Мишел Уелбек
Елементарните частици (21)

5

Мнозина от летовниците, посещаващи „Мястото на промяната“, също като Брюно бяха около четирийсетте; също като него немалко от тях работеха в областта на културата и образованието, така че статутът им на държавни служители ги пазеше от обедняване. На практика всички те биха могли да бъдат причислени към левицата; и пак на практика всички те живееха сами, най-често в резултат на развод. Общо взето, се оказваше, че той е типичен представител на местното население, и след няколко дни си даде сметка, че започва да се чувства по-малко гадно от обикновено. Мистически настроените и абсолютно нетърпими по време на закуската лелки привечер, на аперитива, се превръщаха в жени, принудени да се състезават без всякаква надежда с по-младите от тях конкурентки. В това отношение единствено смъртта може да наложи равенство. Така в сряда следобед той се запозна с Катрин, петдесетгодишна бивша феминистка, принадлежала навремето към екстремистките около „Мари па клер“^[1]. Имаше черна, много къдрава коса, матова кожа и вероятно на двайсет години е била доста привлекателна. Гърдите й все още бяха на висота, но в басейна той установи, че има огромен задник. Тя се преквалифицираше в областта на египетската символика, на слънчевите карти Таро и пр. Тъкмо се беше впуснала в обяснения за бог Анубис, когато Брюно смъкна гащетата си с мисълта, че тя няма да има нищо против една ерекция и че дори могат да станат приятели. За съжаление ерекцията така и не се получи. По бедрата й имаше дипли от мазнина, тя така и не разтвори крака и двамата се разделиха доста хладно.

Същата вечер, малко преди вечеря го заговори някакъв тип на име Пиер-Луи. Представи се като преподавател по математика и действително приличаше на такъв. Брюно го бе зърнал два дни преди това, по време на вечерта, посветена на креативността; тогава той представи скеч на тема зациклило доказателство на теорема в стила на комичния абсурд, който обаче изобщо не беше смешен. Драскаше удивително бързо по бялата дъска, като от време на време внезапно спираше; кожата на големия му плешив череп се сбръчкваше в знак на умствено напрежение, веждите му се повдигаха в гримаса, която нещастникът смяташе за забавна; маркерът оставаше неподвижен в ръката му за няколко секунди, след което той отново започваше да пише и да си мърмори под носа. В края на скеча пет-шест души изръкопляскаха по-скоро от съчувствие. Той се изчерви от смущение и с това всичко приключи.

През следващите няколко дни Брюно на няколко пъти успя да му се изплъзне. Най-често го виждаше с платнена шапка. Беше суховат и много висок, най-малко метър и деветдесет, като при това имаше коремче, което напомняше мехур и смешно се люлееше, когато при басейна се изкачваше към трамплина. Беше около четирийсет и пет годишен.

Тази вечер Брюно се измъкна още веднъж от досадния дългуч, като го остави да се впусне заедно с останалите в импровизации на африкански танци и се отправи нагоре към общата столова. Имаше едно свободно място до бившата феминистка, седнала срещу своя посестрима символистка. Тъкмо бе започнал рагуто с тофу, когато от другия край на редицата маси се зададе Пиер-Луи; лицето му грейна от радост, когато забеляза, че до Брюно има свободно място. Започна да говори, преди още Брюно да си е дал сметка за неговото присъствие; заекваше доста силно, а през това време двете съседки по маса периодично надаваха възторжени писъци. То не бяха превъплъщения на Озирис, то не бяха египетски марионетки… Така че на мъжете те не обръщаха никакво внимание. По едно време Брюно си даде сметка, че другият смешник му задава въпрос за неговата професия. „Нищо особено…“, отвърна уклончиво той, тъй като бе готов да говори за всичко друго освен за проблемите на образованието. Тази вечеря започваше да му действа на нервите, той стана да запали цигара. За нещастие тъкмо в този момент двете символистки също станаха от масата и си тръгнаха, въртейки задници, без дори да ги погледнат; вероятно именно това стана причина за последвалия инцидент.

Брюно се намираше на десетина метра от масата, когато се раздаде силен писък или по-скоро хриптене, в което нямаше нищо човешко. Той се обърна: Пиер-Луи бе станал морав и стискаше с все сила юмруци. С един скок, без да се засили, той скочи с два крака върху масата. Успя да си поеме дъх и хриптенето, което излизаше от гърдите му, престана. После започна да се разхожда по масата, удряйки с все сила главата си с юмруци; чиниите и чашите се разлетяха наоколо; той раздаваше ритници на всички страни, крещейки непрестанно: „Нямате право! Нямате право да се отнасяте така с мен!…“ Като никога не заекваше. Трябваше да се намесят петима души, за да могат да го укротят. Същата вечер бе приет в ангулемската психиатрична клиника.

 

 

Към три през нощта Брюно се стресна, събуди се и излезе от палатката; целият бе плувнал в пот. В къмпинга беше тихо, имаше пълнолуние, дочуваше се монотонното крякане на жабите. Седна на брега на езерото и зачака часа за закуска. На разсъмване му стана студено. Сутрешните занятия започваха в десет часа. Към десет без петнайсет се отправи към пирамидата. За момент се поколеба пред вратата, където имаше занимания по писане, после слезе на долния етаж. В продължение на двайсет секунди разчита програмата на групата по акварел, сетне изкачи няколко стъпала. Стълбището беше съставено от прави стъпала, по средата на които имаше къси извити сегменти. Във вътрешността на всеки от тях стъпалото се разширяваше, а след това отново се стесняваше. На върха на кривата имаше стъпало, по-широко от всички останали. Седна точно на това стъпало. Облегна се на стената. Чувстваше се по-добре.

Редките моменти на щастие през ученическите години Брюно бе изживял именно така, седнал на стъпалата между два етажа след започването на часовете. Опрял гръб в стената на равно разстояние между двете площадки, той чакаше, като ту притваряше очи, ту отново ги отваряше широко. Разбира се, от време на време минаваше някой и тогава се налагаше да стане, да вземе чантата си и да тръгне забързано към класната стая, където вече течеше урокът. Но по-често не идваше никой, всичко наоколо бе така спокойно; тогава, полека и сякаш незабележимо, с кратки прелитания нагоре по покритите с плочки сиви стъпала (вече не беше в час по история, още не беше в час по физика) духът му се извисяваше към радостта.

Сега естествено обстоятелствата бяха различни: сам бе решил да дойде тук, да вземе участие в живота на това ваканционно селище. На горния етаж имаше занятие по писане; точно под него рисуваха акварел; по-надолу сигурно правеха масажи или провеждаха курс по холотропно дишане; още по-надолу, изглежда, отново се бе събрала групата по африкански танци. Навсякъде наоколо човешки същества живееха, дишаха, стремяха се да изпитат удоволствие или да подобрят собствените си възможности. По всички етажи човешки същества се стараеха да напреднат в социален, сексуален, професионален или космически план. Както е прието да се казва, „работеха върху себе си“. Самият той усещаше, че му се доспива; не желаеше повече нищо, вече не се стремеше към нищо, не вземаше участие в нищо; бавно и постепенно духът му се извисяваше към царството на небитието, към чистия екстаз на неприсъствието в света. За пръв път от тринайсетгодишна възраст Брюно се почувства почти щастлив.

Ще ми посочите ли основните места, където се продават сладкарски изделия?

Прибра се в палатката и спа в продължение на три часа. Когато се събуди, отново беше във форма и усети, че се възбужда. Сексуалната фрустрация поражда у мъжа безпокойство, което се изразява в силни спазми на равнището на стомаха; сякаш спермата се изкачва към коремната кухина и пуска пипала чак до гърдите. Самият орган е болезнен, през цялото време гори и леко сълзи. Не беше мастурбирал от неделя насам и вероятно това му беше грешката. Последният мит на Запада е, че сексът е нещо, което трябва да се прави; просто трябва да се прави секс. Той нахлузи банските и пъхна презервативите в чантата с рязко движение, което го накара да избухне в смях. Години наред постоянно бе носил у себе си презервативи, които така и не му бяха послужили; във всеки случай проститутките винаги имаха собствен запас.

Плажът беше пълен с чичковци по шорти и с млади момичета по прашки, което му вдъхна надежда. Купи си пакетче чипс и започна да се шляе сред летовниците, докато накрая погледът му бе привлечен от едно момиче на двайсетина години, с разкошни гърди — закръглени, твърди, с вирнати нагоре зърна с цвят на карамел. „Добър ден…“, поздрави я той. Последва пауза, през която момичето разтревожено се намръщи. „Добър ден — повтори той, — ще ми посочите ли основните места, където се продават сладкарски изделия?“ „Какво?“, възкликна момичето и се надигна на лакът. Едва тогава той забеляза слушалките на уокмена в ушите й и продължи пътя си, размахвайки ръце, подобно на Питър Фалк в сериала „Коломбо“. Нямаше смисъл да упорства: подобно начинание на втора степен беше твърде сложно за изпълнение.

Докато се придвижваше по заобиколен път към морето, той се стараеше да съхрани в паметта си гърдите на момичето. Ненадейно точно пред него от водата излязоха три тийнейджърки; даде им не повече от четиринайсет години. Забеляза къде са кърпите им и постла своята на няколко метра от тях; те не му обръщаха никакво внимание. Съблече припряно тениската си, покри се с нея и извади члена си. В абсолютен синхрон момичетата свалиха сутиени, за да пекат гърдите си. Преди още да успее да се докосне с ръка, Брюно буйно се изпразни направо в тениската. Простена тихо и се просна на пясъка. Работата беше свършена.

Първобитни ритуали, свързани с аперитива

Особен момент на сближаване между обитателите на Мястото беше аперитивът, съпровождан най-често с музика. Тази вечер трима юнаци удряха там-тами, под чиито звуци петдесетина души тъпчеха на място и размахваха ръце на всички страни. В действителност това беше танц за прибиране на реколтата, който от известно време се отработваше на занятията по африкански танци; според традицията след няколко часа неколцина от участниците би трябвало да изпаднат или да се престорят, че изпадат в транс. В буквално, тоест остаряло, значение „транс“ означава състояние на силна тревога, страх пред неминуема опасност. „Предпочитам да се махна накъдето ми видят очите, отколкото да преживея отново подобен транс“ (Емил Зола). Брюно предложи чаша пино от Шарант на католичката.

— Как се казваш? — запита той.

— Софи — отвърна тя.

— Защо не танцуваш?

— Не харесвам африканските танци. Прекалено са…

Прекалено какви? Той разбираше смущението й. Прекалено първобитни? Очевидно не. Прекалено ритмични? Това вече намирисваше на расизъм. Ясно беше, че човек не може да каже открито нищо против идиотските африкански танци. Клетата Софи се опитваше да излезе от положението. Имаше приятно лице и изглеждаше красива с черните си коси, сините очи и светлата кожа. Имаше малки, но чувствени гърди. Сигурно беше бретонка.

— Бретонка ли си? — полюбопитства той.

— Да, от Сен Бриюк! — възкликна радостно тя. После добави: — Но обожавам бразилските танци.

Очевидно като оправдание, че не харесва африканските. Това бе напълно достатъчно, за да изкара Брюно от кожата му. Започваше здравата да му писва от тази пробразилска мания. Защо точно Бразилия? Доколкото му беше известно, Бразилия представляваше една лайняна страна, населена с тъпаци, които не могат да дишат без футбол и автомобилни състезания. Там насилието, корупцията и мизерията бяха достигнали ненадминати висоти. Ако някъде по света имаше отвратителна страна, това беше именно Бразилия.

— Софи! — възкликна поривисто Брюно. — Бих могъл да прекарам отпуската си в Бразилия. Ще се шляя из фавелите. В блиндиран микробус. Ще гледам осемгодишните убийци, които мечтаят да станат главатари на банди, и малолетните проститутки, които умират от СПИН на тринайсет години. Изобщо няма да ме е страх, защото ще съм скрит зад бронята. Това ще правя сутрин, а следобедите ще прекарвам на плажа в компанията на баснословно богати търговци на наркотици и на сутеньори. И във вихъра на този разюздан живот, на това безхаберие ще забравя за меланхолията на западняка. Софи, ти си права: веднага щом се прибера, ще направя справка в агенция „Нувел Фронтиер“.

Софи го гледа известно време, лицето й се бе свило в гримаса, а между веждите й се бе издълбала бръчка.

— Навярно много си страдал… — отбеляза накрая тя с тъга в гласа.

— Софи — възкликна отново Брюно, — знаеш ли какво пише Ницше за Шекспир? Че човек като него сигурно много е страдал, за да изпитва такава нужда да се прави на шут!… Винаги съм смятал Шекспир за прехвален автор, но като шут е направо ненадминат.

Млъкна и с удивление установи, че действително започва да страда. Понякога жените могат да бъдат толкова добри; на агресивността отвръщат с разбиране, на цинизма с нежност. Има ли мъж, който би се държал по такъв начин?

— Софи, много ми се иска да оближа пичката ти… — промълви той.

Този път тя не го чу. Беше се обърнала към същия ски инструктор, който преди три дни я опипваше по задника, и бе подхванала разговор с него. Брюно за момент остана слисан, сетне пое по поляната към паркинга. Хипермаркетът „Льоклер“ в Шоле беше отворен до десет вечерта. Докато се шляеше между рафтовете, си мислеше, че ако се вярва на Аристотел, дребничките жени принадлежат към вид, различен от човешкия. „Един дребен мъж според мен все още е мъж, пише философът, докато една дребна жена според мен принадлежи към друг вид твари“. Как би могло да бъде обяснено това странно разсъждение, влизащо в рязко противоречие с обичайния здрав разум на Стагирита? Брюно купи уиски, кутия равиоли и бисквити с джинджифил. На връщане съвсем се беше стъмнило. Докато минаваше край джакузито, долови шепот и сподавен смях. Спря с торбата от „Льоклер“ в ръка и надникна през клонака. Отвъд, изглежда, имаше две-три двойки — бяха млъкнали и се дочуваше само тихото плискане на пулсиращата вода. Луната се показа иззад облаците. В този момент пристигна още една двойка, която започна да се съблича. Отново се раздаде шепот. Брюно остави на земята полиетиленовата торбичка, извади члена си и започна да мастурбира. Изпразни се много бързо, тъкмо когато жената влизаше в топлата вода. Вече беше петък вечер и се налагаше да удължи престоя си тук с една седмица. Щеше да се стегне, да си намери момиче, да общува с хората.