ръката извади лист, където беше отбелязал в полето един пасаж: «Завиждаме на негрите и им се възхищаваме, защото се стремим като тях отново да се превърнем в животни, животни с огромен член и миниатюрен мозък на влечуго, придатък към члена». Той шеговито размаха листа. «Силно, възвишено, аристократично. Имате талант. На места обаче сте повърхностен, подзаглавието не ми хареса чак толкова: Хората не се раждат расисти, те стават такива. Заобикалките, иносказанията не са дотам… Хм…» Лицето му помрачня, но той размаха цигарето и отново се усмихна. Същински клоун, любезен до невъзможност. «Не се усещат някакви влияния и не стигате до крайности. Така например не сте антисемит!» Той изрови друг пасаж: «Единствени евреите не страдат от това, че не са негри, защото отдавна са избрали пътя на разума, на чувството за вина и на срам. Нищо в западната култура не може да се сравни, нито дори да се доближи до онова, което евреите са успели да постигнат върху основата на чувството за вина и срам; ето защо към тях негрите изпитват особена ненавист». С блажено изражение той се облегна назад и кръстоса ръце зад главата си; за момент си представих как вдига крака върху бюрото, но все пак това не се случи. Отново се наведе напред, не го свърташе на едно място.

— И така, какво ще правим?

— Нямам представа, бихте могли да публикувате моя текст.

— Уха! — прихна той, сякаш бях казал някаква шега.

— Да публикуваме това в «Енфини»? Мили приятелю, давате ли си сметка какво говорите?… Сам знаете, че не сме във времето на Селин. Има теми, по които човек не може да пише каквото му скимне… Подобен текст може да ми докара сериозни неприятности. Да не мислите, че и така си нямам достатъчно главоболия? Това, че работя в издателство «Галимар», означава ли, че мога да правя каквото ми дойде наум? Не, не, трудно ще е, трудно. А нещо друго носите ли ми?

Стори ми се искрено изненадан, че не съм му донесъл друг текст. Неприятно ми беше, че съм го разочаровал, много ми се искаше да бъда неговият «мил приятел», да ме заведе на танци, да ме почерпи уиски в «Пон Роял». Когато се озовах на тротоара, преживях момент на остро отчаяние. По булевард «Сен Жермен» минаваха жени, вечерта беше топла и аз си дадох сметка, че никога няма да стана писател; дадох си сметка също така, че изобщо не ми пука. Само че как щях да я карам занапред? Сексът ми струваше половината заплата и беше същинско чудо, че Ан все още не се бе досетила за нищо. Бих могъл да стана член на Националния фронт, но имаше ли смисъл да ям кисело зеле заедно с разни тъпаци? Така или иначе, малко жени бяха от десницата, а дори и да имаше такива, сигурно спяха с парашутисти. Творението ми беше пълна безсмислица и аз го захвърлих в първото кошче за смет. Налагаше се да запазя позицията си на «ляв хуманист», бях дълбоко убеден, че това е единственият ми шанс да спечеля. Седнах на терасата на кафене «Ескюриал». Пенисът ми бе горещ, болезнено подут. Изпих две бири и се отправих пеша към къщи. Докато прекосявах Сена, се сетих за Аджила. Тя беше от десети клас, на който преподавах, арабка, дребна и много красива. Добра ученичка, сериозна, тя беше изпреварила с една година съучениците си. Имаше кротко, умно лице, без каквато и да било насмешливост в изражението; личеше, че взема присърце учението. Нерядко момичета като нея живеят в среда на зверове и убийци и затова и най-малкото внимание е достатъчно. У мен отново започна да се пробужда надежда. През следващите две седмици често говорех с нея, виках я да излезе на дъската. Тя не отбягваше погледите ми и сигурно не виждаше в държанието ми нищо странно. Беше началото на юни и се налагаше да побързам. Докато се връщаше на мястото си, гледах стегнатото й в джинсите задниче. Толкова ми харесваше, че престанах да ходя по проститутки. Представях си как членът ми прониква в нежните букли на дългите й черни коси; дори онанирах над едно от писмените й съчинения.

В петък, на 11 юни, пристигна с къса черна поличка, занятията приключваха в шест часа. Седеше на първата редица. В момента, когато кръстоса крака под чина, едва не припаднах. До нея седеше една блондинка, която си тръгна веднага след като би звънецът. Станах и сложих ръка върху нейната папка. Тя остана на мястото си, изглежда, изобщо не бързаше. Всички ученици излязоха и в стаята се възцари тишина. Държах в ръка папката с писмените й работи и дори успях да прочета няколко думи: «Remember… ад…» Седнах до нея и оставих папката върху чина; така и не посмях да я заговоря. Седяхме мълчаливи един до друг поне една минута. На няколко пъти се взирах в големите й черни очи; в същото време не изпусках нито едно нейно движение, едва доловимия трепет на гърдите й. Беше се извърнала към мен с полуразтворени крака. Не помня как съм извършил следващото движение, вероятно почти неволно. Миг след това почувствах, че ръката ми лежи върху бедрото й, пред очите ми се спусна пелена, отново ми се мярна образът на Каролин Есеян и ме прониза остро чувство на срам. Същата грешка, съвършено същата грешка, както преди двайсет години. Подобно на Каролин Есеян, тя остана неподвижна няколко секунди, само леко се изчерви. После съвсем внимателно отмести ръката ми, но не стана, не понечи да си тръгне. През решетките на прозореца видях как някакво момиче прекосява двора, бързайки за гарата. С дясната ръка смъкнах ципа на панталона си. Тя разтвори широко очи и погледът й спря върху моя член. Очите й излъчваха вълни топлина, погледът й беше напълно достатъчен, за да свърша, и в същото време си давах сметка, че тя трябва да направи някакъв жест на съучастие. Дясната ми ръка се приближи до нейната, но така и не посмях да стигна докрай: с умолително движение й подадох члена си. Тя избухна в смях; мисля, че аз също се засмях, и започнах да онанирам. Продължих да го правя, докато тя събираше нещата си и стана да си ходи. На прага се обърна да ме погледне още веднъж; изпразних се и повече нищо не видях. Само чух как затвори вратата и как се отдалечава по коридора. Бях замаян като ударен от грамаден гонг. Все пак от гарата успях да позвъня на Азуле. Изобщо не си спомням как съм взел влака, а след това метрото; прие ме в осем часа. Не бях в състояние да овладея треперенето си; той веднага ми постави инжекция с успокоително.

Прекарах три нощи в «Сент Ан», след което бях преместен в психиатричната клиника към Министерството на образованието във Вериер льо Бюисон. Азуле беше видимо притеснен; през онази година започнаха да излизат много публикации за педофилията, сякаш всички се бяха сплотили около девиза «Бий педофила». Тази кампания се дължеше преди всичко на омразата към старците, на ненавист и отвращение към старостта и беше на път да се превърне в национална идея. Момичето беше петнайсетгодишно, аз бях негов учител, злоупотребил с авторитета си над него; на всичко отгоре беше арабче. С една дума, идеален повод за уволнение, последвано от линч. След две седмици настъпи известно успокоение: наближаваше краят на учебната година, очевидно Аджила не беше казала на никого. Случаят се превръщаше в класически. Изпаднал в депресия учител със склонност към самоубийство, който се нуждае от стабилизиране на психиката… Удивителното в цялата история беше, че лицеят в Мо не се славеше като трудно учебно заведение; присъствието ми в него обаче беше пробудило преживените в детството травми; с една дума, моят психотерапевт съумя да оформи документацията по най-добрия начин.

Прекарах в клиниката малко повече от шест месеца; баща ми идва на свиждане няколко пъти, изглеждаше угрижен и изморен. До такава степен бях тъпкан с невролептици, че не изпитвах никакво сексуално желание; от време на време обаче сестрите ме вземаха в обятията си. В такива случаи се сгушвах до тях и оставах неподвижен в продължение на две минути, после отново си лягах. Това ми се отразяваше толкова добре, че главният психиатър ги беше посъветвал да приемат държанието ми, ако не им е много неприятно. Той подозираше, че Азуле не му е казал всичко, но имаше къде по-тежки случаи от моя, шизофреници и опасни луди, така че нямаше много време да се занимава с мен; имах си лекуващ лекар и според него това беше напълно достатъчно.

Естествено вече не можеше да става и дума за преподавателска работа, но в началото на 1991 година Министерството на образованието ме преназначи в Комисията за програмите по френски език. По този начин губех лекторските и училищните ваканции, но заплатата ми не беше по-малка. Скоро след това се разведох с Ан. Спряхме се на класическия вариант — плащане на издръжка и редуване в грижите за детето; така или иначе, адвокатите не ни оставиха избор, налагайки ни типово споразумение. Бяхме първи на опашката пред съдебната зала, съдията четеше като картечница и цялото дело по развода трая не повече от петнайсет минути. В ранния следобед излязохме заедно на стълбите на Съдебната палата. Беше началото на март, аз бях на трийсет и пет години; знаех, че първата половина на живота ми е приключила“.

 

 

Брюно замълча. Вече беше дълбока нощ; нито той, нито Кристиан се бяха облекли. Погледна към нея. В този момент тя направи нещо удивително: приближи се, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— През последвалите години всичко продължи постарому — подхвана тихо Брюно. — Присадих си коса, операцията мина успешно, хирургът беше приятел на баща ми. Все така ходех редовно в Гимнастическия клуб. За отпуската прибягвах до услугите на „Нувел Фронтиер“ или отново на „Клуб Медитеране“ и на Учителския синдикат. Имах няколко любовни истории, впрочем доста малко на брой; общо взето, жените на моята възраст нямат чак такава нужда от секс. Те естествено твърдят обратното и е истина, че от време на време им се ще да изпитат отново емоция, страст, желание; аз обаче не бях в състояние да предизвикам у тях подобно нещо. До този момент не бях срещал жена като теб. Дори бях изгубил надежда, че подобни жени въобще съществуват.

— Нужно е… — промълви тя някак сподавено — нужно е известно великодушие, нужно е някой да започне пръв. Не зная как бих реагирала самата аз, ако бях на мястото на онази арабка. Но сигурна съм, че и в онзи момент у теб е имало нещо трогателно. В края на краищата си мисля, че сигурно щях да приема да ти доставя удоволствие.

Тя полегна, сложи глава между краката на Брюно и няколко пъти лизна главичката на члена му.

— Бих хапнала нещо… — внезапно каза тя. — Вече е два след полунощ, но в Париж все ще се намери някое местенце, нали?

— Разбира се.

— Мога да те накарам да свършиш сега, или предпочиташ в таксито?

— Не, сега.