Мишел Уелбек
Елементарните частици (29)

13

„Нито една метафизическа мутация — щеше да напише години по-късно Джерзински — не се извършва, без да бъде предшествана, подготвена и улеснена от съвкупност малки мутации, които често остават незабелязани при конкретните исторически обстоятелства. Самият аз смятам себе си за една от тези малки мутации“.

Бродейки сред тълпата европейски индивиди, приживе Джерзински остава почти неразбран. Както подчертава Юбчежак в предговора към неговите „Клифдънски бележки“, неговата мисъл се развива при отсъствието на реален събеседник и поради това на моменти успява да се изплъзне от клопките на идиосинкразията и делириума; от друга страна обаче, няма случай, при който изборът на изразната форма да предполага дори минимална степен на опровержимост. Би могло да се добави, че Джерзински смята себе си преди всичко за учен; според самия него основният му принос за човешкото развитие се дължи на трудовете му по биофизика, издържани напълно в духа на класическите критерии за самодостатъчност и опровержимост. Елементите с по-философска ориентация, съдържащи се в последните му записки, за него не са нищо повече от случайни, на моменти дори налудничави съждения, основани не толкова върху логически построения, колкото върху чисто лични мотиви.

 

 

Започна да го оборва дрямка; луната плуваше над заспалия град. Знаеше, че само една дума от негова страна би била достатъчна да накара Брюно да стане, да облече якето си и да хлътне в асансьора; в квартала „Мот-Пике“ човек винаги можеше да хване такси. Разглеждайки актуалните събития от нашия живот, ние непрестанно се колебаем между вярата в случайността и очевидността на предопределението. По отношение на миналото обаче за нас няма никакво съмнение, че всичко се е случило така, както в действителност е трябвало да се случи. Джерзински отдавна бе преодолял тази илюзия на възприятията, свързана с онтологията на обектите и техните свойства, както и с постулата за висока степен на обективност; несъмнено поради това той не произнесе онези прости, обичайни думи, които биха прекратили изповедта на това хленчещо, рухнало същество, с което го свързваше общият наполовина произход, излегнато тази вечер на канапето, отдавна преминало отвъд всички негласно установени правила за приличие относно границите на разговора между двама души. Не изпитваше нито съчувствие, нито уважение и въпреки това имаше смътното, но несъмнено усещане, че този път патетичният и несвързан разказ на Брюно ще очертае някакво послание; щяха да бъдат произнесени думи и тези думи за пръв път ще имат окончателен смисъл. Той стана, отиде в тоалетната и се заключи вътре. Предпазливо, без да вдига никакъв шум, повърна. После наплиска с вода лицето си и се върна в дневната.

— Ти не си човечен — каза кротко Брюно и вдигна очи към него. — Почувствах това още когато видях как се отнасяш с Анабел. Ала така или иначе, ти си събеседникът, който ми е отредила съдбата. Предполагам, изобщо не си се учудил, когато навремето ти изпратих моите записки за Йоан-Павел II.

— Всички цивилизации — отвърна печално Мишел, — всички цивилизации са се сблъсквали с необходимостта да оправдаят родителската саможертва. Като се имат предвид историческите обстоятелства, ти не си имал избор.

— Но аз действително се възхищавах от Йоан-Павел II! — възрази Брюно. — Помня, че това се случи през 1986 година. По онова време се появиха „Канал плюс“ и М6, започна да излиза списание „Глоб“, отвориха врати гостилниците за бедни. Единствено Йоан-Павел II, единствено той си даваше сметка какво всъщност става на Запад. Бях много изненадан, че написаното от мен беше прието зле от групата „Вяра и живот“ в Дижон; те критикуваха позицията на папата по отношение на абортите, презервативите, всякакви такива глупости. Е, вярно е, че и аз не полагах кой знае какви усилия да ги разбера. Помня, че сбирките ни ставаха поред у различни семейства; гостите носеха разни салати, табуле, сладкиши. Цяла вечер се усмихвах тъпо, кимах с глава; изобщо не слушах какво се говори. Ан, напротив, беше много ентусиазирана и се записа в група за борба с неграмотността. През онези вечери слагах приспивателно в биберона на Виктор, после онанирах с помощта на „Розовия минител“, но така и не успях да завържа запознанство.

През април подарих на Ан за рождения ден корсет със сребърни нишки. Отначало тя упорстваше, но накрая се съгласи да си го сложи. Докато се мъчеше да закопчае въпросния уред, аз допих шампанското от бутилката. После чух да ме вика със слаб и малко разтреперан глас: „Готова съм…“ Още щом влязох в спалнята, ми стана ясно, че резултатът е повече от ужасен. Притиснат от жартиерите, задникът й бе съвсем увиснал, а от кърменето гърдите й се бяха обезформили. Явно се налагаше липосукция, вкарване на силикон и изобщо доста процедури, с които тя никога не би се съгласила. Със затворени очи пъхнах пръст в бикините й, но изобщо не се възбудих. Тъкмо тогава в съседната стая Виктор ревна, надавайки силни, пронизителни и непоносими писъци. Тя се загърна с пеньоара и отиде да го успокоява. Когато се върна, я помолих само да ми направи свирка. Беше доста непохватна в това отношение, постоянно усещах зъбите й, но си представих устата на една ученичка от единайсети клас, по произход ганайка. Мислено чувствах розовия й, леко грапав език и така успях все пак да се изпразня в устата на жена си. Изобщо нямах намерение да имам други деца. На другия ден съчиних онзи текст за семейството, който беше публикуван.

— Още го пазя — обади се Мишел. Той стана, подири в библиотеката броя на списанието. С леко удивление Брюно го разлисти и откри въпросната страница.

В определена степен има и семейства все пак

(искри от вяра посред невярата,

искри любов посред покварата),

които светят

неизвестно как.

 

Едничкият начин да видим бял ден

сред робския труд в учреждения странни

е сексът.

(И то за онези, които

го могат и за които е разрешен.)

Бракът и съпружеската вярност ни отнемат

всяка възможност да съществуваме;

не в канцелариите или класните стаи

ще открием силата, от която се нуждаем,

за да играем, пеем и танцуваме;

опитваме се да открием нашето предназначение

по пътищата на любовта, от година на година

все по-трънливи;

опитваме се да предлагаме телата си,

от година на година все по-изнурени и сиви.

И чезнем

в сянката на тъгата

до пълното отчаяние чак.

 

Вървим самотни по пътя надолу към мястото,

където всичко е мрак,

без деца, без жени.

Нагазваме в езерото сами

посред нощ.

(Водата, приела телата ни стари, е толкова хладна.)^[1]

Веднага след като написа тези редове, Брюно изпадна в състояние на нещо като етилова кома. Събуди се два часа по-късно от рева на сина си. От две– до четиригодишна възраст човешките деца придобиват все по-пълно съзнание за собственото „аз“, което поражда у тях кризи на егоцентрична мегаломания. Тяхната цел през този период е да превърнат социалното си обкръжение (съставено преди всичко от родителите) в роби, изцяло подчинени на техните желания и прищевки; егоизмът им не познава граници; такъв е резултатът от тяхното индивидуално съществуване. Брюно се надигна от мокета в дневната; писъците се усилваха, превръщаха се в израз на неистова ярост. Той натроши две таблетки лексомил в лъжичка конфитюр и влезе в стаята на Виктор. Детето се бе наакало. Къде се мотаеше Ан? Тези занятия за ограмотяване на негрите приключваха все по-късно. Той измъкна зацапаната постелка и я хвърли на паркета; вонята беше непоносима. Детето без затруднение погълна сместа и застина като зашеметено. Брюно облече якето си и се отправи към „Медисън“, нощния бар на улица „Шодронри“. Плати с кредитната си карта три хиляди франка за бутилка шампанско „Дом Периньон“, която изпи заедно с красива блондинка; после в една от горните стаи момичето дълго лъска бастуна му, умело отлагайки кулминацията. Казваше се Елен, беше родена тук и следваше туризъм; беше деветнайсетгодишна. В момента, когато проникваше в нея, тя стегна члена му в себе си и в продължение на поне три минути той бе в състояние на пълно блаженство. На тръгване Брюно я целуна по устните и настоя да й плати допълнително — бяха му останали триста франка в брой.

Следващата седмица реши да покаже онова, което бе написал, на един колега, преподавател по литература на около петдесет години, за когото се говореше, че е хомосексуалист. Фажарди беше приятно изненадан. „Чувства се влиянието на Клодел… или може би на Пеги, Пеги в свободен стих… Но инак е напълно оригинално, подобни неща се срещат рядко в наши дни“. По въпроса какво трябва да се направи по-нататък, той нямаше никакви колебания: „Списание «Енфини». Именно там днес се твори истинската литература. Трябва да изпратите творбите си на Солерс“. Доста изненадан, Брюно го помоли да повтори това име, което му напомняше марка матраци, и в крайна сметка изпрати текстовете. След три седмици позвъни в издателство „Дьоноел“ и за огромно негово удивление се обади лично Солерс, който го покани на среща. В сряда нямаше часове и нямаше проблеми да прескочи до Париж и да се върне същия ден. Във влака се опита да се съсредоточи върху „Странна самота“, но скоро се отказа; успя все пак да прочете няколко страници от „Жени“, особено местата, където се говори за секс. Срещата им беше в едно кафене на улица „Юниверсите“. Издателят пристигна с десет минути закъснение, вирнал в уста цигарето, с което по-късно щеше да се прочуе.

— От провинцията ли сте? Това не е добре. Трябва незабавно да дойдете в Париж. Вие имате талант.

После съобщи на Брюно, че има намерение да публикува творбата, посветена на Йоан-Павел II, в следващия брой на „Енфини“. Брюно остана изумен; нямаше представа, че Солерс се намира в разгара на своя период на „католическа контрареформация“, и започна да сипе възторжени хвалебствия по адрес на папата.

— Пеги много ме кефи! — възкликна разпалено издателят. — Но Сад! Сад! Четете преди всичко Сад!…

— Моят текст по въпроса за семейството…

— И той е много добър. Вие сте реакционер, това е отлично. Всички велики писатели са реакционери. Балзак, Флобер, Бодлер, Достоевски — до един са реакционери. Но човек трябва и да чука, нали така? Също и групов секс. Това е важно.

Солерс си тръгна след пет минути, оставяйки Брюно в състояние на леко нарцистично опиянение. По обратния път постепенно изтрезня. Филип Солерс очевидно беше известен писател, но от прочита на „Жени“ ставаше ясно, че успява да вкара в леглото си само дърти кучки от културните среди; очевидно младичките предпочитаха певците. При това положение за какво му беше да публикува скапани поеми в някакво идиотско списание?

— Когато излезе поредният брой на „Енфини“, все пак купих пет броя. Слава Богу, че не бяха поместили творбата за Йоан-Павел II — въздъхна той. — Тя действително беше слаба работа… Имаш ли още вино?

— Само една бутилка — Мишел отиде до кухнята и донесе последната, шеста бутилка от кутията с „Вийо пап“; започваше все по-осезателно да се чувства изморен. — Струва ми се, утре си на работа? — запита той.

Брюно не отговори нищо. Той втренчено се взираше в една точка на пода, но на това място върху паркета нямаше нищо, абсолютно нищо освен няколко бучици кал. Когато чу шума от отварянето на бутилката обаче, той се оживи и протегна чашата си. Пиеше бавно, на малки глътки; сега помътеният му поглед се рееше на височината на радиатора; видимо нямаше никакво намерение да продължи разказа си. Мишел се поколеба, после пусна телевизора: даваха научнопопулярен филм за живота на зайците. Изключи звука. Всъщност може би ставаше дума за дивите зайци — той не можеше да ги различава. С удивление отново чу гласа на Брюно:

— Опитвам се да си спомня колко време прекарах в Дижон. Четири години? А може би пет? Когато човек започне работа, годините започват да му се губят. Единствените събития, които действително преживява, са свързани със здравето — и с децата, които растат. Виктор растеше; вече ми казваше „тате“.

Изведнъж той се разплака. Свит върху дивана, хълцаше и подсмърчаше. Мишел погледна часовника си; минаваше четири часа. На екрана на телевизора дива котка мъкнеше между зъбите си трупа на заек.

Брюно извади книжна кърпичка и избърса очите си. Сълзите му продължаваха да текат. Мислеше за сина си. Горкият малък Виктор, който прерисуваше картинки от „Стрендж“ и обичаше баща си. Беше му дарил толкова малко щастливи мигове, толкова малко любов — а сега щеше да стане на петнайсет години и с това се приключваше щастливият период от живота му.

— Ан искаше да имаме още деца, всъщност семейният живот и съдбата й на майка напълно я устройваха. Аз я накарах да потърси работа в околностите на Париж. Тя естествено не посмя да откаже — реализацията на жените вече зависеше от професионалното развитие, по онова време всички бяха убедени в това или се преструваха на убедени, което е едно и също, а тя държеше преди всичко да мисли като всички останали. Самият аз чудесно си давах сметка, че се завръщаме в Париж, за да можем да се разведем спокойно. В провинцията, все пак, хората се познават, коментират, а аз държах моят развод да не се превръща в предмет на обсъждане дори от онези, които го одобряват или го приемат спокойно. Лятото на осемдесет и девета заминахме на почивка в Мароко чрез „Клуб Медитеране“ и това беше последната ваканция, която прекарахме заедно. Спомням си идиотската компания по време на аперитива и часовете на плажа, които прекарвах в заглеждане на младите красавици; през това време Ан бъбреше с други майки. Когато се обръщаше по корем, целулитът много й личеше, а когато лежеше по гръб, ясно се очертаваха червените ивици по кожата й. Арабите се държаха неприятно и агресивно, а слънцето грееше прекалено силно. Не си струва човек да хване рак на кожата, след като спокойно може да онанира и у дома. Виктор си прекара много добре и чудесно се забавляваше в „Миниклуба…“.

Гласът на Брюно отново се разтрепери.

— Бях мръсник и съзнавах, че съм такъв. Нормално е родителите да се жертват за децата си, това е напълно естествено. Аз обаче не можех да понеса мисълта, че младостта ми си отива, че синът ми ще порасне, че ще бъде млад вместо мен, че може би ще успее в живота, докато аз бях провалил своя. Искаше ми се отново да се почувствам личност.

— Монада… — обади се тихо Мишел.

Брюно мълчаливо допи чашата си.

— Бутилката е празна — отбеляза той някак объркано. После стана, облече си якето. Мишел го изпрати до вратата. — Обичам сина си — добави на тръгване Брюно. — Ако го сполети беда, ако му се случи някакво нещастие, няма да мога да го понеса. Обичам това дете повече от всичко на света. И въпреки това така и не можах да свикна с мисълта, че него го има.

Мишел кимна. Брюно се отправи към асансьора.

 

 

Мишел се върна в кабинета си и отбеляза върху лист хартия: „Да напиша нещо по повод кръвта“; после се излегна, имаше нужда да размисли, но почти веднага заспа. Няколко дни след това откри бележката върху листа и добави отдолу: „Законът на кръвта“, след което стоя слисан около десетина минути.