Мишел Уелбек
Елементарните частици (25)

9

Противно на навика си, Брюно избираше странични пътища. Малко преди да стигне Партне, спря колата. Чувстваше, че трябва да размисли, но не му беше ясно точно за какво. Околността беше скучна и спокойна, недалеч минаваше канал с почти неподвижна вода. Бреговете му бяха обрасли с водна растителност, за която трудно можеше да се каже дали расте, или гние. Тишината беше нарушавана от жужене във въздуха, изглежда, наоколо летяха насекоми. Той се излегна на обраслия с трева склон и откри слабо движение на водата, която бавно течеше на юг. Не се виждаха никакви жаби.

През октомври 1975 година, малко преди началото на университетската учебна година Брюно се нанесе в апартамента, който баща му беше купил; тогава му се струваше, че започва нов живот. Много скоро го очакваше разочарование. Вярно е, че имаше момичета, дори много момичета, които следваха филология в Сансие, но изглежда, всички те си имаха приятели или поне не проявяваха желание да започнат връзка с него. С цел да се запознае с някоя от тях той посещаваше редовно колективните консултации, както и всички лекции, и скоро се очерта като добър студент. Виждаше ги в университетското кафене, слушаше ги да бъбрят помежду си — те излизаха, срещаха се с приятели, канеха се взаимно на гости. Брюно започна да яде прекалено много. Скоро си установи хранителен маршрут по булевард „Сен Мишел“. Започваше с хотдог от павилиона на ъгъла на улица „Гей Люсак“; малко по-надолу следваше пица, понякога дюнер. На пресечката с булевард „Сен Жермен“ идваше ред на няколко чийзбургера, полети с кока-кола и бананови шейкове; после свиваше по улица „Ла Арп“, за да приключи в сладкарниците с тунизийски лакомства. Преди да се прибере, спираше в кино „Латен“, където даваха два порнофилма с един входен билет. Понякога прекарваше половин час пред киното, преструвайки се, че изучава разписанието на автобусите, с напразната надежда да дочака в салона да влезе жена или двойка. Най-често се виждаше принуден да заеме сам мястото си пред екрана, където чувстваше известно облекчение; контрольорката проявяваше безупречна дискретност. Мъжете винаги сядаха далеч един от друг, като неизменно оставяха по няколко стола разстояние между себе си и другите. Той онанираше спокойно, гледайки филми като „Похотливите медицински сестри“, „Стопаджийката не носи гащички“, „Учителката с разтворени бедра“, „Близалките“ и други такива. Смущаваше се единствено на излизане от киното: изходът водеше право на булевард „Сен Мишел“ и като нищо можеше да се сблъска с някоя колежка. Най-често изчакваше друг зрител да си тръгне и се изнизваше след него; струваше му се по-малко унизително да ходиш на порнофилм с приятели. Обикновено се прибираше към полунощ и четеше Шатобриан или Русо.

Веднъж-дваж седмично Брюно решаваше коренно да промени начина си на живот. Постъпваше по следния начин. Отначало се събличаше съвсем гол и се гледаше в огледалото: нужно му бе да стигне до върха на самоунижението, да съзерцава до пълно отвращение издутия си корем, увисналите бузи, спаружения си вече задник. После изгасяваше всички лампи. Събираше крака, кръстосваше ръце пред гърдите си, накланяше леко глава напред и започваше да се съсредоточава. Поемаше бавно и дълбоко въздух, издуваше докрай отвратителния си корем; след това пак така издишваше и мислено произнасяше едно число. Всички числа имаха особено значение, концентрацията му трябваше да бъде пълна; все пак най-важни от тях бяха числата четири, осем и естествено последното — шестнайсет. Когато вдигнеше глава, след като бе произнесъл числото шестнайсет, изпускайки с все сили въздуха от дробовете си, щеше да бъде съвършено нов човек, най-сетне готов да живее, да се плъзга по течението на битието. Нямаше да изпитва нито страх, нито срам; щеше да се храни нормално, да се държи нормално с момичетата. „Днес е първият ден от остатъка на твоя живот“.

Този малък церемониал не оказваше никакво действие върху вродената му стеснителност, но донякъде помагаше срещу булимията му; понякога минаваха два дни, преди да поеме пак по отъпкания път. Приписваше неуспехите си на недостатъчната концентрация, после твърде скоро отново се изпълваше с вяра, че ще успее. Все още беше млад.

Една вечер на излизане от сладкарницата „Сюд Тюнизиен“ се сблъска с Аник. Не бяха се виждали след краткото им запознанство през лятото на 1974 година. Беше станала още по-грозна и почти тлъста. Квадратните й очила с черни рамки и дебели стъкла правеха още по-малки кафявите й очи и подчертаваха болезнената бледност на кожата. Седнаха на кафе и известно време и двамата се чувстваха неловко. Тя също следваше филология в Сорбоната; квартирата й на булевард „Сен Мишел“ беше съвсем наблизо. На раздяла му остави телефонния си номер.

През следващите седмици той няколко пъти ходи при нея. Притеснена от външния си вид, тя се срамуваше да се съблече, но първата вечер предложи на Брюно да му направи свирка. За физиката си дори не спомена, аргументът й беше, че не взема хапчета. „Уверявам те, предпочитам…“ Не излизаше никъде и прекарваше вечерите сама в квартирата. Брюно няколко пъти се опита да свали панталоните й, но тя се свиваше на кълбо и мълчаливо и яростно го отблъсваше. Накрая той отстъпваше и изваждаше члена си. Тя смучеше припряно и доста силно; изпразваше се в устата й. Понякога обсъждаха следването, но разговорите им бяха кратки и той скоро си тръгваше. Вярно бе, че изобщо не можеше да се нарече красива и той трудно си представяше да се появи с нея на улицата, в ресторанта или на опашката за билети в киното. Продължаваше да се тъпче с тунизийски сладкиши до втръсване, после се качваше при нея и след поредната свирка си тръгваше. Навярно така беше по-добре.

Вечерта, когато Аник умря, беше много топла. Макар да бе едва краят на март, наоколо миришеше на пролет. Както обикновено, Брюно купи от сладкарницата рогче с бадеми, после слезе към кейовете на Сена. Звуците от високоговорителя на минаващото корабче изпълваха въздуха и отекваха по стените на Нотр Дам. Той дояде лепкавия, намазан с мед сладкиш и изпита дълбоко отвращение от самия себе си. Може би не беше лоша идея да опита точно тук, в сърцето на Париж, сред гъмжилото от непознати хора. Той затвори очи, събра токове, кръстоса ръце върху гърдите си. Бавно и съсредоточено започна да брои в състояние на пълна концентрация. След произнасянето на магическото число шестнайсет отвори очи, изправи се решително. Корабчето бе отминало, кеят бе пуст. Времето бе все така топло.

Пред сградата, където живееше Аник, имаше малка тълпа и двама полицаи. Приближи се. Нелепо сгърчено, на земята лежеше обезобразеното тяло на момичето. Натрошените й ръце подобно на някакви пипала обгръщаха главата й, онова, което беше останало от лицето й, беше обкръжено от локва кръв. Вероятно миг преди да докосне земята, тя инстинктивно бе вдигнала ръце към главата си, за да се защити. „Скочила от осмия етаж. Умряла на място…“ — обади се досами него някаква жена със странно задоволство в гласа. В този момент пристигна линейката, от която двама мъже измъкнаха носилка. Докато повдигаха тялото, той зърна за миг строшения череп и извърна глава. Линейката замина с вой на сирената. Така приключи първата любов на Брюно.

Лятото на 1976 година вероятно бе най-ужасният период в живота му; тъкмо бе навършил двайсет години. Беше ужасна жега, дори нощите не носеха никаква прохлада; от тази гледна точка лятото на седемдесет и шеста щеше да остане паметно. Момичетата ходеха с къси прозрачни рокли, които лепнеха по телата им от потта. Той се шляеше по цели дни с разширени от желание очи. Ставаше нощем, прекосяваше пеша Париж, спираше се пред терасите на кафенетата, дебнеше край входовете на дискотеките. Не умееше да танцува. Непрекъснато беше възбуден. Струваше му се, че носи между краката си парче разкапано, гниещо месо, разкъсвано от червеи. На няколко пъти се опита да заговори срещнати на улицата момичета, но получи в отговор унизителни насмешки. Нощем се гледаше в огледалото. Косата му, залепнала за черепа от потта, започваше да редее отпред; гънките на корема му личаха под ризата. Започна да посещава сексшопове и стриптийз барове, но това само изостри страданията му. За пръв път прибягна до услугите на проститутка.

През 1974–1975 година в западното общество бе настъпил невидим на пръв поглед, но решаващ прелом, мислеше си Брюно. Той продължаваше да лежи върху тревясалия насип край канала; за възглавница му служеше сгънатото платнено яке. Отскубна стрък трева и усети между пръстите си влажната й грапавина. През същите онези години, когато се опитваше да си намери място в живота, западните общества бяха поели по някакъв мрачен път. Още през лятото на 1976 година бе станало ясно, че нещата не отиват на добре. На Запад физическото насилие като крайна проява на индивидуалността вървеше по следите на желанието и отново встъпваше в правата си.