Мишел Уелбек
Елементарните частици (26)

10
Джулиан и Олдъс

Когато възникне нужда от промяна и обновление на господстващата доктрина, пожертваните поколения, в средата на които се извършва подобна трансформация, й остават чужди, а понякога дори се отнасят враждебно към нея.

Огюст Конт — Призив към консерваторите

Към обяд Брюно се качи в колата и стигна до центъра на Партне. Като размисли, реши все пак да продължи по магистралата. Позвъни от една кабина на брат си, който веднага вдигна. Искаше да се видят веднага след като се прибере в Париж. На следващия ден нямаше възможност, защото имаше среща със сина си. Но тази вечер, да, много е важно. Мишел не прояви особено вълнение. „Щом искаш…“, каза той след доста продължителна пауза. Подобно на повечето хора, той не харесваше тази крайна раздробеност на обществото, надълго и нашироко обсъждана от социолози и коментатори. Подобно на повечето хора, смяташе, че дори с цената на известна досада трябва да се съхранят донякъде семейните връзки. Ето защо години наред упорито посрещаше Коледа заедно с леля си Мари-Терез, която прекарваше старините си в малка къща в Ренси заедно със своя симпатичен и почти глух съпруг. Чичо му продължаваше да гласува за комунистите и отказваше да ходи на нощната служба в църквата, което всеки път ставаше причина за препирня. Мишел търпеливо слушаше стареца да говори за освобождението на трудещите се, докато пие запарка от тинтява, и от време на време измърморваше в отговор някоя банална фраза. После пристигаха останалите, сред които и братовчедка му Брижит. Той харесваше Брижит и искрено му се щеше тя да бъде щастлива, но съвместният й живот с толкова глупав съпруг правеше това почти невъзможно. Мъжът й беше лекар на повикване към фирмата „Байер“ и изневеряваше на жена си при всеки удобен случай; тъй като не беше грозен и пътуваше много, удобни случаи имаше в изобилие. С всяка изминала година лицето на Брижит изглеждаше все по-посърнало.

Мишел се отказа от годишното си посещение през 1990 година; сега му оставаше само Брюно. Семейните връзки траят няколко години, понякога няколко десетилетия, всъщност те са по-трайни от всички останали; в края на краищата обаче дори те се разпадат.

 

 

Брюно се появи към девет вечерта, беше вече пийнал и склонен да обсъжда теоретични въпроси.

— Винаги съм се удивлявал — започна той, преди още да седне — на невероятната точност на предсказанията, които прави Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“. Като си помисля, че тази книга е написана през 1932 година, направо е изумително. Оттогава насам западното общество непрекъснато полага усилия, за да се доближи до описвания от него модел. Все по-съвършен контрол над раждаемостта, който един ден рано или късно ще доведе до окончателното й откъсване от секса и до лабораторно възпроизвеждане на човешкия род при условия на абсолютна сигурност и генетична предвидимост. Това ще рече разпад на семейните връзки, на понятия като бащинство и майчинство. Благодарение на напредъка в областта на фармакологията пък ще бъдат заличени всякакви възрастови различия. В света, обрисуван от Хъксли, шейсетгодишните са също толкова активни, имат същия физически облик и същите желания, както и двайсетгодишните. По-късно, когато борбата с остаряването стане невъзможна, човек си отива посредством доброволна евтаназия; дискретно, бързо и без всякакви драми. Описаното в Brave New World общество е щастливо, в него няма трагедии и крайни чувства. Сексуалната свобода е пълна и няма никакви препятствия пред разцвета на насладите. Мимолетните депресии, униния и съмнения биват премахнати по медикаментозен път, тъй като химията е достигнала значителен напредък в областта на антидепресантите и анксиолитиците. „Два милиграма лекуват всяка драма“. Именно това е светът, към който днес се стремим, светът, в който днес искаме да живеем.

— Известно ми е — продължи Брюно, махвайки с ръка, сякаш за да отстрани възражението, което Мишел така и не бе направил, — известно ми е, че светът на Хъксли най-често бива възприеман като тоталитарен кошмар, а книгата му бива представяна като разобличителна; това обаче си е чиста проба лицемерие. Както и да го погледнеш — генетичен контрол, сексуална свобода, борба срещу стареенето, цивилизация на развлеченията, — „Прекрасният нов свят“ за нас е същински рай, той е именно светът, който се стремим, засега безуспешно, да постигнем. В момента има само един фактор, който противоречи донякъде на нашата егалитарна, или по-скоро основана върху заслугите система от ценности — делението на обществото на касти, предназначени според генетичната им природа за различни видове труд. И именно в това отношение Хъксли се оказва лош пророк, тъй като подобно деление става излишно в резултат на развитието на механизацията и роботизацията. Няма никакво съмнение, че Хъксли е слаб писател, фразите му са тромави и лишени от изящество, героите му са блудкави и схематични. Ала той със сигурност притежава едно важно качество — онази интуиция, която му позволява да долови посоката на развитие на човешките общества от няколко века насам, която във все по-голяма степен ще се определя от научния и технологичния напредък. Може и да му липсва изисканост, психологизъм и стил, но това няма голямо значение в сравнение с именно тази негова интуиция. Той е първият измежду писателите, включително писателите фантасти, който осъзнава, че след физиката биологията е тази, която се превръща в двигател на прогреса.

Брюно млъкна и едва тогава забеляза, че брат му е поотслабнал; изглеждаше изморен, угрижен и донякъде разсеян. Наистина от няколко дни той не беше излизал за покупки. За разлика от други години, пред „Монопри“ се виждаха доста просяци и продавачи на вестници; при това лятото е сезон, когато бедността не изглежда толкова потискащо. „Какво би било, ако избухне война?“, мислеше си Мишел, наблюдавайки през стъклото на витрината бавното движение на клошарите. Всъщност кога ли би могло да избухне война и какво ще дойде след нея? Брюно отново си наля вино; започваше да огладнява и доста се учуди, когато брат му най-после отвърна:

— Хъксли произхожда от семейство на известни английски биолози. Дядо му е бил приятел на Дарвин и има много публикации в защита на еволюционната теория. Баща му и брат му Джулиан също са именити биолози. Типични представители на английската традиция, все прагматични интелектуалци с характерните за тях либерални възгледи и здрав скептицизъм. За разлика от френските просветители, те залагат в много по-голяма степен на наблюдението и на експерименталния метод. Цялата си младост Хъксли прекарва в обществото на икономисти, юристи и преди всичко на учени, които често гостуват на баща му. Измежду писателите от неговото поколение може би той единствен е бил в състояние да предусети бъдещия напредък на биологията. Всичко това би могло да се случи много по-рано, ако не беше нацизмът. Нацистката идеология до голяма степен допринесе за дискредитирането на евгениката и на расовото усъвършенстване; трябваше да минат няколко десетилетия, за да се обърнем отново към тях.

Мишел стана и измъкна от библиотеката една книга, озаглавена „Онова, което се осмелявам да мисля“.

— Написана е от Джулиан Хъксли — обясни той, — по-големия брат на Олдъс, и излиза през 1931-ва, една година преди „Прекрасният нов свят“. В нея се съдържат всички мисли по въпроса за генетичния контрол и за подобряването на породите, включително на човешкия род, които другият брат прилага на практика в своя роман. Всичко това съвсем недвусмислено е представено като желана цел, към която трябва да се стремим.

Мишел седна, изтри потта от челото си и продължи:

— След войната, през 1946-а, Джулиан Хъксли е избран за генерален директор на новосъздадената ЮНЕСКО. През същата година брат му публикува „Завръщане в прекрасния нов свят“, където се опитва да представи своята предишна книга като разобличение и сатира. Няколко години по-късно Олдъс Хъксли се превръща в главен идеолог на движението хипи. Той открай време е привърженик на пълна сексуална свобода и играе ролята на пионер в употребата на психеделични наркотици. Познат е на всички основатели на Исейлън^[1], които определено са повлияни от идеите му. Възникналото по-късно движение Ню Ейдж възприема изцяло основополагащите тези на Исейлън. В действителност Олдъс Хъксли е един от най-влиятелните мислители на двайсетото столетие.

 

 

Излязоха да вечерят в съседния ресторант, където предлагаха двойна порция китайско фондю за 270 франка. Мишел не беше излизал от къщи цели три дни.

— Днес не съм ял — някак учудено отбеляза той, все още държейки в ръка книгата.

— През 1962 година Хъксли публикува своята последна книга „Островът“ — продължи той, докато разбъркваше лепкавия ориз. — Действието се развива на райски остров в тропиците, за чиято растителност и пейзажи вероятно черпи вдъхновение от Шри Ланка. На този остров, далеч от търговските пътища, се развива своеобразна цивилизация, едновременно силно напреднала в технологично отношение и отнасяща се с уважение към природата: мирна, напълно свободна от наследствените неврози и юдео-християнските забрани. Там голотата се смята за нещо естествено; любовните желания и наслади се удовлетворяват напълно свободно. Тази посредствена, но лесна за четене книга упражни огромно влияние върху хипитата и чрез тях върху привържениците на Ню Ейдж. Един внимателен поглед ще покаже, че хармоничната общност, описана в „Островът“, има много допирни точки с тази от „Прекрасният нов свят“. Всъщност по всяка вероятност самият Хъксли в състояние на старческо слабоумие едва ли си е дал сметка за тази прилика, но описаното в „Островът“ общество е толкова близко до „Прекрасният нов свят“, колкото анархистката общност на хипитата до либералното буржоазно общество, или по-точно до неговия шведски социалдемократически вариант.

Той млъкна, натопи една скарида в пикантния сос и остави пръчиците на масата.

— Подобно на своя брат, Олдъс Хъксли е бил оптимист — заключи той някак с отвращение. — Метафизическата мутация, породила материализма и модерната наука, има две главни последствия: рационализма и индивидуализма. Грешката на Хъксли е, че е преценил неправилно съотношението на силите между тези две последици. По-конкретно неговата заблуда е в това, че подценява засилването на индивидуализма в резултат от все по-пълното осъзнаване на смъртта. Индивидуализмът е този, който дава живот на свободата, на усещането за собственото аз, на нуждата да се откроиш и да се издигнеш над останалите. В едно рационално общество като описаното в „Прекрасният нов свят“ борбата може да бъде смекчена. Икономическата конкуренция, метафора на завоюването на пространството, губи смисъл в едно богато общество, където икономическите колебания са овладени. Конкуренцията в областта на секса, косвена метафора на овладяването на времето чрез възпроизвеждането, губи смисъл в едно общество, където процесът на разграничение между секса и възпроизвеждането е напълно завършен; Хъксли пропуска да вземе под внимание индивидуализма. Той така и не си дава сметка, че веднъж откъснат от възпроизвеждането, сексът започва да съществува не толкова като източник на наслада, колкото като принцип на нарцистично самоутвърждаване; същото се отнася и за стремежа към богатство. Защо шведският социалдемократически модел така и не успя да вземе връх над либералния модел? Защо той така и не бе приложен в областта на сексуалното удовлетворение? Защото метафизическата мутация, осъществена от модерната наука, води до възход на индивидуализма, на себелюбието, на омразата и на желанието. Само по себе си желанието — за разлика от удоволствието — е източник на страдание, на омраза и на нещастие. Не само будистите, не само християните, а всички философи, достойни да се нарекат такива, съзнават това и именно на това учат. Решението, предлагано от утопистите, от Платон до Хъксли, в това число и Фурие, се състои в потискане на желанието и на страданието чрез организирането на незабавно удовлетворение. Напротив, рекламно-еротичното общество, в което живеем, се стреми да организира именно желанието, да го изостри до невиждани размери, задържайки при това удовлетворението в границите на частната сфера. За да функционира подобно общество, за да продължава да действа конкуренцията, необходимо е желанието непрекъснато да нараства, да се разпростира все по-широко и да изяжда човешкия живот.

Видимо изтощен, той избърса потта от челото си; така и не беше докоснал яденето пред себе си.

— Все пак налице са корективи, малки хуманистични корективи… — плахо възрази Брюно. — В крайна сметка има неща, които те карат да забравиш за смъртта. В „Прекрасният нов свят“ това са анксиолитиците и антидепресантите; в „Островът“ става въпрос по-скоро за медитация, за психеделични наркотици, за някакви неясни елементи на индуизма. Днес на практика хората се опитват да прилагат смесица от тези два способа.

— В своята книга „Онова, което се осмелявам да мисля“ Джулиан Хъксли също обсъжда религиозни въпроси — отбеляза Мишел с нарастващо отвращение. — Той чудесно съзнава, че научният прогрес и материализмът са подкопали устоите на всички традиционни религии; съзнава също така, че нито едно общество не може да оцелее без религия. На повече от сто страници той се опитва да положи основите на религия, съвместима със състоянието на науката. Не би могло да се каже, че резултатът е кой знае колко убедителен; не би могло да се каже също така, че в това отношение нашите общества са осъществили кой знае какъв напредък. В действителност всякаква надежда за сливане се осуетява от очевидността на материалната смърт и това неминуемо води до разпространението на самолюбието и жестокостта. Като компенсация — заключи някак странно той — същото се случва и с любовта.