Мишел Уелбек
Елементарните частици (27)

11

След посещението на Брюно Мишел не стана от леглото в продължение на две седмици. Как е възможно, питаше се той, едно общество да оцелее без религия? Това изглежда трудно дори на равнището на отделния индивид. Няколко дни той наблюдава радиатора, разположен вляво от леглото. През зимата ребрата му се пълнеха с гореща вода, това беше полезен и хитро измислен механизъм; но колко време западното общество би могло да просъществува без някаква религия? Когато беше малък, обичаше да полива растенията в зеленчуковата градина. Още пазеше малка, квадратна черно-бяла снимка, на която държи лейката под надзора на баба си; вероятно тогава е бил на шест години. По-късно му харесваше да пазарува; с рестото от хляба му позволяваха да си купи карамелена пръчка. После отиваше във фермата за мляко; пълното алуминиево канче се люлееше в ръката му, а него го беше малко страх да минава вечер по ниския път, обрасъл от двете страни с къпинак. Сега всяко ходене до супермаркета беше за него същинско мъчение. При това се появяваха все нови и нови стоки, асортиментът от замразени готови храни за ергени непрекъснато се обогатяваше. Неотдавна в кварталния „Монопри“ той за пръв път видя на щанда за месо пържоли от щраус.

За да се осъществи възпроизвеждането, двете нишки, съставящи молекулата на ДНК, се разделят, като всяка привлича към себе си допълнителни нуклеотиди. Моментът на разделяне е опасен, защото тъкмо тогава могат да се намесят неконтролирани, най-често вредни мутации. Гладуването действително стимулира мисловната дейност и към края на първата седмица Мишел стигна до идеята, че съвършеното възпроизвеждане би било невъзможно, докато молекулата на ДНК има формата на спирала. За постигането на свободна от вредни отклонения репликация, съставена от безкрайно количество поколения клетки, по всяка вероятност е нужно на структурата, носеща генетичната информация, да се придаде компактност, присъща например на лентата на Мьобиус или на геометричната фигура тор.

 

 

Когато беше малък, за него беше непоносимо естественото разрушение на предметите, повреждането и износването им. Така години наред той пази счупена на две бяла пластмасова линийка, като непрекъснато подлепваше парчетата. От пластовете тиксо тя престана да бъде права, с нея не можеше да се начертае дори една отсечка и вече не можеше да служи за линия. Въпреки това не се решаваше да я изхвърли. Тя отново се чупеше, той пак я подлепяше, добавяйки още един слой тиксо, и отново я прибираше в чантата си.

Една от особеностите на гения на Джерзински, писа години по-късно Фредерик Юбчежак, е способността му да отиде отвъд първото свое хрумване, според което възпроизвеждането по полов път само по себе си е източник на вредни мутации. От хиляди години, подчертава също така Юбчежак, у всички човешки култури е налице смътното съзнание за неразривна връзка между секса и смъртта; изследователят, който успее да докаже тази връзка с необорими аргументи от областта на молекулярната биология, би трябвало да спре дотам, смятайки целта за достигната. Джерзински обаче интуитивно усеща, че трябва да мине отвъд рамките на половото възпроизвеждане и да разгледа цялата съвкупност от топологични условия на клетъчното делене.

Още през първата година в началното училище в Шарни Мишел беше поразен от жестокостта на своите съученици. Вярно, това бяха селски деца, следователно зверчета, все още твърде близко до природата. Въпреки това за него оставаше непонятна естествената, инстинктивна наслада, с която те бодяха някоя жаба с върха на пергела или с перото на писалката; виолетовото мастило се разпространяваше под кожата на клетото животинче, което бавно умираше от задушаване. В такива моменти всички се струпваха в кръг и с блеснали очи наблюдаваха неговата агония. Друго любимо развлечение за тях бе да режат рогцата на охлювите с ножица. Именно рогцата са единственото чувствително място на охлюва и завършват с малки очички. Лишен от тях, охлювът се превръща в отпуснато, страдащо парче плът. Много скоро Мишел осъзна, че е в негов интерес да стои настрани от тези малки зверове; напротив, не изпитваше никакви опасения с момичетата, които бяха далеч по-кротки. Тази първа негова догадка за устройството на света получи потвърждение от поредицата „Животът на животните“, която даваха по телевизията всяка сряда вечер. След цялата тази гнусна гадост, тази непрестанна касапница, каквато всъщност представляваше животинската природа, единственият лъч на преданост и пожертвователност бе майчината любов или някои прояви на инстинкта за защита, които по един или друг начин бяха свързани с тази любов. Женският калмар, това трогателно дребно създание, дълго не повече от двайсет сантиметра, без колебание се хвърляше срещу леководолаза, приближил до неговите яйца.

Дори след трийсет години той неизбежно стигаше до същото заключение: без всякакво съмнение жените бяха по-добри от мъжете. Бяха по-ласкави, по-любящи, по-състрадателни и по-нежни; по-малко склонни към насилие, към егоизъм, към самоутвърждаване и към жестокост. Освен това бяха по-благоразумни, по-интелигентни и по-трудолюбиви.

Всъщност, питаше се Мишел, наблюдавайки движението на слънцето зад завесата на прозореца, за какво служат мъжете? Възможно е в минали времена, когато мечките са били повече, мъжествеността да е играла особена и незаменима роля; от няколко века насам обаче от мъжете очевидно нямаше никаква полза. Те понякога пропъждаха скуката, играейки тенис, но това все още не беше беда; имаше моменти, когато решаваха, че би било полезно да тласнат историята напред, което правеха преди всичко, като предизвикват революции и войни. Освен че нанасяха неизмерими страдания, революциите и войните разрушаваха най-доброто, останало от миналото, което принуждаваше човечеството всеки път да започва всичко отначало. Когато не се вписва в нормалния ход на развитието, човешката еволюция придобива хаотичен, неравномерен, лишен от структура и белязан от насилие облик. За всичко това бяха виновни преди всичко мъжете с тяхното увлечение по риска и хазарта, с нелепото им тщеславие, безотговорност и склонност към насилие. Един свят, съставен само от жени, би бил във всяко отношение безкрайно по-добър; би се развивал по-бавно, но равномерно, без връщане назад и без гибелни преоценки, към състояние на всеобщо щастие.

Сутринта на 15 август той стана и излезе от къщи с надеждата, че няма да срещне никого на улицата; това се оказа почти вярно. Нахвърли няколко бележки, към които щеше да се върне десетина години по-късно, когато пишеше най-значителния си труд, „Пролегомени към съвършената репликация“.

 

 

По същото време Брюно връщаше сина си при бившата си жена; чувстваше се изморен и отчаян. Ан съвсем наскоро се беше завърнала от експедиция по програмата „Нови граници“ от остров Пасха или Бенин, не си спомняше точно; вероятно щеше да се срещне с приятелки, да размени адреси, после щеше да се види още два-три пъти с тях, преди да й омръзне, но с мъже така и нямаше да се срещне; Брюно имаше впечатление, че изобщо се е отказала от връзки с мъже. Щеше да го дръпне настрани за минута-две, за да го запита: „Как мина?“. Той щеше да отвърне: „Добре“, придавайки си онзи самоуверен и спокоен вид, който жените харесват; после с нотка на хумор щеше да добави: „Само че Виктор доста дълго гледа телевизия“. Щеше да се чувства неудобно, защото, откакто бе отказала цигарите, Ан не понасяше дима; жилището й бе обзаведено с вкус. На раздяла щеше да изпита съжаление, за сетен път да си зададе въпроса какво би могло да се направи, за да се променят нещата; щеше да целуне набързо Виктор и да си тръгне. Така щеше да приключи ваканцията на сина му.

В действителност въпросните две седмици се бяха оказали същинско мъчение. Излегнат на матрака, с бутилка бърбън до себе си, той се вслушваше в шума от движението на сина си в съседната стая: как пуска водата от казанчето, след като бе ходил по малка нужда, как сменя каналите с дистанционното. Без да знае това, също като природения си брат той съзерцаваше безсмислено тръбите на парното. Виктор спеше на дивана в хола; гледаше телевизия по петнайсет часа на ден. Сутрин на събуждане Брюно заварваше телевизора включен на канал М6, по който даваха анимационни филми. За да не пречи на никого, Виктор слагаше слушалки. Не беше груб и се стараеше да не създава неприятности; само че нито той, нито баща му имаха какво да си кажат един на друг. Два пъти дневно стопляше готовата храна; после двамата сядаха един срещу друг и на практика почти не си говореха.

Как бяха стигнали до подобно положение? Преди няколко месеца Виктор беше навършил тринайсет години. Няколко години преди това той все още рисуваше картинки и ги показваше на баща си. Обикновено прекопираше героите от „Марвел Комикс“: Фаталис, Фантастик, Фараонът на бъдещето, за които измисляше необичайни ситуации. Понякога ги караше да играят на карти, друг път ги пращаше на неделна разходка в Лувъра. Когато беше на десет години, за рождения ден на Брюно Виктор написа с грамадни разноцветни букви върху лист кадастрон: „ТАТЕ, ОБИЧАМ ТЕ“. Сега всичко това бе останало в миналото. И Брюно съзнаваше, че занапред щеше да става все по-зле: взаимното им безразличие постепенно щеше да се превърне в омраза. Само след две години щяха да започнат първите опити на сина му да излиза с момичета на неговата възраст, същите онези петнайсетгодишни момичета, които самият Брюно щеше да желае. Приближаваше моментът на съперничество между двамата — естественото състояние на мъжете. Бяха като два звяра, които се борят в клетката, наречена време.

 

 

На връщане към къщи Брюно купи от една арабска бакалница две бутилки анасонов ликьор; след това, преди да се напие до смърт, се обади на брат си с молба да се видят на другия ден. Когато пристигна у Мишел, видя, че след периода на гладуване той с вълчи апетит ръфа парчета италиански салам и ги прокарва с големи чаши вино.

— Налей си, налей си… — промърмори той между два залъка.

Брюно имаше чувството, че брат му почти не го слуша. Беше като разговор с психиатър или по-скоро със стена. Въпреки това реши да сподели тревогите си.

— В продължение на няколко години синът ми ме чувстваше близък, нуждаеше се от обичта ми, а аз постоянно бях потиснат, недоволен от живота и го отблъсквах с надеждата нещата да потръгнат. Тогава нямах представа, че времето лети толкова бързо. Между седем– и дванайсетгодишна възраст детето е чудесно същество, мило, разумно и открито. Животът му е изпълнен с хармония и радост. Самото то прелива от любов и е доволно от любовта, с която го даряват другите. После всичко се разваля. Невъзвратимо се разваля.

Мишел дояде последните две парчета салам и отново напълни чашата си с вино. Ръцете му силно трепереха. Брюно продължи:

— Човек трудно може да си представи по-глупаво и агресивно, по-непоносимо и злобно същество от момче в началото на пубертета особено ако е заобиколено от деца на неговата възраст. През пубертета детето се превръща в чудовище и едновременно в глупак, конформизмът му е просто невероятен; то сякаш е продукт на някаква внезапна, вредна (и неочаквана, като се има предвид какво е било преди това) кристализация на всичко най-лошо у човека. При това положение как бихме могли да се съмняваме, че сексуалността е съвършено зло? И как хората успяват да живеят под един покрив с дете в пубертета? Според мен те все пак съумяват да го правят само защото техният собствен живот е абсолютно празен; и макар моят живот също да е празен, аз не можах да го постигна. Във всеки случай всички лъжат, при това докарват лъжата си до гротеска. Развеждат се, но си остават добри приятели. Вземат сина си два пъти месечно за събота и неделя; ами че това е гадост. Пълна, съвършена гадост. В действителност мъжете изобщо не се интересуват от своите деца, изобщо не изпитват любов към тях, а и въобще мъжете са неспособни да изпитват любов, това чувство им е напълно чуждо. Мъжът познава единствено желанието, сексуалното желание в чист животински вид и съперничеството между самците; едва след това, много по-късно, в рамките на брачния живот може евентуално да изпита признателност към съпругата си за това, че му е родила деца, че се грижи за домакинството, че е добра готвачка и любовница; тогава просто му е приятно да спи в едно легло с нея. Твърде възможно е това да не е чувството, на което разчита жената, възможно е да е налице недоразумение, но все пак подобно чувство може да бъде много силно, и макар от време на време да изпитва възбуда (впрочем отслабваща), когато кръшка, мъжът не може да живее без жена си и ако за нещастие я изгуби, не може да я прежали, пропива се и много бързо, нерядко в разстояние само на няколко месеца, на свой ред умира. Що се отнася до децата, навремето те са наследявали състоянието, обществените правила и семейните традиции. Това естествено се е отнасяло за знатните фамилии, но също така за търговците, селяните, занаятчиите, всъщност за всички социални слоеве. Днес от всичко това няма и помен: аз живея от заплата, под наем и нямам какво да завещая на сина си. Не мога да го науча на занаят и дори нямам представа какво ще работи един ден; така или иначе, правилата, които аз следвам, за него няма да имат никаква стойност, той ще обитава съвсем друг свят. Да приемеш идеологията на непрекъснатата промяна, означава да приемеш, че човешкият живот се свежда до рамките на индивидуалното битие, че миналите и бъдните поколения нямат никакво значение за него. Именно така живеем ние и за един мъж в наши дни няма никакъв смисъл да създава деца. При жените е различно, защото те продължават да изпитват нуждата от същество, което да обичат, което не се отнася и никога не се е отнасяло за мъжете. Заблуда би било да се твърди, че мъжете изпитват потребност да глезят деца, да играят с тях, да ги ласкаят. Открай време се твърди обратното, но то, така или иначе, не е вярно. След развода, след разкъсването на семейния кръг връзките с децата губят всякакъв смисъл. Детето е захлопващ се капан, враг, когото си длъжен да издържаш и който един ден ще те надживее.

Мишел стана и отиде в кухнята да си налее чаша вода. Пред очите му във въздуха се въртяха цветни кръгове и започваше да му се повдига. Първото, което трябваше да направи, бе да спре треперенето на ръцете си. Брюно беше прав, бащината обич е илюзия, измама. Измамата е полезна, когато чрез нея може да се промени действителността, мислеше си той; но когато промяната се провали, остават единствено измамата, огорчението и срамът от лъжата.

Когато се върна в стаята, Брюно се беше отпуснал неподвижно на канапето като мъртъв. Между високите блокове в квартала постепенно се спускаше нощта; след поредния горещ ден температурата ставаше поносима. Погледът на Мишел неволно се спря на празната клетка, в която няколко години беше живяло канарчето; трябваше да я изхвърли, защото нямаше намерение да си взема друга птица. За момент си спомни съседката отсреща, редакторката на списание „Вент ан“; не я беше виждал от месеци; вероятно се е преместила в друго жилище. Помъчи се да се съсредоточи върху ръцете си и установи, че треперенето им е понамаляло. Брюно беше все така неподвижен; мълчанието помежду им продължи още няколко минути.